Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейк Бриганс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Time To Kill, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 80 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Време да убиваш

Издателство „Обсидиан“, София, 1996

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-06-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от V79)

Статия

По-долу е показана статията за Време да убиваш от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Време да убиваш
A Time to Kill
АвторДжон Гришам
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман

„Време да убиваш“ (на английски: A Time to Kill) е името на трилър роман на Джон Гришам, написан през 1989. През 1996 година романът е филмиран под режисурата на Джоел Шумахер.

Сюжет

В Клантън, Мисисипи, 10-годишната афроамериканка Тоня Хейли е брутално изнасилена и малтретирана от двама бели расисти – Джеймс Луис „Пит“ Уилард и Били Рей Коб. Малко след това Тоня е намерена и закарана в болница, докато Пит и Били се хваля в местното заведение какво са направили с малкото момиче.

Обезумелият баща на Тоня, Карл Лий Хейли, си спомня за подобен случай преди около година, в който бял мъж изнасилил афроамериканско момиче в съседния град и бил оправдан. Карл Лий решава, че това няма да се случи и този път. Затова убива двамата подсъдими, докато ги извеждат от съдебната зала.

По-късно на същия ден той е арестуван от шерифа Ози Уолс – афроамериканец, и е обвинен в двойно убийство. Въпреки опитите на местните афроамерикански организации да убедят Карл Лий да го защитава техен адвокат, той избира вече познатия му Джак Бриганс. Шефът на Джак – Лусиен Уилбанкс, Хари Рекс Вонър (приятел на Джак, адвокат) и студентката по право Елън Роарк се включват в защитата на Карл Лий. Прокурор по делото е Руфъс Бъкли, а съдия е белият Омар Нууз. Бъкли се надява да спечели делото, за да успее да стане губернатор. Съдията също не симпатизира на Карл Лий и умишлено бави молбата му да определи гаранция, както и да премести делото в друг окръг.

В същото време братът на Били Рей Коб – Фреди Лий Коб, търси отмъщение за смъртта на брат си и моли за помощ клонът на Кук Клукс Клан (ККК) в Мисисипи, ръководен от Стъмп Сисън. Те поставят бомба на верандата на Джак Бриганс и заплашват неговата секретарка Етъл Туити и съпруга ѝ Бъд. В деня на делото пред сградата на съда има размирици между членовете на ККК и местните афроамериканци, при които Стъмп Сисън е убит. Вярвайки че афроамериканците са виновни за това, Фреди и ККК зачестяват атаките си. Започват да горят кръстове из Клантън, а къщата на Джак е опожарена, докато той и семействтото му не са вкъщи. В резултат на действията им е повикана Националната гвардия, за да опази реда и спокойствието в Клантън по време на процеса.

В края на процеса Джак произнася много въздействаща заключителна реч. След дълги дебати съдебните заседатели оневиняват Карл Лий, защото е бил невменяем по време на извършването на престъплението.

Книгата завършва с Джак и неговия екип, които пият маргарита в офиса, преди да излязат пред журналистите.

Край на разкриващата сюжета част.

28

Когато Гуен се обади в кантората рано във вторник сутринта, насреща бе новата сътрудничка, Елън Роарк. Тя се опита да вкара интеркома в действие, повреди го, после отиде до стълбата и викна:

— Джейк, обажда се съпругата на мистър Хейли.

Той ядовито затръшна вратата и вдигна слушалката.

— Ало!

— Джейк, зает ли си?

— Много. Какво има?

— Джейк, трябват ни пари — разплака се тя. — С нас е свършено, сметките отдавна са просрочени. От два месеца не съм плащала за къщата, обаждаха се и за ипотеката. Не знам на кого друг мога да се обадя.

— Защо не потърсиш роднините си?

— Те са бедни хора, Джейк, ти го знаеш. Ще ни хранят и ще ни помагат с каквото могат, но нямат възможност да се оправят с ипотеката и сметките за тока и водата.

— Ти говори ли с Карл Лий?

— За пари не съм. В последно време не сме говорили за това. Пък и какво може да направи той, само ще се тревожи, а бог е свидетел, че си има толкова много други грижи.

— Ами църквите?

— Оттам цент не съм видяла.

— Колко ти трябват?

— Най-малко петстотин, за да насмогна. За другия месец просто не знам. Тогава ще му мисля.

Деветстотин минус петстотин, само четиристотин оставаха за Джейк, и то за дело за убийство. Сигурно това беше рекорд. Четиристотин долара! Хрумна му една идея.

— Можеш ли да дойдеш тук в два следобед?

— Трябва да взема и децата.

— Няма значение. Чакам те в два.

— Ще дойда.

Той затвори и бързо прелисти телефонния указател за номера на преподобния Оли Ейджи. Откри го в църквата. Помоли го да обсъдят делото „Хейли“ и неговите собствени показания. Каза, че преподобният ще бъде важен свидетел. Ейджи обеща да дойде в два.

Домочадието на Хейли пристигна първо и Джейк ги нареди да седнат около заседателната маса. Децата помнеха стаята от пресконференцията и гледаха със страхопочитание дългата маса, въртящите се столове и внушителните рафтове с томове. Когато преподобният пристигна, той прегърна Гуен и се спря при всяко от децата, а най-дълго при Тоня.

— Ще бъда кратък, отче — започна Джейк. — Има някои неща, които трябва да обсъдим. От няколко седмици ти и другите чернокожи пастори от окръга събирате пари за семейството на Карл Лий. Свършихте наистина едно добро дело. Мисля, че бяха над шест хиляди, нали? Не ми е ясно къде са парите, пък и не е моя работа. Вие ги предложихте на адвокатите от Асоциацията, за да защитават Карл Лий, но както и двамата знаем, те няма да се ангажират с делото. Аз съм негов адвокат, единственият му адвокат, и до този момент не са ми предлагани никакви пари. А и не очаквам нищо. Очевидно вие изобщо не се интересувате каква ще бъде защитата. Дотук добре. Но това, което наистина ме тревожи, преподобни, е, че семейство Хейли не е получило нито един, повтарям, нито един долар. Така ли е, Гуен?

Безизразното й изражение премина в изумление, после в недоверчивост и накрая в гняв.

— Шест хиляди! — повтори тя и впи поглед в пастора.

— Над шест хиляди според последния отчет — поясни Джейк. — Парите си лежат в някоя банка, а Карл Лий стои в ареста, Гуен не работи, сметките не са платени, приятелите хранят семейството, а ипотеката ще бъде просрочена след няколко дни. А сега, преподобни, кажете, какви са плановете ви за тези пари?

— Това не е ваша работа — отвърна Ейджи с мазен глас и се усмихна.

— Но пък е моя! — каза високо Гуен. — Ти си използвал името ми и името на семейството ми, когато си ги събирал, така ли е, отче? Чух го с ушите си. Заяви го пред цялата църква — тези дарения от сърцето, както ти им викаше, били за моето семейство. Помислих, че си похарчил парите за адвокатски такси и каквото там трябва. Днес пък научавам, че си ги мушнал в банката. Сигурно си намислил да си ги пазиш там.

— Чакай малко, Гуен — не трепна Ейджи. — Ние решихме, че е най-добре парите да се похарчат за Карл Лий. Той ги отказа, когато не пожела да наеме адвокатите на Асоциацията. Затова попитах мистър Райнфелд какво да правим с тях. Той ми каза да ги оставим в банката, защото ще трябват на Карл Лий за обжалването.

Джейк отвърна глава настрани и стисна зъби. Понечи да изругае тоя тъп глупак, но схвана, че Ейджи не разбира това, което говори, и прехапа устни.

— Съвсем се обърках — каза Гуен.

— Много просто е — каза преподобният с любезна усмивка. — Мистър Райнфелд каза, че Карл Лий ще бъде осъден, защото не го е наел. После ще трябва да обжалваме, нали така? А щом Джейк загуби тук делото, ти и Карл Лий ще търсите друг адвокат, разбира се, за да му спаси живота. Тогава ще имаме нужда от помощта на Райнфелд и от пари. Виждаш, че всичко е за Карл Лий.

Джейк поклати глава и изруга наум. И то повече Райнфелд, отколкото Ейджи. Очите на Гуен се насълзиха и тя стисна юмруци.

— Нищо не разбирам от това и не искам да разбирам. Знам само, че ми дотегна да прося храна, дотегна ми да завися от други хора, дотегна ми от тревоги, че ще загубя къщата.

Ейджи я изгледа тъжно.

— Разбирам те, Гуен, но…

— Ако имаш шест хиляди от нашите пари в банката, правиш много лошо, че не ни ги даваш. Ние имаме достатъчно разум да ги похарчим за полезни неща.

— Но те са за Карл Лий — каза преподобният.

— Добре — намеси се Джейк. — Питал ли си Карл Лий как желае да се използват?

Гадната усмивчица изчезна от лицето на Ейджи и той се завъртя на стола.

— Карл Лий знае какво правим — рече той не много убедително.

— Благодаря. Не те питам за това. Чуй ме внимателно. Питал ли си го как иска да се използват парите?

— Мисля, че са го обсъждали с него — излъга Ейджи.

— Сега ще разберем — каза Джейк. Изправи се и се запъти към вратата, която водеше за съседната стаичка. Преподобният наблюдаваше нервно, почти изпаднал в паника. Джейк отвори вратата и кимна. Неочаквано оттам влязоха Карл Лий и Ози. Децата се развикаха и хукнаха към баща си. Ейджи изглеждаше съкрушен.

След няколко неловки мига на прегръдки и целувки Джейк пристъпи към екзекуцията.

— Преподобни, защо не попиташ Карл Лий как иска да се използват неговите шест хиляди долара?

— Те не са само негови.

— Но не са и само твои — сряза го Ози.

Карл Лий свали Тоня от коляното си и се приближи към стола, където седеше Ейджи.

— Нека не го усукваме, отче, така че да не ти е трудно да го разбереш. Ти си събрал тези пари от мое име, да се подпомогне семейството ми. Събрал си ги от чернокожите в този окръг, и то с обещание, че са за мен и близките ми. А всъщност си ги излъгал. Събирал си пари, за да направиш впечатление на Асоциацията, не за да помогнеш на семейството ми. Излъга в църквата, излъга във вестниците, навсякъде лъжеш.

Ейджи се огледа и забеляза, че всички, дори и децата, са забили поглед в него и бавно поклащат глави. Карл Лий сложи крак на стола на Ейджи и се наведе към него.

— Ако не ни дадеш парите, ще кажа на всеки негър, когото познавам, че си един лъжлив негодник. Ще се обадя на всеки човек от твоята църква, а аз съм един от тях, не си забравил, нали, и ще им кажа, че не сме получили нито цент от теб. А когато ги изредя всичките, в неделя сутрин няма да събереш и два долара. Ще се простиш с лъскавите си кадилаци и лъскавите костюми. Ще си загубиш дори и църквата, защото ще ги накарам да не стъпят повече там.

— Свърши ли? — попита Ейджи. — Ако си свършил, ще ти кажа само, че съм наскърбен. Много тежко съм наскърбен, че ти и Гуен мислите така.

— Така мислим и пет пари не давам колко си наскърбен.

Ози пристъпи напред.

— Аз също смятам така, отче, не си постъпил правилно и ти го знаеш.

— Ози, толкова ми е мъчно да го чуя от теб. Страшно ми е мъчно.

— Слушай, нека ти кажа от кое ще ти стане още по-мъчно. Следващата неделя аз и Карл Лий ще дойдем в църквата. Ще го измъкна тайно от затвора и ще направим една малка обиколка. Тъкмо когато си вече готов за проповедта, ще влезем през предната врата, ще тръгнем по пътеката и ще се качим на амвона. Ако ми се изпречиш на пътя, веднага ти слагам белезниците. Карл Лий ще изкара проповедта. Ще разкаже на хората вътре, че парите, които така щедро са дарявали досега, не са излизали от джоба ти, че Гуен и децата ще бъдат изхвърлени от къщата, защото ти си играеш някаква голяма игра с Асоциацията. Ще им разкаже как си ги излъгал. Ще държи проповед около час. А когато свърши, аз ще допълня няколко думи. Ще им разправя какъв измамник и крадец си бил. Ще им разкажа как едно време купи краден линкълн от Мемфис за сто долара и едва отърва присъдата. Ще им обясня за процентите от погребалното бюро. Ще им съобщя как преди две години щяха да те подведат под наказателна отговорност в Джаксън, но аз те отървах. И накрая, преподобни, ще им разкажа…

— Недей, Ози — замоли се Ейджи.

— Ще им разкажа за една мръсна историйка, за която знаем само ти, аз и една жена със съмнителна репутация.

— Кога искате парите?

— Кога можеш да ги изтеглиш? — попита Карл Лий.

— Веднага.

 

 

Джейк и Ози оставиха семейство Хейли насаме и се качиха в големия кабинет, където Елън се бе заровила в юридическите томове. Джейк запозна Ози с новата си помощничка и тримата насядаха около голямото писалище.

— Как са моите приятелчета? — попита Джейк.

— Ония с динамита ли? Бързичко се възстановяват. Ще ги държим в болницата, докато свърши процесът. Сложихме секретна брава на вратата и един от моите хора седи в коридора. Никъде не могат да мръднат.

— Кой е тарторът?

— Още не знам. Не са готови отпечатъците. Може и да не отговарят на никои от тукашните. Оня не продумва.

— Другият местен ли е? — попита Елън.

— Да. Теръл Грист. Иска да завежда дело, защото бил наранен по време на арестуването. Представяте ли си?

— Не мога да повярвам, че не се е разчуло досега — каза Джейк.

— И аз. Е, Грист и мистър Х не говорят. Моите хора също си затварят устата. Оставате ти и твоята помощничка.

— И Лусиен, но аз не съм му казвал.

— Така и очаквах.

— Кога ще се занимаеш с тях?

— След процеса ще ги тикнем в ареста и ще се заема с книжата, за да ги подведем под отговорност. От нас зависи.

— Как е Бъд? — попита Джейк.

— Отбих се тази сутрин, за да видя другите двама, и слязох долу при Етъл. Все още е в критично състояние. Няма промяна.

— Подозираш ли някого?

— Сигурно е Кланът. Били облечени в бели роби. Съвпада. Първо горящият кръст в твоя двор, после динамитът, сега Бъд. Плюс заплахите за убийство. Мисля, че са те. Освен това имаме и един информатор.

— Какво имате?

— Нали чу. Представи ми се — Мики Маус. Обади ми се в неделя вкъщи и ми каза, че ти бил спасил живота. Нарича те „оня адвокат на черните“. Каза, че Кланът официално се е настанил в окръга. Били основали секция, поделение или както му викат там.

— Кой участва в това поделение?

— Не беше много приказлив. Обеща да ми звънне само ако някой бъде застрашен.

— Колко мило. Можеш ли да му вярваш?

— Той ти спаси живота.

— Убедително. Той член ли е на Клана?

— Не каза. Наумили са си да правят голямо шествие в четвъртък.

— Кой, Кланът ли?

— Да. Утре асоциацията ще организира митинг пред съда. След това щели да обикалят по улиците. Кланът смята да им отвърне с мирно шествие в четвъртък.

— Колко са?

— Мишокът не каза. Нали ти обясних, че не е много приказлив.

— Кланът ще прави шествие в Клантън. Не мога да повярвам.

— Сериозна работа — каза Елън.

— И ще става все по-сериозна — отвърна Ози. — Помолих губернатора да нареди на пътния патрул да се навърта насам. Може да се окаже тежка седмица.

— Само като си помисля, че Нуз държи делото да се гледа тук, страх ме хваща. Ти как си го представяш? — попита Джейк.

— Делото е прекалено сериозно, за да се мести, Джейк. Това ще доведе до шествия, протести, пък и Кланът ще отиде там, където се гледа то.

— Може и да си прав. Какво стана с твоя списък на съдебните заседатели?

— Утре го имаш.

 

 

Във вторник след вечеря Джо Франк Перимън седна на предната си веранда с вечерния вестник и нов къс тютюн за дъвчене. Започна да плюе внимателно и точно през малката дупка на пода, издълбана от него самия. Това бе вечерният ритуал. Лила щеше да оправи чиниите и да приготви за двамата по една висока чаша чай с лед, щяха да седят на верандата до тъмно и да си бъбрят за реколтата, внуците и влагата. Живееха край Карауей във ферма, чиито осемдесет акра добре обработена земя бяха откраднати от бащата на Джо Франк по време на Голямата криза. Бяха кротки, трудолюбиви християни.

След няколко струи през дупката един пикап отби по дългата чакълеста алея на Перимънови. Спря до моравата отпред и отвътре се подаде познато лице. Беше Уил Тиърс, бивш председател на борда на съветниците в окръг Форд. Уил бе служил в своя район двайсет и четири години, шест последователни мандата, но бе пропаднал на последните избори през осемдесет и трета със седем гласа. Перимънови винаги бяха гласували за Тиърс, защото той се грижеше за тях, снабдявайки ги от време на време с камион чакъл или дренажни тръби за алеята.

— Здравей, Уил — поздрави го Джо Франк, когато бившият съветник прекоси моравата и се качи по стълбата.

— Здравей. — Ръкуваха се и седнаха на верандата.

— Ще ми дадеш ли къс тютюн? — попита Тиърс.

— Разбира се. Какво те носи насам?

— Просто минавах. Сетих се за чая с лед на Лила и ожаднях. Отдавна не сме се виждали.

Седяха и бъбреха, дъвчеха и плюеха, и пиеха чай с лед, докато се стъмни и дойде времето на комарите. Говореха най-вече за сушата — беше най-тежката от десет години насам. Капка не бе капнала от средата на юни. И ако продължаваше все така, с памука беше свършено. Фасулът щеше да стане криво-ляво, но фермерите се тревожеха за памука.

— Абе, Джо Франк, чувам, че си бил получил от ония призовки за съдебни заседатели на делото, дето ще се гледа идната седмица.

— Да бе, тъй стана. Кой ти каза?

— Не си спомням. Споменаха го някъде.

— Не знаех, че се е разчуло.

— Сигурно някой се е изпуснал, като бях в Клантън днес. Имах работа в съда. Там ще съм го чул. Май ще е за делото на оня негър.

— И аз тъй си помислих.

— Абе на теб как ти се вижда тоя негър, дето извадил автомат и очистил две момчета?

— Аз не го обвинявам — намеси се Лила.

— Не го обвиняваш, ама не може всеки да раздава правосъдие както му скимне — обясни Джо Франк на жена си. — За това си има съд.

— Да ти кажа кое не ми се нрави — рече Тиърс. — Ей тия приказки за някаква си там невменяемост. Имали намерение да твърдят, че черният бил луд, и да го отърват по тоя параграф. Като оня, дето стреля по Рейгън. Туй си е направо нечестно. Пълна лъжа. Черният си наумил да убие момчетата, седнал си там и ги причакал. Това си е чиста проба убийство.

— Ами ако беше дъщеря ти бе, Уил? — запита Лила.

— Щях да оставя съдът да реши. Когато ние по нашия край хванем някой, дето изнасилва, особено ако е негър, обикновено го пращаме в затвора. Парчман е пълен с такива, дето няма да видят слънцето повече. Тук да не им е Ню Йорк, Калифорния или някое друго шантаво място, където престъпниците се шляят на свобода. Ние си имаме чудесна система, а съдията Нуз не си поплюва с тежките присъди. Оставяме съдът да решава. Къде ще ни отиде системата, ако позволим на разни, особено пък негри, да раздават правосъдие? Ей туй ме плаши мен. Я си представете, че тоя, черния, го пуснат и тръгне по улицата като свободен човек. Всички в окръга ще научат и негрите ще се развилнеят. И всеки път, щом някой се опъне на черен, оня ще го очиства, пък после ще разправя, че бил луд, и ще се опитва да се измъкне. Това е опасното при сегашното дело.

— Черните трябва да се държат изкъсо — съгласи се Джо Франк.

— Там е истината. А ако тоя Хейли се откачи, няма спокойствие за нас. Всеки негър в тоя край ще грабне пистолета и ще тръгне да безчинства.

— За това пък не съм се замислял — съгласи се Джо Франк.

— Надявам се, че ще постъпиш разумно. Дано те изберат в този състав. Имаме нужда от хора с ум в главата.

— Чудно защо са се спрели на мен.

— Разбрах, че били приготвили сто и петдесет призовки. Очакват да се явят около стотина души.

— Че какви са моите шансове тогава?

— Едно на сто — каза Лила.

— Още по-добре за мен. Нямам време да се занимавам с такива неща, я виж колко земя ме чака.

— Имаме нужда от теб там — каза Тиърс.

Разговорът се насочи към местната политика и новия съветник, който гледал през пръсти на пътищата. За Перимънови тъмнината означаваше, че е време за лягане. Тиърс им пожела „лека нощ“ и си тръгна. Вкъщи седна на кухненската маса с чаша кафе и отново прегледа списъка на съдебните заседатели. Приятелят му Руфъс щеше да се гордее с него. Шест имена бяха отбелязани на списъка на Уил и той бе говорил и с шестимата. И до всяко име добавяше по едно „готово“. От тия шестимата щяха да излязат добри съдебни заседатели, хора, на които Руфъс можеше да разчита, за да се спази законът и редът в окръг Форд. Двама се показаха несговорчиви в началото, но техният добър и верен приятел Уил Тиърс им бе обяснил как стоят нещата и сега те бяха готови да гласуват за осъждане.

Руфъс наистина щеше да се гордее е него. Пък и му бе обещал, че младият Джейсън Тиърс, негов племенник, въобще няма защо да се страхува, че ще бъде осъден по онези обвинения за наркотици.

 

 

Джейк посегна към мазните свински пържоли и зеления фасул; срещу него седеше Елън, а Лусиен беше начело на масата. Без да обръща никакво внимание на храната, той почукваше по масата с чашата си, прелистваше списъка на съдебните заседатели и коментираше. Беше по-пиян от обикновено. Повечето имена му бяха непознати, но това не пречеше да говори и за тях. Елън се забавляваше и непрекъснато намигаше на шефа си.

Лусиен изпусна листа и удари с вилица по чинията си.

— Сали! — викна той, после се обърна към Елън: — Знаеш ли колко членове на Американския съюз за граждански свободи има в окръг Форд?

— Най-малко осемдесет процента от населението.

— Един-единствен. Аз. Аз бях първият в историята му и очевидно последният. Хората тук са глупаци, Роу Арк. Те не зачитат гражданските свободи. Това е една банда от десни, първични, консервативни фанатици републиканци като нашия приятел Джейк.

— Не е вярно. Веднъж седмично се храня при Клод — каза Джейк.

— Е, и това прави ли те прогресивен?

— Прави ме радикал.

— Аз пък смятам, че ти си републиканец.

— Виж какво, Лусиен, можеш да говориш каквото си искаш за жена ми, за майка ми или за прадедите ми, но не ме наричай републиканец.

— Приличаш на републиканец — каза Елън.

— Да не би тоя да прилича на демократ? — попита Джейк, сочейки Лусиен.

— Разбира се. Още щом го зърнах, и разбрах, че е демократ.

— Е, тогава аз съм републиканец.

— Видя ли! Видя ли! — закрещя Лусиен, изпусна чашата си на пода и тя стана на парчета. — Сали!… Роу Арк, познай кой беше третият бял в Мисисипи, който се записа в Националната асоциация за защита на цветнокожите.

— Руфъс Бъкли — каза Джейк.

— Аз. Лусиен Уилбанкс. Записах се през шейсет и седма. Белите помислиха, че съм се побъркал.

— Представяш ли си? — каза Джейк.

— Разбира се, чернокожите, или саждите, както им викахме тогава, също решиха, че съм се побъркал. Всички ме мислеха за луд в онези дни, да ги вземат дяволите.

— А някой оттогава да си е променил мнението? — попита Джейк.

— Затваряй си устата, републиканецо! Роу Арк, защо не се преместиш в Клантън и да основем една адвокатска кантора, която да се занимава само с дела на Съюза за граждански свободи? По дяволите, я докарай стареца си от Бостън и ще го направим съдружник.

— Защо не отидеш ти в Бостън? — попита Джейк.

— А ти защо не отидеш по дяволите?

— Как ще я наречем? — попита Елън.

— Кантора на смахнатите — каза Джейк.

— „Уилбанкс, Роу енд Арк. Адвокати“.

— И двамата без разрешителни — добави Джейк.

Клепачите на Лусиен натежаха като олово. Главата му несъзнателно клюмна напред. Той шляпна Сали по задника, докато тя почистваше счупените стъкла.

— Елементарно, Джейк — заяви сериозно той.

— Роу Арк — Джейк имитираше Лусиен, — познай кой е последният адвокат, лишен завинаги от права от Върховния съд на Мисисипи.

Елън нежно се усмихна и на двамата и си замълча.

— Роу Арк — продължи високо Лусиен, — познай кой ще бъде следващият адвокат в този окръг, който ще бъде изгонен от кантората си? — Той се разкикоти неудържимо, но когато, се поуспокои, попита: — Какво е това съвещание утре вечер?

— Искам да обсъдим списъка на съдебните заседатели с теб и някои други.

— Кои са те?

— Хари Рекс, Стан Аткавидж и може би още един.

— Къде?

— В осем, в кантората. Без алкохол.

— Сградата е моя и ако искам, ще си донеса цял кашон уиски. Да не би да си забравил, че дядо ми я е строил?

— Как бих могъл да забравя!

— Роу Арк, дай да се напием.

— Не, благодаря, Лусиен. И обядът, и разговорът много ми харесаха, но трябва да се връщам в Оксфорд.

Станаха и оставиха Лусиен на масата. Джейк отклони обичайната покана да поседи на верандата. Елън си тръгна, а той се качи горе. Беше обещал на Карла, че няма да спи вкъщи. Обади й се по телефона. Двете с Хана били добре. Тревожели се, но били добре. Той не спомена за Бъд Туити.