Джон Гришам
Време да убиваш (32)

32

Неделя. Един ден преди началото на процеса. Джейк се събуди в пет сутринта с топка в стомаха, която си обясни именно с процеса, и главоболие, което също си обясни с процеса, както и със снощната среща с юридическия си сътрудник и предишния си шеф. Елън бе решила да спи в стаята за гости у Лусиен, затова Джейк прекара нощта на дивана в кантората.

Сега лежеше, заслушан в гласовете от улицата. После пристъпи в тъмното към балкона и спря в почуда при сцената, която се откриваше пред съда. Това сякаш бе Денят на десанта на Съюзническите сили в Нормандия! Войната бе започнала! Патън бе тук! Улиците край площада бяха пълни с транспортни камиони, джипове и войници, които се щураха насам-натам и се силеха да изглеждат организирани и стегнати. Грачеха радиостанции, офицери с увиснали шкембета крещяха на хората си да побързат. Близо до подиума на предната морава беше построен команден пост. Три взвода войници набиваха колове с чукове, опъваха въжета и вдигаха три огромни брезентови шатри в защитен цвят. На четирите краища на площада бяха поставени заграждения и постове. Войниците пушеха и се подпираха на уличните стълбове.

Незбит седеше върху предния капак на колата си, наблюдаваше как се нравят укрепления в центъра на Клантън и бъбреше с неколцина от гвардията. Джейк направи кафе и му занесе една чаша. Беше вече буден, чувстваше се в безопасност и Незбит можеше да си отива вкъщи и да почива до вечерта. Джейк се върна на балкона и продължи да гледа суетнята до разсъмване. Транспортните камиони заминаха за базата на Националната гвардия на север от града, където щяха да настанят войниците. Изчисли, че са двеста души. Мотаеха се около съда, разхождаха се на малки групички по площада и зяпаха по витрините в очакване на изгрева и с надежда за някакво забавление.

Нуз щеше да побеснее. Как си позволяваха да викат Националната гвардия без негово знание? Това бе негов процес. Кметът бе споменал за това, но Джейк беше обяснил, че кметът, а не съдията е отговорен за безопасността на Клантън.

Пристигнаха шерифът и Мос Джуниър Тейтъм и двамата се срещнаха с полковника при подиума. Обиколиха съда, направиха преглед на войниците и шатрите. Ози сочеше в различни посоки и се виждаше, че полковникът се съгласява с всичко, което му се казва. Мос Джуниър отключи сградата на съда, за да имат войниците питейна вода и тоалетни на разположение. Минаваше девет, когато първият репортер попадна в окупирания център на града. След час всички тичаха с камери и микрофони, за да записват изпълнените с важност слова на един сержант и един ефрейтор.

— Как се казвате, сър?

— Сержант Дръмрайт.

— Откъде сте?

— От Бунвил.

— Къде е това?

— На стотина мили оттук.

— Защо сте тук?

— Губернаторът ни извика.

— Защо ви извика?

— За да пазим реда.

— Безредици ли очаквате?

— Не.

— Колко време ще бъдете тук?

— Не знам.

— Докато свърши процесът ли?

— Не знам.

— Кой знае?

— Сигурно губернаторът.

И тъй нататък.

Слухът за окупацията бързо се разпространи в спокойното неделно утро и когато църковните служби свършиха, хората се стекоха на площада, за да се уверят със собствените си очи, че армията наистина е превзела съда. Постовете махнаха загражденията и позволиха на любопитните да обикалят площада и да видят истински живи войници с пушки и джипове. Джейк седеше на балкона, пиеше кафе и учеше наизуст картончетата на своите съдебни заседатели.

Обади се на Карла и й каза, че Националната гвардия е дошла, но той все още е в безопасност. Всъщност никога не се бил чувствал така сигурен. Обясни й между другото, че стотици тежковъоръжени военни полицаи от другата страна на Вашингтон Стрийт са готови всеки миг да го защитят. Да, все още телохранителят е при него. Да, къщата все още си е на мястото. Съмняваше се, че вече се е разчуло за смъртта на Бъд Туити, така че й го спести. Може пък и да не научеше за това. Щели да ходят за риба с лодката на баща й и Хана искала татко й да отиде с тях. Той затвори, а двете единствени жени в неговия живот му липсваха повече от всякога.

Елън Роарк отключи задната врата на кантората и сложи малка пазарска чанта на масата в кухнята. Измъкна една папка от чантата си и тръгна да търси своя шеф. Намери го на балкона. Джейк изучаваше картончетата и държеше под око сградата на съда.

— Добър вечер, Роу Арк.

— Добър вечер, шефе. — Тя му подаде една папка. — Проучването, което ми поръча. Доколко може да се дава гласност на изнасилването. Труден въпрос, а се оказа и заплетен. Извинения за обема.

Беше направено педантично, със съдържание, библиография и номерирани страници. Той го прелисти.

— По дяволите, Роу Арк, не съм искал справочник, нали?

— Знаех си, че се плашиш от научни писания, затова съзнателно се опитах да използвам думи най-много с по три срички.

— Охо, днес май ще се заяждаме, а? Би ли го резюмирала в, да речем, трийсетина страници, а?

— Виж какво, това е задълбочено изследване на закона, подготвено от даровита студентка по право със забележителни способности да мисли и пише ясно. Това е гениално творение, твое е, и то напълно безплатно. Тъй че престани да се заяждаш.

— Добре, госпожице. Боли ли те главата?

— Боли ме. Още когато се събудих, ме болеше. Писала съм това дело цели десет часа и имам нужда от едно питие. Имаш ли шейкър?

— Какво?

— Шейкър. Наше изобретение, на Севера. Кухненски прибор.

— Има един на полицата до микровълновата печка.

Тя изчезна. Беше почти тъмно, движението около площада бе почти замряло, тъй като на неделните шофьори им бе дотегнала гледката на войниците, охраняващи техния съд. След двайсет часа задушаваща горещина и влага като мъгла в центъра на Клантън войниците бяха уморени и копнееха да се приберат вкъщи. Седяха под дърветата на брезентови столове и ругаеха губернатора. Когато напълно се стъмни, те проточиха жици от съда и увесиха прожектори около шатрите. Камион, пълен с чернокожи, спря до пощата и те наслизаха с шезлонги и свещи за нощното си бдение. Тръгнаха по тротоара покрай Джаксън Стрийт под погледите на двеста тежковъоръжени гвардейци. Водач на шествието бе мис Розия Алфи Гейтуд, стокилограмова вдовица, отгледала единайсет деца, девет от които бе изпратила в колеж. Тя беше първата негърка в града, пила студена вода от градската чешма на площада, и още беше жива, за да го разказва. Розия впи поглед във войниците. Никой от тях не продума.

Елън донесе две бирени халби с надпис „Бостънски колеж“, пълни с бледозелена течност. Сложи ги на масата и придърпа един стол.

— Какво е това?

— Изпий го. Ще ти помогне да се отпуснеш.

— Ще го изпия. Но първо да разбера какво е.

— Маргарита.

Джейк изучаваше повърхността на питието.

— Къде е солта?

— Аз не слагам сол.

— Тогава и аз не искам. Защо точно маргарита?

— Защо пък не?

Джейк затвори очи и отпи голяма глътка. После още една.

— Роу Арк, ти си талантлива жена.

— Ами момче за всичко.

Той отпи още една глътка.

— Не съм пил маргарита от осем години.

— Горкият! — Халбата й бе полупразна.

— Какъв е ромът?

— Ако не ми беше шеф, щях да ти кажа, че си глупак.

— Благодаря.

— Не е ром. Текила, лимонов сок и коантро. Мислех, че всеки, който е следвал право, го знае.

— Ще ми простиш ли? Сигурен съм, че го знаех, когато бях студент.

Тя огледа площада.

— Да не повярва човек! Прилича на военна база.

Джейк пресуши чашата си и облиза устни. В шатрите играеха карти и се смееха. Други търсеха спасение от комарите в съда. Свещите завиха покрай ъгъла и поеха по Вашингтон Стрийт.

— Така — усмихна се Джейк. — Красиво е, нали? Помисли си за нашите честни и безпристрастни съдебни заседатели, когато пристигнат утре сутринта и се сблъскат с всичко това. Пак ще поискам промяна на мястото. Ще бъде отхвърлено. Ще поставя въпроса за неправилно проведен съдебен процес. Нуз ще е на противното мнение. След това ще проверя дали е документиран фактът, че процесът се води в цирк, а не в съд.

— Тия защо са тук?

— Шерифът и кметът се обадиха на губернатора и го убедиха, че Националната гвардия трябва да дойде, за да запази реда в окръга. Казали са му, че болницата ни не е достатъчно голяма, за да побере жертвите от този процес.

— Откъде са тия момчета?

— От Бунвил и Кълъмбъс. По обяд преброих двеста и двайсет.

— Откога стоят тук?

— Събудиха ме тази сутрин в пет. Цял ден наблюдавам действията им. Няколко пъти ги поразтревожиха, но пристигнаха подкрепления. Сблъскаха се с врага преди няколко минути — пристигнаха мис Гейтуд и приятелите й със свещите. Тя ги постави на мястото им с поглед и те седнаха да играят карти.

Елън допи питието си и отиде за още. Джейк за стотен път взе тестето картончета и го разпиля по масата. Име, възраст, занятие, семейство, раса, образование — колко пъти ги чете от сутринта! Вторите питиета пристигнаха експресно и тя се зае с работа.

— Корийн Хейгън — каза тя, отпивайки.

Той се замисли за миг.

— Възраст — около трийсет и пет. Секретарка на застрахователен агент. Разведена, с две големи деца. Образование — най-много гимназия. Родена във Флорида — това е всичко, което има някаква стойност.

— Оценка?

— Мисля, че й писах шестица.

— Много добре. Милард Силс.

— Има орехова градина край Мейс. Към седемдесетте. Преди няколко години двама чернокожи застреляли в главата племенника му при обир в Литъл Рок. Мрази негрите. Няма да бъде в състава.

— Оценка?

— Мисля, че нула.

— Клей Бейли.

— Към трийсетте. Шест деца, Вярващ християнин. Работи в мебелната фабрика на север от града.

— Дал си му десетка.

— Да. Сигурен съм, че е чел в Библията онова — око за око и тъй нататък. Освен това има шест деца, предполагам, че най-малко две са момичета.

— Всичките ли си ги наизустил?

— Имам чувството, че тия хора ги познавам от години — кимна той към картончетата и отпи.

— Колко от тях ще разпознаеш?

— Малко. Но ще знам за тях повече от Бъкли.

— Впечатлена съм.

— Какво? Какво каза? Аз съм ти направил впечатление с моя интелект?

— И с други неща.

— Удостоен съм с голяма чест. Направил съм впечатление, на един гений в наказателното право. Дъщерята на Шелдън Роарк, който и да е той. Една истинска, жива summa cum laude. Да можеше Хари Рекс да го чуе!

— Къде е този слон? Липсва ми. Намирам, че е симпатяга.

— Върви го извикай. Покани го да си направим една веселба, докато гледаме как войниците се подготвят за голямата битка.

Тя се запъти към телефона върху писалището му.

— А Лусиен?

— Не! Дотегна ми от него.

Хари Рекс донесе четвъртинка текила, която бе изровил от барчето си. Двамата с юридическия сътрудник проведоха яростен спор за точните съставки на една добра маргарита. Джейк взе страната на сътрудника си.

Седнаха на балкона, изпитваха се за имената от картончетата, надигаха чашите с дъхавото питие, подвикваха на войниците и пееха песнички на Джими Бъфет. В полунощ Незбит натовари Елън в патрулната си кола и я закара у Лусиен. Хари Рекс си отиде пеша. Джейк спа на дивана.