Сюзън Джонсън
Дете на порока (24)

Двадесет и четвърта глава

Тя остана цяла седмица, защото той не искаше да я пусне. Нито за миг не я изпусна от погледа си и едва прекрачила в най-красивото кътче от рая, на нея вече не й се искаше да си тръгва.

Бо я ухажваше, мил и галантен, забавен и изкусителен — винаги й доставяше удоволствие, в каквото и настроение да беше. А Сирина го желаеше с жар и нетърпение, копнееше по него и го любеше от все сърце. Мина още една седмица.

От време на време я обземаше съмнение в тази нирвана за сетивата, разкъсваше се от несигурността, самоукоряваше се, наричаше се слаба и страхлива, чудеше се как може толкова да се унижава и така лесно да се поддава на изкушението. Как можеше да си позволи да иска само той да я докосва, да я целува, да я люби?

Ако някой й беше задал този въпрос в дните на разгорещени страсти, нямаше да може да му отговори. Всичко минаваше през сетивата и копнежите й, нямаше търпение за неземното удоволствие, което й доставяше. Тя го приемаше в обятията… и тялото, и сърцето си.

Обичаше го с цялата любов на жена, влюбена в мъж.

Той й показваше нови и любопитни наслади в селската спалня, скътана под стрехите, удовлетворяваше я и й доказваше, че някои неща не могат да се обяснят с думи. Или пък с разум. Освен това съвестно изпълняваше обещанието си да я накара да забременее от него, сееше семената си в зрялото й плодородно тяло, насищаше я, не преставаше да я иска.

Бо нежно приемаше нейните нервни изблици, които вече не му правеха впечатление, след като тя му се беше отдала напълно. Един ден написа и ода в нейна чест, красив стих, който я накара да се усмихне. Но той най-вече задоволяваше сладострастните й желания, откликваше с радост, вдъхновение, изкусно майсторство и открито сърце.

До края на първата седмица знаеше, че е прекрачил познатата граница на сетивата в един нов и блажен свят. Чувствата му вероятно бяха неразбираеми, но той беше по-щастлив от всякога през живота си.

 

 

Късно един следобед, когато се бяха върнали от риболов в поточето зад странноприемницата, Бо реши да отиде до лозето, където правеха любимото вино на Сирина, и да се опита да уреди да изпратят голямо количество от него в Англия.

Когато Бо спомена Лондон и дома си, тя отново се сети за всичко, което напоследък я беше измъчвало, а бъдещето й се стори неимоверно потискащо. Не можеше да приеме да му стане любовница или хрисима съпруга — и двете роли бяха като маловажни допълнения към живота му, а и той никога не засегна темата втори път.

След като Бо тръгна с усмивка и махване на ръка, тя изтича до прозореца като влюбено момиче. Искаше да го види долу в двора на конюшнята, докато чакаше коня си. Направо беше зашеметена. Колко висок и красив беше, като млад бог, нежно си мислеше тя, докато го наблюдаваше, със силно мускулесто тяло, мощта му личеше изпод ризата и прилепналите бричове, мускулите на раменете му изпъкваха изпод финия лен, докато се движеше. Тъмната му коса блестеше на слънчевата светлина и копринени къдрици обрамчваха лицето му с чист класически профил, с леко наведена глава, докато слушаше коняря.

Той като че ли му разказваше някаква весела история, докато оседлаваше коня, защото Бо на няколко пъти се засмя. И двамата бяха погълнати от разговора, защото никой от тях не забеляза слугинята, която излезе от малката млекарна, пристроена до конюшните. Но когато тя извика нещо, и двамата мъже вдигнаха поглед. Бо отрицателно поклати глава и отново насочи вниманието си към коняря.

След секунди младото момиче беше до него и се хвърли на врата му. Тя толкова внезапно му се нахвърли, че той леко се препъна, преди да запази равновесие. Само след миг тя го разцелува, топеше се от удоволствие, но Бо се откъсна с учтива усмивка, после бързо се отдалечи и се метна на седлото. Конярят здраво нахока момичето, но тя не му обърна внимание и продължи да дърпа Бо за крака. Рошфор се наведе и й заговори — само няколко думи с лека усмивка на лицето, преди грациозно да се измъкне с коня. После със смях отвърна на забележката на коняря и излезе от двора.

Сърцето на Сирина щеше да се пръсне, сякаш беше тичала с километри. Това, което се беше разиграло пред очите й, я беше накарало да се изплаши до смърт. Плашеше се от това, което щеше да се случи. Той никога нямаше да й е верен — по този въпрос съвсем ясно се беше изразил. А ако останеше при него, щеше да е принудена да приема безотговорното му поведение. Той очакваше лична свобода като всеки мъж от неговата класа. Щеше да чува как си шушукат за него из Лондон или да го вижда с любовници на обществени места като днес, да се смее и целува. При самата мисъл за това унижение, нещо сякаш я прободе в сърцето. Тя не можеше да остане кротка и мълчалива, докато той се заплиташе в любовни авантюри. Сърцето й щеше да престане да бие.

Докато стоеше напълно неподвижна на отворения прозорец, а топлият летен ветрец галеше кожата й, изведнъж я порази хладният ужас, изведнъж стигна до страшния извод. Винаги беше знаела, че срещите им в провинцията щяха да свършат някой ден, сълзливостта й напоследък сякаш беше интуитивно предсказание. Този мрачен момент най-после бе настъпил.

Тя се отдръпна от прозореца и за миг се загледа в стаичката, където беше изпитала най-голямото си щастие и се беше потопила в дълбините на чувствените наслади. Искаше й се завинаги да я запази в паметта си. Погледът й дълго време се задържа на леглото, после затвори очи и дълбоко си пое дъх. Беше време да си върви.

Не позволи на мислите й да се зареят отвъд голата истина, защото никога не би го напуснала, ако намереше и най-малкия повод да остане. Не беше нищо повече от държанка, а накрая — отхвърлена държанка. И двете възможности й се струваха прекалено долни, за да ги приеме. Сега вече тръгна бързо, извади пелерината си от гардероба, отброи достатъчно пари, които да й стигнат до Флоренция, и остави всичко друго в хотела. После хукна надолу по стълбите и изтича до конюшните, сякаш трябваше да бърза, за да избяга от желанията си.

След минути вече беше потеглила, след като си нае коняр. Последното нещо, което видя на тръгване, беше прислужницата — тя самодоволно се усмихваше на прага.

Ако беше останала, мрачно си помисли тя, щеше просто да бъде играчка на мъж с разюздани нрави.

Прекара няколко часа улисана в тежки мисли, но недоволството й скоро отстъпи пред тъгата и до Парма вече се чудеше дали беше направила правилния избор.

 

 

Когато Бо се върна, почти се беше стъмнило, но веднага щом влезе в стаята, разбра, че си е тръгнала. Разбра го дори и преди да е забелязал слугинята, седнала на стола до прозореца.

— Е — каза той и дълбоко си пое дъх, като в същото време си мислеше, че точно в този момент му се иска да удари нещо. — С какво мога да съм ви полезен?

— Тя си тръгна.

— Виждам.

— Реших, че може да ви е нужна малко компания.

— Ясно. — Той си свали палтото, пусна го на пода и се пресегна за бутилка алкохол. Така, прав, отвори шише бренди и погълна няколко глътки наведнъж. Едва тогава се огледа наоколо.

Не беше взела дрехите, които Солиняк й беше дал по време на пътуването им до Милано, опаковани грижовно от камериерката на Масена. Вратите на гардероба бяха отворени, което говореше, че бързо си е тръгнала. Но защо не си беше взела златото, което беше спечелила на комар онази нощ, и смарагдите — и те все още бяха на рафта на гардероба, а кожената кесия и сините кутийки за бижута дори в полумрака привличаха погледа.

Като че ли имаше някакво значение. Като че ли нещата, които тя правеше, имаха някакво значение…

По дяволите! Досега никога не си беше давал такъв труд за жена. Проклинаше я, че се беше качила на борда на „Сирена“ в онази бурна нощ. Проклинаше омайната й красота и изкусително тяло, бурната й страст и горещи желания. А най-много проклинаше себе си заради това, че все още я желае.

— Милорд ще желае ли вана? — Момичето беше до него, а по гласа му личеше, че предлага нещо повече.

За миг той се поколеба, без да знае какво иска, а после поклати глава.

— И още една бутилка от това — рязко отговори той. След миг обаче трябваше да й се усмихне, защото се беше сепнала при тона му. — Не съм ти сърдит — обясни той. — Просто прекарах много тежък ден… един дълъг месец-два, може би пет — недоволно мърмореше, а споменът за февруарската нощ в морето пронизваше съзнанието му. Дано Сирина Блайд да изгори в ада, мислеше си той и отново поднасяше бутилката към устата си, а после я вдигаше към момичето в знак на поздрав. Изглеждаше млада, макар че не се чувстваше млада, спомни си той. — С удоволствие бих си взел вана — учтиво добави Бо.

Малко след това се озова в една изненадващо голяма вана в компанията на младата и страстна синьорина. Той изпълни ролята си на жребец с учтивост. А когато най-после страстта й беше удовлетворена, той учтиво я отпрати, поръча си каса бренди, после заключи вратата и потърси забрава от гнева и разочарованието си.

До следобеда на втория ден вече беше изпил всичкия алкохол и се чувстваше зле. Един поглед в огледалото го накара да се ужаси, после отвори вратата на спалнята, излезе в тесния коридор и изрева за храна, вода за ваната, бръснар, прислужник, който да му стегне багажа, и коняр да оседлае коня му.

Мъртвопиян и изгладнял, без да знае дали не е полудял, той уморено се отпусна на вратата, заслуша се в забързаните стъпки по стълбищата и се усмихна.

Заминаваше за Флоренция.

 

 

Докато Бо се готвеше за пътуването до Флоренция, Сирина седеше на пода до едно гърне в апартамента си и повръщаше. За втори път този ден, вече втори ден й се случваше и се почуди дали не беше хванала някакво стомашно разстройство по пътя.

Веднага щом пристигна в апартамента си, от миризмите в кухнята започна да й се гади. Никога преди това не й беше правило впечатление и реши, че може би се дължи на умората от двудневното пътуване. До десет часа на следващата сутрин спа непробудно, а после изпрати бележка на Кастели, за да им съобщи за завръщането си.

До един час Джулия беше успяла да отиде при нея и да разсее най-силните си опасения. Нищо й нямаше, увери я Сирина, нищо не я беше сполетяло по време на пътуването до Милано, да, видяла се беше с граф Рошфор, той беше в Пиаченца като че ли, не, Масена не беше триглаво чудовище с копита, макар че не беше съвсем сигурна, че Солиняк нямаше да се съюзи с дявола, ако ставаше въпрос за пари, и да, и тя много се радваше, че се беше завърнала жива и здрава във Флоренция, и разбира се, че щеше да посети приема им в четвъртък вечерта. Изобщо не изживяваше трагично нещата…

Помоли Джулия да не казва на отец Донети, че се е върнала в града, защото й се искаше да поспи един-два дни, а не той да й чете молитви или да я гледа със сантиментален поглед — поне не до четвъртък.

Тогава Джулия се усмихна и каза:

— Може би скоро ще ти се наложи да решиш и да вземеш един от ухажорите си за съпруг. Не е честно да караш толкова много мъже да страдат.

— Но аз не съм тръгнала да се женя — учтиво отвърна Сирина, — и ще ти бъда много благодарна, ако разкажеш това на всеки, който иска да го чуе.

— Опасявам се, че на всички ще им се стори неприемливо, скъпа — каза приятелката й. — Ти самата ще трябва да им съобщиш лошата новина.

— Като че ли не съм се опитвала толкова много пъти — заяви с въздишка Сирина.

— Лорд Рошфор изглеждаше загрижен за сигурността ти — отбеляза Джулия с леко въпросителна интонация. — Мислех си, че може да се върне с теб.

— Опасявам се, че е зает. — Сирина се мъчеше да не издаде чувствата си по гласа. — Много е зает да измисля задачи на Пит.

— Радвам се, че все пак те е открил.

— Да, доста мило от негова страна. — Много невинна дума, помисли си тя за удоволствието и болката да познава Бо Сейнт Джон.

— Е, другия четвъртък ще се видиш с всички. Ще предупредя приятелите ни да не те тормозят с въпроси за отвличането. Така че не се притеснявай да останеш колкото искаш. Никой няма да любопитства. Толкова се радвам, че си дойде невредима — каза Джулия и се наведе, за да хване Сирина за ръцете. — Много ни беше страх.

 

 

След като обсъдиха още малко събитията от изминалите седмици, включително новините за младата майка с децата, която беше пристигнала жива и здрава във Флоренция и се беше настанила безпроблемно в града, Джулия си тръгна, а Сирина отиде да си легне. Тя спа много и през следващите дни, отпаднала и изключително чувствителна, постоянно готова да заплаче.

Когато беше будна, разглеждаше картините с лика на Бо, платната бяха на всяка крачка, подпрени по стените, по-малките бяха окачени, а на статива й все още имаше един недовършен портрет.

Веднъж желаеше невъзможното, друг път си казваше, че той само ще я направи нещастна. Бо не беше влюбен нито в нея, нито в някоя друга, вероятно никога и нямаше да се влюби. Мъж с неговите склонности не беше романтично настроен.

Може би трябваше да скрие някъде платната, за да не си спомня за него на всяка крачка, помисли си тя един ден, когато чувствата й бяха по-стабилни. Започна да си мисли да се захване отново с курса по пейзажи, но вместо да прибере портретите, започна да рисува още един Бо Сейнт Джон.

На следващия ден повърна само веднъж, сутринта, веднага след ставане, а това стана тъкмо когато разговаряше с хазяйката си.

Госпожа Калваканти тъкмо беше донесла прането и когато Сирина хукна от стаята с едва изречено извинение, тя подвикна след нея:

— Ще донеса влажна кърпа.

След миг се върна и помогна на Сирина да се изправи на крака, заведе я до леглото, зави я и сложи кърпата на челото й.

— Моите бебета момчета винаги ме караха да повръщам рано сутринта. Момичетата никога. Ако хапнеш малко сух хляб, преди да станеш от леглото, помага.

От тези коментари на Сирина отново леко й призля, макар че вече нямаше в какво да се съмнява.

— Бебе? — недоверчиво попита тя най-после, когато се окопити.

— А сега накарай този мил милорд да се ожени за теб — нареди й хазяйката. — Джулия ми каза, че е в Пиаченца. Ще му изпратим писмо.

— Това е невъзможно — прошепна Сирина, все още шокирана.

— Тогава ще накараме професора да пише на баща му — заяви хазяйката, която държеше бащата да си поеме своята отговорност. — Той ще се погрижи момчето да се ожени за теб.

— Не, моля те, не искам да се омъжвам за него. — Съзнанието й препускаше и не можеше да събере мислите си. Бебе — нима беше възможно?

— Омъжи се за Сандро тогава — набързо предложи госпожа Калваканти, която се чудеше защо Сирина не иска да се омъжва за един толкова красив млад мъж, но не изключваше и други възможности. — Бамбиното има нужда от татко.

Боже господи, бебе, трескаво размишляваше Сирина, която все още не можеше да го осъзнае. Ето защо беше повръщала. Ако наистина беше бременна от Бо, не възнамеряваше да се омъжва нито за Сандро, нито пък за някой друг.

Някой фиктивен съпруг щеше да й свърши работа. А дори и това нямаше да й е нужно, докато не се върнеше в Англия.

— Искам засега на никого да не казваш — предупреди я Сирина. — Може би не е вярно.

Майката на десет големи деца се усмихна с усмивката на познавач.

— Че е вярно, вярно е, синьорина, но и думичка няма да излезе от устните ми — обеща тя. — Но скоро трябва да се ожениш, за да не шушукат, когато се роди бебето.

— Може би бебето е момиче — предположи Сирина и се почуди дали щеше да има тъмни къдрици като баща си.

— Момче е, запомни ми думите — заяви госпожа Калваканти. — Аз ги разбирам тия работи — седем момчета имам. А от отец Данети ще излезе чудесен баща — весело подметна тя в желанието си Сирина да се омъжи. — Не съм сигурна, че Бог напълно го е завладял, а и той е много красив.

— Струва си човек да се позамисли над това — учтиво отбеляза Сирина, на която не й се впускаше в дискусия за брак със свещеник, колкото и красив и мил да беше.

— И да ядеш добре, синьорина — заповяда й госпожа Калваканти. — Бебето има нужда от много храна, за да расте силно и здраво като баща си. — Тя беше разговаряла с коняря, който беше придружил Сирина до Флоренция, знаеше за престоя й с Бо в странноприемницата и почти не се съмняваше кой е бащата. — Правя английска супа в чест на завръщането ти. На бебето ще му хареса. Сега си поспи, а аз ще разчистя наоколо. Ще ти е нужна повече почивка.

Сирина не се опита да спори, обзета от добродушна летаргия. Беше бременна от Бо, мислеше си тя блажено. В крайна сметка той не беше изчезнал от живота й. А когато госпожа Калваканти донесе богатия десерт по-късно сутринта, Сирина изяде две порции — една за себе си и една за бебето.

 

 

Бо трябваше да свърши много задачи, когато пристигна във Флоренция, а ободрен от двата дни без алкохол, той се захвана на работа, нае си апартамент в Локанда дела Роса и веднага повика шивач…

Генералният консул пристигна запъхтян, точно когато мереха на Бо чифт черни панталони. После наследникът на херцог Сет повика свещеник и бижутер, всъщност двама бижутери, когато реши да поръча сапфирен и диамантен пръстен. Към тълпата се присъедини и писар, който да изготви брачния договор, както и цветар, и всички те очакваха наставления от младия мъж, на когото му пробваха нов костюм по средата на големия апартамент, около него кръжеше армия от шивачи с карфици в уста, готови за действие.

Бо даваше нарежданията си учтиво, но безкомпромисно, твърдо решен бързо да постигне целите си. Не се женеше всеки ден, така че малко повече работа беше в реда на нещата, а той не беше склонен да чака дълго.

Докато помощниците му се трудеха около него и изпълняваха указанията му, той си повтаряше този път да ухажва Сирина по-галантно. Щеше да й поговори, да й се обясни в любов, да й направи всичките комплименти, които си разменяха влюбените, когато предлагаха женитба. Щеше да опита и с цветя, жените обичат цветята. Той отново повика бижутерите, за да разгледа пак пръстените, които си беше избрал, като през цялото време се чудеше дали щеше да се харесат на Сирина. Големи, но не прекалено големи. Нямаше да й хареса парвенюшката показност. На него му хареса сапфирът, но жените обикновено предпочитаха диамантите. Диамантът, който беше избрал, току-що бил пристигнал от Индия.

Той погледна часовника, нетърпелив да потегли, но и малко нервен. Бракът беше голяма крачка, но Бо беше наясно, че не може да притежава Сирина по никакъв друг начин. И така… Той дълбоко си пое дъх.

Час и половина по-късно, заедно с генералния консул и свещеника, Бо се запъти към апартамента на Сирина с каляска, пълна с букети цветя и две кутийки с пръстени в джоба. По време на краткото пътуване мъжете си говореха за новоподписаното примирие — не очакваха да продължи дълго, а и Австрия беше в готовност отново да нападне Наполеон.

Госпожа Калваканти посрещна Бо и антуража му в двора, предоволна, че го вижда отново, както се изрази тя със сияйна усмивка. Младият лорд носел цветя, а това бил добър знак. Госпожица Кастели тази вечер давала соаре в дома им, осведоми го тя. И просто си знаела, че госпожица Блайд много ще се зарадва, като го види.

Бо се чудеше дали да не изчака, докато Сирина се върне, но не беше в настроение да отлага това, за което беше дошъл, и не възнамеряваше да прави компания на генералния консул и свещеника, докато забавлението в дома на Кастели свърши. Можеше да й изпрати бележка, в която да я помоли да се срещнат, но не беше сигурен, че ще му отговори, независимо от това, което му беше намекнала госпожа Калваканти. Начинът, по който Сирина си беше тръгнала от Пиаченца, означаваше, че е недоволна, ако не и направо разгневена.

А това значеше, че му остава само един изход.