Сюзън Джонсън
Дете на порока (6)

Шеста глава

Блажените първи часове на пътешествието им на юг белязаха с наслада и удовлетворение и следващите дни. Макар че беше познавач на изисканите дами, Бо се оказа в новото положение на учител на една новоосвободена девица, твърдо решила да провери на какво е способна. И тъй като беше по-изкусен любовник от повечето мъже, той може би имаше най-голямата чувствена дарба от всички млади любовчии в Лондон, а освен това проявяваше особено търпение по отношение на младата дама, която бързаше да опита всичко.

Реми и екипажът се обзаложиха за първото излизане на младата двойка от каютата. Предположенията варираха от двадесет часа до три дни и бяха придружени с най-различни похотливи коментари. „Няма да е преди Лисабон“ — отбеляза Реми, който знаеше, че продължителните сексуални маратони на господаря му не са нещо ново. Ново обаче беше добросърдечното му отношение към госпожица Блайд. Макар и винаги да беше щедър към любовниците си, Бо Сейнт Джон рядко се раздаваше, освен, за да задоволи собствените си егоистични интереси.

И никога не показваше благосклонност. Госпожица Блайд беше очарователна и различна, осъзна Реми. И ако не знаеше за заповедта на Бо да пуснат котва в Лисабон, той дори щеше да предположи, че щяха да излязат най-рано в Минорка.

Когато след шест дни граф Рошфор и Сирина Блайд за пръв път се появиха на палубата, навън беше слънчев следобед, а столицата на Португалия се простираше пред погледа им като божествен град, блестящ от белота и целомъдрие по възвишенията от двете страни на река Тагус.

— Какво искаш да направиш най-напред? — попита я той, докато разглеждаше приближаващото се пристанище с широко отворени от учудване очи.

— Искам да видя всичко — тихо каза тя.

Топлото й тяло беше долепено до неговото, а вятърът развяваше по розовите й страни кичури руса коса.

— Ненаситна си — прошепна Бо и се наведе, за да я целуне леко по бузата. — Винаги искаш всичко.

— А ти винаги ми го даваш — прошепна тя, стоплена от горещия му поглед. Започваше да усеща как познатата разтапяща топлина прониква в сетивата й. После някакъв мъж се изпречи пред тях. — Екипажът — нервно отбеляза тя, а погледът й се прехвърли на моряците, които работеха на палубата, където бяха застанали.

— Мога да те целуна, ако поискам — подхвърли Бо, за когото ограничения в поведението нямаше. — Макар да съм сигурен, че и те ще искат.

— Но аз определено храня по-специални предпочитания към теб, Рошфор. — Тя обаче се отдръпна, сякаш няколко сантиметра помежду им премахваха укора.

— И добре че е така — тихо каза той и отново я придърпа към себе си. — Не съм в настроение да те поделям с тях.

Тя не очакваше да спечели в тази игра, нито пък благоприличието беше от особена важност в случая.

— Глупаво е, нали? — рече Сирина.

Той се усмихна по момчешки.

— Ще ти кажа кога фасоните са важни.

— Това случва ли се изобщо в живота ти? — иронично го попита тя.

— Рядко — каза той. — Но, скъпа, това е провинциален Лисабон. Тук няма опасност от скандали.

И от семейство Тодъм, помисли си младата жена. А това определено поставяше общественото мнение в много по-тривиална перспектива.

— Изобщо не се притеснявай, скъпа — успокояваше я Бо, твърдо решен да я закриля.

— Колко си хитър — весело отбеляза тя.

За миг я изгледа, обезпокоен от внезапната промяна в настроението й.

— Да не би да не ти е добре?

— Много ми е добре — любезно отвърна тя. — Свободна съм като птичка и финансово независима, благодарение на теб, и ми предстои да започна нов живот. Не че винаги съм живяла като хората — татко правеше каквото си поискаше. — Усмивката й беше топла и открита. — Казвай сега първо какво ще разгледаме в Лисабон?

Най-напред се запътиха към канцеларията на управителя на пристанището, защото Сирина искаше да си прибере багажа, в случай че „Бети Лий“ беше в пристанището.

Тъй като англичаните имаха силно търговско и политическо присъствие в Лисабон, заповедта за ареста на Хортън беше посрещната с голямо уважение. Откриха, че „Бети Лий“ беше пуснал котва рано предишния ден. Всъщност сега го разтоварваха.

— Хайде да ме изчакаш тук — предложи Бо и малко неловко погледна Сирина, седнала зад няколко препълнени кашона в малката и претъпкана канцелария. — Или ако искаш, ще наредя да те придружат до „Сирена“.

— Не знаеш как изглежда багажът ми. Ще дойда с теб.

— Не — каза той и леко се намръщи. — Просто ми го опиши.

— Обикновени кафяви кожени куфари, два, нищо особено няма по тях. Ще дойда с теб — твърдо заяви тя.

— Прекалено опасно е — гласът му изведнъж беше охладнял.

Нямаше навика да спори с дами.

— Може би госпожица Блайд би могла да изчака в каляската, докато се качваме на кораба, милорд — учтиво се намеси възрастният служител. Скованото изражение по лицата и на дамата, и на господина говореше, че ще последва продължителен спор. — По-безопасно ще е, милейди, щом има престъпник на борда. Ще трябва някой да ни придружи, за да изправим този Хортън пред властите — добави той. — Ще ми трябват петнайсет минути, за да повикам стражата. Това устройва ли ви?

Той беше дипломат, а изкуството на компромиса беше придобил с дългогодишния си опит на пристанище, доминирано от английски търговци. Би изглеждало детинско да му откаже.

— Да, разбира се — каза Сирина.

— Ще ни трябва и човек за каляската — заяви Бо.

— Разбира се. Между другото, да ви донесат ли кафе или гинджа^[1]?

— Не — рязко заяви Сирина, ядосана на това, което смяташе за неблагоразумно настояване от страна на Бо.

— Да, моля — отговори Бо със сърдечен тон.

Веднага щом вратата се затвори зад управителя на пристанището обаче, Бо стана и хладно я изгледа.

— Хортън е убил човек и то много брутално. — Тонът му беше рязък. — Не знам защо държиш и ти да дойдеш. Бъди разумна, остани тук.

— Посред бял ден е, Рошфор — нетърпеливо отвърна Сирина, не по-малко раздразнена от него. — Доковете са пълни с хора. Ти прояви разум. А при положение, че в каретата ще има и стража — продължи тя с леко кисел тон, — би трябвало да не съм изложена на опасност.

Той нервно се размърда, но успя да се сдържи да не избухне.

— Учудвам се, че сте успели да запазите службата си цели четири години, госпожице Блайд — раздразнено каза той. — Много сте устата.

— Като че ли познавате само жени, които казват единствено „да“, милорд. Но вие нямате никаква власт над моя живот. А що се отнася за службата ми при семейство Тодъм, тогава не бях на път за Флоренция, нито пък джобовете ми бяха толкова пълни. — Усмивката й беше очарователна. — И за двете много съм ви благодарна.

По стиснатите му челюсти потрепна едно мускулче.

— Можеш да ми благодариш с малко подчинение.

Тя повдигна вежди.

— Това ли търсиш у жените? Учудена съм. Мислех си, че обичаш повече жени с характер.

— За бога, Сирина — прошепна той и дълбоко въздъхна. — Тук не става дума за това. Този мъж е брутален. Хайде да не спорим по този въпрос.

— Искаш да кажеш, че просто трябва да се подчиня. — Гласът й беше тих като неговия. — Дори и да не съм съгласна?

— Това е просто предпазна мярка.

— В такъв случай може би не е необходима.

— Но това е безсмислено. — Всяка негова дума беше насечена и гневна. — Дори не знам защо изобщо го разисквам с теб.

— Ако ви притеснява да сте с жена, която не е напълно покорна на волята ви, бих могла да си купя билет за някой друг кораб, след като вече сме в пристанище — рязко му заяви тя.

— Брей! — прошепна той иронично.

Със стиснати в скута ръце тя изправи рамене и го изгледа с леден поглед:

— Съмняваш ли се?

— Да.

— Много си лаконичен, Рошфор — хладно отбеляза Сирина. — Да не би да съм ти пленничка до Неапол?

— Най-малко до Неапол — проточи той.

— Аз не съм на това мнение — озъби се тя, избухлива и докачлива, не желаейки да приема заповеди от никого, след като си беше извоювала независимостта. — Този учтив пристанищен управител несъмнено ще ми осигури защита от нежеланите ти планове.

Той не помръдваше, полупритворил тъмните си очи.

— Съмнявам се, но можеш да опиташ.

— Това ми звучи като прокоба. Какво точно ще направиш, за да ме задържиш? — саркастично го запита тя. — Ще ме завържеш за леглото си?

— Няма да е необходимо. — Той леко се усмихна. — Чичо ми е тукашният посланик.

— Ясно. — Гласът й се беше превърнал почти в шепот. Знаеше каква власт имаше английското посолство в държава, в която преобладаваше английската търговия. — В такъв случай — продължи тя, като с усилие се опитваше да говори нормално, — може би трябва да му кажа, че си ме отвлякъл.

— Мисля, че Реми може да го оспори. Той беше свидетел на твоето, ъ-ъ, доброволно участие — измърка Бо с меден глас.

— Проклет да си! — разгорещи се тя и гневно го изгледа. — Може би вече не искам.

— Дай ми една минутка — промълви Бо тихо, — и съм сигурен, че мога да променя решението си.

Тя дълбоко си пое дъх. От неговите изпълнени с топлина думи в съзнанието й изплува приятен спомен.

— Ще ме задържиш ли пряко волята ми? — проговори тя с леко разтреперан глас.

— Никога. — В погледа му се четеше безсрамно нахалство.

— Върви по дяволите! — прошепна Сирина, разгневена от наглото му поведение.

— Откажи се, скъпа. Освен това не искаш да станеш прочута, нали?

Прав беше, разбира се. Всяка клюка щеше да е унищожителна за репутацията й.

— Не трябва да се чувстваш самодоволен, Рошфор — яростно заяви тя. — Възнамерявам тъпкано да ти го върна за тази принуда.

— Никога не съм се и съмнявал, че ще го направиш — ведро отговори той. — Просто не забравяй да си стоиш в каляската.

 

 

Когато след няколко минути кафето пристигна, той учтиво й предложи да го опита, защото на подноса предвидливо беше сложена и втора чашка.

— По-скоро бих делила хляб с дявола — озъби се тя.

— Ще ти се реванширам — успокои я той, свикнал да се справя с разгневени жени. — После ще отидем на пазар.

— Това да не би да успокоява духовете на твоите куклички?

Винаги, искаше му се да й каже, но тъй като великодушно приемаше победата си, рече:

— Ще ти се извиня по всякакъв начин, веднага щом приключа с това.

— А цената е без значение — саркастично отвърна тя, — защото семейството ти притежава половин Англия.

— Съжалявам — тихо каза той, като не пожела да обсъждат богатството му. — Искаш ли малко гинджа? — предложи й той и си наля голяма доза от португалския вишнев ликьор. След като не получи отговор, той шеговито вдигна чаша към нея в знак на поздрав, преди да я пресуши. Не й проговори отново, изчака тихо на прозореца с изглед към пристанището, докато си пиеше кафето, на пръв поглед забравил за присъствието й.

Сирина продължи със заученото си безразличие, от което страдаше волята й, защото ароматът на горещото кафе изпълваше стаята. Умираше да си сипе чашка и да си вземе сладкиш от подноса. От плодовите сладкиши с лимон и череши също излизаше пара в хладната канцелария на пристанищния управител, а захарната глазура се стичаше на горещи струйки отстрани. Бо дори не ги беше погледал, проклет да е, но изкусителният им аромат и вид направо я измъчваха.

Докато каляската и стражата пристигнат, тя вече беше изпаднала в кисело настроение, чувстваше се манипулирана и гладна. Дори и пристанищният управител го забеляза по време на пътуването до източните части на пристанището, където беше закотвен „Бети Лий“, и той галантно насочи разговора към Бо. Когато пристигнаха, мъжете оживено разискваха речните течения, после слязоха и се сбогуваха само с няколко думи. Но докато управителят даваше заповеди на хората си, пристигнали след тях, Бо се спря до вратата на каляската.

— Не мърдай оттук — нежно й напомни той, — а веднага след като свършим, можеш да си го изкараш на мен с моята благословия.

— Може би ще съжаляваш за щедростта си, Рошфор — раздразнено отвърна тя.

На лицето му се изписа лека усмивка. Бурният й нрав приличаше на необузданата й сексуалност.

— Ще рискувам — тихо отговори Бо.

Тя видя как той се отдалечава с дългия си черен редингот, който му придаваше зловещ вид, а високият му силует се открояваше като тъмно привидение от мрака. Черната му коса беше разрошена от вятъра и му стоеше като непослушен ореол, а широкото му палто се развяваше като призрачни криле.

Изведнъж той й се стори непознат, докато се движеше по кея, опасен, заплашителен — като фантом се извисяваше над фаланга от стражи. Тръпки я побиха. Доколко го познаваше извън тесните граници на разгорещените им страсти? Можеше ли наистина да се утвърди като личност срещу подобна тъмна сила?

Миг по-късно обаче тя отхвърли страховете си. Не беше страхливо и плахо момиченце. Можеше да се грижи за себе си и винаги го беше правила, не само през годините след смъртта на баща й, но и много преди това.

Това я накара да се замисли къде е и да се сети за стражата. Вдигна прозореца и надникна навън, за да провери къде е войникът, който бяха оставили да я пази. При новия порив на вятъра той се обърна и прекъсна разговора си с кочияша, а когато тя му се усмихна, той отвърна на усмивката и й пожела добър ден. Португалската фраза беше сред малкото, които Сирина знаеше.

Миг по-късно тя отново се облегна на седалката и забарабани с пръсти по овехтялата кожа с надеждата, че няма да й се наложи дълго да чака затворена. Мразеше да чака и мразеше да получава заповеди да се държи като дамата на господина, пазена и глезена като идиот. Знаеше да стреля не по-зле от мъжете и ако старият управител не беше проявил такава учтивост, тя нямаше да се почувства задължена да се подчини. От друга страна, може би оцеляването на багажа й си струваше тактично да демонстрира послушание.

Тя нервно махна прашинка от полата си, наведе се да изтрие някакво петно от върха на обувката и си оправи палтото, после отново се изправи. Бяха изминали двайсет секунди.

Не я свърташе на едно място и се почуди какво ли щеше да стане, ако излезе от каляската и огледа. Бо вече доста се беше отдалечил. Нямаше да разбере. За миг се замисли доколко си струва да се подчини на заповедите му да стои тук. Може би той само искаше да каже, че не трябва да се излага на опасност, размишляваше Сирина. Какво пък толкова щеше да стане, ако се поразходи наблизо.

Момичето сви устни и погледна през прозореца, за да осмисли възможните последствия, когато се разнесе изстрел.

Още преди да отекне вторият изстрел, беше отворила вратата, а при третия вече почти се беше показала навън, когато пред нея се изпречи младият войник и я принуди да се върне в каляската, говорейки нещо на португалски. След като затвори вратата, той застана пред нея и препречи изхода. Това означаваше, че само през прозореца можеше да се опита да разбере какво става. Виждаше се далечният край на кея. Един висок и як мъж тичаше към брега, на голямо разстояние от преследвачите си.

Сирина предположи, че това е Хортън. Кой друг би бягал от „Бети Лий“? Войникът, уплашен от продължителната стрелба, се опитваше да зареди пушката си.

— Не така — измърмори тя и нервно разкърши пръсти, докато го гледаше как несръчно борави с патрона. — По-внимателно, не блокирай барабана! — тихо му нареждаше. — О, боже… — изстена тя, изнервена от начина, по който той нескопосано държеше шомпола.

За миг тя погледна през прозореца и забеляза колко напреднал беше Хортън. Бо, когото вече виждаше от каляската, беше начело на преследвачите и бързо настигаше беглеца. Покрай Хортън свистяха куршумите на стражарите, които се опитваха да го повалят, но той имаше огромно предимство и ако успееше да стигне уличката до кея, можеше да изчезне в някоя от криволичещите по хълма алеи.

Нервна и раздразнена, че е затворена, Сирина закопня за един от чудесните пистолети „Мантън“, продадени на търг заедно с домакинските им вещи. Сигурно някъде в каляската имаше пистолети за конете, реши тя. Навсякъде ги използваха. Тя коленичи, бързо повдигна седалката и зарови в багажника. „Еврика!“ — тихо възкликна, когато видя един стар пистолет върху някакво навито въже. Извади прашното оръжие, взе кесийката за боеприпаси, прикрепена за дръжката, и вътре откри три загънати в хартия патрона. Да се надяваме, че един ще ми е достатъчен, помисли си младата жена и бързо зареди пистолета. Хортън беше стигнал почти до края на кея.

Войникът, който трябваше да пази каляската, беше заел позиция по средата на безлюдната улица, защото хората се бяха разпръснали още при първия изстрел. Целеше се с пушка, опряна на рамото му. Обаче целият трепереше от напрежение — очевидно друг път не беше участвал в битка. Сирина незабелязано се измъкна от каляската, вдигна оръжието и внимателно се прицели в мъжа, тичащ право към тях.

Той беше само на двайсетина стъпки разстояние, мускулестите му крака се движеха като бутала, а по изражението му се четеше отчаяна решителност. Забърза се, когато видя пушката, насочена към него, но кривна точно когато войникът стреля и куршумът се отклони. Докато се опитваше да презареди, Хортън се запъти право срещу него с ботуши, които отекваха по паважа като копита, предвещаващи второто пришествие. Сирина хвана пистолета по-здраво и взе беглеца на мерника. Сега лицето на Хортън се виждаше от близо — лице на злодей, брадясало, с белези и дълбоко хлътнали зли очи. Тя натисна спусъка.

От дулото излезе само малко пушек. Тя изруга стария влажен барут, който не се беше възпламенил, после хвърли с всичка сила тежкия пистолет и удари Хортън между рошавите вежди. Но той продължи да тича, без ударът, който би повалил обикновен мъж, да му се отрази. Преди Сирина да си поеме достатъчно дъх, за да изпищи, той се сблъска с войника и го повали. Когато стражарят падна зашеметен на земята, Хортън силно го ритна в главата, после светкавично се обърна и сграбчи Сирина за ръката. С груб жест той я придърпа и я сложи пред себе си като щит — с нож, опрян в гърлото й.

— Не мърдай или ще я убия — изсъска Хортън на кочияша, без да осъзнае, че мъжът се опитваше да задържи конете да не хукнат заради мириса на кръв във въздуха. — А сега, миличка — задъхано й каза той, а отвратителният му дъх я лъхна в лицето, — ще ме измъкнеш оттук. — Той дълбоко си пое дъх и примижа на слънцето, за да прецени скоростта на преследвачите си.

Сирина почти не се осмеляваше да диша от страх да не би ножът да пререже гърлото й. Хортън я беше стиснал за кръста като в менгеме, а ръката, с която държеше ножа, беше опрял в брадичката и острието проблясваше на опасно близко разстояние. Тя си спомни обезобразения труп на капитана в Доувър, проснат мъртъв на масата. От устата и носа на войника течеше кръв, докато душата му бавно напускаше тялото — още една жертва на неговата бруталност. Скована от страх, тя за пръв път през живота си беше хваната напълно неподготвена. Миг по-късно чу как един познат глас спокойно казва:

— Пусни я.

Погледът й веднага откри Бо, който се беше появил в полезрението й, беше застанал насреща с високата си широкоплещеста осанка — неподвижен на фона на тичащите стражари.

— Виж — каза той тихо и бавно вдигна ръце с дланите нагоре, за да ги покаже на Хортън. — Аз нямам оръжие. Ще наредя на войниците да се отдръпнат. Никой няма да попречи да избягаш — продължи Бо и внимателно свали ръце. — Остави дамата. Свободен си да си отидеш.

— И тя идва с мен, приятел — изръмжа Хортън.

— Не, тя остава. Имаш честната ми дума, че никой няма те последва. Кочияшът ще слезе. Вземай каляската.

— Твоята честна дума? — присмя му се Хортън. — Това за мен нищо не означава.

— Тогава вземи мен вместо нея.

Смехът на Хортън беше грозен.

— На мен тя ми харесва повече от теб, приятел. Изглежда ми хубава.

Сирина пребледня.

— Ще я откупя от теб — бързо каза Бо. — Ще имаш нужда от пари.

— Колко? — каза Хортън, а в погледа му изведнъж се появи жив интерес.

— Хиляда лири. Достатъчно, за да си купиш много женски компании.

— Нямаш толкова. — За човек като Хортън това беше огромна сума.

— Напротив — отвърна Бо и бръкна в джоба на палтото, откъдето извади пачка банкноти. — Ето.

Възможно ли беше да я освободи, помисли си Сирина с надежда, прокраднала се в ужаса, който я беше обзел. Дали щеше така лесно да й се размине — просто като я разменят за пари? Щеше ли отново да е в безопасност?

Тя сдържа дъх и за миг й се стори, че светът е застинал.

— Хвърли ги.

— Първо освободи дамата.

Хортън погледна парите с нерешителност, която личеше по изражението му. Алчността го тласкаше да иска и Сирина, и парите, макар че не беше сигурен как да го постигне.

— Кажи на кочияша да слезе — каза той.

С ръката, с която държеше парите, Бо направи знак на кочияша да слезе.

— А сега пусни дамата. — Погледът му за миг се насочи нагоре към кочияша, който връзваше юздите.

Хортън още веднъж се вторачи в парите, а после поклати глава.

— Съжалявам, приятелче.

Пиши ме умряла, мрачно размишляваше Сирина, а сърцето й биеше до пръсване. Усещаше как Хортън я дърпа назад към каляската. В един призрачно объркан миг животът й изплува пред очите, докато бавно се отдалечаваха. Острието на ножа леко докосваше нежната й кожа, а с всяка крачка се приближаваше до неминуемата смърт. „Колко ли време на човек му тече кръвта, преди да умре?!“

С поглед, прикован в ножа, Бо наблюдаваше как Хортън я влачи, и тихо броеше стъпките, докато се движеха. Две, три… Господи, тя едва не падна. Чувстваше как по гърба му се стича пот. Четири… Внимателно… пет… шест… Хортън скоро трябваше да се протегне, за да се качи на мястото на кочияша. Трябваше да смени хватката, ако искаше да откара и Сирина със себе си.

Точно… така.

Чу се изстрел, във въздуха профуча куршум и дясното око на Хортън с горната част на главата му изчезнаха в една кървава експлозия от плът и кости.

Пронизителният писък на Сирина отекна в тясната уличка и се чу чак при доковете — мозъкът на Хортън я беше опръскал цялата. В един ужасен миг тя видя как по рамото й се плъзга око, после един пронизителен писък отекна в ушите й — сякаш от голямо разстояние — а след това все повече и повече потъваше в плътния мрак, който я погълна.

Бо скочи напред да я хване, когато припадна и се свлече надолу. Взе я на ръце и бързо нареди на кочияша:

— Към хотел „Йорк“. — Мина покрай трупа на Хортън, без да го погледне и отнесе Сирина в каляската. Прогорената от барута дупка в джоба на редингота му се виждаше отвътре. — Уведоми британските власти — тихо каза той на управителя на пристанището, който тичешком ги настигна. Но не изчака отговор — вече беше в каляската.

По време на пътуването до хотела Бо избърса колкото можа кръвта по лицето и косата на Сирина, след което изхвърли мръсната си кърпичка и прибягна до полите на палтото си, за да попие останалото. Девойката беше пребледняла като мъртвец и той бързо провери пулса й. Силният и постоянен ритъм на сърцето й го успокои. Беше чувал истории за хора, които умират от страх, а тя наистина беше изложена на ужасяващо изпитание. Въпреки това през цялото това време се беше държала изключително смело и не беше продумала, независимо от ужаса.

Когато Бо слезе от каляската носейки Сирина, която все още беше в безсъзнание, портиерът на хотел „Йорк“ веднага повика помощ, а докато минаваше през бързо отворените двойни врати, още няколко човека от персонала предложиха да му помогнат.

— Веднага имам нужда от стая. Дамата претърпя злополука. Извикайте лекар.

— Да, сър, разбира се, граф Рошфор, веднага ще ви съпроводим до апартамента ви. — Никой не постави под въпрос връзката на дамата с младия лорд. Бо Сейнт Джон беше добре познат в „Йорк“ — племенникът на посланика беше чест посетител.

— Рошфор! — извика някой и прикова вниманието на няколко гости във фоайето.

Преди още Бо да успее да се измъкне, се появи лорд Едуард Дъферин, който си проправяше път сред суетящите се служители. Леко задъхан от усилието, с което беше придвижил масивното си тяло, той любопитно спря поглед на Сирина.

— Да не би малко да си се посбил, Сейнт Джон? — попита той, забелязал петната кръв по роклята на Сирина. Бялата дантела на яката й беше много зацапана. — С нещо мога ли да ти помогна?

— Нищо сериозно, Дъф — отговори Бо, а наум проклинаше лошия късмет да бъде забелязан от джентълмен, който е стар приятел на чичо му. Не беше предвидил посещение при Деймиън. — Дамата припадна и се нарани при падането.

— Англичанка ли е?

Въпросът не беше случаен — искаше да разбере името й.

— Далечна братовчедка, лорд Дъферин — заусуква Бо.

Точно в този неподходящ момент Сирина бавно дойде в съзнание, погледна Бо и прошепна:

— Скъпи…

Еди Дъферин се ококори и хвърли на Бо многозначителен поглед.

— Братовчедка, значи — измърмори той със заговорническа усмивка.

— Би ли ни извинил — каза бързо Бо, не искаше да разкрива подробности, за които знаеше, че може да достигнат до чичо му и до собственото му семейство. Без да чака отговор, той бързо се отдалечи и през фоайето отнесе Сирина в коридора с колони, който водеше към стаите.