Джон Гришам
Време да убиваш (18)

18

Гуен нямаше телефонния номер на Лестър. Ози също, нито пък някой друг. Телефонистката каза, че има две страници с името Хейли в указателя на Чикаго, най-малко дузина с Лестър Хейли и неколцина с Л. С. Хейли. Джейк помоли за първите пет Лестър Хейли и им се обади. Всичките бяха бели. Обади се на Танк Скейлс, собственик на едно от по-приличните кабарета за чернокожи в окръга. Бърлогата на Танк, така бе известно. Лестър много обичаше това място. Танк бе клиент на Джейк и често го снабдяваше с ценна и поверителна информация за разни свои клиенти, за сделките им, за това къде могат да бъдат открити.

Танк се отби в кантората във вторник сутринта на път за банката.

— Да си виждал Лестър през последните две седмици? — попита Джейк.

— Как да не съм! Изкара няколко дни при мен, чука билярд и смука бира. Чух, че си вдигнал багажа за Чикаго миналата неделя. Сигурно трябва да е вярно, оттогава не съм му виждал очите.

— С кого идваше?

— Повечето пъти беше сам.

— Не дойде ли с Айрис?

— Е, доведе я няколко пъти, когато Хенри се запилееше някъде извън града. Направо ме изнервя, като я домъкне. Хенри хич не си поплюва, ще знаеш. Ще ги накълца и двамата, ако ги спипа.

— Хайде, Танк, те го правят от десет години.

— Да, и тя има две хлапета от него. Целият град го знае, само Хенри не го знае. Бедният той. Ама ще разбере някой ден и на теб ще ти се отвори ново дело за убийство.

— Слушай, Танк, можеш ли да поговориш с Айрис?

— Тя не се отбива често.

— Не те питам за това. Трябва ми телефонът на Лестър в Чикаго. Айрис сигурно го знае.

— Няма начин да не го знае. Той й праща пари.

— Можеш ли да го намериш? Трябва да говоря с Лестър.

— Дадено, Джейк. Ако тя го има, и ти ще го имаш.

 

 

До сряда животът в кантората на Джейк се нормализира. Започнаха отново да се появяват клиенти. Етъл бе особено мила — доколкото бе възможно да е мила една стара досадница. Джейк продължаваше да си върши работата, но болката оставаше. Престана да ходи всяка сутрин в Кафето и отбягваше съда — изпращаше Етъл да внася молби, да прави справки и всичко, което налагаше присъствието му в сградата отсреща. Беше объркан, унизен, разстроен. Трудно му бе да се съсредоточи върху други дела. Мечтаеше за една дълга ваканция, но не можеше да си я позволи. Парите не стигаха, а той нямаше стимул за работа. Прекарваше по-голямата част от времето в кантората, но нищо не му спореше.

Постоянно си мислеше за Карл Лий, затворен в килията само няколко преки по-нататък, и се питаше за хиляден път защо го предаде. Беше го притиснал твърде много за пари, а забравяше, че има други адвокати, готови да се заемат с делото безплатно. Мразеше Маршарфски. Припомняше си десетките случаи, когато го бе виждал да крачи бавно из съдебните зали в Мемфис, тръбейки за невинността на своите клиенти и грубото отношение към тези клети и угнетени хора. Продавачи на наркотици, сводници, продажни политици и хитри местни гангстери. Всички до един виновни, всички заслужаваха многогодишни присъди, а може би и смъртно наказание. Маршарфски бе янки, с противен носов говор, някъде от северните части на Средния запад. Гласът му би подразнил всеки, живеещ на юг от Мемфис. Съвършен актьор, той бе способен да гледа директно в камерата и да хленчи: „Моят клиент е бил малтретиран ужасно от полицията в Мемфис.“ Джейк бе наблюдавал тази сцена десетина пъти. „Моят клиент е напълно, изцяло, абсолютно невинен. Защо трябва да бъде съден? Той е примерен гражданин, редовен данъкоплатец.“ Кои бяха четирите му главни довода? „Обвинен несправедливо от ФБР. Злепоставен от властта. Освен това си е платил дълга. Този път е невинен.“ Джейк го мразеше и доколкото си спомняше, големият адвокат бе изгубил толкова дела, колкото бе и спечелил.

До сряда следобед Маршарфски не бе забелязан в Клантън. Ози обеща да съобщи на Джейк, ако той се появи в затвора.

Окръжният съд щеше да заседава до петък и щеше да бъде проява на уважение, ако Джейк направеше кратко посещение на съдията Нуз и обяснеше обстоятелствата, поради които се оттегля от делото. Негова светлост щеше да председателства едно гражданско дело и имаше голяма вероятност Бъкли да отсъства. Трябваше да отсъства. Не биваше нито да го виждат, нито да го чуват.

Нуз обикновено правеше почивка за по десетина минути около три и половина. Точно в този час Джейк влезе в кабинета му през страничната врата. Никой не го видя. Седна до прозореца и търпеливо зачака Ихавод да стане от мястото си и да се доклатушка в кабинета. След пет минути вратата се отвори и съдията влезе.

— Джейк, как си?

— Благодаря, добре. Може ли за минутка? — попита той, когато съдията затвори вратата.

— Разбира се, сядай. Какво си се умислил? — Нуз съблече тогата си, преметна я на един стол и легна върху бюрото си, събаряйки книги, папки и телефона едновременно. Най-накрая се намести, бавно скръсти ръце на стомаха си, притвори очи и пое дълбоко дъх. — Боли ме гърбът, Джейк. Докторът ми каза да лежа на твърдо, когато имам възможност.

— Да, да, разбирам, ваша светлост. Да изляза ли?

— Не, остани. Какво ти тежи?

— Делото „Хейли“.

— И аз тъй си помислих. Видях молбата ти. Намерил си е нов адвокат, а?

— Да, сър. Нямах представа какво става. Очаквах да водя делото през юли.

— Няма защо да се извиняваш, Джейк. Молбата ти да се оттеглиш ще бъде удовлетворена. Вината не е твоя. Такива работи се случват често. Кой е тоя новият, Маршарфски ли беше?

— Да, сър. От Мемфис.

— С това име е изключено да остане незабелязан в окръг Форд.

Да, сър. — Не е по-лошо от Нуз, помисли си Джейк. — Той няма разрешително за Мисисипи — обясни услужливо.

— Това е интересно. Запознат ли е с нашата процедура?

— Не знам дали изобщо е водил дело в Мисисипи. Каза ми, че обикновено се свързва с някой местен, когато е в провинцията.

— В провинцията?

— Точно така се изрази.

— Е, тогава ще направи добре да се свърже, щом е решил да влезе в моята зала. Имал съм доста неприятности с адвокати от други щати, особено от Мемфис.

— Да, сър.

Нуз дишаше все по-тежко и Джейк реши да си тръгва.

— Сър, трябва да вървя. Ако не се видим през юли, ще се срещнем в съда през августовската сесия. Пазете си гърба.

— Благодаря, Джейк. И ти се пази.

Джейк почти бе стигнал до задната врата на малкия кабинет, когато вратата откъм съдебната зала се отвори и почитаемият Л. Уинстън Лотърхаус влезе наперено заедно с още един противен тип от фирмата „Съливан“.

— Здравей, Джейк — обади се Лотърхаус. — Познаваш ли се с Питър Отър, най-новия ни съдружник?

— Приятно ми е, Питър — отвърна Джейк.

— Да не би да ви прекъснахме?

— Не, току-що си тръгвах. Съдията Нуз си оправя гърба, а аз бях си тръгнал.

— Седнете, господа — рече Нуз.

Лотърхаус бе настроен войнствено.

— Джейк, предполагам, че Уолтър Съливан те е уведомил, че нашата фирма ще се ангажира със защитата по делото на Карл Лий Хейли?

— Да, чух.

— Съжалявам, че се случи това с теб.

— Съчувствието ви е трогателно.

— Това дело представлява голям интерес за фирмата. Нали знаеш, че при нас не идват много криминални дела.

— Да, знам — отвърна Джейк, търсейки начин да се измъкне. — Трябва веднага да тръгвам. Беше ми приятно да си побъбрим, Уинстън. Беше ми приятно да се запознаем, Питър. Предайте моите поздрави на Уолтър, Робърт и останалите момчета.

Джейк се измъкна през задната врата и се наруга, че си пъха носа там, където могат да му го отрежат. Хукна към кантората си.

— Обаждал ли се е Танк Скейлс? — попита той Етъл, запътил се към стълбите.

— Не, но ви чака мистър Бъкли.

— Къде ме чака? — закова се на първото стъпало Джейк.

— Горе. В кабинета ви.

Той бавно се приближи до бюрото й и се наведе през него на сантиметри от лицето й. Тя бе сгрешила и го съзнаваше. Изгледа я свирепо.

— Не знаех, че е имал среща — процеди през зъби той.

— Нямаше. — Очите й бяха приковани в бюрото.

— Не знаех, че е собственик на тази сграда.

Тя не помръдна, не отговори.

— Не знаех, че има ключ от кабинета ми.

Отново никакъв жест, никакъв звук. Той се наведе още по-близо.

— За такова нещо би трябвало да те изхвърля оттук.

Устните й трепереха и тя изглеждаше безпомощна.

— До гуша ми дойде от теб, Етъл. До гуша ми дойде от поведението ти, от гласа ти, от непокорството ти. Както и от отношението ти към клиентите, от всичко, свързано с теб.

— Съжалявам. — Очите й плувнаха в сълзи.

— Никак не съжаляваш. Ти знаеш отлично, и го знаеш от години, че никой на този свят, дори и жена ми, няма право да се качва по тези стълби и да влиза в кабинета ми, ако аз не съм там.

— Той настояваше.

— Той е един дръвник. Плащат му да преследва хората. Но не и в тази кантора.

— Шшт! Може да ви чуе.

— Хич не ме е грижа. Той си знае, че е дръвник.

Наведе се още по-близо и носовете им почти се опряха.

— Искаш ли да запазиш службата си, Етъл?

Тя кимна, неспособна да говори.

— Тогава направи точно това, което ще ти кажа. Качи се в кабинета ми, вземи мистър Бъкли и го заведи в приемната. Там ще говоря с него. И да не си посмяла така друг път!

Етъл избърса лицето си и хукна нагоре. След секунда окръжният прокурор седеше в приемната, а вратата бе затворена. Той чакаше.

Джейк бе в съседната кухничка, пиеше портокалов сок и обмисляше положението. Пиеше бавно. След петнайсет минути отвори вратата и влезе. Бъкли бе седнал в единия край на дългата маса. Джейк седна в другия, максимално далеч.

— Здравей, Руфъс. Какво искаш?

— Хубаво местенце си имаш. Май това бе старата кантора на Лусиен.

— Точно така. Какво те води тук?

— Просто исках да те видя.

— Много съм зает.

— Освен това исках да обсъдим делото „Хейли“.

— Обади се на Маршарфски.

— Очаквах с нетърпение битката, особено ако ти си срещу мен. Знам, че си достоен противник, Джейк.

— Поласкан съм.

— Не ме разбирай погрешно. Не си ми симпатичен, и то от много време.

— Откакто защитавах Лестър Хейли.

— Да, мисля, че си прав. Ти спечели, но излъга.

— Аз спечелих, това е важното. И не съм излъгал. Теб те хванаха по бели гащи.

— Ти излъга и Нуз позволи номерът да мине.

— Както и да е. И ти не си ми много симпатичен.

— Чудесно. Така се чувствам по-добре. Какво знаеш за Маршарфски?

— Затова ли си тук?

— Да речем.

— Не съм го виждал през живота ей, но дори и да ми беше баща, пак нямаше да ти кажа нищо. Какво искаш още?

— Ти сигурно си говорил с него.

— Разменихме няколко думи по телефона. И не ми разправяй, че си се загрижил за него.

— Няма. Само любопитствам. Той има добра репутация.

— Така е, има. Но ти не си дошъл тук да обсъждаме репутацията му.

— Вярно. Исках да поговорим за делото.

— Какво за делото?

— Какви са шансовете да го оправдаят, евентуалната му защита, наистина ли е луд. Ей такива неща.

— Струва ми се, че ти обяви сигурна присъда. Пред камерите, забрави ли? След като го подведоха под отговорност. На една от твоите пресконференции.

— Джейк, липсват ли ти вече камерите?

— Успокой се, Руфъс. Аз съм извън играта. Камерите са изцяло твои или твои и на Маршарфски, както и на Уолтър Съливан. Завладей ги, лъв такъв. Ако съм ти откраднал малко от прожекторите, дълбоко се разкайвам. Знам колко те боли.

— Приемам разкаянието. Маршарфски идва ли в града? Обеща пресконференция тази седмица.

— И си дошъл да говорим за нея, така ли?

— Не, исках да обсъдим делото „Хейли“, но очевидно ти си много зает.

— Точно така. Освен това нямам нищо за обсъждане с теб, губернаторе.

— Това е възмутително.

— Защо? Знаеш, че е вярно. Ти би водил дело и срещу собствената си майка за няколко заглавия на първа страница.

Бъкли се изправи и закрачи напред-назад зад стола си.

— Иска ми се да можеше да участваш в това дело, Бриганс — извиси се гласът му.

— И на мен.

— Щях да те понауча как се води дело срещу убийци. Наистина имах желание да ти покажа къде зимуват раците.

— Досега не ти провървя много-много.

— Точно затова ми се искаше този път да си ми насреща. Страхотно ми се искаше да си там. — Лицето му възвръщаше толкова познатия си морав цвят.

— Ще има други дела, губернаторе.

— Не ме наричай така — викна той.

— Защо, не е ли истина, губернаторе? Нали затова се тикаш пред камерите. Има ли някой, дето да не го знае? Ей го стария Руфъс, все се бута пред камерите, иска да става губернатор. Това си е самата истина.

— Аз си гледам работата. Водя дела срещу гангстерите.

— Карл Лий Хейли не е гангстер.

— Само гледай как ще го смачкам.

— Няма да е толкова лесно. Затова се искат дванайсет гласа от дванайсет възможни.

— Няма проблеми. Ти само гледай.

— Както беше с разширения състав, а?

Бъкли замръзна на място. Премига и гневно впи поглед в Джейк. Три дълбоки бръчки се врязаха в огромното му чело.

— Какво знаеш за тях?

— Това, което и ти. Един глас по-малко, и щеше да оплетеш конците.

— Не е вярно!

— Хайде, хайде, губернаторе. Не си пред репортери. Зная точно какво се е случило. Научих го само след няколко часа.

— Ще кажа на Нуз.

— Аз пък ще кажа на пресата. Ще стане много интересно преди процеса.

— Няма да посмееш.

— Засега не. Нямам повод да го направя. Мен ме изхвърлиха, забрави ли? И точно затова ти си тук, Руфъс. За да ми напомниш, че вече не участвам в делото за разлика от теб. Да ми посипеш малко сол в раната. Добре, свърши си работата. А сега си тръгвай. Върви да ухажваш съдебните заседатели. А може и някой репортер да виси още в съда. Хайде, тръгвай.

— С удоволствие. Съжалявам, че те обезпокоих.

— И аз.

Бъкли отвори вратата към коридора, после се спря.

— Излъгах те, Джейк. Умирам от удоволствие, че те изхвърлиха от делото.

— Знам, че излъга. Само че не ме отписвай още.

— Какво искаш да кажеш?

— Довиждане, Руфъс.

 

 

Разширеният състав съдебни заседатели на окръг Форд работеше неуморно и до четвъртък на втората седмица от сесията Джейк бе ангажиран от двама току-що подведени под отговорност мъже. Единият бе чернокож, намушкал друг черен в кабарето на Маси през април. Джейк обичаше такива дела, защото оправдателната присъда не бе особено трудна; просто бе необходим състав само от бели съдебни заседатели, повечето от които негодници, които да не ги е грижа, че черните се мушкат един друг. Те само са се позабавлявали в заведението, поразгорещили се, единият бил намушкан, но не умрял. Няма вина, няма присъда. Подобна стратегия беше възприел по делото Лестър Хейли. Новият клиент бе обещал хиляда и петстотин долара, но първо трябваше да внесе паричната гаранция.

Другият обвиняем беше бяло момче — пипнали го да кара откраднат пикап. Трети път го хващаха с крадена кола и май нямаше да отърве седемте години в Парчман.

И двамата бяха в ареста и това обстоятелство даваше възможност на Джейк, пък му беше и задължение, да ги посещава и да се среща с Ози. Късно следобед в четвъртък той намери шерифа в канцеларията му.

— Зает ли си? — попита Джейк. Купища книжа бяха разпилени по бюрото и пода.

— Ами, канцеларщина. Да няма нови горящи кръстове?

— Слава богу, не. Един ми стига.

— Не съм виждал приятеля ти от Мемфис.

— Странно. Мислех, че вече е тук. Говорил ли си с Карл Лий?

— Всеки ден. Все по-нервен става. Тоя адвокат още не е благоволил дори да се обади, Джейк.

— Това ми харесва. Нека се поизпоти. Не го съжалявам.

— Смяташ ли, че е сбъркал?

— Убеден съм. Познавам тукашните хора, Ози, и знам как се държат, когато станат съдебни заседатели. Никакво впечатление няма да им направи някакъв наперен многознайко. Не си ли съгласен?

— Не знам. Ти си адвокат. Вярвам на всяка твоя дума, Джейк. Виждал съм те как работиш.

— Той дори няма разрешително да практикува в Мисисипи. Съдията Нуз само го дебне и изчаква. Той мрази адвокати от други щати. Говорих с него вчера.

Ози се взря разтревожено в Джейк.

— Искаш ли да видиш Карл Лий?

— Не. Няма за какво. — Джейк погледна в чантата си. — Трябва да видя Лерой Глас, обвинен в опит за убийство.

— Ти ли ще го защитаваш?

— Да. Роднините му идваха тази сутрин.

— Ела с мен.

Джейк изчака в приемната, докато доведат новия му клиент. Лерой бе облечен в обичайния за ареста на окръга Форд оранжев фосфоресциращ комбинезон. Розови дунапренени ролки стърчаха от всички страни по главата му, а две дълги мазни плитки прилепваха към тила. Плъстени жълто-зелени чехли предпазваха черните му космати крака от мръсния линолеум. Чорапите липсваха. Противен стар белег започваше от дясното му ухо, прехвърляше скулата и завършваше точно при дясната му ноздра — беше очевидно, че Лерой съвсем не беше чужд на споровете с нож. Пушеше кулс.

— Лерой, аз съм Джейк Бриганс — представи се адвокатът и посочи сгъваемия стол до автомата за пепси. — Майка ти и брат ти ме наеха тази сутрин.

— Много се радвам да се запознаем, мистър Джейк.

Другият затворник чакаше в коридора до вратата, докато Джейк задаваше въпросите. Изпълни три страници с бележки за Лерой Глас. Най-важното, поне засега, бяха парите. Колко имаше и откъде би могъл да намери още. За наръгването щяха да говорят по-късно. Лели, чичовци, братя, сестри, приятели, всеки, който работеше нещо, би могъл да даде назаем. Джейк насъбра телефонни номера.

— Кой ти каза за мен?

— Видях ви по телевизията, мистър Джейк. Вас и Карл Лий Хейли.

Джейк изпита гордост, но не се усмихна. Телевизията бе част от работата му.

— Познаваш ли Карл Лий?

— Познавам го, и Лестър познавам. Вие бяхте адвокат и на Лестър, нали?

— Да.

— С Карл Лий сме в една килия. Преместиха ме снощи. Той не е от приказливите. Каза, че сте страхотен адвокат, но си намерил някакъв друг от Мемфис.

— Така е. Какво мисли той за новия си адвокат?

— Не знам, мистър Джейк. Вдигаше пара тази сутрин, защото новият още не бил идвал да се срещне с него. Каза, че вие непрекъснато сте ходили при него и сте говорили за делото, а тоя, името му е много шантаво, нито веднъж не бил дошъл.

— Ще ти кажа нещо, ако ми обещаеш, че няма да го издадеш на Карл Лий — едва успя да прикрие радостта си Джейк.

— Обещавам.

— Новият не може да се срещне с него.

— Не може ли? Защо?

— Защото няма разрешително за практикуване в Мисисипи. Той е адвокат в Тенеси. Ще го изхвърлят от съда, ако се появи самичък. Боя се, че Карл Лий направи голяма грешка.

— А вие защо не му го кажете?

— Вече ме е отхвърлил. Повече не мога да му давам съвети.

— Но някой трябва да го съветва.

— Ти току-що обеща да не му казваш, нали?

— Добре. Няма.

— Хубаво. Трябва да тръгвам. Ще се видя утре сутринта с твоя поръчител и сигурно ще те измъкнем оттук след ден-два. Нито дума на Карл Лий, разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

Танк Скейлс се бе облегнал на стария сааб на паркинга, когато Джейк излезе от полицейското. Смачка фаса си с крак и извади парче хартия от джоба на ризата.

— Два номера има. Горният е вкъщи, долният — на работата. Ама не трябва да го търсиш в работата, само ако е много спешно.

— Голяма услуга ми свърши, Танк. От Айрис ли ги взе?

— От нея. Тя не ги даваше. Снощи се отби при мен и аз я попочерпих.

— Имаш едно питие от мен.

— Ще си го изпия, не се безпокой.

 

 

Беше се стъмнило, отиваше към осем. Вечерята беше изстинала, но това се случваше често. Нали затова бе купил микровълновата печка. Карла бе свикнала да претопля яденето в различни часове и не се оплакваше. Вечеряха, когато той се прибереше, без значение дали е шест или десет.

От ареста Джейк отиде в кантората си. В никакъв случай не искаше да звъни на Лестър от къщи, след като Карла щеше да слуша. Седна зад писалището и се загледа в номерата, които Танк беше намерил. Карл Лий му бе казал да не се обажда. Защо трябваше да го прави? Не е ли неетично? Неетично ли е да се обади на Лестър и да му каже, че Карл Лий го е изхвърлил и е наел друг адвокат? Не. А да прояви загриженост? Не. А да критикува новия? Вероятно не. Неетично ли е да накара Лестър да говори с брат си? Не. А да настоява да изхвърли Маршарфски? Вероятно не. А да наеме повторно Джейк? Да, в това няма съмнение. Ще бъде крайно неетично. Какво толкова ще стане, ако се обади на Лестър да поговорят за Карл Лий и да остави разговора да следва естествения си ход?

— Ало?

— Търся Лестър Хейли.

— Кой се обажда? — попита шведката с акцент.

— Джейк Бриганс от Мисисипи.

— Един момент.

Джейк си погледна часовника. Осем и половина. Май Чикаго беше в същия часови пояс.

— Джейк!

— Лестър, как си?

— Добре. Уморен съм, но съм добре. А ти?

— Чудесно. Слушай, да си говорил с Карл Лий тази седмица?

— Не съм. Тръгнах си в петък и работя по две смени от неделя. Не ми остава време за нищо.

— Не си ли чел вестниците?

— Не съм. Какво има?

— Няма да повярваш. Карл Лий ме изхвърли и нае една от големите риби в Мемфис.

— Какво? Шегуваш ли се? Кога?

— Миналия петък. Сигурно след като си заминал. Не си направи труд дори да ми го каже. Прочетох го в събота сутринта в мемфиския вестник.

— Той е луд. Защо го е направил, Джейк? Кого е наел?

— Да познаваш някой си Брустър Котарака от Мемфис? Оня е негов адвокат. Котарака му плаща. Дошъл от Мемфис миналия петък и се видял с Карл Лий в затвора. На сутринта виждам моя снимка във вестника и чета, че са ме изхвърлили.

— Кой е тоя адвокат?

— Бо Маршарфски. Голям хитрец. Адвокат на всички сводници и търговци на наркотици в Мемфис.

— Името ми бие на полско.

— Такъв е. Май е от Чикаго.

— Тук ги има много. Сигурно приказва като тях.

— Като че ли устата му е пълна с врели картофи. Голям успех го чака в нашия окръг.

— Глупак, глупак, кръгъл глупак. Карл Лий никога не е бил силен в акъла. Вечно трябва да вървя подир него. Ах, какъв глупак!

— Така е, направи голяма грешка. Ти много добре знаеш какво значи дело за убийство, преживял си го. Знаеш колко е важно кои и какви ще са съдебните заседатели, избрани да вземат решение. Съдбата ти е в техните ръце. Дванайсет местни люде, които се борят и спорят за делото, за твоя живот. Те са най-важните. Затова трябва да умееш да им говориш.

— Точно така, Джейк. Ти го умееш.

— Сигурен съм, че Маршарфски го умее в Мемфис, но тук е окръг Форд. Тия работи в провинциален Мисисипи не стават. Хората няма да му повярват.

— Прав си, Джейк. Не мога да разбера защо го е направил. Сам се е накиснал.

— Да, Лестър, и се тревожа за него.

— Ти говори ли с него?

— Миналата събота, когато го прочетох във вестника, отидох направо в ареста. Попитах го защо е постъпил така и той не можа да ми отговори. Заболя ме. Оттогава не сме се виждали. Нито пък Маршарфски се е появявал. Още не е идвал в Клантън и разбрах, че Карл Лий е нервен.

— Ози говорил ли е с него?

— Да, но ти го знаеш какъв е. Ясно му е, че Брустър е мошеник, че Маршарфски е мошеник, но няма да се намеси в работите на Карл Лий.

— Стана тя каквато стана! Не ми го побира умът. Той е пълен глупак, ако мисли, че ония закоравели черномразци ще слушат някакъв хитрец от Мемфис. По дяволите, Джейк, те не се доверяват на адвокати от съседния окръг, дето е на две крачки, пък какво остава за по-далеч. Хубаво се наредихме!

Джейк се усмихна в слушалката. Дотук нищо неетично.

— Какво да правя, Джейк?

— Не знам, Лестър. Той има нужда от помощ и ти си единственият, когото ще послуша. Знаеш си го колко му е дебела главата.

— Най-добре да му се обадя.

Не става, помисли си Джейк, за Карл Лий ще е много по-лесно да каже „не“ по телефона. Двамата братя трябва да се срещнат. Лестър трябва да дойде от Чикаго. Това ще окаже въздействие.

— Няма да можеш да му обясниш кой знае колко по телефона. Той си го е наумил. Само ти можеш да го разубедиш, но това не става по телефона.

Лестър замълча, а Джейк тревожно чакаше.

— Какво сме днес?

— Четвъртък, шести юни.

— Така, чакай малко — мърмореше Лестър. — Имам десет часа път. Утре съм от четири до полунощ, а после чак в неделя. Мога да тръгна утре след работа, да бъда в Клантън в събота и да се върна за смяната в четири. Голямо каране ще падне, но ще се оправя.

— Лестър, много е важно. Мисля, че си струва.

— Къде ще бъдеш в събота, Джейк?

— В кантората.

— Добре. Ще отида първо в затвора и ако ми трябваш, ще ти звънна там.

— Хубаво. И още нещо. Карл Лий ми каза да не ти се обаждам, затова ще трябва да му кажеш, че си говорил с Айрис и си научил от нея.

— Коя Айрис?

— Хайде де, Лестър. От години вече за никого тук не е тайна. Не знае само съпругът й, но и той ще разбере.

— Дано не разбере. Иначе, току-виж, станало ново убийство. А ти ще се сдобиеш с още един клиент.

— Хайде сега. И без това не мога да смогна с тия, дето са ми на главата. Обади ми се в събота.

 

 

Вечерята отново беше претоплена в десет и половина. Хана вече спеше. Говориха за Лерой Глас и за бялото момче с крадения пикап. За Карл Лий, но не и за Лестър. Тя се чувстваше по-добре, по-спокойна сега, когато Карл Лий Хейли бе излязъл от живота им. Никакви телефонни обаждания. Никакви горящи кръстове. Никакви злобни погледи в черквата. Ще има и други дела, окуражи го тя. Той почти не говореше, само ядеше и се усмихваше.