Сюзън Джонсън
Дете на порока (21)

Двадесет и първа глава

На Сирина й беше заповядано, макар и с мили думи, да се появи в трапезарията в девет.

Същия следобед пристигнаха смарагдите от генерала — великолепна огърлица и обици, които Франко донесе и с грациозен поклон връчи на Сирина в златно ковчеже.

— С поздрави от генерал Масена — беше й казал той.

Когато пристигна, за да я облече, прислужницата й предаде съобщение от генерал Масена, в което се казваше, че той „би бил много щастлив, ако мадмоазел си сложи смарагдовите бижута вечерта“.

Колко дълъг път беше изминала от спокойния си живот в Глостършир, помисли си Сирина. Чудеше се какви щяха да бъдат другите заповеди, които трябваше да изпълнява, преди вечерта да свърши, и гледаше как прислужниците донасят медни кофи с вода за ваната й. Тази вечер я готвеха да стане последната любовница на генерал Масена. А тя не знаеше какво да прави.

Ами ако му откаже? Какво щеше да се случи с нея? Тя потрепери от ужас. Може би трябва само да се съгласява и да се преструва, че не й прави впечатление, как я третират като куртизанка?

Тя не проговори, докато я къпеха и обличаха, чувстваше се като затворничка, която щяха да заведат до ешафода, а мълчанието й очевидно не правеше впечатление на прислужницата, която с удоволствие заповядваше на подчинените си. Тя командваше, а те се подчиняваха, носеха сапун, кърпи и още вода. Прислужницата на два пъти не одобри шампоана, преди да се спре на подходящия аромат. Генералът очевидно предпочиташе жасмин, защото в банята силно ухаеше на него.

Прислужницата подбра и подходящо бельо, след като Сирина заяви, че не я интересува с какво ще се облече. Нежната коприна на шемизетата и воаленият корсет галеха тялото й, разкрасено за удоволствието на генерала.

Корсетът служеше единствено да повдига гърдите й над щедрото деколте на роклята от бял копринен муселин, през която всичко се виждаше. Нямаше съмнение за целта, заради която беше тук, облечена с подобни дрехи — бельо с телесен цвят, с което изглеждаше като гола, и което прилепваше по тялото й, когато се движеше.

Косата й беше вдигната по антична мода — русите й къдри падаха надолу, хванати високо на тила й. Смарагдовата огърлица лежеше на разголената й гръд като чувствена покана за поглед, за допир.

Несъмнено ослепителна, беше заключението на двайсетината мъже, когато се появи в трапезарията. Всички се обърнаха да я изгледат, застанала на вратата, смарагдите привличаха погледите, а едрите й гърди приковаваха вниманието им. Всеки офицер завидя на генерала, който се приближи, за да поздрави дамата, която Солиняк му беше довел от Флоренция.

— Добър вечер, мадмоазел — каза Масена, когато стигна до нея, и леко се поклони. — Солиняк ми каза, че се казвате госпожица Блайд. Добре дошла в Милано. — Той не се представи и Сирина се почуди дали това се дължи на наглост или срамежливост. За разлика от няколко негови офицери, облечени в официалните си униформи, целите позлатени, той носеше строга черна униформа без медали и отличия. — Смарагдите много ви отиват — добави той с безизразен глас.

— Не знам какво да ви отговоря, сър. — Да не би да трябваше да му благодари за подаръка, след като му беше пленница, независимо че вероятно са били на някоя друга в близкото минало?

Той се усмихна и я хвана за ръка, после я въведе в стаята с елегантен жест — ръката му беше силна, загоряла, без бижута.

— Приятели, госпожица Блайд се съгласи да ни направи компания на вечеря. Моля, приветствайте я.

Всички бурно я аплодираха, особено по-младите офицери.

— Както виждате, госпожице Блайд — тихо каза той с лека усмивка, — присъствието ви се оценява високо. Позволете да ви предложа малко вино.

— Не, благодаря. — Опитваше се да прикрие, че гласът й трепери, но ветрилото, което държеше в ръка, почти беше готово да се скърши.

— Няма да се възползвам от вас, госпожице Блайд, ако пийнете малко — развеселено отбеляза той, забелязал странната извивка на ветрилото от слонова кост и дантела. Повика един лакей: — Дамата желае чаша вино.

Лакеят се появи с пълна чаша и Масена й я подаде, като наблюдаваше как му се подчинява и я вдига към устните си.

— Вечерта няма да ви изглежда толкова заплашителна след чаша вино — нежно отбеляза той. — Нямам намерение да ви навредя. А сега елате — продължи той по-сериозно. — Солиняк няма търпение да поговори с вас. Той е познавач на изкуството и ми каза, че рисунката ви била много добра. Ще ви говори неспирно за колекцията си, така че когато ви се стори, че се унася, просто си тръгнете. Вече го предупредих, че имате разрешението ми да не му обръщате внимание.

Тя се усмихна, защото знаеше, че той именно това очаква от нея, после генералът съвсем леко се наведе, за да може устата му да е по-близо до ухото й и прошепна: „Така е по-добре“.

Може би виното наистина беше оказало очакваното въздействие или може би учтивостта на генерала и офицерите успокои най-големите й страхове, защото след малко Сирина откри, че се отпуска сред веселата компания. На вечеря седеше до генерала и слушаше шеговитите разговори за семейства и коне, а не за войни. Говореха си за домовете, които бяха оставили след себе си, обсъждаха вероятността кой може да спечели най-много на карти. От време на време и тя откриваше, че се смее, а когато Масена я заговори, вече не мереше думите си, преди да му отвърне. Първоначално й се струваше много странно, когато осъзна, че тези мъже почти по нищо не се различаваха от мъжете, с които вечеряше едно време в Глостършир. Дори за миг забрави, че не е гостенка, а пленничка.

След вечеря се оттеглиха в голям салон, който беше готов за карти, и докато няколко от офицерите играеха, генералът я покани да седне на неговата маса и да поиграе с него.

Подаде й няколко златни монети и без да я пита, помоли раздаващия картите и тя да се включи. При създалите се обстоятелства да откаже би означавало да направи сцена.

Той, разбира се, го знаеше. Масена наблюдаваше как по време на вечерята тревогата изчезва от погледа й, доставяше му удоволствие да я ухажва. Искаше тя да играе карти, защото щеше да я остави да победи, а дамите обичаха да побеждават.

А после късно вечерта щеше да поиграе друга игра с нея. Игра, в която той щеше да спечели.

 

 

Не след дълго Сирина вече беше умножила дукатите. Дамата беше удивително веща в играта, което накара Масена да се усъмни в престорената й наивност. От опит знаеше, че жени, които ги биваше на карти, ги бива и в други забавления. Парадоксът между наивността и учудващите й умения, които бяха характерни по-скоро за дама от обществото, изостриха любопитството му. Трябваше да разпита от какво семейство произхожда. Независимо дали беше графиня или прислужница, удоволствието, което му доставяше, беше еднакво. Масена не търсеше постоянна връзка, а само сексуални развлечения.

Пиха чудесни вина и започнаха още повече да се смеят с напредването на вечерта, когато празните бутилки се бяха умножили. Сирина се убеди, че генералът има право. Неизбежният край на вечерта щеше да е по-поносим с една-две чаши вино. А тя не хранеше илюзии по отношение намеренията на генерала.

Един ординарец прекъсна играта им малко след полунощ и се извини, след което предаде някакво съобщение на Масена.

Генералът прегледа съобщението, после каза: „Въведете го“, а след това раздаде картите.

— Някакъв търговец от Флоренция иска да обсъди дарение от Фиезоле — неясно отбеляза той в отговор на питащия поглед на Солиняк. — Четири хиляди ще искам.

— Кой от Флоренция? — попита Солиняк, който проявяваше предпазливост по това време на нощта.

— Синьор Алори. Банкер. Играеш ли, Солиняк?

Главнокомандващият щаба бързо погледна картите си и ги остави на масата.

— Солиняк пасува — отбеляза Масена. — Някой друг ще играе ли?

— Аз — каза Сирина. — Четири хиляди ли казахте или десет хиляди? — небрежно попита тя.

— Харесва ми, когато дамите играят смело — тихо отбеляза Масена. — Предполагам, че беше десет хиляди, госпожице — добави той и остави още няколко жетона в средата на масата. — А сега какво ще правите? — Погледът му вече беше омекнал и излъчваше някакъв своеобразен чар. Тя започна да разбира защо войниците му го следваха навсякъде, защо жените тичаха подире му.

— Смятам, че ще накарам джоба ви да олекне, мон женерал. Вижте — мило каза тя и бавно започна да обръща всяка карта, докато не подреди всички на масата, — четири кари и вале спатия.

— Удоволствие е човек да губи от красавица като вас, госпожице Блайд — прошепна Масена и остави картите. — Какво ще си купите със спечеленото?

Преди да беше успяла да отговори, нещо отвлече вниманието на Масена.

— Виждам, че банкерът е пристигнал — каза генералът и се наведе, за да прошепне нещо на Солиняк. Той веднага извъртя глава и се загледа в човека, който се приближаваше към тях.

Сирина забеляза съсредоточените погледи на мъжете, после вдигна очи и ахна от изненада.

Вниманието на Масена беше привлечено от реакцията й и той забеляза как Сирина цялата поруменя.

— Познавате ли господин Алори? — тихо попита той.

— Не, не съм сигурна… не, не. — Сирина започна да се запъва и да се опитва да не поглежда Бо, не желаеше да го издава или да направи положението му още по-опасно.

Той вървеше бавно из голямата стая и привлече вниманието на всички не само с необичайния момент, в който се беше появил, но и с външния си вид. Целият беше в прах от пътуването, кожените дисаги, които беше преметнал през рамо, звучно подрънкваха, докато вървеше, а потропването на шпорите му рязко контрастираше с внезапно настъпилата тишина в салона. Стъпваше бавно, със спокойно изражение, съзнаваше, че го наблюдават с интерес. Беше виждал веднъж Масена при Леобенското примирие, спомни си Бо. Дали генералът го беше запомнил сред тълпата хора в Шлос Егенвалд в онзи ден?

Ординарецът, който вървеше пред него, го представи, когато приближиха до масата на Масена.

— Господин Алори, сър.

— Какво те води в Милано, Рошфор? — дружелюбно попита генералът. — При това толкова спешно. — Той спокойно заразглежда прашните му дрехи.

— Дойдох по работа, генерале — невъзмутимо отвърна Бо.

Генералът имаше забележителна памет. Леобен беше преди три години, в залата за конференции имаше над сто човека, освен това никой не ги беше запознал.

— Държавна работа? — спокойно попита Масена.

— Не. Частна. — Погледът на Бо беше привлечен от Сирина, облечена като куртизанка до генерала, или по-скоро разсъблечена като куртизанка, помисли си той, разгневен и мрачен. — Бижута ли събирате, госпожице? — прошепна той саркастично, когато забеляза смарагдите, които красяха пищната й гръд. — Само руснаци правеха такива огърлици.

Сирина се сепна, сякаш я беше ударил, а после почервеня като рак. Как се осмеляваше да си мисли, че по нейно желание е тук…

— А-а… — каза генералът, който внезапно се беше сетил. Той хладно огледа останалите офицери на масата и ги освободи с жест. Когато те излязоха, той кимна на Бо да седне. — Значи познавате госпожица Блайд? — небрежно попита Масена.

Гневът на Рошфор при вида й беше толкова очевиден, че не беше нужно да пита.

— Много добре — шепот като плющящ камшик.

— Госпожица Блайд не беше сигурна, че ви помни, когато я попитах.

Бо за миг изгледа Сирина.

— Може би ще ми се предостави възможността да й освежа паметта.

— А какво ли би ме накарало да ти позволя да го направиш? — Предизвикателството беше вече на лице.

— Защото възнамерявам да ви се отплатя за това — тихо отвърна Бо. — Дошъл съм да я купя от теб.

Масена за миг повдигна вежди, но когато заговори, тонът му беше мек.

— Друг път купувал ли си жени, Рошфор? Мисля си, че не ти се е налагало.

— Любовниците винаги струват пари, генерале. И двамата го знаем.

— Някои повече от другите — съгласи се генералът при спомена за скъпите предпочитания на графиня Гончанка, за разлика от вкусовете на красивата седемнадесетгодишна балерина, която се задоволяваше с няколко бонбона и нови рокли. Спомни си той с болка и съжаление Тео, която искаше само любовта му. А той й беше изневерил.

— Знаех си, че ще ме разбереш — каза Бо и прекъсна мислите на генерала. — Кажи колко искаш, генерале, и ще те освободя от присъствието на госпожица Блайд.

— Не съм за продан, лорд Рошфор — ядоса се Сирина и гневно се наведе напред, побесняла от обидата. — Не съм кон или картина, или някаква скъпа вещ!

— Госпожица Блайд ти е била любовница? — запита Масена, отново приковал вниманието си в Сирина след издайническите й реакции.

Тя не обръща внимание на сцената, в която играе главна роля, ядосано си мислеше Бо, а белите й едри гърди почти изскочиха от прозрачния корсет, когато се наведе напред, за да му се скара. Искаше му се да прикрие голотата й с мундира си, гневеше се, че други мъже нескрито й се наслаждават.

— Аз я доведох тук от Англия — каза той, а по лицето му потрепна мускул. Единствено желязната му воля го караше да си остане на мястото.

— Значи си бил във Флоренция? Там е малко забутано за талантлив човек като тебе… — Масена знаеше, че Бо Сейнт Джон беше един от най-добрите и интелигентни млади помощници на английския премиер.

— Той ме напусна във Флоренция — жлъчно каза Сирина с вледеняващ поглед.

— Да не би да си загубил интерес, Рошфор?

— Винаги губи интерес — нахално се намеси Сирина, на която не й харесваше безцеремонността му. Мразеше да я обсъжда така, сякаш не беше в стаята, а най-вече го ненавиждаше и за плътското му излъчване — само власт, власт, власт.

— Не съм сигурен, че дамата желае да замине с теб. — Проницателният поглед на генерала се спираше ту на Бо, ту на Сирина.

— Тя невинаги знае какво иска — бързо отвърна Бо с очи, които искряха от гняв.

— Май че ти е доста ядосана, Рошфор.

— Винаги съм успявал да я накарам да промени мнението си, ако проявя въображение.

Сирина се изчерви.

— Предполагам, че намекваш за секс — проточи Масена.

— А аз не съм вкусил от хубостите на госпожица Блайд. Опасявам се, че прекалено рано си дошъл, Рошфор. Не можеш да очакваш просто да ти я отстъпя… — Той леко сви рамене.

Дали наистина искаше Сирина или просто качваше цената, почуди се Бо. Не че тактът беше от някакво значение, след като Бо беше разбрал, че Сирина все още не е недокосната от генерала.

— Бих могъл да те накарам да промениш решението си — каза Бо, после се протегна да вземе дисагите и ги остави на масата, където шумно издрънчаха.

— Значи това не влиза в държавните ти задължения? — попита Масена. Той веднага промени мнението си за собствеността при вида на златото. На него постоянно му се налагаше да се пазари и уговаря, а победата изискваше повече циничност от воденето на война. Той с удоволствие би приел златото, което щеше да облекчи постоянните му финансови затруднения, които изпитваше при упражняването на службата си. А ако златото беше английско, още по-добре.

— Този въпрос е личен — заяви Бо. — Няма защо да спорим. Ще платя, независимо от цената.

— Почакай — недоволно повиши глас Сирина, засегната от безцеремонното разпореждане с тялото й. — Само една минута, по дяволите!

И двамата мъже за миг я изгледаха, учудени от яростта й. В мъжкия им свят жените изобщо нямаха право на глас.

— Имам едно предложение. — Тя наруши тишината, твърдо решена да поиска отмъщение за поведението на Бо Сейнт Джон. — Нещо по-интересно от тази парвенюшка размяна на злато.

Масена наклони глава, за да я изслуша.

— Хайде да поиграем на карти, за да разрешим този въпрос. Ако аз спечеля, тръгвам си от тук тази вечер. Ако не, оставам с победителя. — Гласът й вече звучеше по-нормално, толкова се беше разгневила, че вече не изпитваше страх.

Масена и секунда не се поколеба. Едно от най-ценните му качества на стратег беше способността незабавно да взема решения. Той протегна ръка към тестето карти.

— Карти или нещо друго? — попита той. — Изборът е ваш, госпожице Блайд.

— Карти. — Тук нямаше равна на себе си, както Бо Сейнт Джон нямаше равен в секса.

— Това устройва ли ви, лорд Рошфор? — попита генералът с неизменна вежливост и добро настроение. Човек винаги се възбужда, когато играе на комар и наградата е дама. Освен това, имаше възможност да спечели два пъти — веднъж за себе си и веднъж от Рошфор. Ако Сейнт Джон спечелеше, пак щеше да го накара да си плати за удоволствието да отведе дамата. Това му харесваше.

— Чудесно — каза Бо и махна дисагите от масата.

Споразумяха се. На Масена му се падна да играе последен, а седналата отляво Сирина щеше да започне.

Раздадоха картите, по три на всеки, и десетка купа се оказа коз.

— Мисля, че пет хиляди дуката ще са достатъчни за начало — каза Масена, докато броеше — или еквивалентът им във флорини, Рошфор, ако предпочиташ така.

Играта започна.

Сирина имаше само един коз — поп купа — силна карта — но не беше ас. Дали да не започне с него, като разчита, че на никой не му се е паднало асото, или да играе по-премерено и да изчака, докато види какво имат другите? Трябваше да вземе две от трите ръце, за да спечели играта.

Ще рискувам, реши тя, и остави инстинктите й да я водят. Започна с поп купа.

Масена я последва с дама купа.

Пулсът на Сирина вече се поуспокои. Беше спечелила първата ръка.

— Поздравления, мадмоазел. — Масена леко се усмихна, след като разбра, че тя е рискувала всичко и е започнала с най-силната си карта. — Имате много късмет — добави той учтиво.

— Може би на жените им върви повече — ведро отвърна Сирина с повишено настроение, защото й беше провървяло.

Бо се намръщи. Много смело го беше изиграла — не беше аматьорска работа.

— Някои хора не обичат да губят — мило каза Сирина и погледна Бо иззад картите.

— Имай го предвид.

— Разбира се, лорд Рошфор. Но вие имате още две възможности да спечелите, така че няма нужда да се мръщите.

— Деца, деца — шеговито ги укори Масена. — Не обичам противоречията.

— Приемете извиненията ми, сър — бързо се намеси Сирина, защото не искаше да разгневява човека, който можеше да я пусне да си ходи. — Напълно готова съм да започна.

Тя бързо погледна двете карти, които й бяха останали в ръката. Понякога късметът може да се подуши, казваше баща й едно време. Възбудено си пое дъх. Надяваше се, че на Масена не му бяха останали повече козове, защото иначе нямаше да си изиграе дамата; надяваше се, че Бо не дебне с асо купа, и започна с нейното асо спатия. Дано не предизвиквам съдбата, помисли си тя. Отчаяно имаше нужда този път да се получи. Другата й карта беше слаба и ненужна.

По дяволите, игра неразумно, ядосано си помисли Бо, който независимо от това й се възхищаваше — можеше да си загуби асото, ако някой имаше независимо каква купа. Той обаче трябваше да отговори на боята и изигра единствената си силна карта — поп спатия.

Масена игра спатия петица, а Сирина си позволи леко да се усмихне и втората ръка беше нейна.

— Благодаря ви, господа — каза тя учтиво, сякаш преди това не беше заложила всичко на този ход. — Беше ми много приятно.

— Направо да ви се чуди човек, госпожице Блайд — каза Масена, впечатлен от майсторството на дамата, демонстрирано за пръв път тази вечер. — Къде усвоихте тези умения?

— В скута на татко, генерале.

— Преди никога не си играла така — каза Бо с проницателен и хладен поглед.

— Да, но преди нямаше опасност някой да ме купува. А вие съвсем малко ме познавате, лорд Рошфор — пошегува се тя.

— Засега — процеди той.

— Завинаги, милорд — парира го Сирина и стана от стола. — А сега бихте ли ме извинили. Нямам търпение да тръгна за Флоренция.

— Ще ви изпратя ескорт. Солиняк! — Масена извика шефа на щаба си.

— Благодаря, сър. — Сирина не беше такава глупачка, че да му откаже. Сама жена на път беше лесна плячка за всеки.

— Госпожицата си тръгва, Солиняк — тихо каза Масена, когато дойде помощникът му. — Искам да я придружиш до Флоренция.

— Да, сър. — Изражението на Солиняк беше безизразно. Щеше да чуе подробностите по-късно.

— Подготви ескорта — заповяда Масена, — а госпожица Блайд веднага ще слезе.

— Благодаря ви, сър — каза Сирина, когато полковникът се обърна и си тръгна.

— Изборът на Солиняк невинаги е мъдър — отбеляза Масена и сви рамене. — Може би ще се срещнем отново.

— Оценявам вниманието ви.

— Вземи смарагдите като част от спечеленото на карти, както и аванса.

— Не мога.

— Настоявам. — Той леко смени изражението си, отново беше върховен главнокомандващ.

— Благодаря ви — отговори тя разумно. — Прекалено сте щедър.

— Напомни на Солиняк, че имаме нужда от него, когато пристигне във Флоренция. Знам какъв страстен колекционер е.

— Не мисля, че ще ме послуша, сър.

— Дамата е реалистка, а, Рошфор? — засмя се Масена.

Той хвърли един поглед на Бо, който се беше изтегнал на стола.

— И още как — измърмори той.

— Хайде сега, Рошфор, госпожица Блайд спечели честно. Дай й това, което й се полага.

— Така и възнамерявам — отвърна той заплашително.

— А аз ще се сбогувам с вас, господа — весело каза Сирина и не обърна внимание на заплахата на Бо. — Приятно пътуване към Англия, лорд Рошфор, и благодаря, генерале. — Тя се поклони, а смарагдите заблестяха по красивите й надигащи се гърди. След миг вече беше излязла, а след нея във въздуха остана само лекият аромат на жасмин.

— Рошфор, прекалено навътре го приемаш — пошегува се Масена. — Не си загубил чак толкова много — само няколко хиляди флорина, освен това има стотици други жени, с които можеш да замениш госпожица Блайд, колкото и красива да е. — В гласа му се беше прокраднала тъжна философска нотка, защото тази година твърдението му беше подложено на изпитание без Тео. — Има ли значение кого чукаме — каза той, — стига жената да иска и да е на разположение. Кажи на Пит това — той пие прекалено много и не чука достатъчно. Това го кара да затъпява.

— Бонапарт няма подобен проблем — саркастично отбеляза Бо.

— Точно това исках да кажа и аз. — Генералът като че ли отново се отпусна и заговори с познатия си безгрижен тон. — Кажи какво искаш — още една русокоса хубавица? Лонд ще намери някоя, която ще разведри мрачното ти настроение. А сега, когато отново предстои да подпишем мирен договор с Австрия, дори няма да конфискувам златото ти. Поне заради това ми се усмихни — каза Масена с дяволита усмивка при спомена за неотдавнашните събития. Ако пожелаеше, можеше и да му вземе златото — можеше да го вземе цялото и дори да задържи Бо в плен, ако поискаше, при положение че Англия все още беше във война с Франция. Но в момента островното кралство беше без съюзници, защото примирието беше подписано, нямаше необходимата пехота и поне в близко бъдеще нямаше опасност да се окаже някаква сериозна заплаха. Можеше да си позволи да бъде великодушен.

Бо се усмихна на щедрия си домакин, на генерала, който беше най-даровитият главнокомандващ във Франция.

— Каква руса хубавица? — попита младият граф.

Масена се запревива от смях и помаха на адютанта си Лонд да се приближи.

— Лорд Рошфор ще бъде наш гост тази вечер, а той предпочита блондинки. Кажи коя от нашите ще му хареса?

Иполит Лонд с желание изпълняваше задълженията си на агент снабдител на Генералния щаб. Винаги се намираха дами, които бяха склонни да се възползват от услугите на победителите.

— Графиня Фильо определено е руса и е много страстна, сър.

— Можеш ли да я доведеш тук, да речем след един час?

— А за вас, сър?

— Доведи ми циганка. Изведнъж се уморих и не ми се занимава с ухажване. — Освен това станах жертва на разочарованието и меланхолията, помисли си Масена при спомена за Тео.