Сюзън Джонсън
Дете на порока (11)

Единадесета глава

Когато пристигнаха в посолството, Сирина и Бо бяха задъхани и засмени и се извиниха, че почти са закъснели. Любовта им един към друг беше толкова очевидна, че Деймиън отведе Бо настрани, преди другите да пристигнат, и го предупреди да бъде по-благоразумен в присъствието на гостите.

— Никой няма да повярва, че си се запознал със Сирина с пристигането си на вечеря, ако се държиш като страстен любовник — поясни чичо му. — Разчитам да проявиш повече дискретност. Способен ли си на такова нещо?

— Ще се държа най-прилично от всички гости — обеща Бо, — стига Ема да ме настани до Сирина.

— Готово. И не забравяй, че именно репутацията на Сирина ще пострада, ако не се държиш прилично, а не твоята. Разбрахме ли се?

— Имаш честната ми дума.

— Тя изглежда прекрасно тази вечер, между другото. Но не виждам диамантите — весело отбеляза Деймиън.

— До това решение стигнахме след преговори — отвърна Бо и се усмихна. — Сега и двамата сме доволни…

 

 

Но на Бо ролята на изряден джентълмен му се стори по-тежка от очакванията му, защото всички присъстващи мъже бяха напълно погълнати от младата роднина на Ема. Те се насъбраха около нея, когато обявиха почивката преди вечеря, гледаха я почти неприкрито по време на вечерята, а след като започнаха танците, Сирина беше отрупана с предложения.

През цялото време Бо се държа прилично и изключително умело играеше ролята на неин партньор за вечеря, което изуми чичо му и очарова Сирина. Беше мил и дружелюбен, с интерес се включваше в разговорите и се стараеше да не забелязва похотливите погледи и предразполагащи забележки, насочени към любимата му.

Сирина много се забавляваше, а такава беше и целта на вечерта, повтаряше си той. Освен това беше дал обещание на Деймиън. Бо обаче често поглеждаше към часовника…

 

 

Младият Сейнт Джон тъкмо разговаряше с Том и Джейн Максуел, когато музикантите влязоха в залата и той за миг спря по средата на изречението, щом видя колко мъже се бяха насочили към Сирина.

— Тази вечер си имаш съперници — отбеляза Том. — Госпожица Блайд е пленила въображението на всички присъстващи ергени.

— Както и на доста от по-интелигентните — сухо отбеляза Бо.

— Ема ми каза, че си обещал да танцуваш със Сирина — потайно каза Джейн, която си беше направила собствени заключения за отношенията между госпожица Блайд и Бо, независимо от това, което Ема й беше казала за връзката им.

— Тя е присъствала само на провинциални тържества и се опасяваше от един толкова подбран прием. — Последните думи на Бо бяха казани с отявлено саркастична интонация. — Затова аз й обещах да потанцувам с нея.

— Тя като че ли те очаква — заяви Джейн.

— Не можеш да се откажеш, ако си обещал, Бо. — На Том, който усещаше нежеланието на приятеля си, му беше забавно.

— Не съм казал, че ще изтанцувам първия танц с нея — измърмори Бо.

— Може би не сте се разбрали — предположи Джейн. — Гледа насам. А ето я и Ема!

— Сирина отказва на всички мъже, които се трупат да танцуват с нея — безцеремонно заяви Ема. — Бих казала, че е време, скъпи Бо.

Той дълбоко си пое дъх, сякаш танцът със Сирина означаваше, че се подчинява на някаква непозната сила, после обаче се поклони на двете дами и прекоси стаята.

Насъбралите се около Сирина мъже забелязаха погледа й и веднага се отдръпнаха, когато Бо се приближи. Привличането между двамата веднага стана очевидно за всички, освен за най-несхватливите, и в групата се възцари тишина.

Бо спря пред любимата си, после застина неподвижно за няколко секунди, разказваха след това няколко мъже, които го бяха видели и се бяха почудили дали ще се престраши.

С бушуващи в душата му любов и страх той не беше разбрал колко трудно ще му бъде да я покани. Чувстваше се като на скала, от която щеше да полети в бездънна черна пропаст. Но Бо беше почтен мъж, независимо че беше женкар, така че накрая любезно се поклони и едва доловимо прошепна:

— Ще ме удостоите ли с честта да танцувате с мен, госпожице Блайд?

Погледите на околните се насочиха от прословутия син на херцог Сет към поруменялата млада дама и всички със затаен дъх зачакаха отговора й. Първоначално тя само бегло се усмихна, а после грейна и всички мъже около нея закопняха усмивката й да беше насочена към тях.

— Мислех си, че никога няма да ме поканите, лорд Рошфор — тихо отвърна тя. — Да не би музиката да не ви е по вкуса?

— За последен път танцувах преди много време, госпожице Блайд — лениво отговори той, — затова като че ли вече не обръщам внимание на цигулките.

— Но надявам се, че не и на мен. — Гласът й беше тих и изпълнен с копнеж, сякаш беше сама с него в залата за гости.

Той имаше богат опит в незачитането на условностите и когато проговори, във всяка негова сричка личеше желанието му.

— Никога не бих могъл да ви забравя, милейди. Не се тревожете.

Дори и не всички да знаеха за облога на лорд Рошфор, двамата пак щяха да привлекат погледите на всички, докато танцуваха. Бяха толкова красиви — тъмните му къдри ярко контрастираха със златната й коса, но от него лъхаше и нежност, неразкривана досега пред тези, които го познаваха. Сирина изглеждаше много млада в обятията му, крехка и дребна в блестящата розова рокля, със зачервени бузи и с поглед, прикован в неговия. Невинността й обаче изглеждаше еротична, когато хората забелязваха колко близо я държи мъжът, чието име беше станало нарицателно за порок. След лорд Рошфор винаги се носеше силния парфюм на греха и скандала. Нямаше жена, която да е погледнал и да му е отказала.

— Сигурно току-що е бил срещнал госпожица Блайд, когато ги видяхме на улицата — прошепна Джейн на мъжа загледана в танцуващите. — Очевидно негова е заслугата за днешния й тоалет — роклята е чудесна. Все още ли си на мнение, че за Бо тази жена е като всички останали? — тайно запита тя, докато наблюдаваше олицетворението на плътското желание.

— Мнението ми подлежи на доуточнение, скъпа — отстъпи съпругът й, който напълно съзнаваше, както и всички останали в залата, че Бо е доста увлечен. — Човек не вижда Сейнт Джон всеки ден на дансинга.

— Нито пък толкова собственически настроен. Видя ли го как на вечеря почти се надигна от мястото си, когато шведският консул отправи прекалено лична забележка към Сирина?

— Всички го забелязаха. Въздишките, които се изтръгнаха от устата на присъстващите, не бяха насочени към френския сос.

— Трябва да разбера коя е — настоя Джейн с упоритостта на сватовница. — Очевидно е бедна, всички го знаем.

— Това изобщо не е от значение за Бо. Той е републиканец по дух, независимо какво се влага в тази дума след Наполеон.

— Чудя се дали наистина е роднина на Ема — замисли се Джейн, а в ума й се въртяха най-различни предположения.

— Хайде да ги поканим на обяд.

 

 

— Ти съвсем шокира всички, скъпи — шеговито каза Сирина. — Никой друг не се осмелява да се присъедини към нас. — Бяха сами на дансинга.

— Прекалено заети са да те одумват — сухо отбеляза Бо. — А това ме подсеща, че ти забранявам да разговаряш с шведския консул.

— Той е прекалено дебел — весело отвърна Сирина със закачливо пламъче в очите. — Съвсем не е мой тип.

— Не е зле никой друг да не е твой тип, освен мен — прошепна той сега, когато отегчителните часове на принудително добро поведение вече започваха да му се отразяват.

— Колко мило! Проявяваш ревност.

— Не ревнувам. — Каза го, без да се замисля, а идеята му се стори малко нелепа.

— Е, тогава се държиш собственически. — Разбрала границите на собствената си независимост, тя се радваше да забележи, че я желае.

Той любопитно я изгледа.

— Невъзможно.

— Да потанцувам ли с шведския консул? — попита Сирина с медено гласче.

Бо веднага свъси вежди.

— Не и ако не искаш да пролея шведска кръв тази вечер.

— Да не би да искаш да одобряваш партньорите ми?

— Добра идея — кисело отбеляза той, като се чудеше как е възможно толкова да е загрижен с кого танцува тя.

— Би могъл да танцуваш с мен цялата вечер — закачливо прошепна тя.

— Не, не — тихо каза Бо, леко раздразнен. — Избери си когото пожелаеш за партньор, сладурче.

— Така ли?

— След като съм изправен пред възможността цяла вечер да танцувам, определено да. — Погледът му за кратко се спря на музикантите. — Колко дълго ще продължи този танц?

— Колко сте мил, милорд.

Той за миг прикова поглед в развеселените й очи.

— На теб това ти харесва, нали? — изръмжа той.

— Но ти толкова хубаво танцуваш, Бо — измърка Сирина като куртизанка. — Защо не се позабавляваш още малко?

— Защото ако държа жена в обятията си, милейди — небрежно отвърна Бо, — повече ми се иска да я чукам.

— Шокирана съм, лорд Рошфор — каза тя и се престори, че е ужасена като всяка почтена дама.

— Не знаех, че все още мога да шокирам хората — каза й с усмивка, — още по-малко теб.

— А сега аз те принуждавам да си губиш времето — закачливо каза тя.

— От време на време нямам нищо против да направя изключение.

— Защото съм толкова очарователна. — Тя нахално го изгледа.

— Определено заради това — тихо каза той.

След като изпълни джентълменското си задължение веднага след задължителния танц, Бо се поклони на Сирина и едва доловимо й прошепна: „Надявам се да се държиш прилично!“ и още преди да беше успяла да му отговори, той се запъти към залата за карти. Макар че хазартът с предимно позастарели дипломати не му беше особено по вкуса, той го предпочиташе пред танците. Бо взе участие в няколко игри, и пи доста, за да не умре от скука, и често ставаше от мястото си, за да се приближи до балната зала и да види кой в момента танцува с любимата му.

Започна да брои минутите, после да пресмята кристалчетата на полилея. Декорациите по шинелите на консулите стигаха до осемдесет и пет, отбеляза той точно в единайсет часа и седемнайсет минути; но както винаги, играеше много добре, сякаш хазартът беше нещо като условен рефлекс, запечатан в съзнанието му. Времето обаче минаваше толкова бавно, че той започна да се чуди дали елегантният часовник над камината няма нужда от поправка. Но още повече го тревожеше въпросът колко дълго траеха тържествата за генералните консули.

Няколко минути по-късно, когато лорд Дъферин дойде на тяхната маса с маниерите и езика на човек, който е попрекалил с чашките, Бо реши да го изпита дали все още може правилно да брои картите. А когато Дъферин започна от време на време да му намига, Бо първоначално реши, че възрастният човек има някакъв тик на окото. Той учтиво не обърна внимание на това, което смяташе, че се дължи на възрастта или прекомерното пиене, и се съсредоточи над картите си. Спечели толкова много, че привлече вниманието към тяхната маса. Насъбрали се бяха доста хора, забеляза Бо, когато вдигна поглед, след като отново спечели десет хиляди. Дъферин вече се потеше, защото беше загубил много, но при следващите две раздавания успя да си върне една голяма сума и наблюдаващите ги започнаха да коментират късмета му.

— Така е по-добре — възкликна лорд Дъферин с усмивка, избърса си челото с носна кърпа, а със свободната ръка прибра спечеленото. — Имах нужда от късмет и проклет да съм, ако той не дойде. Макар че — той толкова силно намигна на Бо, че този път жестът му не можеше да бъде сбъркан — не бих имал нищо против, ако тази братовчедка — госпожица Блайд — стоеше и на моя страна, момчето ми. Дочувам разни шушукания за братовчедките, а, Рошфор — добави той и се засмя. — Но пък всички трябва да се позабавляваме, нали?!

Няколко човека ахнаха, а над масата веднага настъпи гробно мълчание.

— Моля? Нещо не те чух — хладно каза Бо със смразяващ поглед.

— Дамата в хотел „Йорк“, момчето ми — отвърна лорд Дъферин, който невъзмутимо продължи: — Видях ви с госпожица Блайд преди два дни…

Бо леко остави картите си на масата, после постави ръка върху тях, а зад суровия му поглед не личеше, че е бесен.

— Сигурно си се заблудил.

— Не бих могъл да объркам тази златна коса, това лице и тези… — Дъферин се спря, когато забеляза, че в стаята изведнъж беше станало невероятно тихо. Той се озърна и видя шокираната публика, която се беше насъбрала около тях с погледи, изпълнени с очакване — като на зрители при публично обесване.

— Тази вечер за пръв път срещнах госпожица Блайд. — По гласа на Бо не личеше нищо, но позата му беше подчертано заплашителна.

— Разбирам! — прошепна лорд Дъферин едва доловимо и се вцепени от страх.

— Така че е изключено да си я видял с мен преди — тихо продължи Бо, като произнасяше всяка дума ясно и отчетливо.

— Да, да, наистина лорд Рошфор, както кажете — веднага се съгласи Дъферин. — Грешката е изцяло моя. Напълно и най-смирено ви моля да ми простите — добави той с разтреперан глас, защото Бо имаше страховита репутация в дуелите.

— Трябва да се извините и на госпожица Блайд.

— Да, разбира се, разбира се — бързо се съгласи той, а по челото му беше избила пот. — Ще се извиня най-вече на нея. — Той преглътна. — Сигурно малко повечко съм си пийнал тази вечер. Бихте ли ме извинили сега, искам да кажа, ако намирате извинението ми за приемливо, сър!

За миг Бо мълчаливо прониза с поглед разтреперания човек, а после кимна.

Лорд Дъферин сковано и със залитане се изправи на крака и закрачи нестабилно в желанието си да се отдалечи по-бързо, но едва не падна и беше прихванат от тълпата. Той се изправи и си запроправя път сред зяпачите, а после избяга от залата.

— Забавлението свърши — отбеляза Бо и обходи гостите с мрачен поглед. — Някой трябва да отнесе спечеленото на лорд Дъферин — спокойно добави той, после стана от стола и прибра собствената си печалба и бутилка бренди.

Тълпата отстъпи, когато закрачи към балната зала, а зад него коментарите гръмнаха като фанфари.

Ако скандалът не го беше изпреварил, Бо знаеше, че всички събития от залата за карти щяха да станат обществено достояние благодарение на клюките. Затова трябваше да съобщи и на Сирина. Той си запроправя път сред двойките и прекъсна танца й с млад офицер.

— Би могъл да бъдеш по-учтив, скъпи — любезно прошепна Сирина, когато Бо я задърпа по дансинга. — Мисля, че изплаши лейтенант Малъри.

— Да тръгваме — рязко заяви Бо, който никога не се беше държал прилично толкова дълго време и сега се беше изнервил.

— Не можем да си тръгнем заедно.

— Особено сега — отвърна той с въздишка, като разбра, че скоро трябва да й разкаже, защото любопитните погледи вече ги следяха. — Току-що до смърт подплаших Дъферин в залата за карти. Дъртакът намекна, че ни е видял в хотел „Йорк“ — добави той на въпросителния й поглед.

— Как го намекна? — бавно попита Сирина, която изведнъж осъзна, че всички гости с любопитство са се втренчили в нея.

— Не достатъчно умело, глупакът му с глупак — отговори Бо и леко се намръщи. — Но половин час ми се извиняваше, след като му посочих грешката.

Макар че не й представи случая в подробности, тя умееше да чете между редовете.

— Ти си го заплашил.

— Не, всъщност не го заплаших. Просто му казах, че сигурно се е заблудил.

— И това е всичко? — Облекчението й беше очевидно.

— Нещо такова — неопределено каза той. — Приключи. Никой не пострада. Но, за бога, Сирина — оплака се той, крайно изтощен, — скуката е непоносима. Моли се всички да си тръгнат скоро, защото възнамерявам да те грабна, независимо от последиците.

— Защо не тръгваш? Разбирам те — ще дойда, когато мога.

— И да оставя да те награбят всички тези похотливци? Как ли пък не. — Това го казваше мъжът, който едно време смяташе, че да си споделяш жените с приятели е приятно развлечение.

— Би могъл да потанцуваш с мен, докато не си тръгнат музикантите — предложи тя с весело изражение.

Той изстена.

— Освен това можеш да правиш компания на Деймиън и неговите приятелчета ей там. — Тя посочи групичката, която обсъждаше нещо в нишата до вратата. — А когато стане възможно, ще се измъкнем.

— Ще се наложи да си платиш обаче за това скучно нашествие в обществото. Очаквам полагащата ми се компенсация — саркастично прошепна Бо.

— А аз с удоволствие ще ти я дам — послушно отвърна Сирина. — Изключително много се забавлявам.

Той толкова се изненада, че за миг престана да танцува. Изобщо не разбираше как е възможно така искрено да се забавлява на една толкова обикновена вечеря.

— О! — възкликна той.

— Върви си! — отвърна тя и се усмихна. — Не би могъл да разбереш.

Бо предпочете компанията на Деймиън като по-малкото зло и прекара остатъка от вечерта като от време на време се заслушваше в разговора за войната. На моменти се включваше и той, защото добре познаваше събитията в ролята на куриер на външното министерство. Дебатираха доколко искрено беше желанието на Наполеон за мир. Някои обвиняваха неотстъпчивостта на Австрия, други — амбициите на Наполеон. Пит отново стана повод за нападки по няколко въпроса.

Темата за неотдавнашния спор в залата за карти изобщо не беше повдигната, макар че всички в залата бяха чули за забележките на лорд Дъферин. Никой не беше такъв безумец, че да я подхване в присъствието на Бо. Така беше избегнат един голям скандал. А първият бал на госпожица Блайд в обществото мина при небивал успех.