Сюзън Джонсън
Дете на порока (12)

Дванадесета глава

Когато се върнаха в хотела, на Бо му се прииска веднага да заминат от Лисабон, за да може Сирина отново да е само негова, без многобройните познати да им се бъркат и да задават въпроси, на които не му се отговаряше. Но новите тоалети на Сирина щяха да станат готови след един ден. Все пак младият граф изпрати бележка до капитан Бери, в която му нареждаше да подготви „Сирена“ за отплаване по изгрев-слънце вдругиден. За да избегне срещите с още някои прекалено любопитни познати, на следващата сутрин Бо предложи да заведе Сирина на планина — на север от Лисабон, където бяха вилите на благородниците. От векове Ситра беше убежище от неприятната горещина на града, а пейзажът беше божествен. Пристигнаха по обед и спряха да хапнат в странноприемница край поточе. От огъня вътре беше топло, а гледката от прозореца, през който се виждаха ромолящото поточе и тъмнозелената растителност, назъбените канари и долините под тях, беше прекрасна.

Прекараха дълго време на масата, като се наслаждаваха на спокойствието и услугите на собственичката, която се суетеше наоколо и им носеше всевъзможни деликатеси от кухнята. По-късно следобед разгледаха двореца Сетеаиш, най-елегантната кралска резиденция, чиито зали бяха толкова разкошни, че им се стори неразбираемо решението им да превърнат сградата в селска вила. Възхитиха се и на мавърския замък, построен преди осемстотин години по време на мюсюлманското завоевание, и на още няколко от разкошните летни вили.

По време на пътуването обратно към града наблюдаваха величествената гледка на залязващото зад сенчестите върхове слънце и двамата бяха впечатлени от нежните и променливи нюанси, които обагряха небето, сякаш никога преди не бяха виждали подобно нещо. Но може би наистина не го бяха преживявали по този начин, през розовите очила на любовта, които караха всичко наоколо да сияе.

Вечерта останаха в хотела, макар че Бо учтиво попита дали Сирина би желала да излязат, готов за едно последно появяване в местното общество. В хотела ги очакваше бележката от Джейн Максуел с покана да я посетят.

— Най-много ми се иска да остана с теб — беше казала Сирина.

Той остана доволен от простичките й думи — чувство, което напоследък рядко го спохождаше. Доволен беше, че е далече от Англия, от цялата светска скука, където нищо не се променяше, освен жените в леглото му. Несъмнено сегашното му избавление от подобни забавления беше основната причина за задоволството му, размишляваше Бо.

Сирина не беше склонна да разсъждава над чувствата си. Знаеше, че е влюбена.

 

 

Когато очакваното съобщение от капитан Бери пристигна „Багажът на госпожица Блайд е на борда“, лаконично беше написал той на работодателя си, Бо извика хотелския персонал да опакова вещите им. Сирина наглеждаше прибирането на приспособленията й за рисуване, а Бо се погрижи за бакшиша за прислужниците и след като изпрати кратки бележки на Деймиън и семейство Максуел, те се приготвиха да отплават.

Времето в Атлантическия океан беше благоприятно, защото зимните бури можеха да се окажат опасни. Прекосиха Гибралтарския проток два дни по-късно, без изобщо да забележат някакви кораби. Екипажът обаче зорко бдеше след отплаването им от Лисабон. Испанската флота при Кадиз и Картаген, макар и да предпочиташе да не се включа във войната по причини за сигурност, от време на време извършваше внезапни нападения, а френската флота в Тусон, снабдяваща обсадения гарнизон в Малта, беше разположила най-различни кораби в Средиземноморието. И за французи, и за испанци „Сирена“ щеше да представлява примамлива плячка.

Новият курс, който поеха — към Минорка, налагаше да плават доста навътре във френски и испански води — факт, който Бо предпочете да не споменава на Сирина, защото можеше да пристигнат в Минорка без произшествия. Разположението на противниковите съдове никога не се знаеше предварително и те цели четири дни плаваха необезпокоявани, докато рано една сутрин стигнаха до Гибралтар.

Слънцето тъкмо беше започнало да осветява небето, тъмнината придобиваше сив оттенък, а корабите, които току-що бяха забелязали на хоризонта, изглеждаха като мъгляви петна. Скоро обаче звездите изчезнаха и морякът, който беше на вахта забеляза как силуетите на корабите започнаха да се появяват. Той се взираше, като се опитваше да различи формата на горните и постоянните платна, знаеше, че френските горни платна са по-широки, а постоянните са триъгълни. Рядкост е Кралската флота да плава с такава недостатъчна закрила, помисли си той, когато му се стори, че вижда един кораб напред и само два, които го придружават, също поели курс на север. Той се засуети на наблюдателния си пост, докато точките, които се движеха насреща, постепенно се превърнаха в една ниска френска фрегата и два бързи корвета.

— Вражески платна насреща! — изрева морякът.

Бо веднага се събуди и скочи от леглото. Грабна бричовете и оръжието, което държеше наблизо, в случай че стане нещо подобно, после нахлузи панталона, закопча го набързо и надяна колана за сабята си с няколко резки движения.

— Стой в каютата — заповяда на Сирина от прага. Гласът му беше някак си далечен и несвойствен. — Нямам време да те наблюдавам — добави той, сякаш току-що се беше сетил за това. После отвори вратата и изчезна.

— Готови за бой! — Сирина го чу, че извика.

Викът отекна из коридора, където стъпките му бързо заглъхнаха. Побиха я тръпки от страх и веднага си представи всички ужасяващи истории за пирати и кървави морски битки, докато барабанът биеше и призоваваше екипажа за действие. Оръдията зловещо стържеха и напомняха за предстоящия бой. Те едновременно я успокояваха и плашеха. Стържеха платната, защото всеки сантиметър плат беше важен за скоростта на кораба, а Сирина тръпнеше от ужас. Който и да беше врагът, този път без всякакво съмнение тя нямаше да се включи. Беше безпомощна в предстоящата морска битка по море, а присъствието й на борда още повече утежняваше нещата. Тя се премести от леглото до големия фотьойл на Бо, който беше прикован за пода близо до бюрото му, вдигна палтото, което беше захвърлил на седалката предишната вечер, после се сгуши и се покри с него. Ароматът му я обгърна, за миг успокои бурята в съзнанието й, а после, както много хора в подобни ситуации, за първи път от години реши да се помоли.

 

 

Застанал на палубата, Бо се взираше напред към корабите.

— Под чий флаг плават? — извика той на моряка, застанал на вахта на носа.

— Френски, сър. „Женеру“ с още два кораба! Променя курса и ни оставя на кръстосвачите, сър!

„Женеру“ беше оцелял след Абукир, спомни си Бо. Сигурно се е отклонил от курса си поради вятър на път за френското пристанище в Тулон. Забеляза как корветите заемат позиция да ги нападнат.

„Сирена“ беше в готовност — новите по-леки оръдия за битки отблизо бяха на палубата — мокра и засипана с пясък срещу пожар, маркучите бяха свързани с помпите, ако ги удареха под водната линия, всички пещи бяха загасени. Само за минути „Сирена“ беше подготвена от добре обучения екипаж.

Всеки корвет имаше на борда от осемнадесет до двадесет оръдия, може би дори и четиридесет — срещу техните десет. Нямаше да бъде съвсем равностоен бой, размишляваше Бо. Но ако се обърнеха и побегнеха, до Гибралтар имаше доста път — и то във вражески води. Двата бързи кораба щяха да ги преследват. Минорка беше само на няколко часа оттук.

— Накарайте „Сирена“ да полети, господин Бери — заповяда Бо, докато настройваше бинокъла си, през който виждаше корветите, които мощно се движеха към тях. — Справяме се с тях и хукваме към Минорка! Господин Слейд — подвикна той на моряка, който отговаряше за снаряжението, — погрижете се да поддържате огъня. — На борда плискаше много и затова не можеха много да разчитат на пусковия механизъм на оръдията, докато не се нажежат до червено, така че се налагаше да използват старомодния начин на запалване. Бо отново се загледа в корабите, които напредваха към тях. — Господин Бери, искам най-опитния човек зад руля. Разстоянието между корветите няма да е много голямо. Имам нужда от сигурна ръка.

— Ще минем на косъм от тях — предпазливо отбеляза Бери, на когото винаги можеше да се разчита. Той обаче добре разбираше колко трудно беше да се маневрира.

— Освен ако не се изплашат и хукнат да бягат. Ще видим — прошепна Бо, застанал напълно неподвижно. Силният вятър развяваше косата му, а лицето му беше безизразно. Възможността да се сблъскат нос в нос беше предвиден риск.

Но ако преминеха между двата кораба, шансът беше на тяхна страна.

Бо беше облечен просто като моряците си, гол до кръста. И готов за действие. Някои си бяха вързали кърпи на главите, за да не им пада потта в очите, а стрелците си бяха покрили ушите срещу шума на оръдията. Ножове, саби и пистолети висяха на кръста им и всички бяха запознати с действията, които трябваше да извършват, ако се стигнеше до бой на борда.

С издути платна „Сирена“ пореше вълните, запътила се право към френските кораби, такелажът плющеше на вятъра, а екипажът беше готов за действие.

— Стойте наблизо, господин Слейд — извика Бо. — Стреляйте от осемнайсет ярда. Да видим дали ще можем да ги забавим. — После едва доловимо каза на човека зад руля: — Дръжте курса.

„Сирена“ беше кораб само на една година, построен по проектите на Озан за френския „Дилижан“, смятан за най-бързия кораб, правен някога. Или втори по бързина, както твърдяха онези, които познаваха „Сирена“. Така че, ако успееше да избегне оръдията на корветите, „Сирена“ можеше да се изплъзне от френските кораби.

— Откриха огън, сър — каза Бери, застанал до Бо.

Бо погледна тъкмо навреме и видя голям облак дим, който се разпръскваше от вятъра. Не бяха чули гръм. Неразумно беше да се стреля от дълго разстояние, помисли си той, а напрежението за уменията на противника вече започна да го напуска. По-добре да изчакат, докато се открие възможност да причинят колкото може по-големи щети.

— Право напред, господин Слейд — извика Бо. — Готови за огън.

Последва още един облак дим от корвета, но този път чуха как снарядът профучава над тях.

Бо за последен път погледна нагоре към мачтата и най-високите платна.

— А сега, господин Слейд — процеди той, — нека да им покажем на какво са способни английските стрелци.

Бордовите стрелци на Бо бяха много опитни, а редовните упражнения им позволяваха да постигат голяма степен на точност. Сега и двете оръдия стреляха едновременно и целият кораб се разтърси. Облакът дим, обгърнал палубата почти веднага, беше отвят от силния вятър и успяха да видят как двата изстрела попадат в корветите.

— Точно в целта, сър — каза Бери и подуши горчивия мирис на барут, който се разнасяше около тях.

— Добър изстрел, господин Слейд — провикна се Бо. — Използвайте дългите оръдия, докато се срещнем, а после поддържайте огъня отблизо, докато не ви дам нова заповед.

Бо следеше с присвити очи как френските корвети безмилостно се приближават към тях, как от оръдията им се сипят изстрели, а от палубите им се вдига пушек. Той бързо прецени вятъра и морето, времето и разстоянието, сравняваше скоростта им, представяше си минималната дистанция, която щеше да им е нужна, за да се промъкнат в тесния процеп, надяваше се французите да са все така неточни и през следващите няколко минути. Обстрелваха ги като луди.

— Нападни ги — каза той на кормчията си, когато съвсем се бяха приближили.

Ако френските кораби им позволяха да се промъкнат, вече нямаше да са склонни да стрелят, защото имаше опасност да се улучат взаимно. А и неговите стрелци щяха да имат по-добра възможност да ги обстрелват. Другата възможност за корветите беше сблъсък на висока скорост. Затова трябваше умело да блъфира. Бо почувства как пулсът му се ускорява. Бинокълът му беше насочен към оръдията на противника.

Оставаха само сто ярда между корабите, когато дългите оръдия на „Сирена“ поразиха целта и разтърсиха корветите. Шумът беше оглушителен.

Още седемдесет ярда.

Пространството между корветите обаче беше малко…

— Напред — рязко заповяда Бо на кормчията, когато палубата на „Сирена“ за пръв път беше поразена от гюлле. За миг му се стори, че небесата се сгромолясват около него. Почувства как палубата подскача, когато изстрелите попадаха в целта, чу рева на моряците, усети как около него хвърчат отломъци, а после самият той беше улучен, падна сред кръвта на палубата, върху него се стовари предният такелаж. Започна да се бори, за да се освободи, изправи се на крака, като замаяно се олюляваше. Видя, че кормчията е все още на мястото си и разбра, че „Сирена“ поддържа курса. — Внимание отзад — изрева той с глас, чужд и за самия него. — Дайте брадви и срежете този такелаж!

Неколцина мъже започнаха да секат с ножове и брадви, а другите прибираха ранените вътре.

Бо се хвана за перилата и зачака да му мине главозамайването, а през това време бършеше кръвта, която се стичате по бузата му.

Оставаха тридесет ярда до сблъсъка с корветите. Нямаха много време. Граф Рошфор с усилие се помъчи да се съсредоточи.

— Огън, огън — изрева той с глас, прегракнал от пушека.

Вече бяха само на двадесет ярда.

Дали французите щяха да рискуват и да се сблъскат челно?

В следващия момент корветите изведнъж кривнаха настрани и „Сирена“ се стрелна помежду им, като премина едва на десетина фута от тях. Бо видя как се разминават, а когато забеляза, че задното оръдие вече е готово за стрелба, изрева: „Огън!“.

Всички оръдия на Слейд откриха огън на дълго разстояние, а „Сирена“ се повдигна от силните изстрели, поразили палубите на двата корвета с оглушителен трясък. После още преди вятърът да е отвял пушека, оръдията бяха повторно заредени и отново стреляха. „Сирена“ още веднъж порази френските кораби, а оръдията бяха толкова нажежени, че гъбите с вода, които им слагаха за охлаждане, направо цвъртяха при допира с горещия метал.

Бо успя да преброи три залпа — невероятно бързо бяха презаредили — преди „Сирена“ да се измъкне от обсега на корветите. Димът около кораба беше толкова гъст, че беше невъзможно да се видят хора, а само огнените езици на оръдията.

Единственото нещо, което се виждаше от корветите, бяха високите им мачти, които стърчаха над облаците дим.

— Погледнете, сър! — каза Бери и се изправи сред посипания наоколо барут. — Разбихме ги!

И двата френски кораба бяха поразени, платната им бяха изпокъсани, а всичко останало беше изпотрошено.

Моряците нададоха победоносен вик, а разстоянието между „Сирена“ и корветите бързо се увеличаваше. През бинокъла си Бо виждаше палубите им, почернели от моряци, които се бореха с изпочупените мачти. Сега вече преследването беше изключено. Той дълбоко въздъхна облекчено, а после захвърли бинокъла, който се разби на парчета.

— Добра стрелба беше, сър — каза капитан Бери, а усмивката му се открои сред барутната мъгла, която все още не се беше вдигнала от палубата.

— Здраво ги поразтърсихме — радостно се съгласи Бо и широко се усмихна. — Предайте поздравленията ми на моряците, господин Бери.

— Петлите не са станали по-добри стрелци от последния път в Ноармутие, сър — каза капитанът. — Ние почти не сме понесли поражения.

Бо се загледа в мачтите и такелажа — улучени бяха само едно горно платно и един бизан.

— Погрижете се за тези платна, след като видите ранените, господин Бери. Аз трябва да успокоя госпожица Блайд, а после ще се върна да ви помогна.

— Дамите наистина не се натъкват на подобно преживяване всеки ден — каза капитанът, който все още сияеше след триумфа. — Оставете останалото на мен.

— Кажете на екипажа, че всички ще получат отпуск на брега в Минорка и още една месечна надница, която да похарчат за дамите — каза Бо.

— Много добре, сър. Вие самият сте ранен, сър — веднага добави Бери, който се въздържа да го посъветва да се консултира с лекар.

— Ще се погрижа за това по-късно — отговори Бо, после се обърна и тръгна към Сирина. Извика я, когато наближи каютата, за да облекчи страха й и да я предупреди кой се приближава. Въпреки това тя се сепна, когато Бо прекрачи прага, ужасена от вида му.

Целият беше посипан с барут и оплискан с кръв от падащите отломки и раните, които беше получил, когато такелажът падна. Над дясното му око все още течеше кръв, която се стичаше по бузата му.

— Не е сериозно — каза той спокойно, като се надяваше да я успокои. После видя колко беше пребледняла и бързо се приближи до нея.

— Добре ли си? — Той затърси с поглед нещо, което би могло да й е навредило, докато прекосяваше каютата, а под ръката си усещаше да хрупа счупено стъкло.

Сирина поклати глава, неспособна да отговори — в ушите й все още отекваха оръдията, устата й горчеше от барута, видът на Бо, целия облян в кръв, някак си не се покриваше с твърдението му, че е добре.

— Бих те прегърнал, но ще ти изцапам дрехите — каза той и се наведе над сгушената и уплашена фигура. — Французите вече ги няма — нежно добави той. — Всичко е наред и сме на път за Минорка. Сигурна ли си, че не си ранена? — загрижено повтори той. — Ще извикам доктора да те прегледа.

Тя преглътна и се насили да заговори, защото не искаше я взема за плаха и страхлива.

— Не съм ранена — прошепна тя и се разтрепери, независимо от усилията да се покаже смела.

— Ще останеш ли още съвсем малко сама? — тихо попита той и клекна, за да може да я погледне в очите. После леко я докосна по ръката с окървавените си пръсти, загрижен едновременно за нея и за ранените моряци. — Трябва помогна на пострадалите.

Тя се опита да не потръпне от ужас при мисълта за ранените, при вида на изцапаните му в кръв ръце и петното, което беше оставил върху кожата й там, където я беше докоснал.

— Да — каза тя сподавено и още веднъж кимна утвърдително, все още прекалено потресена от грубата действителност на морската битка, за да може да разговаря с нормален тон.

— Половин час, не повече, и ще се върна — обеща Бо, изправи се и избърса капката кръв, която беше попаднала в окото му. — Бих те посъветвал все още да не излизаш на палубата — тихо я предупреди той.

— Няма — прошепна Сирина.

— До половин час тогава.

После излезе. Но след половин час не дойде… Капитан Бери слезе долу след час, за да й предаде извиненията на Бо.

— Лорд Рошфор трябва да се погрижи още за няколко неща — обясни той. — Да ви изпрати ли малко храна?

Мина още един час, преди Бо да се върне, защото двама от моряците му бяха сериозно ранени и той беше останал с тях, докато хирургът се погрижи за раните им.

 

 

Когато Бо най-после се прибра в каютата, от битката вече нямаше и следа. Той набързо си беше взел душ под помпата с морска вода, облякъл беше чисти дрехи, а докторът беше зашил раната му над окото. Беше изпратил стюарда да се погрижи за стъклата в каютата, така че когато се върна, единственото доказателство за морската битка бяха парчетата платно по прозорците.

— След няколко часа трябва да пристигнем в Минорка — каза той на влизане в стаята. — Донесоха ли ти закуска? — попита и затвори вратата, облекчен, че Сирина изглежда по-добре.

— Да, благодаря. — Тя остави книгата, която четеше, за да мине по-бързо времето, макар че не беше успяла особено да се съсредоточи след бурните събития. — Как са ранените? — попита тя. — Чудех се дали нямаш нужда от помощ, но… — Гласът й заглъхна. Зашитата рана над окото на Бо привлече погледа й, когато се приближи.

— Нямаше нужда от помощ, моряците са добре. — Той седна на мекия фотьойл до нея. — Само двама бяха сериозно ранени — по отпусната му поза личеше, че е уморен, — но Макгуейн ми каза, че и двамата ще се оправят. Надявах се — продължи той с въздишка, — че няма да се срещнем с французите, за да не ти се налага да се сблъскваш с подобно изпитание.

— Когато реших да замина за Италия, знаех, че пътуването е рисковано. — Сирина тъжно се усмихна. — Но не бях се замисляла какво всъщност представлява една морска битка. Извинявай, че реагирах толкова страхливо.

— Никой не очакваше от теб да се включиш — отвърна Бо. — Сега, след като вече си го преживяла — прошепна той, — ужасът няма да е същият.

— Ти очакваш да има още? — Тя се опита да не издава страха си, но пулсът й веднага рязко се учести.

— Сега трябва да е по-безопасно. От Минорка до Палермо разстоянието е малко.

— Колко често се случват подобни неща?

— Зависи — неопределено отговори той.

— От какво?

— От местоположението, скъпа. Корабите на Бонапарт всеки ден се промъкват през блокадата.

— Може би трябва да започна да се моля повече — каза тя, като вече почти не се шегуваше.

— Няма нужда — засмя се Бо. — „Сирена“ е бърза, а аз ще се грижа за теб.

Тя изпита не само облекчение, но и радост при думите, макар че си повтаряше да не търси прекалено дълбок умисъл в тях. Ето защо тя небрежно му отговори:

— Харесва ми увереността ти.

— Късметлия съм — простичко заяви той. Но имаше и голям опит, всеки от моряците му би го потвърдил. — Мислех си — продължи той, — че можем да се възползваме от престоя в Минорка и да поостанем в една вила на плажа, какво ще кажеш?

— Като се има предвид какво преживях току-що, направо ми се струва чудесно. Дори ще ти пера дрехите и ще ти готвя — лицемерно каза Сирина, — за да покажа колко съм благодарна.

— Мислех си за други начини, по които можеш да си прекараш времето — прошепна той.

— Да нарисувам портрета ти?

— Не съвсем — тихо промълви той.

— Не искаш да те пера и да готвя, не искаш да те рисувам. За жалост не пея добре, нито пък рецитирам стихове. А и предполагам — шеговито отбеляза тя, — че на такъв далечен бряг няма да има пиано.

— Много забавно — проточи той. — Като че ли точно това ми е притрябвало от една жена.

— Искаш да кажеш, че всяка майка, която кара дъщеря си да се усъвършенства по този начин, за да си намери съпруг, греши?

— Мога да говоря само от мое име и от името на приятелите ми, но бих казал, че пропастта между половете е огромна по отношение на това. Все още обаче ни остава около час да го обсъдим, преди да пристигнем в пристанището — подигравателно продължи той и посегна към бутилка бренди от шкафа. — Позабавлявай ме с твоите очаквания.

— Моите очаквания нямат нищо общо с привличането на подходящи съпрузи, за което знам, че си ми благодарен — шеговито каза тя. — Възнамерявам да рисувам, нямам големи амбиции, но ти първо трябва да хапнеш — загрижено добави Сирина, защото смяташе за нездравословно денят да започне с бренди.

— Ти да не би да готвиш? — В погледа му проблесна весело пламъче, когато махна корковата тапа от бутилката и я поднесе към устата си.

— Не и на борда на кораба, но бих могла да ти донеса това, което ми остана от закуската. И Реми ли стреляше? — изведнъж попита тя, защото се замисли как темпераментният млад готвач реагира на морските битки.

— Не можем да си позволим да го загубим. Стои си в кухнята.

— Разбирам — прошепна Сирина, а изражението й веднага се промени.

Той съжали, че толкова необмислено й го беше казал.

— Може ли да ми дадеш някоя филийка с говеждо? Ще изразиш ли благодарността си, като ми сервираш? — Усмивката му беше топла.

Тя се опита да му отговори, но съзнанието й все още беше неспокойно от спомена за битката.

— Обеща да ми сервираш да ям — нежно я подкани той.

— Да, разбира се. — Тя с усилие пренасочи мислите си, а погледът й срещна неговия. — Какво искаш?

— Няма значение, стига да ми правиш компания.

Погледна го в добре осветената каюта, а тихият му глас я върна към по-приятни спомени — за други времена и други места, за същата малка каюта, когато за пръв път го беше видяла. После почувства как сетивата й се обливат от някаква топла вълна, някаква необяснима радост. Той беше щастлив с нея, както и тя с него, а това щастие като по чудо премахваше всичко, което я тревожеше.

— Трябва така да ми позираш и в Минорка — тихо каза тя, защото искаше да запечата на платното същината на красотата му, очебийната му мъжественост, хубавата усмивка, силното му и младо тяло — любовта, която изпитваше към него.

— И те предупреждавам, че възнамерявам да прекарам доста време в пиене, докато сме на брега.

— Няма да се оплаквам — спокойно отвърна тя. — Идеално ме устройва един почиващ си модел.

После Сирина разбра как Бо се възстановява след битка… Просто заспа…