Джон Гришам
Време да убиваш (11)

11

Клод никога не бе имал отпечатано меню в гостилницата си. Преди години, когато я отвори, не можеше да си го позволи, сега пък нямаше нужда, защото повечето посетители знаеха какво предлага. Всичко се приготвяше тук, освен ориза и хляба, така че цените се меняха. Всеки петък за обяд печеше на жарава свинска плешка и ребра и нямаше човек в града, който да не го знае. Малцина бяха белите клиенти през седмицата, но в петък по обяд, и то всеки петък, гостилничката бе наполовина бяла. В последно време Клод бе разбрал, че белите обичат печено на жарава не по-малко от черните; само дето не знаеха как да го приготвят.

Джейк и Аткавидж намериха свободна масичка до кухнята. Лично Клод им донесе две порции ребра и зелева салата. Наведе се към Джейк и прошепна:

— Пожелавам ти късмет. Да се надяваме, че ще го отървеш.

— Благодаря ти, Клод. Да се надяваме, че ще си между съдебните заседатели.

Клод се засмя и рече по-високо:

— Мога ли да се кандидатирам?

Джейк се нахвърли върху ребрата и сдъвка Аткавидж, че не е отпуснал заема. Банкерът се противеше, но предложи да даде пет хиляди, ако Джейк също подпише. Било неетично, обясни Джейк.

На тротоара се образува опашка и през изрисуваните букви по предните прозорци занадничаха лица. Клод бе навсякъде, приемаше поръчки, даваше нареждания, готвеше, броеше пари, крещеше, потеше се, поздравяваше клиентите и ги подканваше да си тръгват. В петък на клиентите се отпускаха по двайсет минути, след като храната бе сервирана, след това Клод молеше, а понякога и им заповядваше да плащат и да си тръгват, за да може да продаде повече печено.

— Спри да приказваш и яж! — викаше той.

— Имам още десет минути, Клод.

— Имаш седем.

В сряда пържеше речна риба и отпускаше по трийсет минути заради костите. Белите избягваха да ходят при него в сряда и той знаеше много добре защо. Причината беше в мазнината, чиято рецепта, наследена от баба му, пазеше в тайна. Мазнината беше тежка и лепкава и червата на белите подлудяваха. На чернокожите им нямаше нищо и те се тълпяха в заведението му всяка сряда.

Двама непознати седяха близо до касата и боязливо наблюдаваха действията на Клод. Сигурно са репортери, помисли си Джейк. Всеки път, когато Клод се приближеше и се взреше в тях, те покорно хващаха по едно ребро и започваха да глозгат. Не бяха опитвали ребра преди и на всички бе ясно, че са от Север. Бяха дръзнали да си поръчат салата с пилешко месо, но Клод ги наруга и им заяви, че ако не щат печено, да се омитат.

— Ей ви порциите. Захващайте се веднага — нареди той, когато им ги сервира.

— Няма ли ножове? — попита решително единият.

Клод облещи очи и се заклатушка нанякъде, мърморейки. Другият непознат забеляза Джейк и след като го наблюдава няколко минути, накрая се приближи и клекна до масата.

— Вие не сте ли Джейк Бриганс, адвокатът на мистър Хейли?

— Аз съм. А вие кой сте?

— Роджър Макитрик от „Ню Йорк Таймс“.

— Приятно ми е — рече Джейк с усмивка и съвсем различен тон.

— Ще пиша репортаж за делото Хейли и бих искал да поговоря с вас, когато е възможно. Всъщност колкото е възможно по-скоро.

— Разбира се. Днес следобед не съм толкова зает. Нали е петък. Какво ще кажете за четири часа?

— Чудесно — каза Макитрик, забелязвайки, че Клод се приближава откъм кухнята. — Ще се видим в четири.

— Хайде, приятелю — викна му Клод. — Времето изтече. Плащайте и да ви няма.

Джейк и Аткавидж свършиха за петнайсет минути и зачакаха словесната атака на Клод. Облизаха си пръстите, попиха потта от челата и си казаха, че ребрата са наистина крехки.

— Това дело ще те направи известен, а? — подметна Аткавидж.

— Надявам се. Очевидно няма да натрупам пари от него.

— Говоря сериозно, Джейк, няма ли да ти помогне за клиентелата?

— Ако го спечеля, ще имам повече клиенти, отколкото мога да приема. Разбира се, че ще ми помогне. Ще имам възможност да си избирам и делата, и клиентите.

— А от финансова гледна точка?

— Нямам представа. Няма начин да се предвиди кого или какво би могло да привлече. Ще имам много дела, от които ще мога да си подбирам, а това означава повече пари. Ще престана да се безпокоя за текущите разходи.

— Изобщо няма да има нужда да се безпокоиш за тях.

— Виж какво, Стан, ние не сме всички чак толкова неприлично богати. Да си юрист, не е това, което е било по-рано — твърде много станахме. Четиринайсет души в този малък град. Конкуренцията е жестока, дори в Клантън — на пръсти се броят изгодните дела, а ние сме твърде много. В големите градове е още по-зле, университетите бълват все нови и нови юристи и повечето не могат да си намерят работа. Всяка година по десетина момчета чукат на вратата ми за работа. Една голяма кантора в Мемфис уволни доста адвокати преди няколко години. Представяш ли си? Както става във фабриките, направо им посочват вратата. Сигурно са хукнали към бюрото за безработни и са се наредили на опашка да стават механици. И това са юристи, не секретарки или шофьори на камиони. Юристи!

— Извинявай за думите ми.

— Разбира се, че се безпокоя за текущите разходи. За поддръжката и наема отиват четири хиляди, а аз съм сам в тази кантора. Петдесет хиляди хвръкват годишно, преди да ми остане нещо като чист доход. Някои месеци върви добре, но други са слаби. Нищо не може да се предскаже. Не смея да изчислявам какво ще си докарам следващия месец. Затова делото е страшно важно. Друго като него няма да има. То е най-важното. Цял живот да съм адвокат, друг път репортер от „Ню Йорк Таймс“ няма да ми дойде на масата в гостилницата да ме моли за интервю. Ако спечеля, ще стана най-важната клечка в тази част на щата. Ще престана да мисля за текущите разходи.

— А ако загубиш?

Джейк млъкна и се огледа за Клод.

— Рекламата ще бъде невероятна, независимо от изхода на делото. И да спечеля, и да загубя, това дело ще ми увеличи клиентелата. Една загуба обаче ще бъде много болезнена. Няма адвокат в този щат, който да не се надява тайно да се проваля. Те държат той да бъде осъден. Завиждат, страхуват се, че може да ми порасне много работата и да им измъкна клиентите. Адвокатите са страхотно завистливо племе.

— И ти ли?

— Разбира се. Вземи фирмата „Съливан“. Презирам всеки един от адвокатите им, но до известна степен им завиждам. Бих искал да имам някои от клиентите им, някои от договорите им, малко от тяхната сигурност. Те знаят, че всеки месец ги чака по един хубав чек, а за всяка Коледа им е приготвена по една солидна премия. Представляват старите пари, стабилните капитали, А аз се занимавам с пияници, главорези, съпрузи, които претрепват жените си, съпруги, които бият мъжете си, с побойници и пребити, повечето от които почти нямат пари да си платят. И се чудя всеки път колко от тях ще почукат на вратата ми.

— Слушай, Джейк — прекъсна го Аткавидж, — наистина смятам да преустановим този разговор, защото Клод току-що си погледна часовника, а после погледна към нас. Сигурно са ни изтекли двайсетте минути.

Сметката на Джейк бе със седемдесет и един цента по-голяма от тази на Аткавидж и тъй като обядваха едно и също, Клод бе заставен да обясни защо. Обяснението беше много просто — Джейк бил получил едно ребро повече.

 

 

Макитрик бе представителен и изискан, акуратен и много напорист. Беше пристигнал в Клантън в сряда, за да разследва и отрази най-прочутото убийство в момента. Говори с Ози и Рос Джуниър и те му предложиха да се срещне с Джейк. Направи интервю с Гуен и Лестър, но не му позволиха да се види с момичето. Разговаря с редовните посетители на Кафето и Чайната, след това с редовни клиенти на Хюи и Анс Лондж. Говори с бившата съпруга и с майката на Уилард. Мисис Коб не желаеше да се среща с репортери. Един от братята на Коб му предложи интервю срещу заплащане. Макитрик отказа. Отиде в хартиената фабрика, разпитва за едно-друго работниците и отскочи до Смитфийлд да вземе интервю от областния прокурор. Щеше да остане в града още няколко дни, после щеше да се върне за процеса.

Беше родом от Тексас и нарочно подчертаваше леко провлечения си говор, който правеше впечатление на местните хора — те се отпуснаха и говореха по-свободно.

— Какво е това? — посочи Макитрик по средата на писалището на Джейк.

— Касетофон.

Макитрик сложи своя касетофон на писалището и погледна другия.

— Мога ли да попитам защо?

— Можете. Тук е моят кабинет, интервюто го давам аз и ако искам да го запиша, ще го запиша.

— Неприятности ли очаквате?

— Опитвам се да ги предотвратя. Мразя да бъда неправилно цитиран.

— Вие не ми вярвате, така ли да ви разбирам, мистър Бриганс?

— Точно така. А и името ми е Джейк.

— Защо не ми вярвате?

— Защото сте репортер от нюйоркски вестник, търсите сензация и ако се придържате точно към традицията, ще напишете един пълен с факти, морализаторски боклук, в който всички ще бъдем изрисувани като расисти и невежи негодници.

— Грешите. Първо, искам да ви кажа, че съм от Тексас.

— Вестникът ви е в Ню Йорк.

— Но аз се имам за южняк.

— От колко време сте на север?

— Има двайсетина години.

Джейк се усмихна и поклати глава, сякаш искаше да каже — твърде дълго.

— А и не работя за жълт вестник.

— Това ще го разберем. Процесът ще е след няколко месеца. Ще имаме време да прочетем статиите ви. — Джейк натисна копчето на касетофона си; същото направи и Макитрик.

— Може ли Карл Лий да се надява на безпристрастно разглеждане на делото в окръг Форд?

— Защо да не може?

— Ами той е чернокож. Убил е двама бели и ще бъде съден от бели съдебни заседатели.

— Искате да кажете от банда бели расисти?

— Нито съм го казал, нито съм искал да го кажа. Защо изведнъж решихте, че ви мисля за бели расисти?

— Защото точно това правите. Всички сме жертва на стереотипи и вие го знаете.

— Ще отговорите ли на въпроса? — Макитрик записа нещо в бележника си. — Ще отговорите ли на въпроса?

— Да. Ако делото се гледа тук, клиентът ми може да се надява на безпристрастно разглеждане.

— Вие държите ли то да се гледа тук?

— Убеден съм, че ще се опитаме да го преместим.

— Къде?

— Няма да посочваме мястото. Това ще реши съдията.

— Той откъде е взел автомата?

— Не знам. — Джейк се подсмихна и заби поглед в касетофона.

— Ако беше бял, щеше ли към него да се предяви обвинение?

— Той е чернокож и обвинението още не е предявено.

— Но ако беше бял, щеше ли въобще да се предяви?

— Да, според мен.

— Щеше ли да бъде осъден?

— Искате ли пура? — Джейк отвори едно чекмедже, намери една „Ройтан“, обели я и я запали с газова запалка.

— Не, благодаря.

— Не, нямаше да бъде осъден, ако беше бял. Според мен. Нито в Мисисипи, нито в Тексас, нито в Уайоминг. За Ню Йорк не съм сигурен.

— Защо не сте?

— Имате ли дъщеря?

— Не.

— Тогава няма да го разберете.

— Мисля, че ще го разбера. Мистър Хейли ще бъде ли осъден?

— Вероятно.

— Значи системата не работи безпристрастно за чернокожите?

— Говорихте ли с Реймънд Хюс?

— Не. Кой е той?

— На последните избори се кандидатира за шериф и имаше лошия късмет да се състезава срещу Ози Уолс. Той е бял. Ози, разбира се, не е. Ако не греша, той получи трийсет и един процента от гласовете. И то в окръг, който е седемдесет и четири процента бял. Защо не попитате мистър Хюс дали системата третира чернокожите безпристрастно?

— Говорех за правната система.

— Това е същата система. Кой смятате, че седи в ложата на съдебните заседатели? Същите пълноправни избиратели, които гласуваха за Ози Уолс.

— Добре тогава, щом като един бял няма да бъде съден, а мистър Хейли евентуално ще го осъдят, обяснете ми, как системата третира и двамата безпристрастно?

— Не е безпристрастно.

— Мисля, че не ви разбирам.

— Системата е огледало на обществото. Невинаги е безпристрастна, но е точно толкова безпристрастна тук, колкото и в Ню Йорк, в Масачузетс или Калифорния. Безпристрастна е дотолкова, доколкото успяват да я изградят предубедените емоционални човешки същества.

— И вие смятате, че мистър Хейли ще бъде съден тук толкова безпристрастно, колкото и в Ню Йорк?

— Казвам, че и в Ню Йорк, и в Мисисипи расизмът е един и същ. Вижте нашите училища — те са толкова смесени, колкото и всички други.

— Защото има съдебно решение.

— Добре, а какво ще кажете за съдилищата в Ню Йорк? Толкова години вие, лицемерни негодници, ни размахвате пръст, пъхате си носа в нашите работи и настоявате да изличим сегрегацията. Така и стана и светът не се свърши. Но вие съвсем удобничко забравихте за вашите училища и квартали, за вашата порочна система на гласуване, за съставите само от бели съдебни заседатели и бели градски съвети. Сгрешихме и платихме скъпо и прескъпо за това. Извадихме си Обаче поука и макар промяната да върви бавно и болезнено, ние поне правим опити. А вие продължавате да размахвате пръст.

— Нямам намерение отново да се стреляме като при Гетисбърг.

— Извинявайте. Питате каква ще е тактиката на защитата. Засега не знам. Говоря ви откровено, все още е много рано. Той дори не е подведен под отговорност.

— Но, естествено, ще бъде?

— Все още не знаем. По-вероятно е да бъде. Кога ще публикувате това?

— Сигурно в неделя.

— Няма значение. Тук никой не получава вашия вестник. Да, той ще бъде подведен под отговорност.

Макитрик погледна часовника си, а Джейк изключи касетофона.

— Вижте, аз не съм лош човек — каза Макитрик. — Хайде да изпием по една бира някъде и да довършим разговора.

— Аз не пия, само че това не го публикувайте. Но приемам поканата.

 

 

Първа презвитерианска църква в Клантън беше точно през улицата срещу Първа методистка църква и двете бяха на един хвърлей разстояние от доста по-внушителната Първа баптистка църква. Баптистите разполагаха с много повече енориаши и пари, но службата при презвитерианците и методистите свършваше по-рано в неделя и те изпреварваха баптистите по ресторантите за обяд. Баптистите пристигаха в дванайсет и половина и се редяха на опашка, докато презвитерианците и методистите се хранеха бавно и им помахваха с ръка.

Джейк бе доволен, че не е баптист. Баптистите бяха по-тесногръди и строги и се превъзнасяха по вечерната неделна служба, нещо, което винаги бе отблъсквало Джейк. Карла бе възпитана като баптистка, Джейк — като методист, но когато решиха да се женят намериха компромис и двамата станаха презвитерианци. Щастливи бяха в своята църква и рядко пропускаха служба.

Всяка неделя сядаха на обичайната пейка в църквата, Хана заспиваше помежду им, а мислите на двамата моментално отлитаха далеч от проповедта. Джейк, приковал поглед в проповедника, си представяше сблъсъка с Бъкли в съда пред дванайсет достойни и справедливи граждани, докато цялата нация наблюдава и тръпне; Карла, приковала очи в проповедника, мислено украсяваше трапезарията вкъщи по нов начин. Джейк улови няколко любопитни втренчени погледа по време на светата служба и си въобрази, че останалите енориаши са някак изпълнени с благоговение, че сред тях се намира такава знаменитост. Непознати лица се мяркаха измежду богомолците — принадлежаха явно или на разкаяли се неверници, или на репортери. Джейк не бе сигурен, но когато един въобще не отдели втренчения си поглед от него, той разбра, че до един са репортери.

— Много хубава проповед, отче — излъга той, докато се ръкуваше с пастора на стъпалата пред олтара.

— Радвам се да те видя, Джейк — отвърна свещеникът. — Гледахме те по телевизията цяла седмица. Малките всеки път се вълнуваха, щом ти се появеше на екрана.

— Благодаря. Молете се за нас.

Заминаха за Карауей, където всяка неделя обядваха с родителите на Джейк. Джин и Ева Бриганс живееха в старото родово имение с просторна къща сред пет акра овощна градина в долния край на Карауей — на три преки от главната улица и на две от училището, където Джейк и сестра му бяха учили дванайсет години. Родителите му бяха пенсионери, но още много енергични. Всяко лято кръстосваха континента с караваната си. В понеделник заминаваха за Канада и щяха да се върнат след първи май. Джейк бе единственият им син. По-голямата им дъщеря живееше в Ню Орлиънс.

Неделният обяд на Ева бе типично южняшко угощение с пържено месо, пресни зеленчуци от собствената градина — варени, печени и сурови, — домашни кифлички и бисквити, два вида сос, диня, пъпеш, нектар от праскови, лимонов пай и ягодов сладкиш. Много малка част от това се изяждаше, останалото се опаковаше грижливо и заминаваше за Клантън. Там се хранеха с него цяла седмица.

— Как са вашите, Карла? — попита мистър Бриганс, докато й подаваше кифличките.

— Добре. Вчера говорих с мама.

— В Ноксвил ли са?

— Не, вече са в Уилмингтън за лятото.

— Ще ходите ли да ги видите? — попита Ева, наливайки чай от огромна керамична кана.

Карла хвърли поглед на Джейк, който сипваше зелен фасул на Хана. Той не желаеше да се приказва за Карл Лий Хейли. От понеделник вечерта при всяко сядане на масата разговорът неизменно се въртеше около делото и Джейк нямаше особено желание да отговаря на едни и същи въпроси.

— Да, мамо. Смятаме да прескочим. Зависи от плановете на Джейк. Лятото може да се окаже напрегнато.

— И ние подочухме същото — каза Ева незаинтересовано и бавно, сякаш да напомни на сина си, че не се е обаждал след убийствата.

— Да не би да ти е повреден телефонът, синко? — попита мистър Бриганс.

— Не. Поискахме да ни сменят номера.

Четиримата възрастни се хранеха бавно и напрегнато, а Хана попоглеждаше към сладкиша.

— Да, знам. Телефонистката ни каза. Новият го няма в указателя.

— Съжалявам. Бях много зает. Разпъваха ме на всички страни.

— Четохме — каза баща му.

Ева спря да се храни и се поокашля.

— Джейк, наистина ли смяташ, че можеш да го отървеш?

— Безпокоя се за семейството ти — каза баща му. — Делото може да се окаже много опасно.

— Застрелял ги е хладнокръвно — каза Ева.

— Мамо, те са изнасилили дъщеря му. Ти как би постъпила, ако някой изнасили Хана?

— Какво е изнасилвам? — попита Хана.

— Не го разбираш, миличко — каза Карла. — Може ли да сменим темата? — Тя хвърли категоричен поглед към тримата Бриганс и те се надвесиха отново над чиниите си. Снахата, както обикновено, се бе намесила благоразумно.

— Мамо, не ми се говори за делото. До гуша ми дойде — усмихна се Джейк на майка си.

— Сигурно ще се наложи да се осведомяваме за него от вестниците — рече мистър Бриганс.

Разговорът се насочи към Канада.

 

 

Когато семейство Бриганс приключваше с обяда, параклисът на сектата „Планината Цион“ гърмеше и се тресеше от умопомрачаващия екстаз на фанатичните богомолци, подклаждан от преподобния Оли Ейджи. Църковните настоятели танцуваха. Старейшините им припяваха. Жени припадаха. Възрастни мъже крещяха и протягаха ръце към небесата, а дечица вдигаха взор в благочестив ужас. Хористи залитаха, мятаха се и се извиваха, после рухваха и крещяха различни строфи. Органистът свиреше един химн, пианистът — друг, а хорът пееше каквото му дойде наум. В дълга бяла одежда, обточена в пурпурно, преподобният подскачаше около амвона, ревеше, отправяше молитви и надаваше викове към небесата, обливайки се в пот.

Безумието ту бушуваше, ту затихваше, но всяко затихване сякаш пораждаше нов пристъп, после отново умората надделяваше. Дългогодишният опит помагаше на Ейджи точно да прецени кога бесът достига своя връх. Тогава делириумът отстъпваше пред изтощението и паството се нуждаеше от почивка. Мигът настъпи, той се хвърли към амвона и стовари отгоре десница, изпълнена с мощта на всемогъщия. Музиката моментално замря, конвулсиите секнаха, припадналите отвориха очи, децата спряха да реват и множеството покорно насяда по пейките. Дошло бе времето на проповедта.

Тъкмо преподобният да започне, задната врата се отвори и цялата фамилия Хейли се изсипа в храма. Малката Тоня вървеше без чужда помощ, понакуцвайки, и държеше майка си за ръка. Братята й пристъпваха отзад, а чичо Лестър завършваше шествието. Бавно преминаха по пътеката и намериха места почти най-отпред. Преподобният кимна на органиста, който засвири тихо, а след него хорът се люшна и заприглася унесено. Църковните настоятели стояха прави и се полюляваха в такт с хора. Старейшините, за да не се посрамят, станаха на крака и също запяха. И тогава, точно тогава сестра Кристъл рязко се строполи на пода. Това се оказа заразително и останалите сестри изпокапаха като мухи. Старейшините пееха толкова мощно, че органистът не се чуваше никакъв. Преподобният Ейджи заситни по подиума, слезе от него и леко запристъпва към фамилията Хейли. След него се заредиха и останалите — хорът, църковните настоятели, старейшините, жените и разплаканите деца, — всичко живо искаше да поздрави малката Хейли.

 

 

Карл Лий не се чувстваше зле в ареста. Вкъщи беше по-приятно, но при новите обстоятелства той намираше затворническия живот напълно поносим. Затворът бе нов, построен с федерални средства след приемането на закона за правата на затворниците. Готвачки бяха две огромни негърки, майсторки в кулинарното изкуство и подправянето на чекове. Имаше решение да бъдат предсрочно освободени, но Ози не си даваше труд да им го съобщи. Храна се сервираше за четирийсет затворници и арестанти. Тринайсет души бяха за Парчман, но там бе претъпкано. Прекарваха дните си в очакване на утрото, когато щяха да поемат плашещия път към огромния кафез в делтата, където храната не беше така добра, леглата не бяха толкова меки, не съществуваше климатична инсталация, комарите бяха огромни, неизброими и стръвни, а тоалетните бяха малко и вечно задръстени.

Килията на Карл Лий бе до килия номер две, в която държаха затворниците с тежките присъди. С две изключения те бяха черни и без изключение — агресивни. Но всички се бояха от него. Той бе в килия номер едно с двама крадци, които не бяха уплашени, а направо ужасени от прочутия си съкафезник. Всяка вечер го отвеждаха под охрана в канцеларията на Ози, където двамата с шерифа вечеряха и гледаха новините. Той бе знаменитост и се радваше на внимание почти колкото собствения му адвокат и прокурора. Настояваше да обясни всичко на репортерите, да разкаже за дъщеря си и защо не е трябвало да го арестуват, но Джейк му бе забранил.

Когато в неделя Гуен и Лестър си тръгнаха на свечеряване, Ози, Рос Джуниър и Карл Лий се измъкнаха през задната врата на затвора и отидоха в болницата. Идеята бе на Карл Лий и Ози не видя нищо лошо в нея. Луни бе настанен сам в отделна стая, когато тримата влязоха. Карл Лий погледна крака му, после вдигна взор към самия него. Подадоха си ръце. С плувнали очи и треперещ глас Карл Лий каза колко съжалява и че не е имал намерение да стреля по никого освен по ония двамата, и че искал и се молил да не се бе случвало това с Луни. Без сянка на колебание Луни прие извиненията.

Джейк чакаше в канцеларията на Ози, когато те се промъкнаха обратно в затвора. Ози и Рос Джуниър се оттеглиха, оставяйки Карл Лий насаме с адвоката му.

— Къде бяхте всички? — попита подозрително Джейк.

— Ходихме в болницата да видим Луни.

— Къде!

— В това няма нищо лошо, нали?

— Държа първо да се обръщаш към мен, преди да предприемаш нови визити.

— Какво лошо има да посетя Луни?

— Луни ще бъде основният и най-важен свидетел на прокурора, когато се опитат да те пратят в газовата камера. Това е истината. Той няма да бъде на твоя страна, Карл Лий, и всякакви срещи с него трябва да стават в присъствието на твоя адвокат. Разбрахме ли се?

— Не съвсем.

— Не мога да повярвам, че Ози е направил такова нещо — промърмори Джейк.

— Идеята беше моя — призна Карл Лий.

— Слушай какво, ако ти щукнат някакви нови идеи, настоявам първо мен да уведомиш. Ясно?

— Ясно.

— Говорил ли си напоследък с Лестър?

— Да, идваха с Гуен днес. Донесоха ми бонбони. Казаха ми за банките.

Джейк си бе наумил да не се церемони за хонорара си; немислимо бе да защитава Карл Лий за деветстотин долара. Делото щеше да замрази другите му дела най-малко за три месеца, а деветстотин долара бяха по-малко и от минималната му надница. Нямаше да бъде честно нито към него, нито към семейството му да работи на вятъра. Карл Лий просто трябваше да си развърже кесията. Имаше куп роднини. Гуен имаше многобройно семейство. Длъжни бяха да пожертват нещо, можеха да продадат някоя от колите, може би земя, но той трябваше да си получи парите. В противен случай Карл Лий трябваше да си търси друг адвокат.

— Да ти дам нотариалния акт на имота си — предложи Карл Лий.

Джейк се размекна.

— Не ти искам имота. Искам пари в брой. Шест хиляди и петстотин.

— Кажи ми как и съм готов. Ти си адвокат, ти му намери цаката. Аз съм с теб.

Джейк бе надвит и си го знаеше.

— Не мога да се заема с тая работа само за деветстотин долара, Карл Лий. Да не искаш да оголея и обосея заради това дело? Аз съм адвокат. Хората смятат, че си докарвам добри пари.

— Джейк, ще ти се издължа. Обещавам. Може да отиде много време, но ще ти се издължа. Повярвай ми.

Ще се издължиш ти, ако ти друснат някоя смъртна присъда, помисли си Джейк. Смени темата.

— Разбра ли, че съдебните заседатели се събират утре и ще се заемат с твоето дело?

— Значи ще ме водят в съда?

— Не, това значи, че утре ще те подведат под отговорност. Съдията Нуз ще дойде да открие майската сесия. Бъкли ще търчи да преследва камерите. Това е важен ден. Нуз започва с дело за въоръжен грабеж следобед. Ако утре те подведат под отговорност, в сряда или четвъртък ще ходим в съда за обвинителния акт.

— За какво?

— За обвинителния акт. При дело за убийство съдията е задължен според закона да ти прочете обвинителния акт на открито заседание пред бога и хората. От това те ще вдигнат врява до небесата. Ние ще внесем жалба, че не си виновен, и Нуз ще определи датата на процеса. Ние ще поискаме освобождаване срещу умерена гаранция, а той ще отхвърли искането. Когато аз спомена за гаранция, Бъкли ще писне и ще се изправи на глава. Колкото повече си мисля за този човек, толкова повече го намразвам. От него очаквам най-големите неприятности.

— Защо да не ме пуснат под гаранция?

— При дело за убийство съдията не е задължен да пусне обвиняемия. Може, ако пожелае, но повечето не го правят. Но дори и Нуз да се съгласи, ти няма да можеш да я платиш, така че не се кахъри за това. Ще останеш в затвора до процеса.

— Знаеш ли, че са ме уволнили?

— Кога?

— Гуен ходила в петък и ми взела парите. Тогава й казали. Много хубаво, нали? Да работя там единайсет години, да съм отсъствал само пет дена и да ме изхвърлят. Сигурен съм, че се надяват повече да не се върна.

— Съжалявам, Карл Лий, искрено съжалявам.