Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сейнт Джон-Дюра (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wicked, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 127 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сюзън Джонсън. Дете на порока

ИК „Бард“

Редактор: Иво Тодоров

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

Четиринадесета глава

Докато Сирина рисуваше Бо, един лакей остави пощата на голямото бюро в Сет Хаус. После вратата тихо се затвори след него, а херцог и херцогиня Сет се усмихнаха един на друг над вестниците си. Навън ръмеше, дъждът се стичаше по прозорците, а на бюрото, където Синджън и Челси преглеждаха докладите за чистокръвни жребци, светеха лампи. Огледът на следващия ден в Татърсолс изглеждаше обещаващ — предлагаха се някои много хубави жребци.

— Писмо от Деймиън — каза Синджън и вдигна един сгънат лист от купа с писма. — А ето и едно за теб от Джейн Максуел — добави той и й го подаде през бюрото. — Сега ли искаш да видиш поканите? — След като тя отказа, той остави няколко писма настрана и продължи да преглежда пощата. — Защо ли ни пише Едуард Дъферин?

— Предполагам, че за някоя ловна хайка — каза Челси и разчупи восъчния печат на писмото от Джейн с малък сребърен нож. — Знаеш ли, че Вивиан отново е в Лондон?

Деймиън вдигна поглед от отвореното писмо на Деймиън.

— Отново? — За миг погледът му остана замислен, преди да прогони любопитството си. — Стига да не ми се налага да я виждам, не ме интересува къде е. Още по-добре за Деймиън, бих казал. — Той отново се съсредоточи над писмото от брат си. — Много жалко, че не иска да се разведе с нея — прошепна той. — Бо се отбил в Лисабон, пише Деймиън. Ти знаеше ли, че ще се отбива там?

— Не ми спомена. И Джейн е в Лисабон — отбеляза Челси, прочела първите няколко реда от писмото й. — Мислех, че тя и Том все още са в Хамънд Хил.

— Той беше преназначен в посолството в Лисабон миналия месец — каза Синджън, чийто поглед бързо следеше изумителното съобщение на Деймиън. — Я чуй това, скъпа. Бо очевидно се е привързал към една млада дама и възнамерява тази вечер да танцува с нея, тоест преди шест, не, седем дни вече — добави той, след като провери датата на писмото. — Деймиън ми се струва разтревожен или загрижен — не мога да реша кое от двете. Освен това пише, че това момиче ще пътува с Бо до Италия.

Челси престана да чете и изненадано повдигна вежди. За нея по-учудващо беше не това, че синът й се отказва от продължителния си облог за танците, а фактът, че на борда на „Сирена“ има жена.

— Той нали се ужасяваше от жени по време на дълго пътуване по море?

— И аз си спомням, че така каза — иронично отбеляза Синджън. — Деймиън описва този еталон за жена с голям ентусиазъм и Бо сигурно е на същото мнение, щом се е съгласил да пътува с нея през цялото време.

— Коя е тя?

— Някаква госпожица Сирина Блайд от Глостършир. Обедняла аристократка, казва Деймиън, макар че след като е очаровала Бо, подозирам, че е подобрила финансовото си състояние.

— Толкова си циничен, скъпи. Да не би да твърдиш, че преследва богатството му?

— Това най-напред ми идва наум.

— А след него?

— Развратница с въображение. — По красивото му лице се изписа бегла усмивка.

— Значи не мислиш, че някое момиче с потекло би могло да плени нашия син?

— Смятам, че определено избягва момичета от добри семейства. Това отчасти се дължи на възрастта му. Младите жени, които държат да се задомят, трябва да се избягват, когато си на двадесет и две.

— А това би било неимоверно трудно на борда на „Сирена“.

— Нали? — тихо попита Синджън. — Много изобретателно от страна на госпожица Блайд.

— Както и от моя, когато се запознахме.

— Твоето предложение наистина беше, ъ-ъ, малко шокиращо — отвърна Синджън, а споменът го накара да се усмихне.

— Може би е нужно някакво подобно вдъхновение, за да се привлече вниманието на Свещения ерген — прошепна тя с игриво пламъче в очите. — Човек трябва да отдаде заслуженото на госпожица Блайд за нейната дързост.

— А това силно е привлякло нашия буен млад син, предполагам. Макар че докато Бо се прибере, госпожица Блайд със сигурност ще бъде забравена.

— Ти обаче не ме забрави.

— Но, скъпа, на света няма друга като теб — каза той, а в гласа му пролича обичта.

— Ти с месеци ми се противопоставяше.

— Докато не ме убеди с доза отрова. — Той се усмихна, като си спомни как му беше сипала любовния еликсир в коняка онази нощ в Сет Хаус.

— Изобретателността не е само глостърширска черта, скъпи.

— Затова се смятам за най-големия късметлия. Жалко, че Деймиън нямаше такъв късмет. Но пък той беше прекалено мил с жените — спомни си за отношението му херцогът.

— За разлика от тебе.

Херцогът сви рамене с нещо като извинение или съгласие. Представата му за миналото и жените в него беше реалистична.

— Търсех други неща.

— Знам какво търсеше, скъпи, както и цяла Англия знае. Смяташ ли, че Деймиън изобщо е бил влюбен във Вивиан?

За миг Синджън се загледа през прозореца, сякаш се опитваше да си спомни.

— Не бяхме толкова близки, когато Деймиън се ожени — каза той най-после. — Не съм сигурен.

— Предполагам не съществува и капчица съмнение, че Вивиан се е стремяла да сложи ръка на богатството на Деймиън.

— Тя не се ожени по любов — отвърна Синджън, а по острия му тон проличаха отрицателните чувства към снаха му. — Дано Деймиън се разведе с нея някой ден. Този път е добавил и името на Ема в края на писмото си. Но може би той просто…

— Така ли? Покажи ми го!

— … проявява учтивост — довърши Синджън и подаде листа на жена си.

Тя му хвърли недоверчив поглед.

— Деймиън не е прочут със спонтанността си. Боже господи — възкликна тя, когато видя подписа, а после широко се усмихна. — Мисля, че трябва да предупредиш семейните адвокати да започнат да събират подкрепа в парламента.

— Дай отново да го погледна. Хмм. — Той се завзира в подписа, сякаш очакваше от него да проговори. — Ако си права, вече е крайно време — каза той и остави писмото. — След като вече синовете му са отрасли и са поели собствения си път, защо да не си позволи малко щастие. Освен това Ема ми харесва, тя се отнася добре с него.

— Всички ще са доволни, ако се ожени за Ема. Той обаче ще трябва да се откаже от поста на посланик — един развод няма да се приеме добре в чужбина.

— Може би Вивиан би могла да почине при злополука — прошепна Синджън.

За миг Челси се ококори, преди укорително да изгледа съпруга си.

— Не се занасяй, Синджън.

— Кой се занася? — небрежно проточи той.

— Макар че ще се намерят доста хора, които да са на твоето мнение — съгласи се тя, — не би било благоприлично.

Той леко сведе поглед.

— За мен благоприличието винаги е било много важно!

— Синджън!

— Няма, няма, обещавам — веднага я успокои той с широка усмивка. — Няма опасност да й сторя нищо, стига да не ми се мярка пред очите. Повече от това не мога да гарантирам. Справедливо ли го намираш? — закачливо попита той.

Макар че бяха женени от години, на Синджън му се струваше, че сега обича жена си повече, отколкото беше смятал за възможно в младостта си. Затова не възнамеряваше да скандализира милия й нрав, макар и да беше на мнение, че жестокостта на Вивиан заслужава да бъде наказана.

— Смятам, че Деймиън е достатъчно зрял, за да се справи сам с жена си.

— Вероятно и той смята, че е така, скъпи, макар на теб да ти се иска да е обратното.

— Не ме гледай така — каза той, — толкова разтревожена и загрижена. Обещавам да се държа прилично. — Той обаче възнамеряваше още на следващата сутрин да се срещне с адвокатите си. Никога не беше излишно човек да е подготвен, ако Деймиън най-после реши да се отърве от злата си жена.

— Боже господи, и Джейн е видяла Бо — отбеляза Челси, докато разглеждаше дългото писмо на Джейн Максуел. — Тя е по-дискретна от Деймиън в реакцията си. Споменава само, че е срещнала Бо и госпожица Блайд при някаква модистка.

— Госпожицата от Глостършир сега ще бъде много по-добре облечена. И предполагам, че има и няколко нови бижута. — Синджън добре познаваше красивите млади дами, които умело увеличаваха паричното си състояние. Сметките при модистки и ювелири в младостта му винаги разпалено се разискваха от банкерите му.

— Том и Джейн също са били в посолството вечерта, когато Бо е танцувал — каза Челси. — А госпожица Блайд е била облечена с изумителна рокля. Джейн пише, че била с цвят на рози.

— Споменала ли е цената й? — саркастично запита Синджън.

Жена му малко раздразнено вдигна поглед.

— Джейн просто учтиво ни уведомява, че синът ни е по-влюбен от обикновено.

Госпожица Блайд сигурно много си я бива в леглото, помисли си Синджън. Влюбен не беше дума, която се използва за мъж.

Синджън си даваше сметка, че е било нужно нещо изключително, за да се съгласи синът му да се откаже от облога. На дамата сигурно много й се е танцувало, а и е знаела как да го убеди. Може би трябваше да поръча на адвокатите си да проверят коя е и самата госпожица Блайд.

— Искрено се надявам — каза той със загриженост в гласа, когато се сети колко време тази жена и Бо щяха да прекарат заедно до Неапол, — че няма скоро да станем баба и дядо. Едно дете би било голям повод за пазарлъци.

— Смяташ ли, че Бо има сериозни намерения по отношение на тази жена? — Челси любопитно гледаше мъжа си.

— Мисля, че жената може би има сериозни намерения по отношение на него, а това ме тревожи повече. Ще пиша на Деймиън и ще го накарам да разкаже повече подробности.

— Може би Бо е открил жена, която обича.

— Не съм зле настроен към любовта му, независимо коя е дамата. Не ми харесва обаче това, че някоя хитруша може да се възползва от него.

— Той прекалено много прилича на теб, скъпи — направо е безпощаден спрямо жените. Съмнявам се, че ще се намери жена, която с хитрост ще съумее да се промъкне в сърцето му — изтъкна тя, като се надяваше госпожица Блайд да не се беше влюбила, защото чувствата на сина й никога не траеха дълго. — Като стана дума за хитрите жени обаче, трябва да ти направя едно признание — тихо каза тя.

— Само не ми казвай, че вече си поканила Вивиан.

— Не. Става въпрос за нещо по-лично.

— Вече си похарчила средствата си. — Той се усмихна. — Това не ме интересува. Знаеш го. Ще кажа на Бъркли да ти отпусне още.

— Не става въпрос за пари.

— Купила си арабската кобила, за която не бяхме на едно мнение.

— Трябваше да я купя, но не го направих, а сега е при Кендъл. Става въпрос за нещо друго. Спомняш ли си нощта в Оукъм, когато решихме да останем в странноприемницата, вместо да се върнем в ловната база?

— Спомням си го. С удоволствие. — Погледът му омекна при спомена.

— Наистина ли не искаш да имаш повече деца?

— Какво искаш да кажеш? — Той избута настрани книжата по бюрото си, сякаш имаше нужда от чисто пространство помежду им, за да разбере подтекста на това, което му беше казала. — Кажи ми! — Тя беше впила поглед в него. — Не искам да рискуваш живота си. Някои жени могат да раждат без проблеми всяка година, други не могат. Ти не можеш. — Беше загубила първото им дете, а и последната й бременност се беше оказала трудна.

Сърцето й вече силно биеше и когато заговори, гласът й прозвуча глухо.

— Онази нощ в Оукъм не си сложих от гръцките сюнгери.

— Ти си ме излъгала? — Тонът беше хладен като погледа му.

— Всичко се разви прекалено бързо. Не проявих разум в онзи момент. Съжалявам.

— Бременна си значи. — Той бавно си пое въздух и я прониза с очите си.

Тя кимна, неспособна да отвърне на ужасното обвинение, което се четеше в погледа му.

— Искам да си радостен за това — бавно-бавно промълви накрая Челси.

— Не — гневно отвърна той. После си пое отново дъх и се размърда на стола, като машинално зарови с пръсти из черната си коса. Бебе! Изпита неописуем ужас. Тласкан от вълнението, той рязко стана, направи две крачки, спря и се обърна.

— Господи, Челси — каза той с недоверие в гласа. — Господи! — Погледна я, а в съзнанието му цареше хаос, мислеше си само за опасността, на която се излагаше. — Можех да измисля някакъв друг начин, за да ти доставя удоволствие онази нощ. Защо не ми каза?

— Този път няма да яздя — обеща му тя задъхано. — Няма и да обучавам конете. Ако не бях яздила в онези надбягвания, може би нямаше да имам проблеми, когато Сали се роди.

— Не знаеш дали е така. Може би ездата няма нищо общо — каза той и се намръщи. — Да не си мислиш, че искам да те загубя? Сигурна ли си? Да не е някаква грешка? — дълбоко развълнуван попита Синджън.

— Сигурна съм. — Гласът й беше нисък и разстроен. — Но Сали е вече на пет години, скъпи. Искам още едно дете.

Той се обърна и се отдалечи, после застана неподвижно на прозореца, напрегнат и суров, с поглед към мокрия от дъжда площад. Голите клони на дърветата тъмнееха на фона на сивото небе, мокри и премръзнали от зимния хлад. Навяващият меланхолия ден беше идеален за подобна новина.

— Не трябваше сама да вземаш решението — каза той и докосна хладното стъкло на прозореца. Чудеше се как ли би се почувствал, ако я загуби.

— Не бях го планирала предварително. Нямаше да останем там, ако времето беше по-хубаво. Съжалявам, не проявих благоразумие. Съжалявам! — прошепна тя. Защо не можеше да се зарадва така, както и тя се радваше?

— Раждането ще е през септември — прошепна той на площада отвън. Спомняше си онази нощ в странноприемницата. Тогава валеше сняг. — Искаш ли детето? — Той говореше прекалено ниско, за да бъде чут, но после се обърна и повтори въпроса си.

— Не ме питай с такъв студен поглед в очите. — Самият факт, че можеше да отнеме цялата й радост, я караше да се гневи. — Не ме интересува какво мислиш — каза тя разпалено. — Радвам се за бебето.

— Искам да наемеш акушерки. Искам още утре да са тук — рязко заяви той, сякаш тя не беше проговорила. — И ти забранявам да яздиш.

— Да не си посмял да ми даваш заповеди. — Тя стана от стола и яростно го изгледа, а в погледа й се четеше силно раздразнение. — Когато си готов да проявиш разум по този въпрос, ела и ще си поговорим. — Тя се обърна и тръгна да излиза от стаята.

Синджън яростно се втурна след нея, хвана я за ръката и я завъртя, преди да се беше отдалечила и няколко стъпки от бюрото, а очите му блестяха от гняв.

— Как да проявя разум, по дяволите! — грубо отвърна той. — През септември може вече да си мъртва. Кажи ми как да не мисля за това и да ти кажа, че съм щастлив — каза той с леден глас и поглед.

— Причиняваш ми болка — наежи се тя и цялата почервеня.

Той я пусна, а по челюстта му потрепна мускул.

— Не излизай.

Стояха само на сантиметри един от друг, а напрежението, което цареше помежду им, изпълваше цялата стая.

— Нищо друго не ме плаши така — тихо каза той. Беше безпомощен, а това го караше да страда, колкото и богат и властен да беше. — Искам поне да намаля рисковете.

— А аз искам да се радваш за нас — прошепна Челси, бременна с тяхното дете.

Той въздъхна и вдигна поглед към тавана, към един предишен херцог Сет, алегорично изобразен като триумфиращ воин в колесница на път за рая. Тази картина го правеше нещастен в момента. Той бързо отмести поглед и се върна към жена си, която обичаше повече от всичко на света.

— Не мога да бъда щастлив точно сега — прошепна той с желанието онази нощ в Оукъм никога да не беше настъпвала.

— Не можеш ли да се опиташ? — нежно попита тя и докосна силната му десница. Любовта им беше рядкост в привилегирования свят, където браковете се уреждаха за пари и политическа власт.

Той стисна ръката й толкова силно, че тя неволно изпищя от страх, но той не я отпусна напълно.

— Ако се опитам да се справя с това, ще слушаш ли акушерките?

— Колко акушерки? — попита тя и леко се усмихна.

— Колкото успея да намеря. — Усмивката му все още беше тъжна.

— Ще се опитам.

— Ако нещо ти се случи?

— Тихо, ще уплашиш бебето.

Той се хвана, че се опитва да си представи бебето за пръв път, откакто му беше споменала за него.

— Сали ще ревнува.

— Тя най-много теб обича. Ти ще трябва да прекарваш повече време с нея.

— Нел, разбира се, ще бъде ужасена. Как можа да ми причиниш подобно нещо, би казала. — Той леко се усмихна при тази мисъл. — А Джак?

— Няма да му обърне никакво внимание. — Всеки път, когато той заговореше за бебето, тя изпитваше още по-голяма любов към него. — Безразличието на Джак поне е по-добре от негодувание — каза тя, — освен това можем да наемем нов италиански учител по танци за Нел. Всяко младо момиче забравя за всичко останало, когато около него има красив млад мъж.

— Само при положение, че ти не се заглеждаш по него.

— Сигурна съм, че жена с четири деца няма да му направи впечатление.

— Независимо от това ти забранявам да се заглеждаш — рязко заяви той. На тридесет и една години, жена му все още беше една от най-красивите жени в Лондон. А той беше спал с достатъчно женени жени в миналото, за да е наясно, че жена с деца не слагаше преграда пред любовните авантюри.

— Да, скъпи — мило прошепна тя. — Смяташ ли в такъв случай, че петото ни дете може да спре някои от преследващите те дами, които постоянно се опитват да привлекат вниманието ти?

— Какви дами? — Погледът му беше старателно безизразен.

— Онези, които все още ти изпращат любовни писма.

— На Пимс съм наредил да ги изхвърля.

Той знаеше. И как можеше да не знае? На четиридесет и една той все още привличаше женските погледи с красотата и маниерите си.

— Успокоих се.

— А и така трябва, при положение че имаш верен съпруг.

— Знам, че е рядкост. Благодаря ти.

— А сега трябва да внимаваш и да не рискуваш. — Той стисна юмрук, за да се справи със страха, който сковаваше съзнанието му. — Обещай ми.

— Обещавам.

— Никаква езда.

— Никаква езда.

— И возене в карети само по добре поддържани пътища.

— Да, скъпи.

— Ще наредя да преместят конете в Енфелд.

— Но това не е необходимо.

— Не ми се противопоставяй — твърдо заяви той. — Освен това не трябва и да ходиш. Ще те нося.

Тя се засмя на угриженото му изражение.

— Моля те, скъпи, чувствам се напълно добре, но след като се роди бебето, можеш да го носиш колкото си искаш.

— По-скоро бих носил теб.

— Знам — прошепна тя и го погали по ръката, а той я привлече към себе си. — А сега искаш ли да ме отнесеш до спалнята? Закопняла съм за целувки.

— Само целувки — предупреди я той, погълнат от мисълта за бременността й.

— Разбира се, само целувки — излъга Челси. — Изведнъж се почувствах толкова уморена, а ти си толкова силен — мъркаше тя — и от снощи не сме се любили.

— Не трябваше.

— Но аз се чувствам много добре.

Тя го целуна, той я понесе по коридора, а прислужниците се кискаха и изчервяваха, докато минаваха, но херцог Сет не ги чуваше, те сякаш не съществуваха за него в къщата, която се обслужваше от осемдесетчленен персонал. А и на Челси не й правеше впечатление, защото беше погълната от страстта си.

Писмото на лорд Дъферин остана неотворено на бюрото. Но пък и херцог и херцогиня Сет вече знаеха, че най-големият им син е безразсъден и лесно се пали.