Сюзън Джонсън
Дете на порока (8)

Осма глава

— Рамос ми каза, че багажът ти е пристигнал, но ще трябва да си го разпознаеш — каза Бо на закуска следващата сутрин.

— Най-после — точно когато ми трябва — възкликна Сирина, която държеше да разгледа забележителностите на Лисабон. Тя остави вилицата и стана от масата. — Къде е? Веднага ще погледна.

Това, което видя обаче, когато отвори вратата на апартамента, за миг я обърка. Вместо двата й куфара, цели двайсет или повече чанти, бохчи и куфари, най-различни на вид и цвят, бяха подредени в коридора.

— Рамос очевидно не е искал да рискува — сухо отбеляза Бо зад нея. — Сигурен съм, че му казах два куфара от кафява кожа.

— Надявам се другите пътници да не се почувстват ощетени.

— Останалите ще върнем — увери я той. — Виждаш ли твоите?

— Този и този. — Тя показа познатите й куфари, после прекрачи прага, за да си ги вземе.

— Позволи на мен — каза Бо й я последва.

Сирина хвърли поглед през рамо, когато той я докосна по ръката.

— Мога да ги нося. — И всъщност ги беше пренесла през по-голямата част от Лондон.

— Няма нужда — аз съм тук.

Чувстваше топлината на ръката му през фината коприна на халата си, а близостта му приятно я възбуждаше.

— Ще ме разглезиш — прошепна тя, като се чудеше дали всяка жена, до която той се докоснеше, изпитваше същото влечение.

— Не би могло да бъде иначе! — галантно каза Бо и леко я целуна по носа.

По-трудно беше да я убеди, когато й предложи да потърсят шивачка. Според него роклите й бяха демоде и захабени. Затова Бо пожела да й помогне да си поднови гардероба.

— Знаеш какво ще си помисли модистката, ако вляза с теб — възрази Сирина и извади още една рокля от куфара си.

— Ще те представя като моя братовчедка. И дума няма да каже.

— Но въпреки това, ще си го помисли. А аз ще трябва да изтърпя изпитателния й хладен поглед.

— Ти очевидно скоро не си ходила на модерна шивачка. Единственото нещо, което ги интересува, са парите, които получават. Повярвай ми, към теб ще се отнесе с уважението, което заслужаваш.

Сирина поклати глава.

— Съмнявам се. Освен това пред хората ще се чувствам прекалено неудобно в ролята на твоя любовница. Тази рокля от кафява вълна не е чак толкова износена. — Тя я вдигна, за да може Бо да я разгледа.

— Да, но никой вече не носи рокли с такава талия. По-спокойно ли ще се чувстваш, ако отидеш с Ема?

— О, не, за бога. — Тя ядосано сбърчи вежди. — Та аз изобщо не я познавам.

— Тогава значи се разбрахме. Ще извикам карета!

— Не сме се разбрали! — Тя стоеше на долния край на леглото и гневно го стрелкаше с поглед.

— Хайде да ти поръчам още един лимонов десерт! — прошепна той угоднически.

— Да не би да ти приличам на дете?

— И да искам, не бих могъл да си те представя като дете, скъпа — лениво проточи той и плъзна поглед по пищната й фигура изпод копринения кремав халат. — Какво ще кажеш за един по-стабилен подкуп тогава — спокойно отбеляза той, твърдо решен да постигне своето. — Бижута — може би перли или сапфири, които да отиват на очите ти. Или предпочиташ някакъв предмет на изкуството? Португалските мозайки са много хубави. Познавам търговеца до посолството, когото чичо ми редовно посещава. Харесват ли ти древни скулптури?

— Бо! — извика тя, без да знае дали би могла да устои на този непрекъснат натиск.

— Не искам да те видя на вечеря в тази ужасна кафява рокля. — Той се беше излегнал на леглото, а гласът му беше толкова спокоен, колкото и отпуснатото му тяло. — Поне ми позволи да ти купя нещо по този повод — предложи й той.

— За да не те карам да се чувстваш неудобно!…

— Не, скъпа, всеки би ти казал, че е невъзможно някой да ме накара да се чувствам неудобно. Просто заради удоволствието, което ще ми доставиш.

— В такъв случай трябва да направиш нещо за мен — настоя тя.

— Каквото поискаш.

— Толкова шеговито го казваш.

Той самият беше изненадан. Известен беше с това, че никога не даваше обещания на жени.

— Сигурно имаш някакъв особен подход, скъпа — каза Бо и леко се усмихна при спомена от изминалата нощ.

— Искам сама да платя за роклята.

— Готово — каза той, доволен, че беше казала „рокля“, а не „рокли“.

— Толкова бързо се съгласяваш, Рошфор. Трябва ли да се тревожа?

— Ни най-малко. Просто научих, че когато ти си щастлива, щастлив съм и аз.

— Като снощи.

— Да — каза той със съучастническа усмивка.

 

 

Шивачката се оказа англичанка и Сирина още повече се разтревожи. За миг се замисли дали в крайна сметка е способна да се утвърди като независима художничка в един свят, в който мъжете бяха на власт. После обаче тя мислено се укори, че е проявила малодушие и доби по-голям кураж, като си каза, че просто трябва да премине и през това изпитание по пътя към независимостта си.

Шивачката, разбира се, познаваше Бо. Ама че изненада.

Всъщност като че ли го познаваше дори много добре — факт, който още повече привлече жлъчния поглед на Сирина. Но когато я разгледа по-добре, Сирина забеляза, че госпожа Мор сигурно беше твърде стара дори и за универсалния вкус на Бо. Може би просто беше неин редовен клиент и тя го ценеше.

— Кафе с четири лъжички захар, ако си спомням добре — каза шивачката изключително сърдечно — и гарафа гинджа. Братовчедка ви желае ли чай? — попита тя любезно, като леко подчерта думата „братовчедка“, макар че погледът й минаваше през Сирина, сякаш тя не съществуваше.

— И малко пастички с чая. — Бо хвърли един поглед на киселото изражение на Сирина. — Ще изчакаме в розовата стая — добави той бързо, после хвана Сирина за ръка и я изведе, преди стиснатата й уста да се беше отворила.

— Сигурно харчиш доста пари тук — изсъска Сирина, когато я завлече в стаята, позлатена и облицована с розова дамаска. — Жената едва не ти разцелува ботушите.

— А това би трябвало да те успокои за посрещането ти.

— Направо й се плаче да ме нарече твоя любовница.

— Но тя няма да го направи. — Той леко я побутна да седне.

— Искам да приключа с това възможно най-бързо — процеди тя.

— Тогава й кажи какъв модел рокля предпочиташ — спокойно й предложи Бо и седна на стола до нея. — А аз ще се погрижа до довечера да е готова. — Той кръстоса крака и се разположи удобно, сякаш беше у дома си. — Пийни си гинджа. — Докосна я по ръката, която беше побеляла от стискане на стола. — Ще те отпусне.

— Не искам да се отпускам — гневно му отвърна Сирина. — Искам шивачката да престане да ме гледа сякаш съм хилядната жена, която си довел тук.

— Сетих ли се да кажа на кочияша да ни чака? — изведнъж попита Бо и толкова рязко стана, че Сирина подскочи.

— Разбира се — каза тя озадачено.

— Я по-добре да проверя. — Той бързо излезе от стаята.

Останала сама, Сирина заразглежда пищната стая, като обръщаше внимание на множеството картини с модни тоалети, закачени на стената. С всяка минута се чувстваше още повече опърпана, докато погледът й се спираше на всеки чудесен костюм. Тя подви крака под кафявата вълнена пола, защото обувките й бяха износени — това я караше да се чувства неловко в тази разкошна стая. После се загърна с палтото, за да прикрие старомодната кройка на роклята и мисълта за неугледния й външен вид беше нещо ново за Сирина — през последните няколко години нейна единствена грижа беше оцеляването й.

Преди баща й да почине, тя приемаше за нещо естествено хубавите дрехи. Никога не се беше чувствала ощетена, в живота й най-важното нещо беше бащината любов и привързаност, а хубавите дрехи никога не им бяха липсвали. Може би наистина заслужаваше нова рокля. Може би Бо разбираше по-добре от нея удоволствието, което доставяше носенето на красиви тоалети. Тя се усмихна при мисълта, че ще си купи нещо елегантно. Вече нямаше нужда да пести, след като беше спечелила петстотин лири от Бо. Наистина можеше да си позволи нова рокля. Сирина се протегна и взе няколко модни рисунки от една маса. Дори можеше да си купи ново палто, помисли си тя, докато прокарваше пръст по оръфания подгъв на пелерината си, както и фуста с дантела, реши с усмивка. Колко хубаво беше, че отново има пари.

Когато Бо се върна, тя изтича да го прегърне.

— Благодаря, че ме доведе тук — весело извика Сирина. — Какво ще кажеш за рокля в убито зелено или жълто? — попита тя радостно.

— И двете ми харесват — отвърна той, без да разпитва за внезапно променилото й се настроение. Вече от опит знаеше, че е по-добре да не пита жените за такива неща. — И в двете ще изглеждаш много добре.

— Освен това — грейна тя насреща му — ще си купя и фуста с дантела.

— Покупката определено си заслужава — ведро се съгласи той и веднага си я представи по фуста.

— Ще са ми нужни и обувки.

— Пантофките са най-модни. Ще ти поръчаме някои, които да подхождат на роклята.

Тя още по-силно го прегърна.

— Нямаш представа колко съм щастлива.

— Личи си — тихо каза той.

— И искам да ти се извиня за избухването.

— Няма нужда. Не ми е направило впечатление — благородно излъга той.

— Ще се държа прилично с госпожа Мор дори и тя да ме предизвиква.

— Сигурен съм, че и тя ще се държи добре. Може би погрешно си изтълкувала отношението й.

— Може би — замислено прошепна Сирина. — Но тя наистина каза „братовчедка“ със злобен тон.

— Ако отново се осмели да го направи, ще поискам да ти се извини. Какво ще кажеш? — нежно попита Бо и се усмихна.

— Моля те, не, не прави скандали. Още по-неловко ще се почувствам.

— Няма да вдигна скандал — увери я той. — Честна дума. Я сега ми покажи какво откри в тези картинки.

 

 

Когато влезе в стаята малко по-късно, госпожа Мор се държеше много учтиво. Сирина реши, че си е въобразила за негативното отношение на шивачката към нея. Тя лично им сервира от поднос, носен от прислужница, и поддържаше приятен разговор за забележителностите в Лисабон, след като откри, че Сирина иска да разгледа града.

— Непременно трябва да видите старата част. Там са най-добрите примери на средновековна архитектура. Това е единствената оцеляла част от града след земетресението през 1755 година. Обичате ли катедрали? — попита тя оживено.

— Разбира се.

— В такъв случай Се Патриаркал много ще й хареса, нали, граф Рошфор? Това е най-хубавият образец на романска архитектура.

— Сигурен съм в това — отвърна Бо, доволен от развитието на събитията след разговора си с госпожа Мор. Когато излезе, уж да провери дали кочияшът е там, той заплаши модистката, че ако се осмели да обиди госпожица Блайд, ще се погрижи никой от английската колония вече да не купува дрехи от нея. Освен това й спомена, че в присъствието на госпожица Блайд под никакъв претекст не трябва да използва думата „братовчедка“. Тя е моя много голяма приятелка, госпожо Мор, учтиво й беше казал Бо. Разбирате, че не искам да страда.

Затова със Сирина се отнесоха като с кралска особа, а госпожа Мор с лицемерна наслада я обсипваше с комплименти, които не щадеше за най-видните си клиентки.

Бо внимателно наблюдаваше, докато Сирина разглеждаше купищата рисунки, отбелязваше си различните рокли, които й бяха харесали, и най-накрая одобри избора й на обемна рокля от тъмножълт копринен воал с наметка от копринен муселин.

— Макар че е толкова непрактична — въздъхна тя. — Може би не трябва.

— Вечер можеш да я носиш по всякакъв повод — отбеляза Бо. — Изключително практична е. Макар че може би ще ти трябва кашмирен шал за по-хладните нощи. Може ли да ни покажете някои, госпожо Мор?

— О, не — възрази Сирина. — Много са скъпи.

— Позволи ми да ти купя един.

— Не — отсече тя.

— Просто пробвай един. Ако ви провърви с инвестициите, госпожице Блайд — учтиво каза той с намек за уменията й на картоиграчка, — ще знаете какво ви харесва.

— Не мога да си позволя кашмирен шал, независимо от успеха на деловите ми начинания, лорд Рошфор — простичко отвърна тя, твърдо решена да не му позволи да направи нещо извън договореното. — Предпочитам да си избера от палтата. Те са толкова по-практични.

— Човек не трябва да е практичен на вечерни тържества. Попитайте госпожа Мор — предложи Бо, независимо от отказа й.

След като лорд Рошфор я предупреди, че не желае госпожица Блайд да е нещастна, но и даде да се разбере, че държи любовницата му да има кашмирен шал, модистката предпазливо започна:

— По принцип, известна степен лукс е, ъ-ъ, нещо, обичайно за официални случаи, макар че ако госпожица Блайд би предпочела палто, можем да й го ушием от кадифе или мека вълна.

— А, това вече е друго — сърдечно заяви Бо. — Хайде да видим някои от тези платове, както и шаловете.

— Бо, не. Не искам. — Гласът й беше хладен.

— Само си помисли, скъпа — ти няма постоянно да си с ограничен бюджет — отвърна той. — За всеки случай — продължи той, забелязал изведнъж помръкналото й изражение, — кажи на госпожа Мор каква фуста искаш.

— От това наистина имам нужда — съгласи се Сирина и се обърна към модистката, която вече съвсем се беше объркала. Да не би дамата да си плащаше за поръчките? При положение, че лорд Рошфор беше богат като Крез! Да не би да не беше разбрала правилно думата „приятелка“, когато Рошфор толкова тактично й я беше споменал?

— Имате ли фусти, украсени с английска бродерия? — попита Сирина.

— Разбира се, госпожице Блайд — отговори угоднически шивачката. — Сега ще ги донесат.

— И ще имаме нужда от пантофи, които да подхождат на роклята — намеси се Бо. — Оцветена кожа или коприна ще предпочетете? — попита той спътничката си.

— Кожа. Така ще издържат по-дълго.

— Много добре, госпожице — каза госпожа Мор, която се чудеше защо любовница на Бо се тревожеше за такива дреболии. — Като ми донесат фустите, ще ви вземем мерки за роклята и обувките.

Когато модистката се върна, с нея бяха две шивачки, и двете натоварени с най-различни фусти. След като Сирина се спря на една от фин муселин, поръбена с елегантна английска бродерия, госпожа Мор деликатно се намеси:

— Най-добре е да ви взема мерките без вълнената рокля, госпожице Блайд, ако не възразявате.

— Не, разбира се.

— Лорд Рошфор, бихте ли… ъ-ъ… искам да кажа — бихте ли предпочели…

— Бих предпочел още малко гинджа, ако не възразявате — каза Бо с умерен глас.

— Да, разбира се, напълно ви разбирам… Забелязах, че сте готов за още — тактично отбеляза госпожа Мор. От хладния поглед на лорд Рошфор й стана изключително неудобно. От трудностите при разгадаването на нюансите в това „приятелство“ по челото й беше избила нехарактерна за дамите пот. След като тя самата хвърли по един леден поглед на помощничките си, госпожа Мор мазно-мазно нареди: — Още една гарафа гинджа за лорд Рошфор, Маделина.

— Ама че работа, Рошфор. Можеш да изчакаш — скара му се Сирина. — Не карай горкото момиче да тича за още, когато вече почти сме готови.

— Не е нужно, госпожо Мор — великодушно рече Бо и без възражения се подчини на желанията на Сирина.

Докато се молеше наум да оцелее след тази необикновена среща с лорд Рошфор и най-новата му спътничка, шивачката даде знак на помощничките си да помогнат на госпожица Блайд да свали роклята. Колко необичайно беше, че вижда Рошфор в толкова нетипична роля — смирен, послушен, без да обижда или да се държи предизвикателно. Госпожица Блайд обаче получи висока оценка за собственото си предизвикателно държание. Очевидно хладното й неподчинение се нравеше на този мъж, който беше обличал тук повече лисабонки, отколкото му се полагаха.

Освен това очевидно дамата си плащаше за покупките.

Несъмнено подобно нещо се случваше за пръв път на племенника на посланика.

Но дамата не беше чак толкова спокойна под зоркия поглед на лорд Рошфор, когато застана полугола пред него, с боси крака, които се показваха изпод обикновената й ленена фуста, с порозовяла нежна кожа и с поглед, който избягваше неговия…

След като огледа износените дрехи на Сирина, госпожа Мор реши, че привлекателността й се дължи на обстоятелството, че е изпаднала в затруднено положение. За разлика от куклите, с които Рошфор обикновено се занимаваше, тази млада дама далеч не беше като влюбените му пеперудки. Беше странно истинска — дума, която се стори интересна на госпожа Мор дори след като вече беше достигнала до съзнанието й — сякаш другите дами, които познаваше, бяха преходни марионетки. Освен това около госпожица Блайд имаше нещо, което не правеше впечатление от пръв поглед, но се криеше под хладната й решителност, и това беше осезаемата й чувственост. Точно тя сигурно много възбуждаше лорд Рошфор. От години жените сами му се нахвърляха, а сега да срещне такъв нечуван отпор от тази дама…

— Обърни се — тихо каза Бо с почти недоловим глас, — за да видим косата ти.

За миг Сирина се поколеба — нещо, което госпожа Мор очакваше, след като вече по-добре разбираше защо се привличат. За кратко Бо и Сирина срещнаха погледите си. Той се усмихна, а очите й страстно блеснаха и тя бавно се завъртя.

— Ще имаме нужда от фризьорка за довечера — отбеляза Бо.

— Може би ще се подстрижа а ла Тит — прошепна Сирина, вдигна ръце, за да прихване тежките си къдри високо на тила и изгледа Бо през рамо.

— В никакъв случай.

— Косата си е моя — възпротиви се тя. — Помисли си само колко лесно ще я мия.

— Ще намерим някой, който да ти я измие, ако това те затруднява. — Гласът му изведнъж се беше променил, в него вече нямаше любезност.

— Кой ли пък ще е той? — тихо попита тя в отговор на неговия авторитет и на нещо повече — на непреодолимото желание, което отново топлеше тялото й.

— Колко сте нахална, госпожице Блайд. — Той говореше, сякаш бяха сами в стаята, без да скрива сексуалните си намерения.

— Не повече от вас, милорд. Ако искам да подстрижа косата си, това означава, че ще го направя.

Той дълго я гледа втренчено в очите, а после се обърна към госпожа Мор.

— Сигурен съм, че можете да вземете мерките от роклята и обувките на госпожица Блайд. Вземете ги и излезте.

— Няма нужда. Останете — настоя Сирина и се противопостави на заповедта му.

— Вземете ги — каза Бо толкова тихо, че почти не се чу.

Но госпожа Мор знаеше какво е заповед и веднага грабна роклята и обувките, после изгони помощничките си и ги последва, като най-накрая затвори вратата.

— Сега вече — прошепна Бо — можем да обсъдим този въпрос насаме.

— Не можа ли да изчакаш, проклет деспот? — Тя го изгледа с нескрито нахалство.

— Не се дръж по този начин. — Гласът му беше мек, а позата му остана същата.

— Не можеш да ми нареждаш да не си подстригвам косата! — Доставяше й удоволствие да му го казва.

— Ти дори не искаш да си я подстригваш.

— Може би искам.

— А може би аз искам да те чукам, както си стоиш там.

— Не можеш.

Той вдигна вежди.

— Мога да те чукам, където си поискам.

— Не и ако аз не искам.

— Но ти винаги искаш. Както в момента — прошепна той с поглед, прикован в зърната на гърдите й, които се повдигаха под финия лен на шемизетата. — Кажи ми, че не искаш да ме почувстваш вътре в себе си.

Думите му преминаха в усещания, плъзгаха се по гърба й, надолу по ръцете и дълбоко вътре, сякаш бяха нежни пръсти.

— Не искам — прошепна тя и стисна юмруци, за да прогони изпепеляващото я чувство.

— И снощи така каза — прошепна той с полузатворени очи и нагъл поглед.

— Но това не е спалнята ни. — Тя нямаше намерение да се люби на обществено място, независимо от горещите си страсти. — В такъв случай си стой на мястото — добави Сирина, когато й се стори, че Бо може да стане.

— Никъде няма да ходя — спокойно каза той и отново кръстоса крака. — Ти ела тук.

— Не. Боже, Рошфор, бъди малко по-дискретен.

— Като теб — нагло каза той. — Дамата, която напусна Англия на кораба на непознат.

— Ти не ми беше напълно непознат.

— Поне не за дълго. — В гласа му звучеше насмешка.

— А сега, когато толкова добре те познавам — саркастично отбеляза тя, — вече се държа на разстояние. Може някой да влезе, може всички да се върнат. Усмихваш се. Предполагам, че това не ти харесва, но все още не съм толкова изпаднала. Ще чакам тук, на безопасно разстояние от теб, докато не ми върнат роклята.

— Опасявам се, че госпожа Мор няма да се върне, докато не я повикаме.

— Значи е запозната с твоите забавления — потиснато прошепна Сирина. — Като услужлива съдържателка на бордей. Чудех се защо ли има толкова дивани тук. Колко дами си забавлявал в тази копринена стая? Десет… дванайсет… повече? — Гласът й стана по-пронизителен, сякаш стаята изведнъж се изпълни с жени, които желаеха Бо. — Първо ги обличаш, а после ги събличаш. Госпожа Мор сигурно много забогатява, когато си тук.

— Ще те чуят отвън. — Бо не беше помръднал, но по леко разширените му ноздри личеше, че е раздразнен.

— Да не би да си помислят, че губиш форма?

— Ще си помислят, че съм се хванал да чукам някаква своенравна кучка — тихо отвърна той.

— Значи ще се излъжат двойно.

Той леко повдигна вежди.

— Не съм толкова сигурен — прошепна Бо, забелязал как кожата й поруменя и как възбудено се повдигаха едрите й гърди, полуразголени над деколтето на шемизетата. Тя дълбоко си пое дъх.

— Аз съм сигурна — каза Сирина и срещна премрежения му поглед.

— Мога обаче да те убедя — продължи той и понечи да стане.

— По дяволите, сядай — предупреди го тя и отстъпи назад с разтреперан не само от гняв глас.

— Повече ми се иска да съм прав — каза той и се изправи.

— Ако направиш още една крачка, ще си отрежа косата — моментално заплаши тя, грабна една ножица от близката работна маса и я вдигна над разрошените си къдрици.

Бо отново седна и леко се усмихна.

— Приличаш на сестричката ми, когато се ядоса.

— Сигурно и нея провокираш.

— Ще съжаляваш, ако си отрежеш косата.

— Може би няма. Може би ще ми хареса да изглеждам модерно подстригана. — Тя дръпна косата си назад и я нави на кок ниско на тила си, после се погледна в едно от многобройните огледала.

— Не обичам жени с къса коса.

— Още по-добре — каза тя и се извъртя към него.

— Не се дръж като дете.

— Не се дръж като феодал.

Разбира се, че не се държеше така. Беше изключително любезен. С въздишка на уста той се зачуди какво имаше около тази жена, което толкова много го привличаше, независимо от отегчителното й желание да бъде независима.

— Разкажи ми за приятелките си в Лисабон.

Наглостта й го изненада.

— Защо?

— Любопитна съм.

— Джентълмените не обсъждат дамите, които познават.

— Джентълмените не чукат всички дами, които познават.

— Не бъди досадна, скъпа. — В гласа му беше настъпила промяна.

— Да не би да не трябва да питам?

— Да. — Не обичаше да го притискат.

— А ако го направя?

— Губиш както своето, така и моето време — рязко отвърна той и се хвана за стола. — Ще извикам госпожа Мор.

— Аз ще я извикам — бързо се намеси Сирина. — Не мърдай — заповяда му тя, изнервена от проклетото му женкарство и недоволна, че така рязко я беше отблъснал. — Ти стой тук като послушно момченце и поне веднъж прави това, което ти казват.

Бо не пророни дума.

— Я виж ти колко лесно било — проточи тя с доволна усмивка, после се обърна и се запъти към вратата.

Той й връхлетя, преди да беше успяла да направи и две крачки, после взе ножицата и я захвърли настрани, а тежестта на тялото му я изтласкваше назад, докато най-накрая леко опря в копринената стена.

— Сега ще видим колко лесно било — прошепна той с лице само на няколко сантиметра от нейното и с ръце, подпрени на стената от двете страни на главата й. — Но ти вече знаеш колко добре си пасваме. — Усмивката му беше заразителна, а тялото му все по-силно се притискаше в нейното.

— Да не си посмял.

Погледът, който й хвърли, беше неразгадаем.

— Не е чак толкова трудно — каза той, после махна фустата й с бърз и нетърпелив жест и я разголи до кръста, — след като си толкова страстна, както винаги — прошепна той. — За мен ли пъшкаш, скъпа, или само за члена ми? — нахално я попита той и бавно прокара пръст по открехнатите й устни.

Тя отметна глава настрани.

— Не пъшкам — каза тя, останала без дъх, напук на скандалното пулсиране на тялото си. — И само да се опиташ, ще изпищя.

— Пищи си, колкото си искаш. — Той вече си разкопчаваше панталона, а гласът му беше чужд и безразличен.

Тя разбра, че никой нямаше да дойде.

— Това е вече прекалено, Бо, дори и за теб — възкликна момичето и започна да се бори изпод него. — Ще чуят, всички ще разберат.

— Те вече знаят. Знаеха го от мига, в който прекрачихме прага — поясни той. — Ела, скъпа, отвори и ме пусни да вляза — прошепна той, вклини коляното си между стиснатите й бедра и ги разтвори.

С корема си тя чувстваше колко е твърд и цялата настръхваше от удоволствие. Светкавично реагира на допира му и тялото й издайнически пламна.

— Недей, Бо — тихо запротестира тя. Опитваше се да отрече страстите си, правеше се, че не забелязва колко е възбуден.

Без да обръща внимание на възраженията й, той смъкна шемизетата от раменете и оголи гърдите й с познатия нежен допир.

— Зърната ти са твърди, скъпа — прошепна той, докато милваше надигащите се розови връхчета изключително нежно, после за миг я погледна в очите. — Да не би това да означава, че ме искаш? — нежно добави той и хвана настръхналите й връхчета между палеца и показалеца си, леко ги стисна и тя сладостно заскимтя.

Тялото й е нетърпеливо и възбудено, макар и да не иска да си го признае, помисли си той и бегло се усмихна.

— Няма да отнеме много време… — прошепна той.

— Не тук — умоляваше го тя и опитваше да се отскубне, но той още по-силно стисна с пръсти зърната, така че удоволствието й достигна чак до пулсиращата сърцевина на тялото.

— Напротив, тук — прошепна той и усети, че тя трепери. — Сега — сладостно й обеща той, пусна гърдите й, здраво я хвана през кръста с една ръка, а другата мушна между краката и плъзна пръсти в нея.

Тя извика и се загърчи от желание. Беше безсрамно влажна, хлъзгава и толкова готова за секс, че в отговор той почувства как ерекцията му набъбва още по-силно.

— Имаш нужда от някой, който да те люби — прошепна той с галещи пръсти, които знаеха точно къде да я докоснат, точно какво харесваше, колко навътре. — Аз мога да ти помогна — тихо каза Бо. Беше умел и имаше безпогрешно чувство за време, а тялото й му се разкриваше и искаше това, което искаше и той.

Графът сръчно се посвети на удоволствието й, галеше, масажираше, дългите му пръсти потъваха дълбоко във възпламенената й плът, изкушаваше я, караше я да се задъхва от желание, почти да стига до оргазъм.

После внезапно отдръпна пръсти. Тя потръпна от резкия жест, а той леко задържа ръката си пред лицето й. Ароматът на желанието беше непогрешим.

— Няма смисъл да чакаме, нали? — нахално прошепна той и прокара влажните си пръсти по устните й.

Погледите им се срещнаха — нейният отпуснат, а неговият неразгадаем. Тя бурно го напсува:

— Да ти го начукам!

— Не съм сигурен, че това е физически възможно — заяви той с широка усмивка, — но знам какво е. — После сложи големите си ръце на кръста й, леко я повдигна, за да може по-лесно да я достигне, качи я малко по-високо и я облада, без повече да се церемони.

По въздишката й пролича как се беше почувствала. Той познаваше този звук.

— Винаги имаш нужда от това, нали — прошепна Бо, усещаше как хлъзгавата й плът поддава, как задъхано диша в ухото му. — Кажи ми колко ти харесва члена ми, който те изпълва — шепнеше той и се тласкаше нагоре, докато не потъна дълбоко в нея. — Ето така…

Тя изстена, засрамена от нескрития си отклик, а удоволствието я обливаше на вълни и стигаше до най-дълбоките кътчета на тялото й, пламенно и помитащо всичко пред себе си.

— Ако искаш да спра — каза той с леко дрезгав глас, — просто ми кажи. Ако не искаш да свършиш — продължи Бо, — ще те разбера…

Тя го проклинаше, но трескавото желание не й позволяваше да го спре — беше все едно да спре да диша.

— Какво искаш да направиш? — попита той, леко отдръпнал се и лукаво зачака да му отговори. В сетивата й настъпи паника. Тялото й пулсираше, гореше от желание да се освободи.

— Моля те, Бо — каза тя, а после ужасено сведе поглед.

— Моля? — Той се престори, че не разбира.

Тя за миг само отвори очи.

— Остани в мен. — Гласът й беше толкова тих, че трябваше да се наведе, за да я чуе.

— Колко дълбоко вътре? — Той я принуди да го погледне, като леко подпря брадичката й с пръст.

Погледът й отново срещна неговия.

— До безкрайност — прошепна тя.

Цялото му тяло се разтърси от думите й, обещали му толкова много. Той впи усти в нейните, зажаднели и горещи. После вдигна глава, махна ръката си и с едно леко свиване на бедрата изви гръб и се тласна нагоре в желанието си да достигне най-отдалеченото й кътче. А когато достигна до него, все още развълнуван и неспокоен, той се тласна още по-напред.

— Господи — шепнеше той, готов да експлодира. — Боже господи… — Тя се беше стегнала, когато той достигна до самия вход на утробата й, а гладката й копринена кожа го караше целия да настръхва.

Почти на седмото небе от божественото усещане, Бо най-после се сети отново да диша, а в този момент осъзна къде е и се отдръпна, все още тръпнещ от удоволствие. После леко плъзна ръце под задника й, усети кожата й върху дланите си, уханието, топлината и неподправената й чувственост, сякаш сетивата му бяха изострени и долавяха и най-малките трептения. Тогава я облада отново, този път бавно и блажено. Не бързаше, правеше го за себе си, за нея, за тях, насочил цялото си внимание в трескавия им съюз.

Сирина тръпнеше до облицованата с коприна стена, зашеметена от желание, в очакване на това, което и той очакваше, почти премаляла от яростното диво удоволствие. Беше обвила с ръце врата му, притискаше в забрава тяло в неговото, а звуците, които издаваше, говореха за страстта й.

— Не пищи, когато свършваш — прошепна Бо с глас като милувка. — Слушат ни.

Сирина ужасена отвори очи.

— Госпожа Мор си води бележки по разюзданост и разврат… Трябва да мълчиш…

Дори когато тя се стегна изпод ръцете му, графът почувства как закопнялата й плът пулсира около него, възбудена от забраненото.

— Горката ми разгонена кучка — нежно шепнеше той и още повече притискаше с ръце задника й. — Няма от какво да се страхуваш — продължи той и се наведе да я гризне по чувствената й долна устна, — защото сега ще те изпълня със сперма, докато прелееш… докато се стече надолу по бедрата ти и стане на локви в краката ти, а после, ако се държиш добре, ще ти позволя отново да свършиш. Какво ще кажеш? — попита той и остана неподвижен в нея с ръце обхванали задника й.

— Чудесно — задъхано отвърна тя.

И в нея вече се надигаха вълни от удоволствие.

— Мислиш ли, че можеш да поемеш всичко това? — полюбопитства Бо, тласна се силно напред и я изправи на пръсти.

Тя кимна, без вече да може да даде и най-простия отговор — приливът всеки момент щеше да настъпи с пълна сила.

— Моя ненаситна лакомнице — прошепна той и леко я целуна по устата. — Следващия път ще ти свалим и фустата, за да си гола пред всички тези огледала — продължи той — и ще те накарам да гледаш, когато вкарвам члена си в теб, за да го почувстваш, да го видиш и…

Тя изпита оргазъм със задъхан писък, който отекна в розовата позлатена стая и коридора и накара госпожа Мор да се усмихне. Миг по-късно свърши и Бо и запулсира в гостоприемното й тяло, напълни я, както й беше обещал, с горещи бели струйки сперма, които се лееха по разтворените й бедра.

Последва продължителен момент на сексуален екстаз, телата им сякаш бяха изпаднали в безтегловност във вселената, с наситени сетива, а после сладостно пренаситени, сякаш се бяха потопили в разкош, преди най-накрая с трепет да постигнат задоволство.

Когато унесът премина и те отново отвориха очи, задъхани в обятията си, Бо успя да събере дъх и да каже:

— Още не съм приключил с теб.

— Заключи вратата — заповяда Сирина, изпаднала във възторг.

— Няма да си режеш косата — заяви той, без да обръща внимание на заповедта й.

— Няма, ако не искаш — прошепна тя с нескрито желание в погледа.

— Наистина си кучка — каза той и се ухили.

— И теб трябва някой да те постави на място от време на време.

— Някое конкретно място? — шеговито попита той.

— Мислех си за дивана. — Мъркаше като котка.

— Кой диван? — Погледът му беше закачлив.

Прекалено красив и прекалено самоуверен е, мислеше си Сирина, но в крайна сметка тя беше по-голяма егоистка от него и това не я притесняваше.

— Всичките, великото ми момче, ако смяташ, че следиш мисълта ми.

Той свали сакото, а после започна да развързва връзката си.

— Мисля, че мога да се справя — скромно отговори човекът, когото наричаха велик заради подчертано брилянтното му изпълнение една нощ с цялата балетна трупа.

 

 

Както се оказа впоследствие, той не беше заключил вратата, защото Сирина забрави да му го напомни, докато го разсъбличаше. Но никой не ги обезпокои, според очакванията на Бо. Местиха се от диван на диван по желание на дамата и младия граф Рошфор, както и на един фотьойл, достатъчно голям да побере и двамата по време на любовната им игра, както и на килима на рози, върху който се изтъркаляха от едно копринено розово канапе по време на сексуалните си закачки. Това беше най-хубавият начин за пазаруване, който можеше да се измисли — бяха единодушни и двамата. След известно време, когато страстите им най-после се уталожиха и Бо отново облече Сирина с фустата и шемизетата, завърза връзките и закопча копчетата, докато блажено си разменяха целувки и усмивки, Бо оправи собствения си тоалет и излезе от стаята, за да потърси госпожа Мор.

Откри модистката в кабинета й, но не предложи обяснение за времето, което беше прекарал в приемната, нито пък тя се поинтересува. Бо само попита дали бяха взели всички необходими мерки.

— Да, напълно сме готови, милорд — угоднически отвърна госпожа Мор, която внимаваше да не поглежда часовника и да говори колкото се може по-малко, като виждаше в какво непредсказуемо настроение е младият граф.

След като една от помощничките отиде да върне дрехите на Сирина, с напълно овладян глас Бо запозна модистката със своите изисквания относно гардероба на спътничката си, сякаш не беше разрошен и облечен в измачкани дрехи.

— Имаме нужда от жълтата рокля за тази вечер, както и от чехлите и фустата. Накарайте госпожица Блайд да си плати само за тази рокля. За останалото плащам аз. Искам да ушиете и другите рокли, които й харесаха. Оставям вие да изберете платовете. Имаме нужда от няколко кашмирени шала, бельо, халати, чехли, ботуши, вие знаете — добави той. — И за жалост ни трябват след три дни.

Бо търпеливо изчака да премине изумлението на модистката, пребледняла от ужас.

— Разбирам, че при създалите се обстоятелства цената ще отрази необходимата експедитивност — каза тя, когато най-после се посъвзе. — И ви благодаря предварително.

Младият граф топло се усмихна.

— Госпожица Блайд е много щастлива — добави той и се запъти към вратата.

Щастлива беше и собственичката на малкия магазин за дрехи, която още веднъж беше възнаградена от несравнимата щедрост на лорд Рошфор. Но дори и когато отвръщаше на усмивката му и мълвеше всички задължителни фрази за сбогуване, госпожа Мор беше обзета от паника. Трябваше да доведе още десетина шивачки, не, двайсет. Веднага.

Малко след това Бо и Сирина излязоха от приемната, хванати под ръка, дамата беше поруменяла от изтощение и с доволна усмивка на лице. Без да обръщат внимание на шушуканията, които ги съпровождаха, докато прекосяваха дома на госпожа Мор, младият английски лорд и неговата придружителка сякаш бяха слепи за всичко, освен един за друг.

Не забелязаха и двойката, която се приближи, когато излизаха от магазина, нито пък отвърнаха веднага на поздрава, насочен към тях — толкова погълнати бяха във взаимното си блаженство.

— Само не ми казвай, че не можеш да ме разпознаеш, Рошфор — възкликна младият полковник и се усмихна на жена си.

По-скоро тонът, отколкото името му накараха Бо да вдигне поглед и тогава забеляза Том Максуел, когото познаваше от младежките си години в Йоркшир. Боже, помисли той. Да не би всичките му познати да се бяха преселили Лисабон?

— Казах на Джейни, че си ти. Какво те води в Лисабон, Сейнт Джон?

— Кратък престой на път за Неапол — отговори Бо, като се чудеше как да представи Сирина. Като братовчедка беше изключено. Прекалено отдавна познаваше Том и Джейни — познаваха всичките му братовчедки, макар че за щастие двамата не държаха на етикета. Някоя помпозна матрона веднага би отрязала Сирина… — Позволете да ви представя Сирина Блайд — каза той, разбрал, че е най-добре да каже истината. — Госпожице Блайд, Том и Джейн Максуел, мои съседи в Йоркшир.

— При Деймиън ли сте отседнали? — попита Джейн. — Миналата седмица вечеряхме с него. Сториха ни се много щастливи с Ема.

— Изглежда е в добро настроение — уклончиво отговори Бо.

— За пръв път ли сте в Лисабон, госпожице Блайд? — попита Джейн, която я намираше за доста красива дори и в овехтялата й рокля и искаше да научи повече за нея. Бо много внимаваше с нея — не му се искаше да я представя.

— Да, за пръв път — отвърна Сирина.

Аристократичният й акцент поне разкриваше от какво потекло е, макар че не беше изключено и да е актриса, размишляваше Джейн. Но не и с такова облекло, веднага реши тя. Каква странна двойка представляваха с Бо. Беше чудесна, разбира се, това се подразбираше за приятелките на Бо, но не и префърцунена, нито модна, нито се облягаше на рамото му, както обикновено се случваше.

— Елате да пийнем кафе в „Антига“ — покани ги Джейн, изяждана от любопитство.

Видя как Сирина здраво се вкопчва в ръката на Бо.

— Хайде, елате — намеси се Том, който не беше обърнал внимание, че на Сирина й е неудобно. — Не сме те виждали от сватбата на Фелиция. А и военните операции тук са скучни, независимо от Наполеоновите опити да ни държи нащрек. Разкажи ни клюките от Лондон.

— Опасявам се, че имаме ангажимент — каза Бо.

— Може би по-късно — предложи Джейн.

— Може — учтиво отвърна Бо. — Ще ви изпратя бележка, ако програмата ни позволява.

 

 

— Чу ли как каза „нашата програма“? — останала без дъх запита Джейн, докато гледаше заедно със съпруга си как каляската на Бо изчезва надолу по улицата. — Преди никога не включваше жена в обществения си живот. За него жените бяха само преходно увлечение. Та как й беше името? И видя ли роклята й? Поне на пет години беше, макар че платът едно време е бил много фин — не преставаше тя. — Трябва да поговоря за нея с Ема. Тя е нещо необичайно за Бо, толкова невинна — и то по очарователен начин — добави тя замислено, сякаш преценяваше доколко се простираше нейният чар. — Не те ли порази искреността й?

— Боже, Джейни, та ние я зърнахме само за няколко минути. Изглеждаше много красива, но независимо от необикновения чар на дамата, доколкото познавам Бо — заяви той по мъжки реалистично, — след две седмици вече ще я е заменил с нова.

— А пък аз смятам, че той изглеждаше много влюбен. Видя ли как я гледаше? Освен това и той трябва да се ожени някога.

Съпругът й недоверчиво я изгледа.

— Ако беше влюбен, което сериозно ме съмнява, то това е било само в едно отношение, повярвай ми. Не бих очаквал в скоро време сватбена покана от Бо.

— Не съм толкова сигурна. И ти първоначално не възнамеряваше да се ожениш за мен.

— Трябваше да действам, преди Дарси Монтейг да ти беше завъртял главата — усмихна се той.

— Защо тогава и с Бо да не е така?

— Защото, скъпа ми съпруго, той не прави разлика между жените — прекалено много са, за да може вниманието му да се насочи само към една-единствена жена. Те направо се редят на опашка за него.

— Може би грешиш — възрази Джейн и леко се нацупи.

— И Наполеон може би има златно сърце, но да не залагаме всичко нито на единия, нито на другия.

— Вие мъжете нищо не разбирате от любов.

— В това число и Бо Сейнт Джон — подчерта мъжът й.

 

 

Със седналата в скута му Сирина, прегърнала го през врата и предизвикваща усмивките му с чаровния си смях в леко поклащащата се каляска, Бо си мислеше да отложи вечерята, за да не му се налага да споделя компанията й с никой друг.

— Ходи ли ти се у Деймиън? — прошепна той, докато я галеше по гърба, а усещането му доставяше наслада, която никога дотогава не беше изпитвал.

— Ще направя това, което на теб ти се прави — прошепна тя и го загризка по ухото.

— А това в момента не включва Деймиън — промълви той закачливо.

— Чудесно. Всичко е невероятно чудесно, скъпи, включително целият свят — възторжено заяви тя.

— Лесно е човек да ти угоди — ухили се той.

Сирина отвори очи и бавно впи поглед в него:

— Имай го предвид.

— Няма да забравя, повярвай ми. Мисля, че никога няма да забравя последния път, когато свърши.

— Да не би да съм незабравима? — любвеобилно замърка тя.

— О, да.

Тогава не знаеше, че тази фраза щеше да се окаже пророческа.