Метаданни
Данни
- Серия
- Джейк Бриганс (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Time To Kill, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Божидар Стойков, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 80 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Джон Гришам. Време да убиваш
Издателство „Обсидиан“, София, 1996
Редактор: Кристин Василева
Художник: Кръстьо Кръстев
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954-8240-06-8
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от V79)
Статия
По-долу е показана статията за Време да убиваш от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Време да убиваш | |
A Time to Kill | |
Автор | Джон Гришам |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
„Време да убиваш“ (на английски: A Time to Kill) е името на трилър роман на Джон Гришам, написан през 1989. През 1996 година романът е филмиран под режисурата на Джоел Шумахер.
Сюжет
В Клантън, Мисисипи, 10-годишната афроамериканка Тоня Хейли е брутално изнасилена и малтретирана от двама бели расисти – Джеймс Луис „Пит“ Уилард и Били Рей Коб. Малко след това Тоня е намерена и закарана в болница, докато Пит и Били се хваля в местното заведение какво са направили с малкото момиче.
Обезумелият баща на Тоня, Карл Лий Хейли, си спомня за подобен случай преди около година, в който бял мъж изнасилил афроамериканско момиче в съседния град и бил оправдан. Карл Лий решава, че това няма да се случи и този път. Затова убива двамата подсъдими, докато ги извеждат от съдебната зала.
По-късно на същия ден той е арестуван от шерифа Ози Уолс – афроамериканец, и е обвинен в двойно убийство. Въпреки опитите на местните афроамерикански организации да убедят Карл Лий да го защитава техен адвокат, той избира вече познатия му Джак Бриганс. Шефът на Джак – Лусиен Уилбанкс, Хари Рекс Вонър (приятел на Джак, адвокат) и студентката по право Елън Роарк се включват в защитата на Карл Лий. Прокурор по делото е Руфъс Бъкли, а съдия е белият Омар Нууз. Бъкли се надява да спечели делото, за да успее да стане губернатор. Съдията също не симпатизира на Карл Лий и умишлено бави молбата му да определи гаранция, както и да премести делото в друг окръг.
В същото време братът на Били Рей Коб – Фреди Лий Коб, търси отмъщение за смъртта на брат си и моли за помощ клонът на Кук Клукс Клан (ККК) в Мисисипи, ръководен от Стъмп Сисън. Те поставят бомба на верандата на Джак Бриганс и заплашват неговата секретарка Етъл Туити и съпруга ѝ Бъд. В деня на делото пред сградата на съда има размирици между членовете на ККК и местните афроамериканци, при които Стъмп Сисън е убит. Вярвайки че афроамериканците са виновни за това, Фреди и ККК зачестяват атаките си. Започват да горят кръстове из Клантън, а къщата на Джак е опожарена, докато той и семействтото му не са вкъщи. В резултат на действията им е повикана Националната гвардия, за да опази реда и спокойствието в Клантън по време на процеса.
В края на процеса Джак произнася много въздействаща заключителна реч. След дълги дебати съдебните заседатели оневиняват Карл Лий, защото е бил невменяем по време на извършването на престъплението.
Книгата завършва с Джак и неговия екип, които пият маргарита в офиса, преди да излязат пред журналистите.
8
Мос Джуниър Тейтъм, главният надзирател, и Джейк си говореха тихо в канцеларията на Ози, докато полицаи, помощници, затворници с облекчен режим и разни служители в затвора и полицейското се събираха в огромната, наблъскана с какви ли не пособия стая до канцеларията и неспокойно очакваха пристигането на новия арестант. Двама помощник-шерифи се взираха през транспарантите към репортерите и операторите, които чакаха на паркинга между сградата и шосето. Имаше телевизионни коли от Мемфис, Джаксън и Тюпълоу. На Мос това не му хареса, така че отиде при журналистите и им нареди да заемат друго място.
— Ще направите ли изявление? — извика един репортер.
— Да, когато преместите колите.
— Можете ли да кажете нещо за убийствата?
— Да, двама души са убити.
— Подробности?
— Никакви. Не бях там.
— Подозирате ли някого?
— Да.
— Кого?
— Ще отговоря, щом махнете колите.
Колите бяха преместени на мига, а камерите и микрофоните се скупчиха до тротоара. Мос сочеше и даваше разпореждания, докато накрая остана доволен и пристъпи към тълпата. Спокойно дъвчеше клечка за зъби, напъхал палци в предните гайки, точно под увисналия си корем.
— Кой го извърши?
— Арестуван ли е?
— Замесено ли е семейството на момичето?
— И двамата ли са мъртви?
Мос се засмя и поклати глава.
— Един по един. Да, имаме заподозрян. Арестуван е и всеки момент ще пристигне. Колите да стоят настрана, за да не пречат. Това е всичко. — Мос тръгна обратно към затвора, а те продължиха да викат след него. Той не им обърна внимание и влезе в претъпканата стая.
— Как е Луни? — попита.
— Пратър е с него в болницата. Добре е — отървал се е с лека рана в крака.
— Да, и с лек сърдечен пристъп — рече Мос с усмивка. Другите се засмяха.
— Идват! — извика някой и всички се скупчиха до прозорците. Колоната от сини светлини навлезе бавно в паркинга. Ози караше първата кола, до него седеше Карл Лий без белезници. Хейстингс се облягаше отзад и помаха на камерите, когато колата ги подмина, после продължиха през тълпата и завиха зад затвора, където Ози спря и тримата влязоха вътре. Карл Лий бе предаден на един пазач, а Ози тръгна по коридора към канцеларията си, където чакаше Джейк.
— Можеш да го видиш за минута, Джейк.
— Благодаря. Сигурен ли си, че той го е направил?
— Сигурен съм.
— Не е признал, нали?
— Не е, дума не е обелил. Мисля, че Лестър го е подготвил.
Влезе Мос.
— Ози, ония репортери искат да те видят. Казах им, че ще се покажеш след малко.
— Благодаря, Мос — въздъхна Ози.
— Имало ли е очевидци? — попита Джейк.
Ози избърса челото си с червена носна кърпа.
— Да, Луни може да го идентифицира. Познаваш ли Мърфи, оня дребния, сакатия, дето мете съда?
— Знам го. Ужасно заеква.
— Той е видял всичко. Седял на източната стълба, точно отсреща. Тъкмо си обядвал човекът. Толкова се уплашил, че цял час не можа да проговори. — Ози млъкна и се загледа в Джейк. — Защо ли ти разправям всичко това?
— Какво значение има? Рано или късно ще го разбера. Къде е моят човек?
— В ареста. Ще му правят снимки и всичко каквото трябва. Ще бъде готов след около половин час.
Ози излезе и Джейк използва телефона му да се обади на Карла, за да й напомни да гледа новините и да ги запише.
Ози спря пред микрофоните и камерите.
— Няма да отговарям на никакви въпроси. Арестувахме един заподозрян. Казва се Карл Лий Хейли от окръг Форд. Арестуван е за две убийства.
— Той ли е бащата на момичето?
— Да.
— Откъде разбрахте, че той го е извършил?
— Много сме умни.
— Някакви очевидци?
— Няма, доколкото ми е известно.
— Той призна ли си?
— Не.
— Къде го заловихте?
— У тях.
— Има ли ранен полицай?
— Да.
— Как е той?
— Добре е. В болницата, но е добре.
— Как се казва?
— Луни. Ди Уейн Луни.
— Кога ще бъде предварителното разглеждане?
— Не съм съдия.
— Някаква представа?
— Може би утре, може би в сряда. Не приемам повече въпроси. Засега не разполагам с друга информация.
Пазачът взе портфейла, парите, часовника, ключовете, халката и джобното ножче на Карл Лий и ги вписа във формуляр, под който Карл Лий сложи дата и подпис. В една стаичка до помещението на пазача го снимаха и му взеха отпечатъци от пръстите, точно както му бе разказал Лестър. Ози чакаше пред вратата и го отведе в друга стая, където вземаха алкохолни проби. Джейк седеше до уреда. Ози излезе.
Адвокат и клиент изпитателно се взряха един в друг. После се усмихнаха дружески, но никой не продума. За последен път бяха говорили преди пет дни, в сряда, след предварителното разглеждане в съда и денонощие след изнасилването.
Този път Карл Лий не беше разтревожен. Лицето му бе спокойно, а погледът — ясен. Накрая каза:
— Не вярваше, че ще го направя, нали, Джейк?
— Не съвсем. Ти ли го направи?
— Знаеш, че аз го направих.
Джейк се усмихна, кимна и скръсти ръце.
— Как се чувстваш?
Карл Лий се отпусна и се облегна на сгъваемия стол.
— Е, сега по-добре. Но не заради цялата тая работа. Иска ми Се да не беше се случвала. Но ми се щеше и моето момиченце да се чувства добре. Нямах нищо против тия момчета, докато не я поругаха. Сега си получиха заслуженото. Мъчно ми е за майките и бащите им, ако имат бащи, в което се съмнявам.
— Страх ли те е?
— От какво?
— Ами от газовата камера.
— Не, Джейк, нали затова съм те наел. Нямам никакво намерение да ходя в газовата камера. Видях как отърва Лестър, сега пък мен ще отървеш. Ти можеш да го направиш, Джейк.
— Не е толкова лесно, Карл Лий.
— Какво искаш да кажеш?
— Не можеш просто така да застреляш хладнокръвно един или неколцина, после да кажеш на съдебните заседатели, че са заслужавали да бъдат убити, и да се надяваш, че ще те изпратят по живо, по здраво от съдебната зала.
— Ти успя с Лестър.
— Всяко дело е различно. И голямата разлика тук е в това, че ти си убил две бели момчета, а Лестър беше убил негър. Огромна разлика.
— Страх ли те е, Джейк?
— Защо да ме е страх? Няма мен да пращат в газовата камера.
— Не си много уверен.
Ечупак, кретен, идиот, помисли си Джейк. Кой може да е уверен в такива времена? Труповете са още топли. Вярно, уверен беше преди убийствата, но вече всичко е различно. Клиентът му е на път към газовата камера за престъпление, което признава, че е извършил.
— Откъде взе автомата?
— От един приятел в Мемфис.
— Добре. Лестър помогна ли ти?
— Не. Знаеше какво съм намислил и искаше да ми помогне, но аз не му позволих.
— Как е Гуен?
— Съвсем се е побъркала вече, но Лестър е при нея. Тя не подозираше нищо.
— А момчетата?
— Знаеш ги какви са децата. Не искат татко им да е в затвора. Разстроени са, но ще се оправят. Лестър ще се погрижи за тях.
— Той ще се връща ли в Чикаго?
— Засега няма. Джейк, кога ще е делото?
— Предварителното заседание трябва да е утре или в сряда, зависи от Булард.
— Той ли ще е съдията?
— Да, на предварителното. Но на процеса няма да е той. Ще се гледа от Районния съд.
— Кой е съдията там?
— Омар Нуз от Ван Бурен; същият, който беше съдия на делото на Лестър.
— Аха. Той е добър, нали?
— Да, добър съдия е.
— Кога ще е процесът?
— В края на лятото или в началото на есента. Бъкли ще настоява за незабавен процес.
— Кой е тоя Бъкли?
— Руфъс Бъкли. Областният прокурор. Същият, който водеше делото срещу Лестър. Помниш ли го? Един огромен, шумен…
— А, да, помня го. Големият лош Руфъс Бъкли. Съвсем го бях забравил. Той като че ли е страшно долен тип, а?
— Добър е, много е добър. Той е корумпиран и амбициозен и няма да изпусне този процес заради известността, която ще му донесе.
— Но ти си го надвивал, нали?
— Да, но и той ме е надвивал.
Джейк отвори чантата си и извади една папка. Вътре имаше договор за правни услуги и той го пречете, въпреки че го знаеше наизуст. Хонорарите си определяше според възможностите на клиентите да платят, а чернокожите обикновено не можеха да платят почти нищо, освен ако нямаха някой близък и щедър роднина от Сейнт Луис или Чикаго с добре платена работа. Такива бяха рядкост. Когато го наемаха за делото на Лестър, се споменаваше някакъв брат в Калифорния, който работел в пощата, но нямал желание или възможност да помага. Имали няколко сестри по други места, но те били със свои си проблеми и можели само морално да подкрепят Лестър. Гуен имала голям род и те нямали неприятности, но не били заможни. Карл Лий притежаваше няколко акра земя около дома си и ги бе ипотекирал, за да помогне на Лестър да се разплати с Джейк.
Беше поискал от Лестър пет хиляди за делото му за убийство, половината преди процеса, другата половина на вноски за три години.
Джейк мразеше да се пазари за хонорарите си. За него това беше най-противната страна от адвокатската му практика. Клиентите държаха да знаят предварително колко ще им иска и реагираха различно. Някои изглеждаха шокирани, други мъчително преглъщаха, неколцина направо затръшваха вратата на кантората му. Някои се пазаряха, но повечето плащаха или обещаваха, че ще платят.
Сега той се взираше в договора и отчаяно се мъчеше да измисли справедлив хонорар. Някои адвокати биха се заели с подобно дело почти безплатно, заради едната известност. Все пак Карл Лий имаше земя, работеше в хартиената фабрика, имаше роднини. Накрая Джейк рече:
— Десет хиляди.
Карл Лий не помръдна.
— Ти взе пет хиляди на Лестър.
Джейк го очакваше.
— Ти си обвинен по три члена; Лестър се размина само с един.
— Колко пъти могат да ме вкарат в газовата камера?
— Добър довод. Е, колко можеш да платиш?
— Хиляда веднага — заяви гордо Карл Лий. — Ще си ипотекирам земята и ще ти дам всичко.
Джейк се замисли за миг.
— Имам по-добра идея. Да го направим с полица. Сега плащаш хиляда и ми подписваш полица за останалото. Вземаш заем срещу земята и ми плащаш срещу полицата.
— Колко искаш?
— Десет хиляди.
— Давам ти пет.
— Имаш възможност да платиш повече.
— А ти можеш да свършиш работата и за по-малко.
— Добре, ще я свърша за девет.
— Тогава ще ти дам шест.
— Осем.
— Седем.
— Хайде да се спазарим за седем и петстотин.
— Добре, мисля, че мога да дам толкова. Зависи колко ще ми отпуснат срещу земята. Искаш да ти платя хиляда и да подпиша полица за шест и петстотин.
— Точно така.
— Хубаво, разбрахме се.
Джейк попълни празните места в договора и полицата и Карл Лий подписа и двете.
— Джейк, колко щеше да вземеш на някой богаташ?
— Петдесет хиляди.
— Петдесет хиляди! Шегуваш ли се?
— Не.
— Човече божи, та това са страшно много пари! Вземал ли си някога толкова?
— Не, но пък не се срещат всеки ден богаташи, съдени за убийство.
Карл Лий искаше да му се обясни всичко за гаранцията, процеса, свидетелите, кои ще бъдат съдебни заседатели, кога ще може да излезе от ареста и ще може ли Джейк да ускори делото, кога ще говори защитата и хиляди други въпроси. Джейк каза, че ще имат предостатъчно време да обсъдят тия неща. Обеща да се обади на Гуен и на шефа му в хартиената фабрика.
Джейк си тръгна, а Карл Лий бе отведен в килията.
Колата на Джейк бе блокирана от един фургон на телевизията. Той взе да пита къде е шофьорът. Повечето от репортерите си бяха заминали, но неколцина се навъртаха наоколо в очакване да се случи нещо. Беше почти тъмно.
— Вие от хората на шерифа ли сте? — попита го един репортер.
— Не, адвокат съм — отвърна Джейк спокойно, като се стараеше да изглежда безразличен.
— Да не сте адвокатът на мистър Хейли?
Джейк се обърна и загледа репортера, докато другите наостриха уши.
— Всъщност да, аз съм.
— Ще отговорите ли на няколко въпроса?
— Питайте. Но не мога да ви обещая отговори.
— Бихте ли застанали ей там?
Джейк застана пред микрофоните и камерите, като се постара да изглежда ядосан, че му губят времето. Ози и полицаите наблюдаваха отвътре.
— Джейк обича камерите — каза Ози.
— Всички адвокати ги обичат — добави Мос.
— Как се казвате, сър?
— Джейк Бриганс.
— И сте адвокатът на мистър Хейли?
— Точно така — отвърна равнодушно Джейк.
— Мистър Хейли е бащата на младото момиче, изнасилено от двамата мъже, които бяха убити днес, нали?
— Да.
— Кой ги уби?
— Не зная.
— Не е ли мистър Хейли?
— Казах, че не зная.
— В какво е обвинен вашият клиент?
— Арестуван е като заподозрян в убийството на Били Рей Коб и Пийт Уилард. Официално не е обвинен в нищо.
— Очаквате ли мистър Хейли да бъде подведен под отговорност за двете убийства?
— Няма да коментирам.
— Защо?
— Говорихте ли с мистър Хейли? — попита друг репортер.
— Да, преди малко.
— Как е той?
— Какво искате да кажете?
— Ами как е?
— Искате да кажете как намира ареста? — подсмихна се Джейк.
— Ъъ, да.
— Няма да коментирам.
— Кога ще бъде предварителното дело?
— Вероятно утре или в сряда.
— Той ще се признае ли за виновен?
— Разбира се, че не — усмихна се Джейк.
След като вечеряха със студени блюда, седнаха на люлката на предната веранда, загледаха се в пръскачката сред Тревата и заговориха за случая. Двойното убийство беше голямата национална новина и Карла бе записала всички телевизионни репортажи. Две от националните компании бяха направили предавания на живо чрез кореспондентите си в Мемфис, а местните канали в Мемфис, Джаксън и Тюпълоу повториха кадрите, на които Коб и Уилард бяха въведеш в съда, заобиколени от полицаи, а секунди след това — как ги изнасят, покрити с бели чаршафи. Една телевизионна компания предаде действителния звуков запис на стрелбата, докато на екрана полицаите пълзяха да се доберат до някое прикритие.
Интервюто с Джейк бе взето твърде късно, за да го излъчат в централните новини, така че двамата с Карла изчакаха със зареден видеомагнетофон до десет часа, когато най-после той се появи с чанта в ръка, елегантен, строен, красив, рязък и безкрайно възмутен от репортерите, които го безпокоят. Джейк реши, че изглежда чудесно по телевизията, и бе ужасно доволен, че са го заснели. Преди време, след освобождаването на Лестър, го бяха показали на екрана за секунди и редовните посетители на Кафето го поднасяха по този повод месеци наред.
Стана му приятно. Известността го блазнеше и той пред вкусваше как ще го споходи още по-голяма. Не можеше да си представи друго дело, други факти или друга обстановка, които да му донесат по-голяма слава от процеса на Карл Лий. Оправдаването на Карл Лий Хейли за убийството на двамата бели, изнасилили дъщеря му, при такъв състав от съдебни заседатели, в който всички до един са бели, в провинциален Мисисипи…
— На какво се усмихваш? — прекъсна го Карла.
— На нищо.
— Да, нищо. Мислиш си за процеса, за камерите, репортерите и оправдателната присъда, за това как излизаш от съда, хванал под ръка Карл Лий, а репортерите те преследват с камери, хората те потупват по гърба и те обсипват с поздравления. Знам много добре какво си мислиш.
— Тогава защо питаш?
— За да видя дали ще си признаеш.
— Е, признавам си. Това дело може да ме направи прочут и да ни донесе един милион в бъдеще.
— Ако го спечелиш.
— Да, ако го спечеля.
— А ако загубиш?
— Ще го спечеля.
— И все пак, ако загубиш?
— Бъди оптимистка, миличка.
Иззвъня телефонът и Джейк говори десет минути с редактора, собственика и единствения репортер на „Клантън Кроникъл“. После говори с репортер от сутрешния вестник на Мемфис. Затвори и се обади на Лестър и Гуен, после на началник-смяната в хартиената фабрика.
В единайсет и четвърт телефонът отново иззвъня и Джейк получи първата заплаха за убийство, естествено, анонимна. Нарекоха го кучи син, който си пада по негри, и му заявиха, че няма да оживее, ако черният отърве кожата.