Сюзън Джонсън
Дете на порока (2)

Втора глава

Нещо определено неприсъщо за най-отявления лондонски женкар, помисли си мадам Ла Клерк на следващата сутрин, когато Бо Сейнт Джон се изтегна на розовия й диван с къдрички. На коленете на младия мъж седеше малката му сестричка. Най-търсената лондонска модистка никога не беше виждала в пробните си граф Рошфор без любовница. Той беше един от най-добрите й клиенти. Обикновено небрежен и скандален, с чувствено излъчване към кипрещите се пред него любовници, днес той се проявяваше като нежен и добър брат на сестрите си. Тях също ги задиряше, но без обичайното си нахалство. Независимо дали купуваше за сестра или за любовница, Сейнт Джон беше изключително щедър. Напазарува дузина рокли за младата госпожица Жизел, без изобщо да постави под въпрос избора й на платове, които бяха очевидно неподходящи за нея, без изобщо да попита за цената. А когато детето на коленете му започна да проявява нетърпение, той му позволи да разгърне един безценен топ китайска коприна, за да се позабавлява, а след като малко късно беше забелязал недоволството на мадам Ла Клерк, небрежно подхвърли:

— Изпрати коприната на Сали заедно с роклите. Може би майка ми ще намери начин да я оползотвори.

Без да се броят миговете, когато сърцето й беше свито от страх да не загуби значителна сума заради някаква детска прищявка, в края на краищата сутринта се беше оказала изключително финансово благоприятна за първата лондонска модистка. А и посещението на Бо й беше предоставило чудесната възможност сладко да си поклюкарства. Повечето дами, които редовно посещаваха салона й, проявяваха неистов интерес към всеки слух, отнасящ се до прословутия Бо Сейнт Джон. Какво каза? Как изглеждаше? С кого беше? Така ли, казваха те ококорени, когато ги уведомяваше. Разказът за най-отявления лондонски женкар, дошъл с малките си сестри, щеше да се харчи като топъл хляб.

 

 

След като приключи с братските си задължения, Бо прекара още няколко часа с родителите си, за да обсъдят конете, които щеше да прибере от Неапол, ако животните бяха оцелели при френската окупация и прокралските сражения. Конюшните в провинциалната им вила бяха като преходна станция за чистокръвните животни, които внасяха от Тунис, място за почивка, преди да ги изпратят вкъщи за състезания в Йоркшир.

— Поне няма да ти се наложи да се тревожиш много за френската флота — каза баща му.

— Каква френска флота — ухили се Бо, като си спомни как Нелсъновата победа при Абукир миналата година направо беше разгромила френската флота. А това, което беше останало от нея, сега плахо се командваше от Брюи, в момента под английска блокада в Брест.

— Наемниците обаче винаги представляват опасност — напомни майка му.

— Сигурно ще мога да се справя с тях.

— Бери ли ще е капитан на „Сирена“? — Седнал до жена си на мекия диван, Синджън хвана Челси за ръка.

Бо кимна.

— Добре — каза баща му, доволен, че синът му щеше да пътува с най-добрия капитан в Англия. — Няма да има проблеми с Бери, скъпа — обърна се той към жена си, а после към Бо. — Въоръжен си, нали?

— Десет оръдия. Миналата седмица сложихме още четири.

— Не ми харесва тази работа. — Челси леко свъси вежди. — Толкова ли е наложително това пътуване?

— Можеш да изчакаш — вметна Синджън. — В Неапол все още цари беззаконие. Ако конете са оцелели, там могат да си починат за неопределено време.

— След като Наполеон се измъкна от блокадата и се върна във Франция, говори се, че може пак да окупира Италия. Иска ми се, ако е възможно, да си прибера конете. Независимо какво става там — продължи Бо, — аз искам да замина. Просто искам малко да се позабавлявам.

— Без балетната трупа — хитро отбеляза Синджън.

— И госпожица Гамбета — с усмивка добави Челси.

— Нищо ли не убягва на светските матрони? — попита Бо, без изобщо да се е засегнал. — Кажи ми, маман, за какво си клюкарствате на чай? Вероятно знаете дали Монти ще спечели сърцето на красивата госпожица Гамбета. Сигурен съм, че би желал да научи.

— А аз подочувам — каза Челси, — че мис Гамбета се е засилила да хваща граф.

— Не мен, надявам се.

— Опасявам се, че точно теб.

Бо учудено ахна. Жени, които се стремяха към брак, направо го ужасяваха.

— Сега вече наистина нямам търпение да отплавам. Не че възразявам срещу госпожица Гамбета, но, опазил ме господ, не съм тръгнал да си търся жена.

— И баща ти така каза снощи.

— И е прав. Боже, може би след десет години. — Бо изведнъж се изправи, сякаш чувстваше някаква належаща необходимост да избяга от госпожица Гамбета. — Ще трябва да проверя дали Уилям ми е стегнал багажа и кореспонденцията.

— Изпращай ни писма с дипломатическата поща — посъветва го баща му с развеселен поглед. — Майка ти се тревожи.

— Разбира се, маман. — Той се наведе и нежно целуна Челси по бузата.

— И умната — настоя тя.

Той се усмихна и кимна. Отношенията му с жената на Синджън се градяха на дълбока обич. Собствената му майка беше починала скоро след раждането му и Синджън сам изпълняваше родителските задължения, докато Бо беше бебе. Сдоби се с нова майка години по-късно, когато баща му се ожени повторно.

— Да те очакваме ли след около един месец? — попита херцогът.

— Най-много шест седмици. Дори и да ми се наложи да отида в Палермо и малко да се позабавя в съда, трябва да се върна до средата на март.

 

 

Когато малко по-късно пристигна в ергенския си апартамент в Сейнт Джеймс, Бо завари там Албингтън, който го чакаше полупиян и в компанията на две млади актриси.

— Казах им, че ще те изпратим до Доувър.

— А-а — тихо каза Бо, подаде шапката и ръкавиците си на прислужника и едва чуто попита Уилям за кореспонденцията си. После се обърна към компанията, разгледа усмихнатите лица на красивите актриси, забеляза, че Албингтън, с крака върху каса скъп коняк, отново се беше опаричил и за миг се запита дали желае компания до Доувър. — Опасявам се, че до един час трябва да тръгна — заяви той неутрално.

— И сега сме готови — весело отвърна маркизът. — Лизи досега никога не са я чукали в карета. — Той похотливо се ухили на момичето, настанило се отстрани на фотьойла му.

„Достатъчно силен довод“ — саркастично си помисли Бо.

— Искаш ли малко шампанско? — попита той младата дама, седнала отстрани на двойката, която се целуваше със страстно безразличие към останалите.

— Вече пих — закиска се тя. — Алби поръча от най-хубавите ти запаси.

— В такъв случай аз ще трябва да понаваксам. — Бо прибра кореспонденцията си от подноса, който Уилям му беше подал. — Аз съм Рошфор! — Той продължи да преглежда напарфюмираните любовни послания, които пристигаха ежедневно. После вдигна поглед от познатия почерк на госпожица Гамбета, красящ лилава бележка, и доволен, че толкова скоро си тръгваше от Лондон и нежеланите й домогвания, се обърна към младата дама с гарвановочерни къдрици и прекрасна гръд: — Обичаш ли да се возиш в каляска?

 

 

Сирина заключи отвътре вратата срещу нежеланите посещения на Невил в неделя вечерта и той не се осмели да я разбие. Опасността, че би могъл да събуди сестрите или родителите си, надви над повиците на плътта. Най-после си беше тръгнал, но не и преди да й прошепне грозните и изпълнени с най-дребни подробности закани за това, което би й направил, когато най-после я хване насаме.

След това Сирина не можа да заспи, страхуваше се да не загуби добродетелта си пред толкова напористите му опити, мислеше си как да се отърве от едрото му отблъскващо тяло. В тези безсънни часове с готовност кроеше планове, макар и да бяха само плод на въображението й. За миг се зачуди дали подобни зли помисли нямаше да я изложат на опасността да не получи опрощение на греховете. Дали Бог прощаваше за лошите постъпки, ако бяха направени с цел да се опази? Дори се помоли Бог да я предвожда в начинанието й, но никой не отвърна на молбата й, а и тя нямаше никакво време през последните четири години. Ето защо разумно си стоеше будна, в случай че Невил реши да се върне.

На следващата сутрин, недоспала, тя посрещна с тих стон шума, който момичетата вдигаха при събуждането си в съседната стая. На какви ли грубости и жестокости щеше да бъде подложена днес? Погледна календара, който сама си беше направила и закачила на видно място над леглото, и надигна умореното си тяло с тържествуващата мисъл за юли и своето избавление.

Готвачката бързала, защото на госпожа Тодъм щели да й дойдат гости в ранния предобед, и на горния етаж изпратили само чай с препечени филийки — задъхано обясни прислужницата, която ги донесе, след като беше преодоляла многобройните стълбища. Сирина имаше късмет, че успя да си вземе препечена филийка с масло от чинията, преди момичетата да се нахвърлят на оскъдната закуска като вълци. Тя ядеше бързо — като затворник в обща килия, без да е сигурна, че може да защити оскъдния залък от ученичките си!

Скоро след това дойдоха указания Хана и Каролайн да бъдат облечени в най-новите си рокли и да бъдат доведени на долния етаж, за да се запознаят с гостите точно в единадесет и половина. На слизане обаче токът на Каролайн се закачи в муселинения подгъв и от пищната й рокля се откъсна цял волан. Докато се върнат на горния етаж, за да се преоблече, Сирина и момичетата влязоха в приемната с десет минути закъснение.

Икономът извести пристигането им, защото госпожа Тодъм обичаше да си придава важност пред приятелките, и още преди да е успяла да прекоси прага, до слуха на Сирина достигна леденият глас на госпожа Тодъм.

— Къде ти е новата рокля, Каролайн?

— Блайд е толкова непохватна, тя ме бутна по стълбите и с ток разкъсах волана.

— Невъзможно е човек да си намери добри домашни прислужници — жлъчно отбеляза госпожа Тодъм и сковано се усмихна на двете дами, седнали от другата страна на масата за чай.

— И никакви обноски нямат — жалва се една едра матрона със сухо лице. — Наложи ми се да уволня гувернантката миналата седмица, защото не отговаряше на високите ни изисквания.

Сирина разпозна жената на енорийския свещеник, дъщеря на богат търговец, който беше продал значителната й зестра за по-младия син на закъсал барон. Сирина предположи, че високите изисквания на жената на свещеника по-скоро се отнасяха за почтително отношение, отколкото за обноски, тъй като тя самата не притежаваше нито благородство, нито възпитание.

— Удръж цената на роклята от надницата й — бързо се намеси жената на адвоката на Тодъм, сякаш Сирина не стоеше точно зад момичетата, сякаш беше невидима.

— С цените на мадам Ла Клерк това би означавало да не получава нищо две години — изтъкна госпожа Тодъм със смесица от гордост и гняв.

— Така й се пада — заяви жената на свещеника. — Нейният баща ли беше виконт? Един голям безбожник, доколкото си спомням. Комарджия и позор за християнската общност.

— Вие не познавахте баща ми — рязко се намеси Сирина.

Вероятно умората беше причината за непредпазливия й отговор.

— Извини се на госпожа Стантън — озъби се херцогиня Тодъм с разтреперан от гняв глас. — Веднага.

— Не беше учтиво от нейна страна да злепоставя баща ми, без дори да познава него или обстоятелствата — не се предаваше Сирина.

— Неблагодарна нахалница такава. След всичко, което направихме за теб! Извини се! — Месестите бузи на Мод Тодъм бяха почервенели от ярост, а очите й щяха да изскочат от орбитите си.

Сирина стоеше предизвикателно, без да е сигурна защо беше постъпила така, но усещаше, че с отказа си извършва нещо като самоубийство. Усещаше и затаената омраза, която сякаш изпълваше стаята със злокобната си тишина.

Госпожа Тодъм се размърда на стола и приглушеното скърцане по килима наруши тишината. После вдигна едрото си тяло със забележителна пъргавина и се нахвърли на Сирина сред шумоленето на копринени фусти. Лицето и поклащащата й се брадичка бяха червени като рак.

— Как се осмеляваш да ми се противопоставяш? — закрещя тя с гневен глас, после се приближи на разстояние, от което да може да я достигне, и така удари Сирина, че за миг залитна, преди да успее да запази равновесие.

Онемяла и вцепенена от внезапното нападение, Сирина стоеше, без да може да помръдне, а бузата й пареше от удара.

Момичетата се закискаха, госпожа Тодъм хокаше Сирина като луда, а двете гостенки спокойно седяха със самодоволни усмивки и се наслаждаваха на бурната сцена.

Докато всевъзможните епитети, заплахи и обиди се сипеха върху нея, Сирина най-после беше обзета от някакво странно, необяснимо чувство — едновременно ужасяващо и оптимистично. Без да каже дума, тя се обърна и загърби четири години непрекъснато нещастие.

— Не ми обръщай гръб! — изкрещя госпожа Тодъм. — Веднага се връщай тук! Чуваш ли ме? — Пронизителният й глас отекваше из голямата гостна зъл и враждебен, изпълващ всяко кътче. — Ще наредя да те изхвърлят на улицата, ако не се върнеш веднага! Ще наредя да те хвърлят в затвора!

Всички издържат до един момент, казваше бащата на Сирина едно време, когато загубеше на карти, а днес този момент беше настъпил и за нея в отношението й със семейство Тодъм. Вече нищо не я интересуваше, освен как да избяга — като баща й, който се беше самоубил, след като хазартът напълно го беше съсипал.

Тя се изкачи по стълбите, необикновено спокойна, с мисълта, че наистина е на улицата. Започна да крои как най-бързо да замине за Италия. По-добре щеше да бъде, ако всичките й пари бяха в нея, но във Флоренция можеше да си намери работа и да си възстанови средствата за няколкото месеца, за които не й бяха платили. И там щяха да търсят гувернантки и тъй като майка й беше италианка, тя свободно говореше италиански. Точно така. Всичко е уредено. В този момент не можеше да я спре нито несигурността, нито вътрешната й борба.

„А сега багажът“ — бързо се засуети тя… и изведнъж почувства как я обзема някакво тържествуващо чувство. Тук в Лондон щеше да си купи билет, наизуст знаеше разписанието на корабите, тъй като от месеци все тях следеше. Най-близкият дилижанс за Доувър потегляше от странноприемницата „Кралски герб“ на улица Кингсбридж. Ако побързаше, щеше да хване следобедния дилижанс. След като заключи вратата на стаята си, Сирина набързо прибра малкото лични вещи в две чанти. Не трябваше губи време. Ако госпожа Тодъм реши да я съди, щяха да я хвърлят в затвора. В стремежа си по-бързо да се приготви, за броени минути си стегна багажа, в който само четките и боите й имаха някаква стойност. Нищо не й беше останало от живота й като лейди Сирина Блайд, след като кредиторите на баща й бяха взели всичко ценно от дома и имотите им, а всичките й авоари в момента се намираха в две малки чанти. Върнала си беше обаче свободата, доволно отбеляза тя, после взе багажа и излезе от стаята.

За миг постоя неподвижно в коридора, като се ослушваше за някакви подозрителни звуци от долния етаж, от страх някой да не е тръгнал да я хване. Но целият етаж беше тих и тя безшумно прекоси коридора, а после слезе по стълбите и напусна къщата през една рядко използвана врата към кухненската градина.

Беше необичайно слънчев за февруари ден и след като набързо премина през конюшните зад красивите къщи на площад Ръсел, тя усети, че се усмихва на път към корабната кантора, където щеше да си купи билет. Дори времето беше в тон с настроението й и сякаш вещаеше добро.

Преди съвсем да се беше стъмнило, тя вече беше пристигнала в Доувър. Тъмновиолетовото небе, покрито с буреносни облаци, предвещаваше дъжд. След като кочияшът й даде наставления къде да отиде, тя побърза към корабната кантора и хвана чиновника, тъкмо когато вече заключваше. Той обаче я увери, че багажът й ще бъде качен на „Бети Лий“ по-късно същата вечер и на сутринта при изгрев-слънце щяха да я пуснат да се качи на борда.

— Има ли наблизо странноприемница? — попита тя, без да е сигурна, че ще може да си позволи допълнителните разноски, но с ясното съзнание, че ще й е нужно убежище от наближаващата буря.

— „Пеликанът“ — ето там. — Той посочи една малка измазана сграда, която се издигаше под заслона на голяма зъбата канара. — Кажи на Фани, че аз те изпращам.

Когато разбра, че собственичката Фани се държеше дружелюбно, Сирина събра смелост да попита дали може да остане в салона за през нощта.

— Май не ти достигат паричките, а? — попита Фани с усмивка, в която се четеше разбиране.

— Не бях предвидила, че ще ми се наложи да прекарам нощта в странноприемница — изчерви се Сирина от срам, че й се налага да моли за милостиня.

— Е, миличка, няма за какво да се притесняваш. В салона има достатъчно място като гледам. Само четирима човека са. Но тия лондонски богаташи и кукличките им може би ще вдигат шум. — Тя кимна по посока на една групичка добре облечени посетители. — За препоръчване е да стоиш настрани от тях. Изпиха половин каса от най-доброто ми шампанско и от сега нататък ще вдигат повече шум.

Докато разглеждаше малкия салон с изглед към морето, Сирина забеляза веселата компания, настанила се до прозорците. Двама красиви млади благородници с весело изражение елегантно се бяха излегнали и наблюдаваха драматичните жестове на две дами.

— Току-що си поръчаха и вечеря, затова бих казала, че ще оставят кукличките да ги позабавляват още малко.

— Аз мога да поседна тук в коридора — предложи Сирина.

— За бога, не, чедо. Там няма никакво отопление. Намери си местенце в ъгъла до огъня. — Фани посочи камината с жест. — Ако си седиш мирно и кротко, няма да ти обърнат внимание. Богатите любовчии могат да се окажат опасни за младо момиче като тебе, ако не внимаваш. А когато Тод свърши с обслужването на изисканите господа, ще го накарам да ти донесе чаша супа и малко чай.

Съдържателката великодушно не позволи на Сирина да я засипе с благодарности. А докато изисканите млади господа с интерес слушаха от дамите последните слухове за уелския принц, Сирина се промъкна в края близо до огъня.

Само след няколко часа тя щеше да се качи на кораба, който щеше да я отведе във Флоренция, при нейните приятели семейство Кастели, в художественото училище, което винаги беше мечтала да посещава, откакто майка й беше разказала за всички известни ателиета и колекции в рождения й град. Независимо от смазващата умора и глада, тя се чувстваше удобно и беше на топло, далече от дъжда, който тъкмо беше започнал да вали, сгушена в уютно убежище за през нощта. Ако вярваше в късмета — а тя вярваше със същия комарджийски дух като баща си — би казала, че най-после щастието й се беше усмихнало.

 

 

Малко по-късно тя си изяде супата и изпи чая, докато младите господа и дамите им се угощаваха с най-хубавото говеждо и пудинг на Фани, пиеха шампанско, смееха се и се целуваха. Имаше много целувки, а младите дами дори сядаха в скута на господата от време на време. Сирина се опитваше да не гледа, но шумните им любовни игри бяха от прекалено близко разстояние, за да не им обърне внимание.

От известно време дъждът плискаше по прозорците и между целувките, хихиканията и любовните им игри започваха да се двоумят дали всички да пренощуват тук или да тръгнат за Лондон. На тъмнокосия мъжкар като че ли му беше безразлично дали ще тръгнат или ще останат. И докато целуваше дамата, сгушила се в него, той като че ли не беше там, като че ли си мислеше за други неща.

Докато топлината на огъня проникваше през уморените сетива на Сирина, очите й започнаха да се затварят и закачките на лондонската компания достигаха до съзнанието й сякаш от разстояние… Изведнъж някой изпищя и тя рязко отвори очи, но един бърз поглед й беше достатъчен да разбере, че не трябва да поглежда отново, независимо от инстинктивното си желание. Русокосото конте, много пиян и заливащ се от смях, смъкваше роклята от раменете на любовницата си и като че ли възнамеряваше да я люби, независимо че бяха на обществено място.

— Можеш да затвориш вратата, Чарли, освен ако не си в ексхибиционистко настроение — тихо каза Бо.

— Ти я затвори.

— Чарли-и — запротестира Лизи, а възражението й прерасна в хихикане, когато маркиз Албингтън облиза с език пътечката между гърдите й. После тя тихо заохка със затворени очи и вдигна ръце, за да притисне главата му до гърдите си, а усещането на устните по гърдите й очевидно я караше да отхвърля всички възражения, които може би е имала.

— Като че ли ще ни позабавляват — проточи Бо и разчисти от масата пълните чаши, които бяха най-близо до него.

— Събудете съдията! — Викът от улицата отвън се чу слабо, но миг по-късно вратата на „Пеликанът“ се отвори с трясък. Един прогизнал от дъжда мъж нахълта в осветената от свещи стая с гръмогласни крясъци „Събудете съдията!“.

— Фани, къде си, по дяволите? — изрева той, преди да надникне в салона, за да я потърси. Неуспял да я зърне, той се отдалечи и хукна към задната част на странноприемницата с викове: — Фани, убиха капитан Дарби!

Само за минути в „Пеликанът“ настъпи пълна суматоха и двайсетина мокри от бурята мъже нахълтаха в салона. Вдигната беше тревога от доковете до странноприемницата. Докато всички чакаха съдията да слезе от стаята си на горния етаж, мъртвецът беше вкаран вътре и поставен на една дълга маса до вратата. Дори и при оскъдното осветление, бруталността на престъплението беше очевидна. Главата и лицето на мъртвеца бяха кървава пихтия, обезобразени до неузнаваемост, а по размазаната плът и смазани кости се стичаше кръв по пода и образуваше все по-голяма локва.

— Със сигурност е помощник-капитанът Хортън. От години той и Дарби не се разбираха — каза един от мъжете с поглед, впит в трупа.

— Хортън цял ден се наливаше в „Птиче гнездо“ — отбеляза друг с прегракнал глас.

— Чух да казват, че се кълнял как щял да накара капитана да си плати за боя от миналата година. Сигурно е бил той. — Човекът, изказал това мнение, убедено клатеше глава.

— Като го видях как отплава без капитана тая вечер, напълно е възможно.

— Някой трябва да уведоми Крофърд.

— И вдовицата на Дарби.

Изведнъж в стаята настъпи тишина.

— Фани може да й каже — тихо вметна някой. — Приятелки са.

— Могат ли да открият Хортън и да го върнат?

— Не ми се вярва, той познава морето по-добре от всеки друг — безцеремонно отбеляза мъжът с прегракналия глас. — Плава от дете.

— Може да откара „Бети Лий“ в някое чуждоземско пристанище и охолно да си живее остатъка от дните.

— Той беше грубиян!

Сирина престана да обръща внимание на гласовете на мъжете, когато думите „Бети Лий“ достигнаха до съзнанието й. „Бети Лий“ беше нейният кораб, с ужас осъзна тя, корабът, който трябваше да я отведе сутринта във Флоренция. Няма го, казаха, а това означаваше, че ги нямаше и багажът и парите й за път. За миг тя не можа да си поеме дъх, толкова беше потресена от новината. Всичко, което притежаваше, беше на този кораб, включително и парите, които беше скрила в кутията за бои. Повтаряше си да бъде спокойна, но всеки момент й се искаше да избухне и да заридае от отчаяние. С мъка сдържайки сълзите си, тя си повтори, че е жива, за разлика от капитан Дарби — брутално убит и безмълвен като гроб, само на няколко крачки от нея. Колкото и безизходно да й се струваше положението, то беше далече по-добро от грубата действителност на смъртта.

Трябваше да измисли нещо, размишляваше тя и преглъщаше, за да сподави сълзите си. Докато се опитваше да си възвърне способността да мисли, от тълпата се чу хор от гласове, защото всички заговориха едновременно, когато в стаята влезе съдията.

Той вдигна ръце, за да ги накара да млъкнат.

След като шумът утихна, елегантният млад благородник с тъмната коса се изправи, а с осанката и аристократичното си излъчване веднага накара всички да замълчат. С плътен и сдържан глас, по който не личаха многобройните бутилки погълнато шампанско, той заяви:

— Може би бих могъл да помогна. Тъй като скоро трябва да отплавам, ако искате да изготвите заповедта за арестуване, стига свидетелите да стигнат до заключението, че Хортън е извършил деянието, мога да се погрижа съответните власти в различните пристанища, в които ще се отбия, да научат за престъплението му.

Очите на всички бяха насочени към високия аристократ, безупречно облечен от най-добрия лондонски шивач.

Той стоеше спокойно отпуснат, сякаш му беше познато чувството да бъде център на вниманието на толкова много хора.

— Чудесно, младежо — възкликна съдията на фона на тишината. — Трябва да ви кажа, че корабната компания Крофорд ще ви е задължена. Кога отплавате и за къде?

— Корабът ми е в готовност. Заминавам за Неапол, но съм на ваше разположение, господине. — Бо леко се поклони.

— В такъв случай ела, момчето ми — каза съдията, — и ти също, Камден. Трябва да запишем подробностите и да разпитаме свидетелите.

Корабът му е в готовност, мислеше си Сирина, а черната пропаст, която се беше изправила пред нея, с всяка минута се смаляваше. Неапол не беше Легхорн, но беше далеч по-близо от Доувър, размишляваше тя. Това все пак си беше възможност, ако й стигнеше куражът. Тя се разтрепери при мисълта за риска, премисли какви други възможности й оставаха, след като парите за пътя вече ги нямаше, корабът й беше отплавал, а кесията й толкова отъняла, че само след две седмици вече нищо нямаше да й е останало.

Вече не можеше да кандидатства за гувернантка в Лондон. Госпожа Тодъм сигурно беше вдигнала голяма шумотевица и то с най-голямо удоволствие, подозираше Сирина. Евентуално можеше да се надява на работа в някое отдалечено място в Англия, където лондонските клюки рядко достигаха, но подобно начинание изискваше плащане на наем, докато пусне обява за работа, и така всичките й пари щяха да свършат. А какво щеше да стане, ако не успееше да намери работа? И дори и да намереше, нямаше гаранция, че работодателите й щяха да са нещо повече от семейство Тодъм.

Сирина се изправи и заобиколи насъбралите се в салона хора, докато стигна до прозорците с изглед към дока. Долепи лице до хладното стъкло и успя да различи контурите на елегантен кораб, пуснал котва и вързан, а бледият му източен силует се открояваше, макар и неясно, дори и в проливния дъжд.