Сюзън Джонсън
Дете на порока (4)

Четвърта глава

— А сега — доволно измърка Сирина малко след това, докато бавно проследяваше с пръст устните му, а Бо леко се беше надвесил над нея — възнамерявам да ям.

— Храна? — Ослепителна момчешка усмивка грейна на фона на загорялата му кожа.

— Да, момчето ми — прошепна тя, — но не си отивай.

— Няма такава опасност, скъпа. — Кадифеният му глас галеше сетивата й. — Но си мислех — прошепна той, докато галеше едрите й гърди, — че може би ще искаш.

— Не — каза тя и постави ръка на гърдите му, за да го спре. — Трябва да почакаш.

— Ами ако не искам? — Той наведе глава, за да я целуне леко по носа. — Толкова е лесно да ти се угоди.

— Само първоначално, докато още не съм натрупала опит — каза тя и съблазнително повдигна едната си вежда. — Но след три седмици вече ще бъда много придирчива.

— Ммм — прошепна той с лека усмивка, — само обещаваш.

— Ако все още съм жива, скъпи. — Тя го отблъсна от себе си. — Умирам от глад.

Наистина беше гладна, осъзна той.

— Ще извикам Реми — каза Бо, готов веднага да й угоди, след като беше научил за лишенията й в миналото, — а ти ще му кажеш какво искаш.

— Не, моля те, недей. На масата е останала малко храна. — По бузите й се разля розовина. — Искам да кажа — погледът й се плъзна по голите му гърди, — я ни виж. Не сме облечени, а леглото е разхвърляно…

— Той не обръща внимание на тези неща, скъпа — каза младият мъж успокоително.

— И често ги вижда. — Тя затвори очи.

За миг му мина през ума да я излъже, като чу как изведнъж беше сменила тона, но не му се искаше да я мами нито за начина си на живот, нито за нейното място в него.

— Да, често — тихо отвърна той.

Тя го изгледа. Краткият му отговор беше по-откровен, отколкото й се беше искало.

— Бих могла да се облека и да седна на оня стол там.

— Ако искаш — учтиво каза Бо. — Но на Реми няма да му направи впечатление дали си облечена или не.

— Значи да не се притеснявам за външния си вид.

Той се опита да не се засмее, като си спомни за интимностите, които си бяха разменяли, и за топлото й тяло, което в момента си почиваше под неговото.

— Не бих се притеснявал за това — каза той и се сдържа да не се ухили.

Но пък тя изведнъж се засмя — на абсурдната си представа за приличие, на вежливия му опит да потисне усмивката си. После се протегна, хвана го с две ръце и го придърпа към себе си.

— Много си сладък — прошепна Сирина.

— Не толкова, колкото теб, сладурче.

Тя се протегна още малко нагоре и бавно и сладостно облиза долната му устна.

— Няма значение къде — прошепна той с дръзка усмивка, — няма значение кога.

— Защото винаги си готов — измърка Сирина и с корема си почувства как Бо се възбужда.

— Тренирам.

— Докато те чакам.

— Какъв късметлия съм — прошепна той и леко разтвори краката й.

— Жените отказвали ли са ти някога?

Той само за секунда се поколеба. После я излъга:

— Разбира се.

— Добре — прие тя и го погледна с неподправена невинност, — защото ако не ме нахраниш веднага — тихичко добави, — повече никога няма да спя с теб.

— Реми! — изрева той и бързо скочи от леглото.

— Ти наистина ме харесваш — подхвърли тя изпод разхвърляните чаршафи, цялата поруменяла, рошава и чаровна.

— О, да. Много ми допадате, госпожице Блайд. — Той я погледна с разгорещен поглед и изострено желание — дали всички девственици бяха толкова апетитни или изкусителната привлекателност на Сирина Блайд беше нещо специално?

Идеалното му тяло се открояваше на златните лъчи на изгряващото слънце, а на фона на широкоплещестата му осанка каютата изглеждаше съвсем малка. Красотата му беше зашеметяваща на светло и Сирина разбра защо, освен заради сексуалното си майсторство, Бо Сейнт Джон никога не си лягаше сам.

— Кой най-напред те нарече велик? — попита тя, любопитна да научи коя жена беше подбрала точната дума, с която да го опише. Той повдигна вежди, а Сирина добави: — Подочух всичките ти истории от сина на Тодъм. Той все се опитва да ти подражава като любовчия. „Лейди Си беше забелязана да излиза от лабиринта в Четъм с великия Р., а по изражението й личеше дълбоко задоволство“ — с широка усмивка цитира тя. — И госпожа Тодъм не пропускаше да прочете скандалните новини.

— Познавам ли ги? — попита Бо, който искаше да отклони въпроса й.

— Едва ли — отговори тя и й стана забавно, като си представи Бо Сейнт Джон седнал на чай с праведната Мод Тодъм. — Разкажи ми за твоето име…

— Рошфор? — Той се пресегна и сръчно си обу панталона, опитвайки може би несъзнателно да се защити, защото женското любопитство винаги го караше да увърта.

— Ако не искаш да ми отговориш — игриво му се скара Сирина, — просто ми кажи.

Погледът му се върна на нея. Ръката на Бо беше върху колана на панталона му…

— Не искам да ти кажа.

— Винаги бих могла отново да спя под стълбищата — съблазнително измърка тя.

— Но първо ще трябва да излезеш оттук.

— Да не би да ме заплашваш? — В очите й светна закачливо пламъче и тя се почуди какво ли щеше да е усещането наистина да предизвика граф Рошфор. Беше убил някого на дуел миналата година. Невил цяла седмица само за това беше говорил.

Той седна на един стол и я изгледа изпод сведените си клепачи.

— Просто ти посочвам обективните пречки, сладурче — прошепна Бо.

— Винаги ли се отнасяш лошо с жените, с които си спал?

— Никога не ми се е налагало.

— А това ни връща към думата „велик“.

— Ако ти кажа, ще престанеш ли с този разпит? — въздъхна той.

Тя доволно кимна.

— Една моя любовница веднъж каза, че съм велик на ръст и името ми остана — рече той с въздишка.

Тя недоверчиво изсумтя.

— Лъжец.

— Тя обичаше високи мъже.

— Някои части на тялото им…

— Може би — предпазливо изрече той след една почти недоловима пауза.

— Може би? — По усмивката й личеше, че знае.

— Господи — изпъшка той. — Не се отказваш.

— Няма да ми кажеш, а?

— Няма какво да ти казвам. — Поне нищо, което да не шокира девствената госпожица Блайд.

— Мога да го открия.

— Посред океана? — ухили се той.

— По-късно тогава.

За него по-късно беше без значение. Щом стигнеха в Италия, вече нямаше да има по-късно.

— Както искаш — тихо отвърна Бо, радостен, че чува галски проклятия навън в коридора. — А, ето го Реми.

Секунди след като до слуха им достигнаха ругатните, вратата се отвори и един начумерен млад мъж, който все още закопчаваше копчетата на ръкавелите си, влезе в каютата.

— Сигурно не ти е минало през ума, че спя? — измърмори той и гневно изгледа работодателя си.

— А ти не чукаш ли, преди да влезеш? — отбеляза лениво Бо и не промени отпуснатата си поза.

След като видя как Сирина придърпа чаршафа до брадичката си, Реми отново насочи погледа си към Бо.

— Имам чувството, че сте възбуден, милорд — нахално отвърна той.

— Внимавай с обноските, Реми — предупреди го Бо с мек като кадифе глас. — Госпожица Блайд ми е гостенка и е гладна.

— Трябваше да си остана в Лондон — не преставаше да се оплаква Реми, — където никога не ядеш вкъщи.

— Но в такъв случай нямаше да видиш красивите синьорини в Неапол. — Пристрастията на Реми към една млада модистка бяха надделели в решението му да придружи Бо.

— Печелите, милорд — прошепна младият французин и очевидно стоплен от спомена за любимата си, се усмихна. — Значи мадмоазел е гладна — каза той любезно, сякаш изобщо не беше избухвал, после се поклони грациозно и учтиво запита: — Какво бихте искала да хапнете, госпожице Блайд?

— Нищо, ъ-ъ… Аз… не искам да ви притеснявам — заекваше Сирина, напълно смутена от Реми и още повече от нескромните обстоятелства, при които се бяха запознали. — Бо не биваше да ви буди.

— О, боже, не му го казвай. — Бо се изправи. — Той вече е направо непоносим. Не е проблем да ни сготвиш, нали, Реми? — тихо попита той със стоманен оттенък в любезния си тон.

— Никакъв — веднага се съгласи французинът, сякаш нищо не беше станало, сякаш подобни сблъсъци между него и работодателя му бяха нещо обичайно. — За мен ще е чест, милорд. Може би бих могъл да ви предложа миди Сен Жак по парижки, след като вече е светло — добави той с многозначителен поглед към работодателя си, — или крехко телешко с гъби. Или може би женоаз с шоколадова глазура.

Дори когато лигите вече й потекоха при мисълта за тази превкусна храна, Сирина се поколеба. Внезапната промяна в настроението на готвача беше толкова смущаваща, колкото и недоволството му.

— Значи миди Сен Жак и женоаз — намеси се Бо. — Не обичам телешко.

— Може би мадмоазел обича телешко — деликатно вметна Реми.

— О, не — смути се Сирина. — Искам да кажа, обичам го… но… ами… мидите и тортата ще са… повече от достатъчно. Опасявам се, че дори това много ще ви измори.

— Не е като другите — измърмори Реми само към Бо. — Толкова е мила.

— Благодаря ти за доброто мнение — саркастично отвърна Бо, също тихо. — Искаш ли шампанско, скъпа? — попита той Сирина с нормален тон. — Реми ми каза, че имаме в изобилие от него.

— Ако нямате нищо против.

Реми се усмихна и се приближи една крачка по посока на Бо, преди тихичко да попита:

— И след като я чукаш ли ти казва благодаря?

— Много мило. — А после с глас, който да стигне до леглото, каза: — Първо изпрати тортата, докато чакаме мидите. И три бутилки шампанско.

— Да, милорд — отговори Реми с развеселен поглед.

— Колко време ще трябва да почивам между… — той похотливо вдигна вежди — ястията?

— Бих те посъветвал да спиш, когато можеш — тихо отвърна Бо. — Разбрахме ли се?

— Чудесно, милорд.

 

 

Тортата, която донесоха, беше великолепна. Украсена със захарни теменужки, преплетени с дантела от бледожълт маслен крем с бадеми, с шоколадов пълнеж, който се стичаше отстрани — гледката беше достойна за най-изтънченото небце.

Сирина направо ахна изпод чаршафите, изумена при вида на изключителната торта, която помощникът в кухнята постави внимателно на масата. След като момчето си излезе с останките от предишното им ядене, тя се изправи и удивено попита:

— Как Реми успява да сготви такава невероятна храна в корабна кухня на такова разстояние от пазарите? Захаросани теменужки! — Този деликатес не беше опитвала от няколко години.

— Реми е находчив — отвърна Бо. С изключение на това общо твърдение, той нямаше представа как се приготвя храната. — Попитай го, ако искаш — продължи той, отряза парче торта и я сложи на чинийка. — Но знам, че има подвижен сандък с лед, защото натовари няколко вагона лед на борда. — Той подаде чинията на Сирина и с удоволствие видя насладата, изписана по лицето й.

— Лед? — Тя вдигна поглед, готова да поднесе първата хапка към устата си.

— За шампанското, предполагам — каза той и умело извади тапата на бутилката, — и може би за тези. — Той докосна една захарна теменужка. — Надявам се, че нямаш нищо против първо да си изядеш десерта.

Тя поклати глава с прекалено пълна уста, за да може да му отговори — само на ръка разстояние от нея виждаше как може да докосне рая, докато в устата й се топяха великолепните вкусове.

И Бо също си мислеше за докосване, докато наливаше две чаши шампанско, макар че неговите усещания бяха по-образни. Беше възхитителна така, седнала гола по средата на леглото му, разрошената й руса коса се спускаше по раменете й, гърдите й бяха едри и пълни, с тънка талия и грациозни извивки, олицетворение на женската привлекателност — като русата коприна между краката й. Колко екзотично красива беше, нежна златна сирена, от която лъхаше на женственост и желание и от която преставаше да ти се яде. С какво удоволствие само ядеше и какво удоволствие беше за него да й предостави тази радост!

— Не се храниш — каза тя и си облиза пръста, след като беше обрала и последната капчица от глазурата по чинията си.

— Ще почакам мидите. — Макар че изобщо не беше сигурен дали му се ядеше.

Настъпи кратка тишина.

— Искаш ли още шампанско? — Той се наведе напред и затърси бутилката на пода до стола.

— Още не.

Последва кратка тишина. Едва след малко Бо забеляза как се беше вторачила в тортата.

— Искаш ли още едно парче?

— Ако не ме помислиш за лакомница — каза тя с тон, който му напомняше за малко дете, на което са му се скарали за обноските.

— О, не — побърза да я увери той и разбра, че я е било страх да си поиска още. Той сложи цялата торта на леглото до нея с думите: — Изяж я цялата.

— Голяма лакомница съм.

— Скъпа, не си избрала подходящия човек за извиненията си. Във висшето общество е задължително да си лаком, а тази торта е най-малкото, което можеш да си поискаш. Само си остави малко място за мидите.

— Много си хубав — усмихна му се тя.

— И аз същото си мислех за теб, сладурче — тихо промълви младият граф с леко дрезгав глас, изпълнен с желание.

— Хубаво — прошепна тя, натопи пръст в шоколада и бавно го поднесе към устата си. — Но Реми може да влезе… — Тя пъхна пръста си в устата и бавно го облиза, после го извади.

Възбуден от жеста й, той се размърда неспокойно на стола, а в отговор веднага получи ерекция. — Я да заключа — прошепна той и се надигна.

— Готвачът ти ще побеснее за похабените миди.

— Плащам на Реми достатъчно, за да не обръща внимание на някакви си миди — каза Бо и се приближи до вратата.

— Няма ли да се сърди?

— По-добре той, отколкото аз — обърна се Бо и се усмихна.

— И не допускаш да те бавят.

— Не и по отношение на секса с теб.

— Колко ласкателно от ваша страна, граф Рошфор.

За миг той се спря и се замисли — тя беше искрена и пряма, за разлика от натруфените евфемизми, които другите жени използваха за сексуалните си желания. Той пак се обърна и любопитно я изгледа.

— Винаги ли си такава?

— Гола в леглото с някой напълно непознат ли искаш да кажеш? Само тоя път, мое велико момче, както много добре знаеш. Или искаш да кажеш нещо друго?

— Искам да кажа — толкова откровена.

— На този етап нямам какво да губя, нали? В противен случай ще трябва да гладувам по улиците на Лондон. Предпочитам това — заяви тя и му се усмихна. — Освен да ме изхвърлиш зад борда, по друг начин не можеш да ме накажеш, особено за думите ми. А и не знам защо, но останах с впечатлението, че предпочиташ моята компания пред самотата по време на това пътуване.

— Проницателна жена — каза Бо сякаш на себе си, изненадан от откритието, че беше прозряла истината — той винаги се беше противопоставял на женска компания по време на продължителни пътувания.

— И кой знае, ако продължаваш да играеш карти кавалерски, до края на пътуването може да се превърна и в богата жена.

— Много те бива — ухили се той. — На карти също… — Тонът му изведнъж се промени. — А кавалерството няма нищо общо с това, че печелиш.

— Знам. — Тя му намигна флиртаджийски. — Просто се държах учтиво.

— Тогава по-късно ще поиграем. — Той почувства как го обзема хазартна страст. — Истински.

— Можеш да загубиш, Рошфор.

— Мога да си го позволя — отвърна той с момчешка усмивка.

— А аз — не.

— Е, можеш да позаложиш нещо. Колко спечели последния път?

— Достатъчно, за да не ми се налага да работя като гувернантка във Флоренция — заяви тя. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря, както подобава — добави тя, а по думите й личеше, че изведнъж се беше развълнувала. — Ти ми спаси живота.

— О, боже, не — запротестира бързо той, несвикнал с подобни топли благодарности от жени, освен когато им поднасяше скъпи бижута. — Моля ти се, караш ме да се чувствам виновен, че съм се възползвал от тебе.

Тя поклати глава и косите й заблестяха на утринното слънце.

— Аз се възползвах от теб. От твоята добрина и щедрост, взех ти парите на карти, на два пъти карах Реми да става от сън, теб самия те държах буден цяла нощ — замълча тя с шеговито притаен дъх.

Той изведнъж се ухили и посрещна веселото пламъче в очите й.

— Значи ти всъщност си ми длъжница.

— Голяма длъжница, милорд. — Гласът й беше топъл, изпълнен с уважение, а изражението й беше на млада девица, възпитана на добри маниери. После обаче бавно и изкусително се усмихна по начин, който нямаше нищо общо с невинността.

— Кажи ми какво искаш да направя — провокативно прошепна тя, — за да ти се отплатя.

Той се протегна и взе ключа. Сирина цялата настръхна от възбуда при звука на завъртането му в ключалката.

— Хайде да ти покажа — тихо промълви той.

 

 

— Ако искаш първо се наяж — тихо каза Бо, когато се приближи до леглото, легна и си нагласи възглавниците под главата.

Тя обаче сметна, че би я помислил за невъзпитана, ако предпочете тортата пред него.

— Няма нужда — каза тя с лека несигурност в тона, — ако на теб ти се иска да правиш нещо друго…

— Искаш да кажеш да те чукам. — Гласът му беше изпълнен с нежност.

— Да. Много ти дължа в тая област.

Той повдигна вежди.

— Правиш го по задължение?

— Разбира се, че не. Трябва по-добре да ги разбираш тези неща, ти си толкова вещ в любовта.

Той бавно се усмихна. Наистина изглеждаше по-заинтересована, отколкото предполага единствено чувството за задължение.

— Ужасен мъж — укори го тя с пламъче в очите. — Като че ли някоя жена би ти устояла.

Отдавна се беше научил да не разисква любовния си живот.

— Ще ядеш ли? — попита той вместо това.

— Не трябва.

— Я виж как се нагаждаш — лениво проточи той. — Но ако си гладна, яж. По всяко време мога да те любя.

— Наистина ли можеш? — предизвика го тя.

— Какво искаш да ти кажа? — отвърна той.

Увереността му без съмнение идваше от хилядите жени в живота му и не можеше да се поставя под съмнение.

— Кажи нещо омайно, Рошфор — подкани го тя кисело, решила, че не иска да чуе истината. — Нещо нежно и романтично от твоя репертоар.

— Исках само да кажа, че имаме достатъчно време. Освен това нямам репертоар… макар че — добави той със съблазнителна усмивка, — ако имах, щях да те оприлича с Овидиевата Корина — красотата ти е съвършена. — Той се надигна и нежно я докосна по бузата. — Така по-добре ли е?

Страхотно й се искаше да е толкова безгрижна като него…

— Извини ме за дребнавостта.

Бо сви рамене.

— Няма за какво, сладурче.

— Не знам защо се засягам от репутацията ти сред жените — замисли се Сирина и погледна как се беше излегнал в цялото си величие до нея. — Почти не те познавам.

— Да не би да не ти обръщам внимание? — нежно попита той.

— Е, нямам предвид това — отвърна тя. — И много ти благодаря, скъпи, за изключителния ти талант. Но искам наистина да те опозная.

Не му харесваше да чува това, особено от жените в леглото му. Тези думи винаги предшестваха желанието им да влязат в живота му и да променят начина му на съществуване. Бо не се поддаваше на преследващите го жени, затова седна и изложи на показ внушителните си мускули.

— Дай да те нахраня — предложи той.

— Защо? — озадачено го изгледа тя.

— Защото искам. — Той желаеше да отклони мислите й, но не можеше да не се възползва от близостта на пищното й голо тяло — само на сантиметри от него. А като си спомни как лесно се палеше, Бо не се и съмняваше, че ще постигне целта си.

— И винаги правиш това, което искаш?

— Почти винаги. — Тъмният му поглед беше прям.

— В такъв случай може би точно сега не ми се яде — отвърна тя и се противопостави на безгрижния му авторитет.

— Я да проверим дали ти се яде или не.

Той говореше толкова тихо, че тя едва го чуваше, но по интонацията му личеше, че й предлага не храна, а секс — заедно с едно ново предизвикателство.

— Не. — Тя се изправи и сключи ръце на скута си, като несъзнателно му напомни за гола девица.

— Само една хапчица — увещаваше я той, сякаш нищо не беше казала, сякаш розовината, която плъзваше по шията й, не означаваше нещо доста по-различно. Той се протегна, натопи пръст в глазурата на тортата и откъсна една захарна теменужка от шоколада. — Хайде — прошепна Бо и се наведе напред с провокативен и чувствен поглед.

Тя изведнъж почувства, че се поддава на обещанието в погледа му, че започва вътрешно да пулсира. Намерението му беше повече от ясно, а близостта му я караше да се задъхва. Твърдите мускули на раменете и гърдите му бяха толкова силни, че чувстваше топлината на кожата му. Водена от желание, което не се подчиняваше нито на темперамента, нито на ревността, тя бавно се протегна да го докосне, пръстите й се плъзнаха по силните му рамене, после с длан продължи по ясно очертаните му гърди. Когато топлината на тялото му се просмука в нея, ръката й се насочи още по-надолу, водена от чувство на неустоим глад, с пръстите проследяваше изопнатите му мускули, минаваше по колана на бричовете му, а пулсът й се ускори, когато усети колко силна беше ерекцията му.

Той проследи ръката й, тръгнала надолу, гледаше я и чакаше възбуден, разбираше, че й е интересно.

— Докосни го — прошепна той.

Безпомощна пред такова нескрито желание, тя за миг го погледна с копнеж и нетърпение.

— Докосни го — повтори той. — За теб е.

Тя си пое дъх, за да се успокои, отмести съвсем леко ръка и покри твърдия му и пулсиращ член.

Бо си пое дъх, силно възбуден от допира й. Погледът му за миг се спря на малката й ръка, преди да впие очи в нейните.

— Сега го опитай, сладурче — прошепна той.

Опиянена от двузначността на думите му и захарната теменужка, която й поднасяше към устните, апетитът й още повече се изостри.

— Отвори уста — тихо шепнеше той.

Беше мокра и възбудена и се подчини на тихата му заповед, защото повече не можеше да устои на съблазнителното обещание за наслада, подобно на стотиците други жени преди нея.

Той полека пъхаше пръст в устата й, сякаш я караше да чака, след като я беше пленил.

— Оближи го… — прошепна той, когато пръстът му вече беше достатъчно вътре.

Разтреперана от очакване и силно желание, тя засмука пръста му с вкус на сладка теменужка и напарфюмиран копнеж… и нещо сладко и непознато в нейния свят — като нектара на боговете.

Като изискан мъж той знаеше как да я възбуди още по-силно, да усили екстаза й. Плъзна ръка по бедрото й, докосна копринения мъх между краката й с любопитни пръсти, галеше я нежно.

— Усещаш ли ме? — прошепна той, но въпросът му беше риторичен — вече с един пръст беше вътре в нея. — Или така е по-добре? — попита той и пъхна още един пръст още по-навътре. — Или така? — продължаваше той на фона на тихите й стонове от удоволствие, после пъхна трети пръст.

Завладяна от неконтролируемо желание, тя силно го захапа по пръста.

— Дивачка такава — изръмжа той при рязката болка и си измъкна пръста, а после я изтласка назад с лакът. Задържа я под себе си, надвесен над разтворените й бедра — с весел поглед в тъмните си очи.

— Какво да правя сега с тебе?

— Чукай ме — каза тя, опиянена от силното му тяло и невъздържания си език.

— Тече ми кръв — престорено ядосано рече той.

— Чукай ме, независимо от това — прошепна тя.

— Може би ще трябва да искам отмъщение. — По устните му заигра хитра усмивка.

— Това неимоверно много ще ми хареса, милорд — прошепна тя. — Просто знам, че…

Той се засмя с леко дрезгав смях — греховен и сладострастен.

— Много си ви бива, госпожице Блайд.

— Заслугата е почти изцяло ваша, милорд. — Тя движеше таза си в бавен и чувствен ритъм и така и двамата усещаха колко силно е възбуден. — Направо съм влюбена в новата ми играчка.

— И пак ти се иска да си поиграеш. — Гласът му беше мек като кадифе.

— О, да… — мъркаше тя. — Мислиш ли, че можеш да направиш нещо по въпроса?

— Трябва да живея праведно, за да те получа за награда, госпожице Блайд.

— Ти сигурно си наградата ми за това, че трябваше да търпя толкова време омразните семейство Тодъм. А сега сваляй това — настоя тя и се захвана с копчетата на панталона му — или ще вдигна голям шум.

— Само секунда, сладурче, преди да изпищиш — задиряше я той и се отдръпна, за да остави на пода чинията с тортата и шампанското, а после отново се настани между краката й. — Сега вече сме на ваше разположение.

— Много си бърз — прошепна тя и обви врата му с ръце.

— За теб, немирнице…

— Добре, защото сега имам нужда от теб. — Погледът й беше изгарящ.

— В такъв случай се надявам, че можеш да шиеш. — Той разпра неразкопчаните копчета на бричовете си, освободи ерекцията си и влезе в нея. В момента, в който проникна, тя стигна до оргазъм, а спонтанната й реакция беше толкова бърза и неочаквана, че секунда по-късно той трябваше да забави тласъците си, за да я удовлетвори. Отново напълно изпаднала в забрава, тя впи нокти в гърба му, той се изправи и се задържа в нея. Изпълваше я, изпълняваше желанията й, а тя леко стенеше в тон с трескавия ритъм на телата им.

Сирина леко помръдваше, а той ускоряваше темпото, разбираше я, отвръщаше й и проникваше още по-навътре в тази толкова важна и изкусителна отсечка.

— О, боже — изохка девойката, изпаднала в опиянение, докато удоволствието обливаше сетивата й, — о, боже, о, боже, о, боже…

Гласът й заглъхна. Умираше. Разтапяше се и се разтваряше, а в стаята настъпи тишина, единственият звук беше лекото им дишане.