Сюзън Джонсън
Дете на порока (3)

Трета глава

Когато за пръв път чу тихите стъпки в коридора пред каютата си, той вдигна поглед към часовника, окачен на бимса^[1]. Два часа.

Вече съвсем се разсъни.

На борда на кораба му имаше жена.

Веднага разпозна женското пристъпване на пръсти. Бо Сейнт Джон имаше голям опит със среднощни срещи, на които се стъпваше на пръсти, и с най-различни жени. Според някои броят на любовниците му надминаваше забележителния рекорд на баща му. Най-големият син на херцог Сет ненапразно беше наричан велик от всички изкусителни дами в Лондон не само заради очарователната му усмивка.

Точно тази прочута усмивка изведнъж се появи на изумително красивото му лице, когато стана от леглото и посегна към бричовете си.

На кораба му се криеше жена. Колко интересно! Нещо, с което да убие времето по време на пътуването до Неапол.

 

 

Сирина се промъкваше надолу по мрачния коридор и не смееше да си поеме дъх. Беше изчакала всички корабни дейности да затихнат. Будуваше само дежурният екипаж на палубата. Ако не беше толкова изгладняла, нямаше да излезе от скривалището си в килерчето, пълно с женски дрехи.

Напарфюмираните рокли силно й напомняха за красивите рокли на майка й. Много отдавна, преди тя да почине.

Преди баща й да пропадне с пиене и хазарт.

Преди тя да постъпи като гувернантка при омразните Тодъм.

Тя леко въздъхна на път за кухнята, която беше забелязала, когато късно през нощта се беше промъкнала на кораба в Доувър. Колко далече в момента беше детството й — беше без средства, на борда на кораба на някакъв непознат далече от Англия, с надеждата да стигне до Флоренция с божия помощ и със собствената си находчивост.

Прегладняла и усетила апетитния аромат на храна от кухнята, който достигаше до ноздрите й, тя открехна вратата, а силното й желание да се нахрани остави назад носталгията и самосъжалението й.

Тъкмо слагаше сухар до сиренето и крушите, скрити във вдигнатите й поли, когато зад нея някой тихо каза:

— Искате ли да събудя готвача и да го накарам да ви сготви нещо по-питателно?

Тя изведнъж се извъртя и застана с лице към собственика на кораба, който се беше облегнал на рамката на вратата. Широката му усмивка, която се открояваше в мрака, смекчаваше ужаса, предизвикан от гласа му, макар че оскъдното му облекло — само бричове, породи у нея нов страх. Беше добре сложен, а мускулите и мъжествеността му изпъкваха на светлината на малката газова лампа.

— Познаваме ли се вече? — тихо попита той, като се чудеше дали познава младата дама. Понякога многобройните му познанства му пречеха да си спомни някои жени.

— Не съвсем — отвърна Сирина колебливо, която не знаеше в какво настроение го сварва, независимо от мекия му глас. — Видях ви в салона на „Пеликанът“.

— Така ли? — Истински изненадан, той леко смени позата си. Рядко му се случваше да пропусне толкова красиви жени. Имаше великолепна руса коса, големи тъмни очи, стройно и изкусително тяло и чувствени устни, които определено му се искаше да опита. — Сигурно съм бил много пиян — сякаш на себе си добави Бо.

— Вероятно — каза тя и едва скри възхищението си, предизвикано от стегнатите му мускули, докато се движеше. — Вие едва на сутринта се качихте на борда.

— А-а — отново каза той с мек глас. — В такъв случай, да не би да сме колеги-моряци?

— С удоволствие бих си платила за превоза.

Той набързо я премери с поглед и за миг се спря на храната в полата й.

— Но предпочитате нетрадиционните начини.

— Корабът ми отплава без мен, след като вече си бях платила за превоза. — Очите й изведнъж се изпълниха със сълзи.

— Моля ви, не плачете — бързо се намеси той. — Добре дошла сте на борда на „Сирена“. — Разстроените жени го караха да се чувства неудобно, а тя очевидно беше останала без пари, след като беше стигнала дотам, че да краде на борда на кораба му.

— М-мога да ви се отплатя за превоза — преглътна тя, за да сподави сълзите си, — веднага щом стигнем Италия. — Парите, които беше изпратила предварително във Флоренция, щяха да стигнат за пътните й разноски.

— Глупости — прошепна той. — Аз така и така плавам за там. — Бо се усмихна. — А и колко ли би могла да изядеш?

Той се отдръпна от вратата и се изправи в цял ръст пред изумения й поглед. Но когато проговори, в гласа му се четеше доброта:

— Хайде да ти намеря по-добра каюта и по-сносна вечеря. Обичаш ли пържоли?

— О, да. — На Сирина направо й потекоха лигите при мисълта за пържолите — за последен път беше яла нещо на закуска преди два дни в Лондон и една супа в „Пеликанът“. — Да, да.

— Защо не се настаниш удобно? — предложи Бо. — Втората врата вдясно би свършила работа. — Той се отдръпна, за да може тя да излезе от кухнята. — Ще дойда веднага, след като събудя готвача.

 

 

Известно време го нямаше, изпрати едно младо момче да донесе гореща вода и кърпи в каютата, а друго сервира гарафа вино и бисквити. Това щеше да позволи на красивата му пътничка да се измие и освежи, докато той даваше нареждания за пищна вечеря на френския си готвач, когото беше успял да вдигне от леглото с лъчезарна усмивка и щедър бакшиш.

Първо беше поръчал запържени миди, докато младият французин с нежелание ставаше.

— Много е красива, Реми, и не личи да ми вярва особено.

— Така трябва — измърмори готвачът, който за миг постоя неподвижно до леглото си, все още полузаспал.

— Но твоята чудесна кухня ще я накара да се успокои.

— Значи искаш да ти помогна да я прелъстиш — промърмори французинът, а кестенявата коса му падна в очите, когато се наведе да си вдигне панталона от близкия стол.

— Стига бе, Реми, откога пък се нуждая от помощ в тази област? — подхвърли Бо с дяволита усмивка.

— Мислех, че не обичаш на кораба ти да има жени.

— Не си я видял. — Той многозначително повдигна вежди. — А сега ме е обзело непреодолимото желание да я ощастливя.

— В такъв случай май че ще е по-добре да й сервираш първо стриди — усмихна му се в отговор Реми и си нахлузи панталона, — запази мидите за утре на обяд, когато страстите й се уталожат.

— Иска и пържола.

— На вас, англичаните, ви липсва изисканост — оплака се Реми. — Поднесена алангле, предполагам.

— С гъби и винен сос, сил ву пле — шеговито добави Бо, — и още петдесет гвинеи от мене.

— Още шейсет и ще й направя плаващи островчета за десерт. Жените ги обожават.

— Ти си цяло съкровище, Реми. Как ли бих се оправил без тебе?

— Направо щеше да си станал кожа и кости от всичките ти похождения.

— Много съм ти благодарен. — По тона му личеше, че Бо е развеселен.

— Предполагам, че всичко това ще искаш до един час, за да не ти се налага да чакаш прекалено дълго момента, когато ще правиш любов с новото си откритие.

— След всички тези години ти направо четеш мислите ми, Реми — ухили се младият граф Рошфор. — Един час, точно така.

Той обаче не издаде с нищо намеренията си, когато няколко минути по-късно влезе в каютата.

— Готвачът ми мърмори, но стана — усмихна се Бо, после приближи до един вграден шкаф и извади прясно избелена риза от чекмеджето, — така че вечерята скоро ще е сервирана. Удобно ли ти е? — вежливо попита той и нахлузи ризата през глава.

— Да, благодаря. — Сирина вдигна поглед към него от дълбините на един мек тапициран фотьойл, в който почти беше заспала. — Бисквитите бяха много вкусни, а виното приятно.

— Добре.

След като видя колко трохи имаше в чинията, графът с набито око прецени колко беше останало в гарафата.

— Искам да ви благодаря за гостоприемството! — Слугите бяха запалили фенерите и красотата й изпъкваше още повече на златната им светлина. Очите й не бяха тъмни, а морскосини, като Средиземноморието.

— За мен е удоволствие — небрежно вметна той и седна на един стол срещу нея. Истинско удоволствие, мислеше той ентусиазирано. Умопомрачителната й красота го караше да копнее, провокираше го още повече след стандартната хубост на актрисите, с които го снабдяваше Чарли. Как щеше да реагира на първата му целувка, чудеше се той. Попита любезно и възпитано: — Може би мога да ти помогна да си върнеш парите.

— Мислите ли, че е възможно? — Тя се наведе напред, а очите й се озариха от надеждата.

За миг Бо Сейнт Джон се замисли над ненаситното си преследване на удоволствия, като я гледаше толкова очебийно бедна. Но веднага след това отхвърли моментното си угризение на съвестта и реши, че щедрата парична помощ, която щеше да й предостави, когато стигнеха Италия, щеше да я компенсира предостатъчно за неблагочестивите му намерения. А и кой знае, трезво размишляваше Бо, тя може да не се окаже девствена, независимо от очарователната нежност. В края на краищата, беше се промъкнала тайно на кораба му, а това не е съвсем присъщо на истинска млада дама.

— Сигурен съм. Колко загуби?

— Двеста лири — каза тя. — Това бяха всичките ми спестявания.

О, боже, помисли си той, за миг изумен. Той само на карти пропиляваше хиляди.

— Позволи ми да ти ги възстановя предварително — предложи той и се протегна да вземе портфейла на бюрото си.

— Не, не, не бих могла да приема пари от вас.

Той вдигна поглед от портфейла, който отваряше, не заради думите, а заради тона й. В гласа й се беше прокраднала някаква резервираност, забеляза той, а в погледа й се четеше страх.

— Приеми го като заем — спокойно отвърна той и внимателно я загледа с желанието да й отреди полагаемото й се място в йерархията на жените, които се криеха — нещо съвсем непознато за него.

Роклята й от тъмносин вълнен плат беше износена, но с хубава кройка, обувките й също бяха износени, но безупречно излъскани. По-нежно лице и лъскава коса не можеха да се открият и сред най-висшите слоеве на обществото. Дали не беше някоя избягала съпруга на благородник, преоблечена в дрехите на слугинята си, или нечия красива любовница, изпаднала в немилост?

— Гувернантка съм — бавно изрече тя.

— Извинявай. Да не би да се бях вторачил в теб? — Със сърдечна усмивка той отброи двеста лири. — Ето — каза Бо, наведе се напред и остави банкнотите накуп върху масичката до стола й. — Върни ми ги, когато можеш. Имам си достатъчно. Искаш ли да ми разкриеш името си? — продължи той, забелязал отчаяния й поглед. Надяваше се, че ще вземе парите, желаеше недоверието в гласа й да изчезне.

— Защо? — Синьо-зеленият поглед, с който посрещна неговия, беше хладен и предпазлив.

— Ей така — лениво и глезено сви рамене той. — Просто да има за какво да си говорим. Нямам намерение да те нараня — добави тихо.

Изражението й видимо се отпусна.

— Казвам се Сирина Блайд.

Определено е актриса, помисли си той. Невъзможно беше да е гувернантка с име, лице и тяло като нейните.

— Отдавна ли си гувернантка? — попита той небрежно в очакване да разгадае лъжата в отговора й.

— Четири години. Когато почина баща ми, виконт Амбърсън, трябваше сама да си изкарвам прехраната.

Той почувства как стомахът му се свива. Дъщеря на виконт? Дали имаше роднини, почуди се той, от тези, които биха го накарали да се ожени за нея? Но после веднага реши, че всяка дама, изпаднала в подобно положение, вероятно си няма никого.

— Много съжалявам.

За миг тя остана неподвижна, налегната от тежки мисли за баща си, а после си пое дъх и сдържано продължи:

— Баща ми пропиля състоянието си на комар. Не го биваше на карти след първата бутилка.

— Повечето мъже не ги бива.

Тя погледна банкнотите, а после него и Бо забеляза малкото пламъче радост, което изведнъж блесна в очите й.

— А вас бива ли ви? — тихо попита тя.

— Какво ще кажеш да разиграем парите на карти? По-добрият ги печели — предложи той с въпросително вдигнати вежди. — Макар че те предупреждавам, че съм трезвен.

— Така ще си ги узаконя. — Тя се усмихна за пръв път — вяла, макар и момичешка усмивка, загадъчна като самата нея.

 

 

Двайсет минути по-късно, когато стридите бяха вече сервирани, тя беше забогатяла с петстотин лири, гарафата с виното беше празна, бъбреха си вече свободно, а Бо нарочно я беше оставил да спечели само две ръце. Останалото сама си беше спечелила. Или много я биваше, или просто много й вървеше. Но определено беше много красива, весело отбеляза той, удобно изтегнат срещу нея с карти, подпрени на гърдите, възхитен поглед и приповдигнато настроение.

Хладнината в гласа й вече беше изчезнала, предпазливото й изражение беше заменено от оживление. А когато му се усмихна, след като беше спечелила, на Бо му се струваше все по-трудно да се въздържи да не я докосне. Тя с охота изяде стридите. Пи още вино, когато донесоха друга пълна гарафа, и толкова мило и благодарно каза „благодаря“, когато върху чинията й бяха останали само празните черупки, че той почти реши да не я вкара в леглото си.

Но после тя се усмихна, бавно се изтегна и единственото, за което Бо си мислеше, беше меката й пълна гръд, повдигната високо от пъхнатите под главата й ръце. Дори и обикновената дебела рокля не можеше да скрие колко е пищна.

— Ти ли си уши роклята? — попита той, за да замаскира прекалено втренчения си поглед с вежливост. — Харесвам дантелата на яката.

Тя се облегна на стола си и леко докосна бялата дантела.

— Беше на майка ми. Моите всички ми омаляха.

Той преглътна, преди да отговори. Мисълта, че всичките рокли са й омалели, му направи голямо впечатление, след като току-що беше забелязал съблазнително изпъкналите й гърди.

— Може би ще успея да ти намеря още някоя рокля на кораба.

— Като тези в килера под стълбищата?

— Там ли се криеше?

Тя кимна.

— Парфюмът им е много хубав. Много френски.

— Утре ще накарам стюарда да ти намери някои дрехи — каза той, без да продължи по темата за френските парфюми или причината, поради която дрехите бяха там.

— Чии са тези рокли?

За миг той я изгледа, като преценяваше колко любопитство се съдържаше във въпроса й, но изражението й беше открито, без никакво предизвикателство.

— Не знам — каза той, за да се измъкне. — Вероятно са на майка ми или на сестра ми. — А това означаваше, че по-дръзките рокли трябваше да се махнат, преди на дамата да й бъде предложено да си избере. Леките момичета, които водеше на кораба си за кратки екскурзии по Темза, обичаха да се обличат съблазнително.

— Понякога ми се иска и аз да си имах сестра или брат. Често ли се виждате със семейството ви?

Бо й разказа за семейството си, като си спести някои подробности, наблегна на страстта им по конните надбягвания и хубавите коне, описа й конюшнята, похвали се, че по-малкият му брат и сестрите му са първокласни ездачи и изпъстри разказа си с анекдоти, което я накара да се усмихне.

— Животът ви изглежда приказен. За разлика от моя напоследък — отбеляза Сирина с лека гримаса. — Но аз възнамерявам да го променя.

В съзнанието на Бо зазвучаха предупредителни сигнали. Дали не беше дошла на борда нарочно? Да не би роднините й да я преследваха? Или може би обясняваха ужасните подробности на баща му?

— Как точно планираш да осъществиш тези промени? — тихо попита той с предпазливост в тъмните си очи.

— Не се тревожете. — Тя изведнъж широко се усмихна, почувствала се отново жива след толкова много години. — Не кроя никакви планове по отношение на вас.

Той се засмя, а доброто му настроение веднага се върна.

— Винаги са ми харесвали откровените жени.

— А мъжете с кораби определено са извън моя обхват. — Усмивката й беше ослепителна. — Но защо не раздадете отново картите — весело подхвърли тя, — а аз ще се погрижа да подобря състоянието си.

Или беше страшно изобретателна, или обиграна кокетка. Но той имаше предостатъчно пари, за да я поглези. Тя страшно го забавляваше.

Бо раздаде картите, а когато след известно време пристигнаха пържолите, картите бяха оставени настрана и двамата с апетит им се нахвърлиха.

Тя се хранеше съсредоточено, погълната от храната, която ядеше, и от самото хранене. Това го накара да се замисли как досега с лека ръка беше приемал за естествени всички привилегии в живота си. Размисълът обаче му отне съвсем кратко време, защото той беше много млад, много богат, твърде красив и обзет от силни плътски влечения, които бяха напълно неподвластни на принципите.

Просто щеше да й предложи щедро възнаграждение, когато „Сирена“ пуснеше котва в Неапол, мислеше си той и отхвърляше всякакви морални скрупули.

Погледна часовника. Три и половина. Щяха да се любят в златното утро или може би още по-скоро, помисли си той с лека усмивка и се пресегна през масата отново да напълни чашата й с вино.

— Сигурно това е раят или някъде много близо до него… — прошепна Сирина и вдигна поглед, след като отново си беше отрязала от пържолата. — Направо се чудя как да ви се отблагодаря.

— За всичко това заслугата е на Реми.

— Много сте скромен и мил.

— Вие сте много красива, госпожице Блайд. И много добра картоиграчка.

— Татко се упражняваше с мен. Беше много добър играч, когато не пиеше.

— Мислила ли си да си опиташ късмета в игралните зали, вместо да си губиш времето като нископлатена гувернантка?

— Не — тихо каза тя с прям поглед.

— Прощавай. Не исках да прозвучи грубо. Но и комарджиите си имат чаровните страни.

— Сигурна съм, че е така за мъжете — каза тя и отхапа от пържолата с блестящо белите си зъби. — Аз обаче отивам в художествената школа във Флоренция — продължи тя и започна да дъвче. — И ще се изхранвам с рисуване.

— Рисуване на какво?

Тя подъвка още малко, като се наслаждаваше на вкуса, а после преглътна.

— Портрети, разбира се. Там, където се изкарват пари. Безкрайно ще ги разкрасявам. Много ме бива по тази част.

— Не се и съмнявам. — А той възнамеряваше да открие колко я бива и в други отношения. — Хайде да ти дам първата поръчка. — Той беше престанал да се храни, но не беше престанал да пие и я гледаше иззад чашата си.

— Не си нося боите. На „Бети Лий“ са с багажа ми.

— Трябва да се отбием в пристанището на Лисабон, за да предупредим властите за тоя Хортън. Там ще можеш да си купиш бои. Колко ще ми вземеш за портрета?

Тя вдигна поглед от чинията.

— За вас ще е безплатно. Вие бяхте изключително щедър. За мен ще е чест да ви нарисувам, който и да сте — усмихна се тя.

— Бо Сейнт Джон.

— Прословутият Бо Сейнт Джон? — Тя остави приборите си и го загледа с нескрито любопитство. — Галеникът на чаршафите. Най-видният лондонски любовчия, който по любовни авантюри е надминал дори баща си, Светеца? — В гласа й личеше закачлива нотка, несъмнено в резултат от многото чаши вино, които беше изпила. — Трябва ли да съм обезпокоена?

Той поклати глава със закачливо пламъче в очите.

— Аз съм съвсем обикновен — скромно каза мъжът, който разпалваше креватни скандали и привличаше като магнит всички лондонски красавици. — Не трябва да се тревожиш.

Разбира се, че не беше обикновен, изобщо не беше обикновен. Той беше еталонът, по който се измерваше мъжката красота. Съвършените му черти и изкусно подстригана черна коса й напомняше за класическа гръцка скулптура. Показната му мъжественост обаче надминаваше всички очаквания. Беше изумителен мъж.

— Любовчиите не са ли по-възрастни? Много сте млад — заяви тя.

И зашеметяващо красив като млад бог, реши тя, макар че главната причина за репутацията му вероятно не се дължеше само на неговата красота. Беше много чаровен.

Той сви рамене при забележката за възрастта му. Би могъл да й каже, че още от съвсем млад беше започнал да се развлича с плътски удоволствия, но вместо това попита:

— Ами ти на колко години си? — Усмивката му беше топла и предразполагаща. — Сам-самичка по света?

— На двайсет и три. — В гласа й се четеше леко предизвикателство. Неомъжена жена на двайсет и три се считаше за стара мома според всички обществени стандарти.

— Много хубава възраст — любезно отбеляза той с полупритворени очи. — Обичаш ли плуващи островчета?

Тя неразбиращо го погледна.

— Десерта.

— О, да, разбира се. — Усмихна се. — В такъв случай трябва да си оставя място.

Непременно, помисли си той похотливо, кимна с усмивка в знак на одобрение и отново напълни чашите и на двамата. Остави си място за мен, защото идвам.

 

 

Когато слугите разчистиха чиниите и донесоха кафе и плодове, те се преместиха на един малък диван, за да ги опитат там. Тя му наля кафе. Той си доля бренди, облегна се и започна да я наблюдава как си реже круша и бавно и с удоволствие я изяжда парченце по парченце.

— Работодателите ти не са те хранили достатъчно, нали?

Тя се обърна и се загледа как се беше изтегнал на облегалката, грациозен и красив.

— Не би го разбрал.

Той леко сведе поглед.

— И все пак, кажи ми.

— Не искам — отвърна тя, изведнъж обезпокоена от доскорошното си нещастие. — Нищо не искам да си спомням за четирите години при семейство Тодъм. — И независимо от всичките й усилия, очите й се изпълниха със сълзи.

Той бързо остави чашата, взе десертния нож и остатъците от крушата от ръцете й, избърса пръстите й с напоена с лавандула салфетка и я хвана за ръце.

— С това е свършено — тихо каза Бо. — Не трябва да си спомняш.

Когато по бузата й се отрони една сълза, той нежно я взе в обятията си и я привлече към себе си.

— Не плачи, скъпа — прошепна той. — Докато стигнем до Неапол, вече ще си спечелила цяло състояние от мен. А семейство Тодъм може да върви по дяволите.

Тя се изкиска на гърдите му.

— А аз ще се погрижа портретът, който ми нарисуваш, да бъде окачен в Кралската академия. Да ти позирам ли гол като Марс? Това би привлякло вниманието.

Тя отново се изкиска, леко се отдръпна и се взря в усмихнатото му лице.

— Изключително сте мил — прошепна Сирина.

Устните й бяха полуотворени и само на сантиметри от него. Трябваше да мобилизира цялата си воля, за да устои на изкушението, на крехката й чувствителност, на мъката й, която достигаше дори и до неговата покварена душа.

— Може ли да те целуна? — прошепна тя с разбушували се в душата й чувства, благодарна за топлината и обичта, които й предлагаше след толкова години емоционални лишения, за прегръдката му, която я караше да се чувства спокойна след неотдавнашното й отчаяние от живота.

— Може би не бива. — Опитваше се да е почтен. Тя вероятно не съзнаваше какво щеше да му причини тази целувка.

— Не съм невинна. — И преди това я беше целувал, макар и пряко волята й, отблъскващият син на Тодъм, когато се осмелеше да наруши заповедите на майка си. Невероятно удовлетворена се чувстваше, че сега сама предлага да целуне Бо.

За миг той затвори очи — простичките й думи бяха позволение за всичко, което искаше да направи.

— Нека аз да те целуна… — ниско и разпалено прошепна той, когато отвори очи.

После изпадна в унес, защото независимо от това, което му беше казала, тя беше много невинна, а представата й за целувка коренно се различаваше от целувките на Бо Сейнт Джон.

Накара я да се почувства приятно възбудена, да се разтопи, първоначално с нежни като пеперуди целувки по устните и бузите, по ушите и гърлото й, а после устните му се придвижиха по-надолу и последваха пръстите му, които разкопчаха първите три копчета на деколтето й, после отвори яката и целуна меката й бледа кожа.

Тя отвърна на целувката му и едно ново бурно чувство изпепели душата й. Удоволствието опияняваше сетивата й, разгорещената й кръв, топлата й кожа и най-вече духа й.

— Караш ме да се чувствам чудесно — прошепна тя, прекалено дълго живяла в пустиня, за да иска да се лиши от такова блажено усещане.

— А ти ме караш да се чувствам… нетърпелив. — Той я взе на ръце, пренесе я до леглото, а устните му отново се впиха в нейните, ненаситни за сладостта й.

— Може би не бива — прошепна тя миг по-късно, когато нежно я положи на леглото.

— Знам — прошепна той и леко я целуна. — Не бива да разкопчавам тези копчета — продължи той и откопча още едно перлено копче от деколтето й. — Кажи ми, че не бива.

— Много е неприлично — нежно го закачаше тя, проследи с пръст челюстта му и му се усмихна.

— Но пък ме е обзело толкова силно плътско желание. — Гласът му беше тих, изпълнен с обещание.

— Трябва ли да се страхувам? — Сърцето й биеше до пръсване, а сетивата й ликуваха.

— Друг път плашиш ли се? — попита той мило, развеселен от начина, по който госпожица Блайд флиртуваше.

За миг тя не знаеше какво да отвърне.

— Не — отговори тя най-после, разтреперана и нетърпелива за допира му. — Не се плаша.

А после мъжът, прочут като сладострастник, не изневери на репутацията си.

Свали роклята й измежду горещи целувки и омайни прегръдки, с ръце опияняваше плътта й, допирът му беше олицетворение на чувствеността. После бавно паднаха фустата и долната й риза, съвсем леко се изнизаха и износените й обувки и изкърпени чорапи. Когато тя вече лежеше гола пред него, порозовяла от възбуда, а пулсирането между краката й я караше да се задъхва, той си свали ризата и постави дланите й на гърдите си, за да почувства как силно бие сърцето му.

— Толкова те желая — прошепна той, седнал до нея, големите му ръце покриваха нейните с нагорещена кожа, а ритъмът на сърцето му бурно отекваше в нейното. Разкошното й тяло възбуждаше страстите му. Съблазнителните й гърди бяха порозовели от допира, узрели и готови за него, само да поискаше. Чувствената извивка на крехката й талия и ханш беше като женско чародейство, а по-надолу коприненият й мъх го изкушаваше и му действаше като магнит за желанието. Той поднесе ръцете й към устата си, леко целуна връхчетата на пръстите й, а после нежно ги остави и прошепна:

— Не си отивай…

— Не и когато се разтапям отвътре.

— За мен? — Усмивката му беше топла като погледа.

— За теб… — Гласът й беше омаен — тих, плътен, изпълнен с копнеж.

А когато той изведнъж се изправи, за да свали бричовете си, тя разбра още една от причините за привлекателността му.

— Много си красив — каза тя с поглед, прикован в слабините му. — И за себе си ще те нарисувам.

— Така. — Той умело се докосна с ръка и наблюдаваше как тя с широко отворени очи наблюдава нарастващата му възбуда. — Заповядай — тихо каза той.

— По-късно — обеща тя, почувствала се изведнъж много независима, озарена от една нова, безценна свобода, далече-далече от прислужническите й години, от доскорошното й нещастие.

— Много по-късно — съгласи се той, премести се над нея и се насочи между краката й.

С ръце на врата му тя се вкопчи в него, възхитена от силата и мощта му, от удоволствието, което й доставяше.

Той се тласна напред. Последва писък.

— Господи — яростно въздъхна той. — Боже господи! — потръпна Бо, а тялото му изпадна в конвулсии от рязката и шокираща преграда.

— Няма повече да пищя — прошепна тя и придърпа главата му надолу, за да го целуне, отново зажадняла за него след моментната болка, поразена от желанието, което я беше завладяло. — Моля те.

Той тихо изруга, като си представи усложненията в случаите с девственици-благороднички, а сигналите за опасност засипваха сетивата му.

— Дай да ти помогна — прошепна тя, раздвижи ханша си и се протегна, за да го докосне.

Пръстите й се плъзнаха по него и той изстена с животински вик, дошъл направо от дробовете му.

— Недей — задъхано й каза той.

— Но аз искам.

За миг той затвори очи срещу завладяващите го желания.

— По-късно няма да можеш да си промениш решението — каза той с дрезгав от въздържание глас.

— Знам.

— Сега можеш да се откажеш. — Бо дълбоко си пое въздух. — И може би още няколко секунди — каза той с дрезгав шепот, измъчен и с полузатворени очи срещу горещите повици на тялото си.

— Не искам да си променям решението. — Тя го погали до набъбналата му ерекция.

Това беше прекалено много за мъж, прочут с любовните си подвизи.

Той леко отмести ръката й, надигна се, хвана я здраво с ръце и се тласна напред в нея с диво, едва сдържано насилие.

Викът й изчезна в облицованата с дърво каюта, той потъна в нейната опияняваща топлина и въздъхна дълбоко облекчен, а чувствената наслада се разля по цялото му тяло.

След секунди гърлените звуци и ръцете й, впити в гърба му, най-после достигнаха до съзнанието му. Той галантно укроти себичните си желания и поспря, за да я успокои, защото от сега до Неапол тя беше на негово разположение, имаше време за всичко.

Бо кротко лежеше в нея и нежно изпиваше с целувка сълзите й, покриваше с устни бузите и клепачите й, успокоително й шепнеше. Гласът му беше нежен като кадифе, допирът му омайваше. Когато сълзите й изчезнаха, ръцете се отпуснаха на гърба му, той й обеща удоволствие с изкусни любовни думи, караше в съзнанието й да изникват горещи картини, предлагаше й магия. И отново сетивата й се разпалиха и тя му предложи устните си.

— Вече не боли — с усмивка каза Сирина.

— Знам. — Тя беше влажна и пулсираше, а когато за пръв път се опита да раздвижи ханша си, той леко се плъзна вътре и тя изохка, но този път не от болка, а от неочаквана благодарност.

— Умирам — шепнеше, потънала в забрава, и го притискаше към себе си с ръце, приковани на кръста му, за да удължи блажената агония.

— Не сега, но скоро — прошепна Бо, а думите му отекнаха по устните й. — Отпусни се малко. Ето. Така не е ли по-добре? — нежно я попита и проникна със сантиметър по-навътре.

Тя не можеше да говори, но той разбра трепетната й въздишка с опит, събиран с години доставяне на удоволствие на жени, после бавно и нежно предложи на Сирина Блайд за пръв път да зърне рая.

Скоро след това и той я последва със своя бурен оргазъм. А секунди по-късно тя за трети път достигна до върха на удоволствието. Ненапразно го хвалеха, че е издръжлив.

— Жените казват ли ти направо, че си велик? — попита го тя, когато се беше отпуснала в обятията му и се наслаждаваше на дълбокото си удовлетворение. После се надигна и го погледна в очите.

Погледът му се отмести от изгряващото слънце, блеснало през люка.

— Понякога — внимателно отвърна той, защото не му се искаше да разисква тема, свързана с половата му мощ, не се чувстваше и много спокоен, че й е отнел девствеността, въпреки че тя се беше съгласила.

— Заслужаваш да ти го казват — каза му тя простичко и се усмихна. — Много те бива. Колко време ще е нужно да стигнем до Италия?

Усмивката й беше закачлива на фона на чаровната й наивност и той изведнъж отхвърли съмненията си и с радост пренасочи мислите си към невероятните нощи, които го очакваха с госпожица Блайд до Неапол.

— Три седмици — каза той за пътуването, което траеше две. — Може и месец, ако се отбием в Минорка и Лисабон. — Вече беше решил да нареди да свалят някои платна на сутринта.

— Само месец? — каза тя със съблазнителна усмивка и се премести до него, близо до бързо нарастващата му ерекция.

— По-дълго — прошепна той, — ако трябва да заобикаляме наемниците.

— Добре звучи. Остана ли някаква храна?

— Малко десерт — засмя се той, — но ще ми е нужна целувка, за да стана и да го донеса.

Отговорът й дойде веднага — страстен и разгорещен. И той й даде нещо, което тя искаше повече.