Метаданни
Данни
- Серия
- Джейк Бриганс (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Time To Kill, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Божидар Стойков, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 80 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Джон Гришам. Време да убиваш
Издателство „Обсидиан“, София, 1996
Редактор: Кристин Василева
Художник: Кръстьо Кръстев
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954-8240-06-8
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от V79)
Статия
По-долу е показана статията за Време да убиваш от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Време да убиваш | |
A Time to Kill | |
Автор | Джон Гришам |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
„Време да убиваш“ (на английски: A Time to Kill) е името на трилър роман на Джон Гришам, написан през 1989. През 1996 година романът е филмиран под режисурата на Джоел Шумахер.
Сюжет
В Клантън, Мисисипи, 10-годишната афроамериканка Тоня Хейли е брутално изнасилена и малтретирана от двама бели расисти – Джеймс Луис „Пит“ Уилард и Били Рей Коб. Малко след това Тоня е намерена и закарана в болница, докато Пит и Били се хваля в местното заведение какво са направили с малкото момиче.
Обезумелият баща на Тоня, Карл Лий Хейли, си спомня за подобен случай преди около година, в който бял мъж изнасилил афроамериканско момиче в съседния град и бил оправдан. Карл Лий решава, че това няма да се случи и този път. Затова убива двамата подсъдими, докато ги извеждат от съдебната зала.
По-късно на същия ден той е арестуван от шерифа Ози Уолс – афроамериканец, и е обвинен в двойно убийство. Въпреки опитите на местните афроамерикански организации да убедят Карл Лий да го защитава техен адвокат, той избира вече познатия му Джак Бриганс. Шефът на Джак – Лусиен Уилбанкс, Хари Рекс Вонър (приятел на Джак, адвокат) и студентката по право Елън Роарк се включват в защитата на Карл Лий. Прокурор по делото е Руфъс Бъкли, а съдия е белият Омар Нууз. Бъкли се надява да спечели делото, за да успее да стане губернатор. Съдията също не симпатизира на Карл Лий и умишлено бави молбата му да определи гаранция, както и да премести делото в друг окръг.
В същото време братът на Били Рей Коб – Фреди Лий Коб, търси отмъщение за смъртта на брат си и моли за помощ клонът на Кук Клукс Клан (ККК) в Мисисипи, ръководен от Стъмп Сисън. Те поставят бомба на верандата на Джак Бриганс и заплашват неговата секретарка Етъл Туити и съпруга ѝ Бъд. В деня на делото пред сградата на съда има размирици между членовете на ККК и местните афроамериканци, при които Стъмп Сисън е убит. Вярвайки че афроамериканците са виновни за това, Фреди и ККК зачестяват атаките си. Започват да горят кръстове из Клантън, а къщата на Джак е опожарена, докато той и семействтото му не са вкъщи. В резултат на действията им е повикана Националната гвардия, за да опази реда и спокойствието в Клантън по време на процеса.
В края на процеса Джак произнася много въздействаща заключителна реч. След дълги дебати съдебните заседатели оневиняват Карл Лий, защото е бил невменяем по време на извършването на престъплението.
Книгата завършва с Джак и неговия екип, които пият маргарита в офиса, преди да излязат пред журналистите.
24
Преподобният Ейджи надникна през една пукнатина на огромния прозорец с цветни стъкла и засия при вида на лъскавите кадилаци и линкълни, които пристигаха навън точно преди пет в неделния следобед. Беше свикал съвета, за да обсъдят положението на Хейли и да обмислят стратегията за последните три седмици преди процеса, както и да се подготвят за посрещането на адвокатите на Асоциацията. Даренията през седмицата вървяха добре — бяха събрани над седем хиляди долара от целия окръг и почти шест хиляди от тях бяха депозирани от преподобния в специална сметка на Фонда за правна защита на Карл Лий Хейли. Семейството не получи нищо. Ейджи очакваше Асоциацията да се разпореди как да бъдат харчени парите, повечето от които, по негово мнение, трябваше да отидат за делото. Сестрите щяха да се погрижат за прехраната на семейството, ако останеше гладно. Парите бяха необходими другаде.
Съветът обсъди начини за набавяне на още пари. Не беше лесно да се събира от бедняци, но точно сега му беше времето — ако не ги съберяха бързо, никога нямаше да успеят. Уговориха се да се срещнат на следващия ден в църквата „Спрингдейл“ в Клантън. Очакваше се хората от Асоциацията да пристигнат в града сутринта. Никакви журналисти; заседанието щеше да бъде работно.
Норман Райнфелд бе трийсетгодишен гений по наказателно право, който беше поставил рекорд, дипломирайки се в Харвард на двайсет и една години, а след това отклони безкрайно благоприятното предложение за работа в престижната адвокатска кантора на баща си и дядо си на Уолстрийт, предпочитайки работа в Асоциацията; там той посвети цялото си време да защитава с всички сили чернокожите, заплашени от смъртно наказание. Беше изключително способен в работата си, въпреки че успехите му на Юг бяха рядкост, но това не бе по негова вина. Повечето от чернокожите, както и повечето от белите южняци, които отиваха в газовите камери, напълно си го заслужаваха. Заедно с екипа си от специалисти Райнфелд печелеше повече процеси, отколкото се очакваше, а при делата, които губеше, обикновено успяваше да запази живота на осъдените чрез безчислени изтощителни отлагания и обжалвания. Четирима от предишните му клиенти бяха изпратени в газовата камера, на електрическия стол или за умъртвяваща инжекция, но и тези четирима струваха много, прекалено много на Райнфелд. Той присъства при изпълнението на присъдите и на четиримата и при всяка екзекуция подновяваше обета си да погази всеки закон, да потъпче всякакви нравствени норми, да обиди всеки съд, да прояви непочтителност към всеки съдия, да пренебрегне всякакви разпоредби, с една дума, да направи всичко възможно, но да предотврати законното убийство на едно човешко същество от друго. На незаконните убийства на човешки същества, извършвани така изкусно и жестоко от неговите клиенти, той не обръщаше внимание. Не беше негова работа да разсъждава върху тези убийства и той не разсъждаваше. Затова пък пламенно даваше воля на справедливия си свещен гняв срещу законните убийства.
Рядко спеше повече от три часа на нощ. Как можеше да го хване сън, когато го чакаха трийсет и един клиенти, заплашени от смъртна присъда. Плюс още седемнайсет, които очакваха процесите си. Плюс осем самовлюбени адвокати, които трябваше да надзирава. Беше на трийсет, а изглеждаше на четирийсет и пет. Бе остарял, злобен и раздразнителен. При нормални обстоятелства той би бил прекалено зает, за да присъства на събрание на чернокожите пастори от Клантън, Мисисипи. Но обстоятелствата не бяха нормални. Ставаше дума за Хейли. Бащата, обезумял от мъка. Човекът, който се разплати. Най-шумното криминално дело в страната за момента. Това бе Мисисипи, където години наред бели бяха стреляли по чернокожи с повод и без повод и никой не бе давал и пет пари; където бели бяха изнасилвали чернокожи и всички го бяха възприемали като някакъв спорт; където бесеха негрите, задето се съпротивлявали. А сега един чернокож баща бе убил двама бели мъже, изнасилили дъщеря му, и го очакваше газова камера за нещо, което преди трийсет години би минало незабелязано, ако беше бял. Това бе делото, неговото дело и той лично щеше да го поеме.
В понеделник Райнфелд бе представен на съвета от преподобния Ейджи, който откри събранието с многословно и подробно описание на дейността в окръг Форд. Райнфелд беше кратък. Той и екипът му не могат да защитават мистър Хейли, тъй като не са наети от него, така че една среща е наложителна. Още днес, за предпочитане. Най-късно утре сутринта, защото полетът му е утре по обяд от Мемфис. Очакват го дело за убийство някъде из Джорджия. Преподобният Ейджи обеща да уреди среща с подсъдимия при първа възможност. Бил приятел с шерифа. Чудесно, рече Райнфелд, веднага уредете.
— Колко пари сте събрали? — попита.
— Петнайсет хиляди от вашите хора — отвърна Ейджи.
— Това го знам. А тук, от вас?
— Шест хиляди — рече гордо Ейджи.
— Шест хиляди ли? — повтори Райнфелд. — И това е всичко? Аз ви мислех, че сте организирани. Къде ви е огромната местна подкрепа, за която тръбите? Шест хиляди! Колко можете да съберете още? Имаме само три седмици.
Членовете на съвета мълчаха. Тоя евреин беше страшно нагъл. Единствен бял сред толкова черни, а и напада.
— Колко ще ни трябват? — попита Ейджи.
— Зависи каква защита искате за мистър Хейли, преподобни. При мен има само осем души адвокати. Петима участват в различни процеси в момента. Имаме трийсет и една присъди за убийства, които са в различни стадии на обжалване. През следващите пет месеца ни чакат седемнайсет дела в десет щата. Всяка седмица получаваме по една дузина молби за юридическа защита, осем от които отхвърляме просто защото нямаме хора или пари. Петнайсет хиляди са дарени за мистър Хейли от две местни църкви и местния клон на Асоциацията. А вие ми разправяте, че сте събрали едва шест хиляди. Това са двайсет и една хиляди. За тази сума ще наемете най-добрата защита, която можем да ви предложим. Двама адвокати, поне един психиатър, но нищо особено. Двайсет и една хиляди означава добра защита, но не това имам предвид.
— Какво точно имате предвид?
— Първокласна защита. Трима-четирима адвокати. Щаб от психиатри. Половин дузина следователи. Психолог, чиято област са съдебните заседатели — изброявам само някои. Това не е обикновено дело за убийство. Аз държа да спечеля. Накараха ме да повярвам, че вие тук държите да спечелите.
— Колко? — попита Ейджи.
— Най-малко петдесет хиляди. А сто ще бъдат съвсем добре.
— Вижте какво, мистър Райнфелд, вие се намирате в Мисисипи. Нашите хора са бедни. Досега даряваха щедро, но не виждам начин да съберем още трийсет хиляди.
Райнфелд нагласи очилата си с рогови рамки и почеса сивеещата си брада.
— Колко още можете да съберете?
— Може би още пет хиляди.
— Не са кой знае колко.
— За вас не са, но тук става дума за черните хорица от окръг Форд.
Райнфелд изучаваше пода и продължаваше да си чеше брадата.
— Колко даде църквата в Мемфис?
— Пет хиляди — отговори някой от Мемфис.
— А Атланта?
— Пет хиляди.
— Колко даде щатската църква?
— От кой щат?
— От Мисисипи.
— Нищо.
— Защо?
— Питайте него. — Ейджи посочи преподобния Хенри Хилман, председател на управителното тяло.
— Ами опитваме се сега да ги събираме — рече безпомощно Хилман. — Но…
— Колко сте събрали досега? — попита Ейджи.
— Събрали сме…
— Нищо, нали? Нищо не сте събрали, така ли е, Хилман? — викна Ейджи.
— Хайде, Хилман, кажи ни, колко сте събрали? — прогърмя преподобният Рузвелт, заместник-председател на съвета.
Хилман бе втрещен и онемял. Седеше си той кротко на първата пейка и си мислеше за свои неща, полузаспал. И изведнъж попадна под ударите.
— Ще дадем.
— Разбира се, че ще дадете, Хилман. Вие там, в щатската, вечно ни тормозите нас, местните, тук да дадем, там да дадем, за тая кауза, за оная кауза и от тия пари никога никакъв резултат не виждаме. Вечно ревете, че сте без петак, вечно ви пращаме пари. А когато на нас ни потрябва помощ, вие там не си мръдвате пръста, а само идвате тук, за да говорите.
— Не е вярно.
— Спри да лъжеш, Хилман.
Райнфелд бе объркан и моментално схвана, че е засегнат болен въпрос.
— Господа, нека продължим по същество — рече дипломатично той.
— Добра идея — каза Хилман.
— Кога можем да се срещнем с мистър Хейли? — попита Райнфелд.
— Ще уредя среща за утре — каза Ейджи.
— Къде?
— Предлагам срещата да се състои в канцеларията на шериф Ози Уолс в полицейското. Той е чернокож, единственият шериф негър в Мисисипи.
— Чувал съм.
— Сигурен съм, че ще ни позволи да се срещнем там.
— Добре. Кой е адвокат на мистър Хейли?
— Едно тукашно момче. Джейк Бриганс.
— Направете всичко възможно да присъства и той. Ще го помолим да ни помага по делото. Това ще му помогне да го преглътне.
Неприятният, писклив и лаещ глас на Етъл раздра спокойствието на късния следобед и стресна шефа й.
— Мистър Бриганс, шериф Уолс на втора — каза тя по вътрешната линия.
— Добре.
— Имате ли нужда от мен, господине?
— Нямам. Ще се видим утре.
Джейк натисна бутона.
— Здравей, Ози. Какво има?
— Слушай, Джейк, знаеш ли, че цяла тълпа големци от Асоциацията е заляла града?
— Нещо друго ново?
— Не, не, този път е по-различно. Искат да се срещнат с Карл Лий утре сутринта.
— Защо?
— Пристигнал е някой си Райнфелд.
— Чух за него. Шефа на екипа им, който се занимава с дела за убийства. Норман Райнфелд.
— Точно така.
— Очаквах го.
— Е, добре, той е тук и иска да говори с Карл Лий.
— Ти какво общо имаш?
— Обади ми се преподобният Ейджи. Моли за услуга, естествено. Поиска да ти се обадя.
— Отговорът ми е не. Категорично не.
Ози помълча няколко секунди.
— Джейк, те искат да присъстваш.
— Искаш да кажеш, че съм поканен?
— Да. Ейджи каза, че Райнфелд е настоял. Държи да присъстваш.
— Къде?
— В моята канцелария. В девет сутринта.
Джейк пое дълбоко дъх и бавно отговори:
— Добре, ще дойда. Къде е Карл Лий?
— В килията си.
— Заведи го в канцеларията. Ще дойда след пет минути.
— Защо?
— Ще се съберем всички за молитва.
Райнфелд, преподобният Ейджи, Рузвелт и Хилман се бяха наредили в идеална редица на сгъваемите столове, лице в лице с шерифа, подсъдимия и Джейк, който димеше с евтината си пура, непоколебимо решен да усмърди цялата канцелария. Пуфтеше яростно, забил равнодушен поглед в пода, и се силеше да изрази единствено безкрайното си презрение към Райнфелд и пасторите. А пренебрежението на Райнфелд към този обикновен, съвсем дребен адвокат бе явно, тъй като той изобщо не го криеше. По природа бе арогантен и безочлив. Джейк си бе намерил майстора.
— Кой организира тази среща? — попита Джейк след дълго и неловко мълчание.
— Ами предполагам, че аз — отвърна Ейджи и потърси с поглед подкрепата на Райнфелд.
— Добре, карай нататък. Какво искаш?
— Джейк, успокой се — каза Ози. — Преподобният Ейджи ме помоли да уредя срещата, за да може Карл Лий да се види с мистър Райнфелд.
— Така. Видяха се. Е, и, мистър Райнфелд?
— Тук съм, за да предложа на мистър Хейли услугите си и услугите на моя екип, както и на самата Асоциация — каза Райнфелд.
— Какви услуги по-точно?
— Правни, естествено.
— Карл Лий, да си молил мистър Райнфелд да идва тук? — попита Джейк.
— Не съм.
— Значи така гоните за всичките си дела, мистър Райнфелд?
— Нищо не гоним. Бяхме повикани от членовете на местния клон на Асоциацията и от други борци за граждански права. Ние се занимаваме само с дела за убийство и сме много добри в тази област.
— Предполагам, че сте единственият адвокат, компетентен да поеме дело от такава величина.
— Досега съм имал определени успехи.
— Но и сте губили.
— Повечето от делата ми предварително са смятани за загубени.
— Ясно. И по това дело ли сте на същото мнение? Очаквате ли да го загубите?
Райнфелд подръпна брадата си и загледа Джейк.
— Не съм дошъл да споря с вас, мистър Бриганс.
— Знам. Дошли сте да предложите огромното си адвокатско умение на един подсъдим, който през живота си не е чувал за вас и по случайност е доволен от своя адвокат. Дошли сте да ми отнемете клиента. Много добре знам защо сте дошли.
— Тук съм, защото Асоциацията ме покани. Ни повече, ни по-малко.
— Разбирам. Всичките ли дела си получавате от Асоциацията?
— Аз работя за Асоциацията, мистър Бриганс. Отговарям за екипа, който се занимава с дела за убийство. Отивам там, където ме изпраща Асоциацията.
— Колко клиенти имате?
— Няколко десетки. Какво значение има това?
— А те бяха ли си наели свои адвокати, преди вие да се намесите в делата им?
— Някои да, други — не. Винаги правим всичко възможно да работим заедно с местните адвокати.
Джейк се усмихна.
— Но това е чудесно. Вие ми предлагате големия шанс да ви нося чантата и да ви возя из Клантън. Може дори да ви купувам и по някой сандвич по време на обедната почивка. Колко вълнуващо!
Карл Лий седеше вдървен, с кръстосани ръце и поглед, забит в една точка на килима. Пасторите го наблюдаваха изпитателно, очаквайки да каже нещо на адвоката си, например да млъкне или че е свободен и че адвокатите от Асоциацията ще поемат делото. Гледаха го и чакаха, но Карл Лий си седеше спокойно и слушаше.
— Ние можем да ви предложим много, мистър Хейли — каза Райнфелд. Най-добре беше да се изчака спокойно, докато подсъдимият сам реши кой до го защитава. Едно избухване щеше да развали всичко.
— Например? — попита Джейк.
— Екип, средства, специалисти, опитни адвокати, които не се занимават с нищо друго освен с дела за убийство. Освен това разполагаме с голям брой изключително компетентни лекари. Само поискайте нещо, и ще го имате.
— Колко пари имате на разположение?
— Това не е ваша работа.
— Така ли? А да не би да не е работа и на мистър Хейли? В края на краищата това дело е негово. Може би мистър Хейли ще прояви интерес колко пари имате на разположение за неговата защита. Така ли е, мистър Хейли?
— Да.
— Е, добре, мистър Райнфелд, колко пари имате на разположение?
Райнфелд се обърка и изгледа изпитателно пасторите, които се взираха напрегнато в Карл Лий.
— Към двайсет хиляди долара — отвърна притеснено Райнфелд.
Джейк се изсмя и поклати недоверчиво глава.
— Двайсет хиляди! И това ми го казвате сериозно, така ли? Двайсет хиляди! Мислех, че вие, момчета, сте в по-горна категория. За ченгето-убиец от Бирмингам събрахте сто и петдесет хиляди миналата година. Между другото го осъдиха, нали? Похарчихте сто хиляди за проститутката в Шрийвпорт, която беше убила клиента си. Бих добавил, че и нея осъдиха. А сега смятате, че това дело струва само двайсет хиляди.
— А вие колко пари имате на разположение?
— Ако ми обясните доколко това ви влиза в работата, ще се радвам да обсъдя въпроса с вас.
Райнфелд понечи да каже нещо, после се наведе напред и разтри слепоочията си.
— Защо не поговорихте с него, пастор Ейджи?
Пасторите не откъсваха погледи от Карл Лий. Искаше им се да останат насаме с него, наоколо да няма бели. Можеха да му говорят като на негър. Щяха да му обяснят как стоят нещата; щяха да му кажат да разкара този бял младок, за да му докарат истински адвокати. Адвокати на Асоциацията. Адвокати, които знаят как да се борят за чернокожите. Да, но не бяха насаме и нямаше как да го наругаят. Трябваше да спазват някакво приличие пред белите. Ейджи заговори първи:
— Слушай какво, Карл Лий, ние се мъчим да ти помогнем. Доведохме мистър Райнфелд, а той предоставя всичките си адвокати и кой ли не на твое разположение само и само да ти помогне. Лоша дума за Джейк не можем да кажем; той си е чудесен млад адвокат. Може да води делото заедно с мистър Райнфелд. Ние не искаме от теб да изгониш Джейк; искаме само да наемеш и мистър Райнфелд. Те двамата могат да работят заедно.
— Тая няма да стане — каза Джейк.
Ейджи млъкна и загледа безпомощно Джейк.
— Недей така, Джейк, лоша дума за теб не можем да кажем. Това е големият ти шанс. Ще работиш с прочути адвокати. Ще натрупаш полезен опит. Ние…
— Слушай, преподобни, нека да сме наясно. Ако Карл Лий иска вашите адвокати, чудесно. Но нямам намерение някой да ме прави на глупак. Или поемам делото, или не. Средно положение няма. Делото е или мое, или ваше. Съдебната зала е тясна за трима ни, говоря за мен, Райнфелд и Руфъс Бъкли.
Райнфелд отвърна поглед и го заби в тавана, поклащайки бавно глава с противна усмивчица.
— Казваш, че зависело от Карл Лий? — попита Ейджи.
— Разбира се, че зависи от нето. Той ме е наел. Той може да ме освободи. Вече го направи веднъж. Пък и не съм аз този, когото го очаква газовата камера.
— Ти какво ще кажеш, Карл Лий? — попита Ейджи.
Карл Лий отпусна ръце и го погледна.
— Тия двайсет хиляди, те за какво са?
— Всъщност бих казал по-скоро трийсет хиляди — отвърна Райнфелд. — Тукашните хора са обещали още десет хиляди. Парите са за твоята защита. Нито долар за хонорари на адвокатите. Ще имаме нужда от двама-трима следователи, двама, а може би и трима експерти психиатри. Често използваме и психолог специалист за съдебните заседатели, който ни помага да ги подберем. Защитата ни струва много пари.
— Ъхъ. Колко събрахте от тукашните? — попита Карл Лий.
— Около шест хиляди — отговори Райнфелд.
— Кой ги събра?
Райнфелд погледна Ейджи.
— Църквите — отвърна преподобният.
— Кой събра парите от църквите? — попита Карл Лий.
— Ние — каза Ейджи.
— Значи ти си ги събрал.
— Добре де, така да бъде. Всяка църква ми даде парите и аз ги депозирах в специална банкова сметка.
— Тъй, значи ги депозира до последния цент?
— Разбира се, че до последния цент.
— Разбира се. Я да те попитам нещо. Колко от тези пари предложи на жена ми и децата?
Ейджи леко пребледня, доколкото това бе възможно, и бързо затърси погледите на останалите пастори, чието внимание в този момент бе погълнато от някаква буболечка на килима. Никаква подкрепа. Всички знаеха, че Ейджи си прибира своето, и всички знаеха, че семейството не е получило нищо. Ейджи ще извлече по-голяма полза от семейството. Всички го знаеха, и Карл Лий го знаеше.
— Колко, отче? — повтори Карл Лий.
— Мислехме, че парите…
— Колко?
— Парите ще отидат за хонорари на адвокати и разни там други.
— Май не си казал в твоята църква точно това, а? Казал си, че са за семейството. Почти си се разревал, когато си разправял как могат да умрат от глад, ако събратята им не дадат колкото могат. Така ли е, отче?
— Парите са за теб, Карл Лий. За теб и за твоето семейство. Засега мислим, че ще е по-добре да се похарчат за твоята защита.
— А ако не искам вашите адвокати? Какво ще стане с тия двайсет хиляди?
— Добър въпрос. Какво ще стане с парите, ако мистър Хейли не ви наеме, мистър Райнфелд? — подсмихна се Джейк.
— Това не са мои пари.
— Отец Ейджи? — попита Джейк.
На преподобния му прекипя. Стана предизвикателен и войнствен. Вдигна пръст срещу Карл Лий.
— Слушай какво ще ти кажа, Карл Лий. Претрепахме се, докато съберем тия средства. Шест хиляди долара от бедните хорица в нашия окръг, тия, които ги нямат, за да ги раздават. Изпотихме се, докато ги съберем, и те са дарени от твоите хора, ония, които живеят от купони за безплатна храна, помощи за бедни и болни, от ония, които едва свързват двата края. Но те дадоха последните си парици поради една-единствена причина — вярват в теб и в това, което си направил, и искат да излезеш от съдебната зала като свободен човек. Не ми разправяй, че не искаш парите.
— Не ме поучавай — отвърна меко Карл Лий. — Казваш, че бедните от нашия окръг са дали шест хиляди.
— Точно така.
— Откъде дойдоха останалите?
— От Асоциацията. Пет хиляди от Атланта, пет хиляди от Мемфис и пет хиляди от националната. Само за хонорари на защитата.
— Само ако наема мистър Райнфелд тук.
— Точно така.
— А ако не го наема, тия петнайсет хиляди изчезват ли?
— Именно.
— А останалите шест хиляди?
— Добър въпрос. Още не сме го обсъждали. Мислехме, че ще се зарадваш, събирахме пари и се опитвахме да ти помогнем. Предлагаме ти най-добрите адвокати, но явно, че теб не те е грижа.
Цяла вечност в стаята цареше мълчание и пасторите, адвокатите и шерифът очакваха някаква реакция от подсъдимия. Карл Лий дъвчеше долната си устна и се взираше в пода. Джейк запали нова пура. Веднъж вече го бяха изхвърлили, щеше да се оправи и този път.
— Държите сега да чуете решението ми, така ли? — попита накрая Карл Лий.
— Не — каза Ейджи.
— Да — каза Райнфелд. — Процесът е след по-малко от три седмици и вече сме изостанали с два месеца. Времето ми е прекалено ценно, мистър Хейли, за да го прахосвам и да ви чакам. Или ме наемате сега, или не. Трябва да хвана самолета.
— Добре, ще ви кажа какво да направите, мистър Райнфелд. Хванете си самолета и не си давайте труд да се връщате в Клантън заради мен. Ще си опитам късмета с моя приятел Джейк.