Джон Гришам
Време да убиваш (5)

5

Лестър Хейли се ожени за една шведка от Уисконсин и макар тя все още да твърдеше, че го обича, Лестър подозираше, че ефектът от необичайната за нея кожа започва да бледнее. Тя се страхуваше от Мисисипи и направо отказа да замине на юг с него, дори и след уверението му, че ще бъде в безопасност. Не познаваше семейството му. Нито пък неговите роднини горяха от кой знае какво желание да се срещнат с нея. Не беше чак толкова странно чернокожи южняци да се преселват на север и да се женят за бели момичета, но никой от рода Хейли не бе и помислял за смесен брак. Имаше много Хейли в Чикаго; повечето бяха роднини и всички женени за чернокожи. Родът не бе очарован от русокосата невеста на Лестър. Той се върна в Клантън в новия си кадилак, но сам.

Беше късно вечерта в сряда, когато пристигна в болницата и свари няколко роднини да четат списания в чакалнята на втория етаж. Прегърна Карл Лий. Не се бяха виждали от коледните празници, когато половината чернокожо население на Чикаго се юрваше към родните краища в Мисисипи и Алабама.

Излязоха в коридора, настрана от роднините.

— Как е тя?

— Добре. По-добре. Може би ще се върне у дома тази неделя.

Лестър усети, че отмалява от облекчение. Когато тръгваше от Чикаго преди единайсет часа, тя бе на смъртно легло според братовчеда, който бе позвънил и го бе измъкнал разтреперан от леглото. Запали цигара точно под надписа „Пушенето забранено“ и се взря в по-големия си брат.

— А ти добре ли си?

Карл Лий кимна и се загледа нататък по коридора.

— Как е Гуен?

— За малко да откачи. При майка си е. Ти сам ли пристигна?

— Да — наостри се Лестър.

— Добре.

— Не ми се надувай. Не съм се блъскал по пътищата, за да слушам кални подмятания за жена ми.

— Хубаво, добре. Имаш ли още газове?

Лестър се ухили и захихика. Откакто се ожени за шведката, го мъчеха газове. Тя готвеше неща, чиито имена не можеше да произнесе, и организмът му реагираше буйно. Мечтаеше за зеле, грах, бамя, пържени пилета, свинско печено на жарава и сланина.

На третия етаж намериха една малка чакалня със сгъваеми столове и масичка. Лестър наля две чашки престояло, гъсто кафе от автомата и разбърка с пръст млякото на прах. Слушаше напрегнато, докато Карл Лий описваше с подробности изнасилването, арестуването и изслушването на страните в съда. После намери някакви салфетки и начерта карта на съда и затвора. От процеса му бяха изминали четири години и сега се затрудняваше при отделни детайли. Беше изкарал само седмица в ареста, докато бъде внесена паричната гаранция, и не бе стъпвал там от оправдателната присъда. Всъщност замина за Чикаго почти веднага след процеса. Жертвата имаше роднини.

Крояха планове и ги отхвърляха, чертаха и обсъждаха дълго след полунощ.

В четвъртък по обяд Тоня бе преместена от интензивното отделение в единична стая. Състоянието й бе определено като стабилизирано. Лекарите си отдъхнаха и семейството надонесе бонбони, играчки и цветя. Със спукана челюст и уста, пълна с шевове, тя можеше да поглъща бонбоните единствено с поглед. Братята й изядоха повечето. Те не се откъсваха от леглото и я държаха за ръка, сякаш да я защитят и вдъхнат увереност. Стаята беше вечно пълна с приятели и непознати, всички гальовно я потупваха, повтаряха колко е сладка, отнасяха се с нея като със специален случай, като с човек, преживял нещо ужасно. Раните я боляха и от време на време тя заплакваше. Всеки час сестрите си пробиваха път сред посетителите, за да й дадат нещо обезболяващо.

Същата нощ тълпата в стаята й притихна, когато мемфиското радио съобщи за изнасилването. Телевизията показа снимки на двамата бели, но тя не можа да ги види много ясно.

Окръжният съд се отваряше всеки ден в осем сутринта и затваряше в пет следобед, освен в петък, когато затваряше в четири и половина. В пет и половина в петък Карл Лий се скри в тоалетната на първия етаж, преди да заключат сградата. Седна на чинията и тихо се ослушва около час. Никакви разсилни. Никой. Тишина. Тръгна през широкия полутъмен коридор към задния изход и надзърна през стъклото. Не се виждаше жива душа. Ослуша се минута-две. Наоколо бе пусто.

Карл Лий проучи отново сградата. Двете двойни задни врати се отваряха навътре към обширно, правоъгълно входно пространство. В дъното вдясно бе разположено едно стълбище, вляво — друго. Пространството се стесняваше навътре и преминаваше в коридор. Карл Лий си представи, че процесът е започнал. Сплете ръце зад гърба си и се опря на задния вход. Отмери трийсет крачки надясно до стълбището; нагоре — десет стъпала, после тясна площадка, след това завой наляво на деветдесет градуса, точно както му бе казал Лестър; после още десет стъпала до стаята за задържаните. Тя бе малка, петнайсет на петнайсет стъпки, и вътре нямаше нищо освен прозорец и две врати. Той отвори едната и се озова в огромната съдебна зала, пред редове с тапицирани пейки. Отиде до пътечката и седна на първия ред. Оглеждайки помещението, забеляза пред себе си парапета, който отделяше публиката от местата на съдията, съдебните заседатели, свидетелите, адвокатите, подсъдимите и писарите.

Тръгна по пътечката към задните врати и изучи залата в подробности. Днес тя изглеждаше много по-различно, отколкото в сряда. Той седна на кръглата маса, където бяха седели Лестър, Коб и Уилард. Вдясно имаше друга, където сядаха прокурорите. Зад масите имаше редица от дървени столове, а зад тях бе преградата с летящи врати от двете страни. Съдията властваше над всички от височината на повдигнатото си писалище, опрял гръб в стената под избелелия портрет на Джеферсън Дейвис, който се въсеше на всички в залата. Ложата на съдебните заседатели бе вдясно, под пожълтелите портрети на други забравени герои на Конфедерацията. Банката на свидетелите бе близо до съдийската маса, по-ниско, разбира се, и пред ложата на съдебните заседатели. Вляво имаше дълъг вграден шкаф, отрупан с големи червени томове със съдебни решения. Когато се гледаше дело, край него обикновено кръжаха съдебни чиновници и адвокати. Отзад, отвъд стената, бе стаята за задържаните.

Карл Лий се изправи вдървено, сякаш беше с белезници и бавно го водеха към нея; после тръгна надолу по стъпалата, общо десет, на тясната мрачна стълба; след това спря. От междинната площадка се виждаха задната врата на стълбището и по-голямата част от входното пространство между вратата и коридора. Отдясно имаше врата, която водеше към килера на разсилния, натъпкан с боклуци. Карл Лий внимателно огледа стаичката. Тя правеше чупка и продължаваше под стълбите. Беше тъмна, мрачна и претъпкана с метли и кофи — явно рядко се използваше. Той открехна леко вратата и погледна нагоре.

Още час броди из сградата. Второто задно стълбище водеше в другата стая за задържани, точно зад ложата на съдебните заседатели. Едната врата извеждаше към съдебната зала, другата — към стаята на съдебните заседатели. Стълбището продължаваше към третия етаж, където откри окръжната юридическа библиотека и две стаи за свидетелите, точно както му бе обяснил Лестър.

Нагоре-надолу, пак нагоре и пак надолу, той отново и отново проследяваше стъпките, които двамата мъже, изнасилили дъщеря му, щяха да изминат.

Седна на съдийското място и огледа залата под себе си. Седна в ложата на заседателите и се завъртя на едно от меките кресла. Седна на стола на свидетелите и духна в микрофона. Накрая, в седем часа, когато вече бе притъмняло, Карл Лий повдигна един прозорец в тоалетната до килера, плъзна се тихо в храсталаците и изчезна в мрака.

— На кого ще го съобщиш? — попита Карла, затваряйки кутията с пицата, и наля още лимонада.

Джейк леко се залюля на плетения си стол на предната веранда и се загледа в Хана, която скачаше на въже на тротоара.

— Чуваш ли ме? — запита жена му.

— Не.

— На кого смяташ да го съобщиш?

— Нямам намерение да го съобщавам.

— Мисля, че трябва.

— Мисля, че не трябва.

— Защо?

Той се залюля по-силно, отпи от лимонадата и заговори бавно:

— Първо, нямам никакви доказателства, че се подготвя престъпление. Той наговори неща, които всеки баща би наговорил, и съм убеден, че мислите в главата му не са по-различни от мислите в главата на всеки друг баща. Но не смятам, че наистина замисля убийство. Второ, това, което ми каза, беше поверително, все едно, че ми е клиент. Всъщност той вероятно ме приема като свой адвокат.

— Дори и да си негов адвокат, ако знаеш, че замисля престъпление, не си ли длъжен да го съобщиш?

— Длъжен съм. Ако съм сигурен в неговите планове. А аз не съм.

Това не я задоволи.

— Мисля, че трябва да съобщиш.

Джейк не отговори. Нямаше смисъл. Лапна последния залък и се опита да не й обръща внимание.

— Искаш Карл Лий да го направи, така ли?

— Какво да направи?

— Да убие ония момчета.

— Не, не искам. — Но не бе убедителен. — Ала дори да го направи, не бих го обвинявал, защото и аз бих постъпил като него.

— Не започвай отново.

— Говоря сериозно и ти го знаеш много добре. Щях да го направя.

— Джейк, ти не можеш да убиеш човек.

— Добре. Както кажеш. Нямам намерение да споря. Вече обсъдихме въпроса.

Карла викна на Хана да се махне от платното, седна до него и разклати леда в чашата си.

— Ти би ли поел защитата му?

— Предполагам.

— А биха ли го осъдили?

— А ти, ако си съдебен заседател?

— Не знам.

— Ами помисли за Хана. Погледни това сладко, невинно детенце, което сега скача на въже. Ти си майка. А сега помисли за малката Хейли, просната ей там, пребита, кървяща, да зове майка си и баща си…

— Джейк, моля те!

Той се усмихна.

— Отговори ми на въпроса. Ти си една от съдебните заседатели. Ще гласуваш ли да осъдят бащата?

Тя остави чашата си на ръба на прозореца и изведнъж вниманието й бе погълнато от кубчетата лед. Джейк подуши победа.

— Хайде де. Ти си съдебен заседател. Присъда или оправдание?

— Вечно ме поставяш в ролята на съдебен заседател или пък ме подлагаш на кръстосан разпит.

— Присъда или оправдание?

Тя впи очи в него.

— Жестоко ще е да се осъди такъв човек.

Той се засмя и приключи въпроса.

— Но не виждам как ще ги убие, ако са в ареста.

— Много лесно. Те не са — непрекъснато затворени. Водят ги до съда, карат ги с кола насам-натам. Спомни си за Осуалд и Джак Раби. Освен това могат да ги пуснат под гаранция.

— Кога ще се решава това?

— В понеделник. Ако успеят, ще ги пуснат.

— А ако не успеят?

— Ще стоят в ареста до процеса.

— Кога ще е той?

— Вероятно в края на лятото.

— Мисля, че трябва да съобщиш какво си чул.

Джейк скочи от стола и отиде да поиграе с Хана.