Джон Гришам
Време да убиваш (36)

36

Великият граждански дълг да бъдеш съдебен заседател бързо изгуби блясъка си. На втората вечер в Темпъл Ин прекъснаха телефоните — нареждане на съдията. Старите броеве литературни и архитектурни списания не предизвикваха кой знае какъв интерес сред групата.

— Да ви се намира „Пентхаус“ или „Плейбой“? — прошепна Клайд Сискоу на съдебния пристав, който раздаваше списанията. Оня отвърна, че няма, но щял да види какво може да се направи.

Заточени в стаите си без телевизия, вестници и телефони, те нямаха друго забавление освен играта на карти и разговорите за делото. Няколкото крачки до дъното на коридора за лед и нещо разхладително представляваха цяло събитие, което съквартирантите се редуваха да предприемат. Скуката тегнеше над всички.

В двата края на коридора по двама войници охраняваха тъмнината и пустотата, а тишината се нарушаваше единствено от потракването на автомата за безалкохолни напитки.

Заспаха рано и когато войниците чукнаха по вратите в шест сутринта, всички бяха будни, а някои дори и облечени. Погълнаха палачинките и наденичките и нетърпеливо се качиха в автобуса в осем часа, за да поемат към своя град. Беше четвъртък.

За четвърти пореден ден ротондата бе претъпкана в осем сутринта. Зрителите разбраха, че до осем и половина всички места са вече заети. Пратър отвори вратата и тълпата се изниза през детектора за оръжие, покрай втренчените погледи на полицаите и навлезе в залата, където чернокожите насядаха вляво, а белите — вдясно. Хейстигнс отново пазеше първия ред за Гуен, Лестър, децата и останалите роднини. Ейджи и другите членове на съвета насядаха на втория ред заедно със сродниците, за които нямаше място на първия. Ейджи бе отговорен както за реда в залата, така и за демонстрантите отвън. Самият той предпочиташе задълженията си вътре, където бе по-безопасно, но му липсваха камерите и репортерите, които гъмжаха на моравата. Отдясно, през пътеката, бяха насядали семействата и приятелите на жертвите. Досега те се държаха спокойно.

Няколко минути преди девет Карл Лий бе доведен от стаята за задържани в залата. Свалиха му белезниците. Той широко се усмихна на своето семейство и седна на стола си. Адвокатите заеха места и залата стихна. Приставът провря глава през вратата до ложата на заседателите и доволен от това, което видя, пусна заседателите към местата им. Мистър Пейт наблюдаваше вратата, водеща към кабинета, и когато всичко бе наред, се изпъчи и викна:

— Станете! Съдът!

— Появи се Ихавод, облечен в любимата си омачкана и избеляла черна тога, и се разпореди всички да седнат. Поздрави заседателите и ги запита какво се е случило или не се е случило след вчерашното заседание. После отправи поглед към адвокатите.

— Къде е мистър Мъсгроув?

— Малко ще закъснее, ваша светлост. Готови сме да започнем — обяви Бъкли.

— Извикайте следващия си свидетел — нареди му Нуз.

Откриха патолога от щатската лаборатория по криминалистика в ротондата и го доведоха в залата. В други случаи той би заявил, че е много зает, и би пратил свой подчинен да обясни подробно на съдебните заседатели как са загинали Коб и Уилард. Но това бе делото Хейли и той се почувства задължен да свърши работата лично. Всъщност този се оказа най-простият случай, с който се бе занимавал напоследък; жертвите бяха открити още неиздъхнали, оръжието бе до тях и по телата им имаше десет пъти повече рани, отколкото стигаха, за да бъдат убити. Нямаше човек, който да не знае как са умрели момчетата. Но областният прокурор бе настоял за най-подробен патологичен анализ, затова в четвъртък лекарят зае мястото на свидетелите, натоварен със снимки от аутопсиите и многоцветни анатомични рисунки.

Преди това в кабинета Джейк бе предложил да се приемат направо причините на смъртта, но Бъкли не даде и дума да се издума. Искал заседателите да чуят и разберат как са загинали момчетата.

— Ще потвърдим, че са умрели вследствие многобройни рани от куршуми, изстреляни с автомат М–16 — изрецитира Джейк.

— Не, сър. Аз имам право да го докажа — инатеше се Бъкли.

— Но той предлага да се приемат направо причините за смъртта — каза скептично Нуз.

— Имам право да го докажа — опъваше се Бъкли.

И той го доказа. Да, с класическо прокурорско престараване Бъкли успя да го докаже. Три часа говори патологът колко куршума са надупчили Коб и колко — Уилард, какво е причинил всеки от куршумите, когато е проникнал в тялото, и ужасяващите последствия. Анатомичните рисунки бяха наредени на стативи пред съдебните заседатели и специалистът използваше номерирани пластмасови топчета, които заместваха куршумите, и ги движеше едва-едва през тялото. Четиринайсет куршума за Коб и единайсет за Уилард. Бъкли задаваше въпрос, получаваше отговор, после прекъсваше, за да доизчерпи въпроса.

— Ваша светлост, готови сме да приемем направо причините за смъртта — обаждаше се безпомощно Джейк на всеки три минути.

— Не сме съгласни — отвръщаше рязко Бъкли и се насочваше към следващото топче.

Джейк се тръшваше на стола, клатеше глава и поглеждаше към заседателите или поне към онези, които бяха будни.

Лекарят свърши по обяд и Нуз, уморен и вдървен от досада, даде два часа почивка. Съдебният, пристав събуди заседателите и ги поведе към стаята им, където ги чакаше печено месо в пластмасови чинии, а след това те подхванаха картите. Забранено им бе да напускат съда.

В който и да е южен градец има по някое хлапе, родено да прави от всеки долар два. Тукашното се захвана на пет години да продава лимонада на пътя и вземаше по двайсет и пет цента на стограмова чаша с изкуствено ароматизирана вода. Знаеше, че е ужасна на вкус, но усещаше, че възрастните му се възхищават. Бе първият малчуган, който купи на кредит косачка за трева и през февруари тръгна да чука от врата на врата, та да си осигури работа за лятото. Беше първият хлапак, който си купи моторетка със собствени пари, и всяка сутрин разнасяше вестници с нея. През август продаваше коледни картички на стари дами. През ноември продаваше по къщите плодови торти. В събота сутринта, докато приятелите му гледаха анимационни филмчета, той ходеше на битпазар и продаваше печени фъстъци и царевични питки. На дванайсет си откри собствена банкова сметка. Имаше си свой банкер. На петнайсет плати в брой за нов пикап, и то в същия ден, когато взе шофьорската си книжка. Купи и ремарке към пикапа и го напълни с градинарски машини и инструменти. Продаваше памучни фланелки на футболните мачове на гимназията. Беше чаровно момче, бъдещ милионер.

Казваше се Хинки Мирик и беше на шестнайсет години. Сега чакаше нервно в ротондата, докато Нуз обяви обедна почивка, после се промъкна между полицаите и влезе в залата. Местата вътре бяха толкова скъпоценни, че никой от зрителите не си ходеше за обед. Някои се изправяха, оглеждаха съседите си, за да са сигурни, че всички са забелязали кой къде точно е седнал този ден, и отиваха до тоалетната. Повечето обаче успяваха да устискат и прекарваха цялата обедна почивка по пейките.

Хинки винаги надушваше благоприятните възможности. Усещаше кога хората се намират в нужда. В четвъртък — а така бе станало и в сряда — той дотика количката си до централната пътека. Количката бе пълна с разнообразни сандвичи и готови обеди в пластмасови опаковки. Младежът рекламираше гръмогласно стоката си, после подаваше храна на клиентите си и си пробиваше бавно път към задната част на залата. Беше страхотен кожодер. Парче риба тон с бял хляб вървеше два долара. Обед със студено пиле и няколко грахчета вървеше три долара; на него му струваше долар и двайсет. Кутия разхладителна напитка — долар и половина. Плащаха с радост по неговите цени и пазеха местата си. Разпродаде всичко още преди да е стигнал до четвъртия ред, и започна да събира поръчки за останалите. Хинки бе звездата в този миг.

С куп поръчки в ръка той хукна към заведението на Клод. Вмъкна се в кухнята, мушна на готвача банкнота от двайсет долара и му подаде поръчките. Чакаше и не откъсваше поглед от часовника си. Готвачът едва-едва мърдаше. Хинки му бутна още един двайсетак.

Процесът стана източник на благополучие, за което Клод не бе и мечтал. Закуската и обедът в малкото му ресторантче станаха цяло събитие, защото клиентите далеч превишаваха броя на столовете и опашката от прегладнели се виеше по тротоара независимо от горещината и маранята. В понеделник следобед Клод хукна из Клантън да изкупи всички сгъваеми масички и подходящи столове, които бе в състояние да открие. На обед пътечките изчезваха и сервитьорките трябваше да маневрират чевръсто между редиците хора, почти всички чернокожи.

Единствената тема на разговор бе процесът. В сряда гневно заклеймиха състава на заседанието. В четвъртък разговорите се въртяха около растящото раздразнение от прокурора.

— Чувам да разправят, че щял да се натиска за губернатор.

— Демократ ли е или републиканец?

— Демократ.

— Няма да мине без гласовете на черните. В нашия щат тая няма да стане.

— Правилно казваш, а след процеса съвсем няма да ги насъбере.

— Нека опита само.

— Държи се повече като републиканец.

Преди процеса в Клантън обедната почивка започваше в дванайсет без десет, когато младите, загорели, леко облечени секретарки от банките, адвокатските кантори, застрахователните агенции и съда зарязваха бюрата си и излизаха навън. В обедната си почивка изпълняваха поръчки. Отбиваха се в пощата. Отбиваха се в банките. Пазаруваха. Повечето купуваха храна от китайския ресторант на Дели и се хранеха по пейките в парка, под големите сенчести дървета. Там се срещаха с приятели и бъбреха. По обяд колонадата пред съда събираше повече красиви жени, отколкото конкурса за мис Мисисипи. В Клантън съществуваше неписано правило, че обедната почивка на момичетата, които работеха в канцелариите около площада, започва по-рано. Трябваше да се върнат на местата си чак в един. Мъжете излизаха в дванайсет и се зазяпваха по момичетата.

Процесът обърна всичко с главата надолу. Сенчестите дървета около съда се намираха в опасна зона. Заведенията бяха пълни от единайсет до един с войници и непознати, които не можеха да намерят места в залата. Китайският ресторант бе претъпкан с надошлите от други селища. Момичетата изпълняваха поръчките, после се хранеха на бюрата си.

В чайната банкерите и останалите чиновници обсъждаха процеса най-вече от гледна точка на шума, който се вдигаше. Особени тревоги будеше Кланът. Нито един от посетителите не познаваше човек, свързан с Клана. Той бе отдавна забравен в Северен Мисисипи. Репортерите обаче обожаваха белите качулки и роби и светът бе решил, че Клантън, Мисисипи, е гнездото на Ку Клукс Клан.

В четвъртък Дел предлагаше за специалитет на деня пържени свински котлети, салата от ряпа, сладки картофи, царевично пюре или пържена бамя. Претъпканото заведение бе поравно разделено между войници, местни и външни хора. Неписаното, но строго установено правило, че не трябва да се говори с никой, който има брада или особен акцент, се спазваше без изключения и за приказливците бе твърде трудно да не се усмихват и да не разменят по някоя дума с чуждоземните. Надменност и здраво стиснати устни отдавна бяха заменили гостоприемството от първите дни след убийствата. Прекалено много журналистически хрътки бяха измамили своите домакини и бяха публикували неприятни, нелюбезни и несправедливи думи за окръга и жителите му. Смайващо беше как пристигаха на глутници от всички краища на страната и за двайсет и четири часа ставаха страхотни познавачи на място, за което никога не бяха чували, и на хора, които никога не бяха виждали.

Местните ги наблюдаваха как сноват по площада като малоумни и тичат ту след шерифа, ту след прокурора, след адвоката на защитата или всеки, който би могъл да знае нещо. Наблюдаваха ги как дебнат при задния вход на съда като гладни вълци, за да се нахвърлят върху подсъдимия, винаги плътно заобиколен от полицаи и винаги с гръб към тях. Наблюдаваха с отвращение как задържат камерите си върху Клана и по-буйните чернокожи, вечно търсещи най-размирните или особени сцени, които после представяха за нещо нормално.

Наблюдаваха ги и ги мразеха.

— Каква е тази оранжева цапаница по лицето на оная? — попита Тим Нънли, загледан в една репортерка, седнала в сепаре до прозореца. Джак Джоунз хрупаше бамята си и обходи с поглед оранжевото лице.

— Май е нещо, което използват за пред камерите. Така лицето й ще изглежда бяло на телевизора.

— Та то си е бяло.

— Виждам, но на телевизора не излиза бяло, ако не е боядисано в оранжево.

Нънли не изглеждаше убеден.

— Тогава какво използват негрите?

Никой не можа да отговори.

— Снощи видя ли я по телевизията? — попита Джак Джоунз.

— Не съм. Откъде е?

— От четвърти канал в Мемфис. Снощи интервюирала майката на Коб и, разбира се, така я изтормозила, че горката жена се разплакала. Единственото, което показаха после, беше тоя плач. Голяма гадост. Миналата вечер се беше захванала с ония от Клана, били от Охайо, да й разправят какво трябвало да правим ние тук, в Мисисипи. Тая е най-противната.

Прокурорът приключи обвинението си срещу Карл Лий в четвъртък следобед. След обедната почивка Бъкли призова Мърфи. Показанията му бяха мъчителни и безкрайно изнервящи и бедният човечец заеква неудържимо цял един час.

— Успокойте се, мистър Мърфи — повтори Бъкли стотина пъти.

Мърфи кимаше в знак на съгласие и въртеше глава, когато отричаше — стараеше се човекът, но съдебната секретарка преживя мъчителни минути, докато успее да зарегистрира реакциите му.

— Това не го разбрах — повтаряше тя с гръб към мястото на свидетеля.

Той понечваше да отговори, запъваше обикновено на беззвучни съгласни като „п“ и „т“. Изломотваше нещо, после почваше да заеква и пръскаше слюнки на всички страни.

— Това не го разбрах — заявяваше безпомощно тя, когато той млъкваше. Бъкли въздишаше. Заседателите яростно се въртяха по местата си. Половината зала си гризеше ноктите.

— Бихте ли повторили? — молеше Бъкли с всичкото търпение, на което бе способен.

— Съж-жаляв-вам! — повтаряше често Мърфи. Жив да го оплачеш.

От цялата процедура стана ясно, че пиел кока-кола на задната стълба, с лице към мястото, където бяха убити момчетата. Забелязал как един черен наднича от малката стаичка, на около десетина метра по-нататък. Но не му отдал особено значение. Когато момчетата слезли, черният изведнъж излязъл и открил огън, като в същото време крещял и се смеел. Когато спрял стрелбата, захвърлил автомата и избягал. Да, този бил, дето е седнал ей там. Черният.

Докато слушаше Мърфи, Нуз протърка стъклата на очилата си. Щом Бъкли седна, негова светлост се взря отчаяно в Джейк.

— Имате ли въпроси? — попита изтощено той.

Джейк взе бележника си. Секретарката впи поглед в него. Хари Рекс му изсъска. Елън притвори очи. Заседателите кършеха ръце и го наблюдаваха напрегнато.

— Недей — прошепна настойчиво Карл Лий.

— Не, ваша светлост, нямаме въпроси.

— Благодаря, мистър Бриганс. — Нуз въздъхна облекчено.

Следващият свидетел бе офицер Рейди, следовател от полицейското. Той съобщи на съдебните заседатели, че е открил тенекиена кутия от краун-кола в стаичката до стълбата и отпечатъците от нея съвпадат с тези на Карл Лий Хейли.

— Пълна ли беше или празна? — попита театрално Бъкли.

— Съвсем празна.

Голяма работа, помисли си Джейк, значи е бил жаден. Не, и към този свидетел нямаше въпроси.

— Нашият последен свидетел, ваша светлост — подчерта изрично Бъкли в четири следобед. — Офицер Диуейн Луни.

Луни влезе в залата с бастун в ръка и, куцукайки, се насочи, към мястото на свидетелите. Свали пистолета си и го подаде на мистър Пейт. Бъкли гордо го наблюдаваше.

— Бихте ли се представили, сър?

— Диуейн Луни.

— Вашият адрес?

— Бенингтън Стрийт, четиринайсет шейсет и осем, Клантън, Мисисипи.

— На колко сте години?

— На трийсет и девет.

— Къде работите?

— В полицията на окръг Форд. Помощник-шериф съм.

— Какво правехте на двайсети май, понеделник? На смяна ли бяхте тогава?

— Да. Беше ми наредено да закарам двама арестувани от затвора до съда и обратно.

— Кои бяха тези арестувани?

— Били Рей Коб и Пийт Уилард.

— В колко часа тръгнахте от съда?

— Мисля, че беше около един и половина.

— Кой беше на смяна с вас?

— Помощник-шерифът Пратър. Двамата отговаряхме за арестуваните. В съда имаше и други полицаи, които ни помагаха, а отвън ни чакаха още двама-трима. Но само аз и Пратър отговаряхме за тия двамата.

— Какво се случи, когато свърши заседанието?

— Сложихме веднага белезниците на Коб и Уилард и ги изведохме оттук. Отидохме в стаичката ей там и почакахме малко, а Пратър слезе долу.

— Какво се случи след това?

— Тръгнахме по задното стълбище. Първо Коб, след него Уилард и накрая аз. Както ви казах, Пратър вече беше слязъл и отишъл отвън.

— Добре, сър. Какво се случи после?

— Коб почти беше слязъл на партера, когато стрелбата започна. Аз бях на площадката, току да тръгна надолу. В първия миг никого не забелязах, после видях мистър Хейли да стреля с автомата. Коб бе пометен назад към Уилард, двамата закрещяха и се стовариха на пода, после се помъчиха да се върнат.

— Добре, сър. Опишете какво видяхте.

— Чувах как куршумите удрят по стените, отскачат и поразяват всичко. Това беше най-шумният автомат, който съм чувал, и имах чувството, че няма спиране. Момчетата се гърчеха и се мятаха, крещяха и виеха. Пък и бяха с белезници.

— Добре, сър. Какво се случи с вас?

— Както ви казах, изобщо не мръднах по-надолу от площадката. Мисля, че един от куршумите рикошира в стената и ме удари в крака. Опитвах се да се кача по стъпалата, когато усетих, че кракът ми гори.

— И какво се случи с крака ви?

— Отрязаха го — отвърна сухо Луни, сякаш всеки месец му ампутираха по нещо. — Точно под коляното.

— Успяхте ли да видите добре човека с автомата?

— Да, сър.

— Можете ли да го идентифицирате пред съдебните заседатели?

— Да, сър, това е мистър Хейли, който седи ей там.

Този отговор би бил съвсем логичен край на показанията на Луни. Беше кратък, делови, категоричен относно разпознаването. Съдебните заседатели бяха чули всяка негова дума. Бъкли и Мъсгроув обаче отново домъкнаха големите планове на съда и ги наредиха пред ложата, за да покуцука Луни още малко около тях. Под ръководството на Бъкли той точно проследи движението на всеки един преди мига на стрелбата.

Джейк триеше чело и притискваше костта на носа си. Нуз бършеше ли, бършеше очилата си. Заседателите се въртяха нервно на местата си.

— Имате ли въпроси, мистър Бриганс? — попита най-накрая Нуз.

— Само няколко — отвърна Джейк, след като Мъсгроув изнесе всичко от залата.

— Офицер Луни, към кого гледаше Карл Лий Хейли, когато стреляше?

— Доколкото видях, към момчетата.

— Той погледна ли към вас?

— Е, нямах много време да му следя погледа. Пък и аз се движех в обратната посока.

— Значи той не се е целил във вас?

— О, не, сър. Той се целеше само в двете момчета. И ги улучи.

— Как се държеше, когато стреляше?

— Крещеше и се хилеше като луд. Никога не съм виждал по-странно нещо, приличаше на побъркан. Разбирате ли, никога няма да забравя как автоматът трещи, куршумите пищят, момчетата крещят при всяко попадение, а над всичко това, все още го чувам, ехти безумният му смях.

Отговорът бе толкова съвършен, че Джейк направи усилие да сподави усмивката си. Двамата с Луни го бяха репетирали сто пъти и това бе едно невероятно изпълнение. Всяка дума бе съвършена. Джейк непрестанно прелистваше бележника си и току поглеждаше към заседателите. Всички бяха зяпнали Луни, поразени от отговора му. Джейк си дращеше нещо просто така, за да спечели още няколко секунди преди най-важния въпрос на процеса.

— Значи тъй, Карл Лий Хейли ви простреля в крака.

— Точно така, сър.

— Смятате ли, че е преднамерено?

— О, не, сър. Беше случайно.

— Искате ли да бъде наказан, че ви е прострелял?

— Не, сър. Нямам нищо против този човек. Той постъпи така, както бих постъпил и аз.

Бъкли изпусна писалката си и се смачка на стола. Тъжно загледа своя най-важен свидетел.

— Какво искате да кажете с това?

— Не го обвинявам, че го е сторил. Ония изнасилиха дъщеричката му. Аз също имам момиченце. Ако някой посегне на нея, пишете го мъртъв. Ще го очистя точно като Карл Лий. На него трябва медал да му дадем.

— Искате ли съдебните заседатели да осъдят Карл Лий?

— Възразявам! — скочи Бъкли и извика: — Възразявам! Въпросът е неуместен.

— Не! — кресна Луни. — Не искам да го осъдят! Той е герой. Той…

— Не отговаряйте, мистър Луни! — извиси глас Нуз. — Не отговаряйте!

— Възразявам! Възразявам! — продължи да вика Бъкли, изпънат на пръсти.

— Той е герой! Освободете го! — крещеше Луни насреща му.

— Тишина! Тишина! — Нуз удари с чукчето.

Бъкли кимна. Луни млъкна. Джейк се върна на стола си и каза:

— Оттеглям въпроса си.

— Моля да не го вземате под внимание — нареди Нуз на заседателите.

Луни им се усмихна и куцукайки, напусна залата.

— Извикайте следващия си свидетел. — Нуз си свали очилата.

Бъкли се надигна бавно и с най-трагичен тон заяви:

— Ваша светлост, обвинението приключи.

— Добре — рече Нуз, гледайки към Джейк. — Предполагам, че имате някои предложения, мистър Бриганс?

— Да, ваша светлост.

— Много добре, ще ги чуя в кабинета.

Нуз освободи заседателите с обичайните наставления и обяви следващото заседание за петък в девет часа.