Сюзън Джонсън
Дете на порока (16)

Шестнадесета глава

Палермо беше хладно и облачно, когато „Сирена“ пристигна през първата седмица на март. Трудно се намираха квартири, след като французите бяха изместили кралския двор от Неапол.

— Няма нужда да оставаме дълго — беше обещал Бо на Сирина, която се чувстваше неудобно от всяка близост с дворцовия живот. — Ще предам пощата на Деймиън на английския пратеник сър Хамилтън и дори той да предложи гостоприемството си, ще му откажа учтиво. Само след един ден ще можем отново да отплаваме.

— Добре — беше отговорила тя, макар че чувствата й бяха раздвоени между желанието да замине и мъката от все по-малкото време, което им оставаше. След Палермо до флорентинското пристанище в Легхорн оставаха само два дни.

После мъжът, когото обичаше, щеше да я напусне.

Но на Бо не му беше минало през ума, че лейди Хамилтън проявява неимоверен интерес към красиви млади мъже и още преди да се беше измъкнал от дома на английския министър, вече беше обещал да доведе спътничката в дома на семейство Хамилтън.

— Просто не бива да пропускате тържествената ни вечеря за адмирал Нелсън, лорд Рошфор — беше настояла лейди Хамилтън, която имаше вкус към драматичното и това си личеше по гласа й. — Той е спасителят на Англия!

И наистина беше така, както би потвърдил всеки, който поне малко се интересуваше от войната. Ако Нелсън не беше разгромил французите при Абукир през лятото на 1798 година, Наполеон щеше да продължи завоевателния си поход.

Англия тогава беше почти готова за революция, ширеше се недоволство, но безспорният разгром и унижение на Бони при Абукир бяха велико постижение. При Уимът, където най-напред беше научил новината, кралят беше прочел писмото на Нелсън четири пъти на различни благородници с нескрито въодушевление и облекчение. След пет години неуспешна война с Франция, Англия отчаяно се нуждаеше от тази победа…

— Не мога да отседна при Хамилтън — запротестира Сирина, когато Бо се върна с поканата.

— Тук не става дума за протокол, скъпа. Само си помисли — Ема Хамилтън, дъщеря на ковач, е довереница на кралицата. В сицилийския двор не ти е нужен семеен герб. А ако обичаш да ходиш на лов, кралят непременно ще те хареса — това е почти единственото нещо, с което той се занимава.

— Колкото и свободни да са нравите им, в ролята на твоя любовница едва ли ще съм добре приета.

Не беше му минало през ума, че може да е толкова наивна.

— Повярвай ми, на никого няма да му направи впечатление — каза й той направо. Обществото в Сицилия беше много по-свободомислещо от другите, макар че нямаше двор на континента, чиито метреси да не са видни личности в обществото.

— Няма значение, ще се чувствам неудобно.

— Но в посолството в Лисабон не се чувстваше неудобно. „Братовчедките“ с нищо не са по-различни тук.

— Нямам какво да облека — каза тя с женска категоричност, с която очакваше да сложи точка на спора.

— Имаш балната рокля от Лисабон, а ако тя е неподходяща, ще намерим нещо друго — заяви той. Бо знаеше, че целият гардероб от госпожа Мор е все още на борда на „Сирена“. Тя почти нямаше нужда от модни дрехи и изобщо от дрехи по време на пътуването им насам.

— Ти иди при Хамилтън. Аз ще остана тук — поклати глава Сирина.

— Не може. Пуснал съм моряците в отпуск, а Реми вече замина за Неапол. Опасно е да оставаш сама в пристанището.

— За всичко ли си се погрижил?

Усмивката му беше очарователна.

— Отвън ни чака карета.

 

 

Ема Хамилтън беше една от най-ослепителните красавици на времето си, великите художници Ромни и Лорънс я рисуваха по най-различни поводи, а портретите й се показваха на тълпи обожатели на изложбите на Кралското общество. А когато вече не беше в първа младост, на тридесет и осем, и започваше да наедрява, лицето и очите й все още бяха най-изразителните на седем континента.

Маниерите и произходът й бяха прекалено неприемливи за онези особи в английското общество, за които синята кръв представляваше най-ценното човешко качество, а на брака й със застаряващия сър Хамилтън, чиято любовница беше с години, мнозина гледаха с презрение. Сирина обаче откри, че още от самото начало домакинята й допадна.

— Влезте, влезте, скъпи младежи — възкликна Ема при пристигането им и изтича на двора, за да посрещне каретата. След като беше представена на Сирина, тя с мила усмивка се обърна към Бо: — Очарователна е като майка ви, лорд Рошфор. Спомням си как целият Лондон говореше за шотландското момиче, пленило сърцето на баща ви. — После погледът й отново се върна на Сирина. — Хареса ли ви Минорка? — попита тя. — Лорд Рошфор ми разказа, че сте прекарали известно време там.

— Беше изумително — отвърна Сирина и се изчерви при спомена за страстните им ласки.

— Колко необичайно — каза съпругата на английския пратеник. — Тя се изчервява. Къде открихте тази очарователна млада дама, лорд Рошфор?

— Тя ми е далечна братовчедка, лейди Хамилтън. От Глостършир. Освен това обещах на госпожица Блайд да не я карам да се чувства неудобно от това.

— В такъв случай няма да повдигам отново този въпрос и ще се престорим, че госпожица Блайд ни посещава съвсем сама. Нямам нищо против това — каза тя и се обърна към Сирина. — Лорд Рошфор ми каза, че сте художничка.

— Не, искам да кажа, не е съвсем така… Но някой ден може би ще стана, лейди Хамилтън. Лорд Рошфор е много мил.

— Да, наистина — нежно отвърна тя. — И защо не с една толкова красива млада дама като вас? Можете да се оттеглите, лорд Рошфор, и да осведомите сър Уилям за тази ужасна война. — Тя с елегантен жест отпрати Бо. — А госпожица Блайд и аз ще си побъбрим за тоалетите тази вечер.

Бо въпросително вдигна вежди към Сирина.

— Може би лейди Хамилтън ще ми каже дали балната рокля е подходяща — каза тя.

— О, разбира се. А сега ни оставете да си побъбрим, лорд Рошфор. С мен тя ще бъде в пълна безопасност. Госпожица Блайд ще бъде в апартамента Помпей, когато вие с Уилям приключите с разговора.

Той все още се колебаеше.

— Сигурна съм, че има за какво да си поговорите със сър Хамилтън — каза учтиво и с усмивка Сирина. — Нямам нищо против.

Поклонът му беше най-грациозният, който някога беше виждала.

— В такъв случай до скоро.

 

 

Лейди Хамилтън придружи Сирина до апартамента Помпей, после с жест я поведе към масичка, на която беше сервиран чай, и я покани да седне. Две прислужнички разопаковаха донесения багаж, докато дамите си пиеха чая, а великолепната гледка от прозореца поглъщаше интереса и разговора им.

— Няма защо да се притеснявате за приема тази вечер — заяви Ема Хамилтън, когато разговорът премина към любимата тема на лейди Хамилтън — нейния любовник адмирал Нелсън. — Хорацио е най-галантният мъж, а компанията ще бъде весела и радостна. Кралицата обеща да дойде. Ще видите, че е очарователна като сестра си, горичката Мария Антоанета. Но моят скъп Хорацио спаси тукашното кралско семейство и изведе двора от Неапол по време на най-опасната нощ. Заслугата за оцеляването на кралското семейство е единствено на лорд Нелсън — заяви тя драматично, — независимо от това, което твърди ужасното адмиралтейство. Боже — възкликна тя и прекъсна обичайната си тирада за недалновидността на адмиралтейството, което настояваше лорд Нелсън да напусне Палермо. Погледът й беше привлечен от многобройните рокли, нахвърляни из цялата стая. — Гардеробът ви е чудесен, госпожице Блайд.

Тъй като беше седнала с гръб към прислужниците, Сирина не беше видяла роклите, после се извъртя, за да погледне за какво й говори Ема и се задави с чая. Лейди Хамилтън незабавно скочи от стола и започна да потупва Сирина по гърба, после със заповеднически тон нареди на прислужничките да донесат вода. Секунди по-късно, след като беше изпила малко вода, Сирина възстанови дишането си, успя да се усмихне и да се извини.

— Няма нужда да се извинявате, скъпа — заяви Ема и отпрати прислужничките, а после отново седна на стола. — Няма нищо. Но непременно трябва да ми кажете как се казва модистката ви. Такива чудесни рокли! Сигурно са френски. Как успяхте да се сдобиете с тях в тези бурни времена?

— Не, тоест, сигурна съм, че не са френски — започна да се запъва Сирина, която изумено гледаше роклите, натрупани по леглото и другите мебели. Тогава разбра защо Бо беше наел цяла каруца за багажа. — Искам да кажа… предполагам, че са дело на една модистка в Лисабон.

— Предполагате? — Малкият театър, който се беше разиграл пред очите на лейди Хамилтън, беше изострил интереса й. Младата дама очевидно не беше виждала гардероба си преди.

— Толкова бързахме, когато тръгвахме от Лисабон, че не си спомням конкретно всяка рокля.

— Може би лорд Рошфор си спомня — мило каза лейди Хамилтън с поглед, прикован в събеседничката си.

— Той с големи подробности си спомня дамски тоалети — отвърна Сирина, която вече започваше да се дразни не само на авторитета му на ценител на дамските тоалети, но на наглото му незачитане на желанията й. — Сигурна съм, че той ще си спомни всички подробности — каза тя малко кисело.

— Богатите млади мъже са много чаровни, не намирате ли? — шеговито попита лейди Хамилтън, която самата имаше голям опит с най-различни богати млади мъже.

— На моменти си прескачат сянката — хладно отвърна Сирина, макар че усмивката й беше много мила.

— Но пък всички са такива деца, нали, скъпа — искам да кажа мъжете. Бих ви посъветвала да им позволявате да проявяват капризите си. Освен това трябва да ви призная, скъпа, гардеробът ви ще вземе акъла на всеки. Хайде да изберем рокля за тази вечер — весело заяви Ема и стана от стола. — Направо не знам откъде да започна — добави тя, докато ги гледаше. — Кой е любимият ти цвят?

На лейди Хамилтън като че ли най-много й допадна една рокля в бледолилаво с перли, избродирани по ръкавите, и с голямо деколте с яка тип Ван Дайк от безценна кремава дантела.

— Точно тази трябва да облечете — заяви тя, след като прегледа всяка една рокля поотделно. — На кралицата страшно ще й хареса — възкликна Ема и погали фината материя. — И непременно трябва да си сложите перли. И на Хорацио страшно ще му хареса — каза тя. — Така, значи всичко е готово — произнесе се тя с авторитет, който я беше издигнал от скромното й потекло до настоящото й положение на довереница на кралицата. — Ще ви изпратя фризьора си, веднага след като приключи с мен. О, нали ще е много забавно! Мъжете ще се навъртат около вас като пчели.

 

 

След като домакинята излезе, Сирина си позволи да излее гнева си, като крачеше и се суетеше, а недоволството й нарастваше с всяка рокля, която й се изпречваше на пътя. Положението й на метреса на Сейнт Джон накърняваше чувството й на самоуважение.

Преброи десет, не, цели двайсет рокли, а после, мили боже, тя ахна, когато отвори вратите на гардероба и видя още. Трийсет рокли! Гардеробът беше пълен, бельото, което в началото не беше забелязала, беше внимателно подредено в чекмеджетата, заедно с копринените чорапи, нощници и чудесни корсети. Харесват му, разбира се, гневеше се тя и беше готова всеки момент да избухне. За миг й мина през ума да ги разкъса всичките, но после хладнокръвието й надделя или може би я спря мисълта, че е грехота да се пропилява такава красота. Тя обаче презираше това, което беше направил — това, което й беше причинил.

— Как се осмеляваш! — извика Сирина, когато Бо най-после влезе в стаята.

— Видяла си роклите — спокойно отвърна той и заразглежда шарената колекция, пръсната из стаята.

— Това ли е всичко, което ще ми кажеш — че съм видяла роклите?

— Намери ли диамантите?

— О! — изпищя Сирина и цялата почервеня.

— Наредих да ги донесат от яхтата в случай, че някой разбойник се качи на борда на „Сирена“ тази вечер, като се има предвид какво представлява Сицилия в момента — безгрижно заяви той и заразвързва връзката си.

— Проклет да си! Не си мисли, че може да ти се размине с това спокойствие! — Беше стиснала юмруци и цялата беше настръхнала.

— Когато забогатееш с поръчките на портрети, можеш да ми върнеш парите — каза той и си съблече палтото, невъзмутим пред яростта й. — Не е чак толкова много, като се вземе предвид португалския обменен курс — продължи той в същия дух, — а и при положение, че кралицата ще присъства тази вечер, реших, че може би ще се зарадваш, ако можеш да си избереш рокля.

— Решил си, значи. — Тя трепереше от гняв. — Дали изобщо ти е минало през ума, че може да не съм доволна?

— Знам какво харесваш — тихо каза той и захвърли сакото си върху един зелен воален тоалет. — А след Минорка — лениво прошепна той — добавих още някои неща в списъка.

— Не всичко се върти около секса — изсъска тя.

Върти се около парите и властта, права си, цинично си помисли той.

— Знам, скъпа — прошепна Бо с успокоителен глас, докато грациозно сваляше вратовръзката от врата си. — И съжалявам, ако съм те засегнал.

— Съжаляваш? — Гласът й почти беше заглъхнал. Беше останала без думи, яростта й я разкъсваше отвътре, вбесена от неговото безразличие.

— Много, наистина много съжалявам — нежно каза той, отпуснато застанал на няколко крачки от нея. Силният му врат и гърди се виждаха от отворената риза, а изражението му беше мило или въпросително, или може би просто развеселено.

— Не съм ти курва.

— Знам, разбира се, че не си. — Той направи една крачка към нея.

— Какво правиш?

— Нищо. — Той се приближи с още една крачка и видя как тя отстъпва. — Хареса ли ти чаят с лейди Хамилтън?

— Не, да… беше просто чай, за бога. Не си мисли, че ще ме докоснеш — озъби му се тя и отстъпи зад една масичка.

— Не искам да спорим за някакви си рокли — тихо каза той и я последва безшумно с лъснатите си ботуши по скъпия килим.

— Нека поспорим за диамантите в такъв случай.

— Какви диаманти?

— Тези, които трябваше да върнеш.

— Не съм сигурен. Може би съм ги върнал — излъга той.

Тя очевидно не ги беше открила.

— Престани! — Сирина вдигна ръце с дланите нагоре.

После спря и той, разсеян от внезапния й жест.

— Не искам — тихо каза Бо и се протегна към нея, взе я на ръце и я завъртя в една голяма прегръдка, а после й се усмихна. — Ако искаш, нарежи дрехите на малки парченца, изобщо не ме интересуват, но не се ядосвай, сладурче — закачливо продължи той. — Извинявай за всичко, всичко. — После я целуна, а секунда по-късно се засмя на изненадата й, после отново я целуна — първоначално със закачка, на шега, но малко след това прерасна в една разгорещена и алчна целувка, пълна с въздишки, задъхана и продължителна. А когато най-накрая я остави на земята, откри, че от раздразнението вече не беше останала и следа.

— Не искам да спорим — прошепна той и я целуна, като леко я галеше по гърба.

— А аз не искам да се отнасяш с мен като с най-новата си курва. — Сега в гласа й се четеше нещо повече от раздразнение.

— Никога — прошепна той и докосна ъгълчето на устата й с подобна на пеперудено докосване целувка.

— Накара ме да се почувствам неудобно.

— Съжалявам. — Той леко проследяваше с уста горната й устна.

— Бо, чуй ме. — Тя се мъчеше да се освободи от прегръдката му.

— Слушам. Не искаш роклите, тогава ги изхвърли. Хмм, сладка си — прошепна той и я привлече плътно до себе си.

Както винаги тя го намираше за привлекателен и изкусителен, толкова изкусителен, че й беше нужно доста време, за да събере мислите си.

— Лейди Хамилтън вече ми избра рокля за тази вечер.

— В такъв случай я задръж и изхвърли останалите. — Той леко помръдна и тя усети набъбналата му ерекция.

— Готов си на всичко, нали, когато се разгониш?

— Не на всичко. — В гласа му се четеше хумор. — Видя ли огледалото над леглото?

— Няма огледало.

Той леко я отпусна да надникне.

— Има огледало ей там под балдахина — прошепна Бо.

— Откъде знаеш? — Тя любопитно го гледаше.

— Сър Уилям ми каза.

— Много лъжеш, Рошфор.

— Истина е, не съм отсядал тук друг път.

— Да не би да очакваш да се забавлявам с това, което може да предложи едно огледало?

— Защо спорим? Толкова е маловажно, сладурче. Ако роклите са проблем, ще се отървем от тях.

— Не става въпрос само за роклите — каза Сирина и въздъхна. Чудеше се дали не очакваше прекалено много от мъж, за когото жените бяха просто обекти за удоволствие, новият й гардероб — нещо съвсем маловажно.

— Знам. — Гласът му вече не беше закачлив.

— Така ли?

— Не взех под внимание… — кимна той.

— Реакцията ми?

— Не, чувството ти за уважение. И макар и да не сме на едно мнение за определението… — той беше живял прекалено разгулно, за да се притеснява за нечия репутация, — разбирам чувствата ти.

— Значи си прозорлив в крайна сметка.

— Просто не съм дебелокож, скъпа.

— Не, определено не си — тихо повтори тя. Този човек разбираше от изтънчени чувства повече от другите.

Той чу как гласът й постепенно става по-спокоен, как недоволството й видимо изчезва. Отдавна се беше научил да се възползва от спокойствието на дамите и я целуна с нещо средно между изкусителна и нежна целувка — нещо, което му беше дарба.

— И все пак, ще те накарам да си платиш — прошепна тя, когато той най-после отдели устни от нейните, а в тялото й вече гореше желанието.

— Каквото пожелаеш — прошепна той. — На твое разположение съм.

— Тази вечер безмилостно ще флиртувам.

— Тогава и аз ще правя същото. — Подигравателният му поглед срещна нейния.

— Не ти се позволява. Трябва за наказание да ме наблюдаваш.

— В такъв случай, по-добре изтръгни сърцето ми — шеговито каза той. — Как мога да гледам как изкушаваш други мъже, когато аз те обожавам.

— Наистина ли е така? — Наивна и поласкана, тя забрави, че мъж с неговата репутация обожаваше жените, но никога за дълго.

— Така е, кълна ти се — прошепна той и я привлече към себе си. — Затова тази вечер трябва да останеш до мен, да не поглеждаш другите мъже и да не ме караш да се чувствам нещастен.

— В такъв случай и ти трябва да направиш същото за мен.

— Мъжете не ме привличат по този начин. — Погледът му беше закачлив, докато тя не го удари с юмрук в корема, от което му стана горещо. — А що се отнася до жените — тихо каза той, — предпочитам преди всичко теб.

Тя нямаше опит и не знаеше как да се справи с чара му, но и никоя друга жена не можеше да устои на красотата му, особено от толкова близо.

— Значи няма да поглеждаш други жени?

— Никога. — Той я целуна по тила, после по бузата, а накрая по устните. — Обещавам — прошепна той.

Миг по-късно Бо захвърли няколко рокли на земята, без да го е грижа за състоянието или за цената им, грабна Сирина и леко я остави на леглото. Наведе се над нея, вдигна полата й, безпроблемно се настани между бедрата й, предвидливо разкопчал панталона си предварително, а после леко се плъзна в нея.

— Добре дошла в Сицилия — промълви той.

Движеше се бавно и плавно и тя чувстваше как тялото й се разтваря с такъв екстаз, че почти се удиви. Сирина се почуди дали той знае нещо за Сицилия, което на нея не й е известно. Усещаше топлината на тялото му през фината материя на ризата, която сгряваше тялото й, на меката кожа на ботушите му я галеше по краката. Мощният ритъм и безпощадните тласъци я караха да изпитва неописуеми усещания. Тя се задъхваше, искаше го, тръпнеше от удоволствие — всичко това беше неразбираемо за съзнанието й. Но с него винаги и неизменно го изпитваше.

Бо Сейнт Джон не беше сигурен, че не го беше направила непривлекателен за другите жени… Мисълта му се стори еретична и той бързо я отхвърли, за да се съсредоточи върху по-непосредствените усещания. Напираше все по-навътре, а тя викаше от удоволствие. После още по-навътре и Сирина свърши, както винаги — бързо и със задъхване, което го възбуждаше и го тласкаше още по-силно и по-бързо, докато и той не свърши, разтреперан.

Бо още два пъти я накара да стигне до оргазъм, крайниците й накрая сякаш щяха да се разтопят в унеса й, а после отново бавно и продължително я люби, не й позволяваше да избързва, караше я да чака, докато не разбере, че повече не може да чака. И когато тя бурно и екзалтирано достигна до екстаза, Бо спря само за миг, преди отново да започне.

— Не, не — прошепна тя. — Не. — После в унес се загледа в него и видя отражението си в огледалото над леглото с мек и заситен поглед.

— Да — прошепна той и се върна в нея. — Само още малко…

Може би беше от значение, че тази вечер щеше да има мъже, които да я желаят, може би искаше да остави своя отпечатък върху нея по някакъв начин заради това или може би само искаше да я задържи в обятията си под него, прикована за мъжествеността му, защото удоволствието и блаженството бяха опияняващи.

А по-късно, когато вече не можеше повече, той я взе в обятията си и седна на стол до прозореца, а тя бавно се върна към по-хладната действителност и здрача на Палермо. Облачното небе се превърна в мрачносиво, после още повече потъмня, когато настана вечер, а той тихо й говореше, сякаш тя беше сънливо дете, разказваше й истории за служители и кралски особи, благородници и странни личности в сицилианското общество. От думите му кралският двор изглеждаше ту реален, ту странно нереален — като книжка с картинки, с която пред вас оживяват непознати земи. Той й обясни как стоят нещата в домакинството на сър Хамилтън. Лейди Хамилтън и адмирал Нелсън, влюбени любовници, се радваха на приятелството и благоволението на съпруга й. Сър Хамилтън, извънреден английски пратеник и пълномощен министър в неаполитанския двор от двадесет години, шестдесет и девет годишен и в лошо здраве, беше наясно и с красотата, и с корупцията на света и знаеше, че е безполезно да ревнува.

Кралица Мария Каролина, „единственият мъж в Неапол“, според описанието на Наполеон, копнееше за мъст срещу французите откакто сестра й, Мария Антоанета, загина на гилотината. Вече беше помолила зет си, австрийския император, да й изпрати добър генерал, който да влее малко енергия в това, което минаваше за неаполитанска армия. Именно тя всъщност управляваше кралството, откакто съпругът й беше занемарил кралските си задължения. Неговите страсти бяха ловът и развратът, а от тях му оставаше твърде малко време за управление.

— Кралицата е интелигентна, хитра и горда с бялата си кожа и бели ръце. Не е зле да й направиш комплимент за това — каза Бо, — но избягвай изобщо да разискваш французите — предупреди я той.

Това, за което не я предупреди, беше невероятният брой жени, които изглежда лично го познаваха.

Когато същата вечер влязоха в приемната на кралския дворец, Бо веднага беше заобиколен от изпаднала в унес публика от захласнати жени, които го заразпитваха за плановете му. Колко дълго щеше да остане в Палермо? В Неапол? Откакто тълпата беше завзела властта, градът беше опасен. По-късно какво щеше да прави — да танцува или да играе карти? Спомняше ли си къде са се запознали? Можеше ли да бъде уговорен да седне до тях на вечеря?

Той здраво държеше Сирина за ръка и се бранеше от домогванията и въпросите, доколкото можеше. Тя направо кипна от гняв, когато графиня Ниоло безсрамно му напомни за срещата им в Капри миналата година. Бо не обърна внимание на Франческа и отговори, че няма да остане дълго нито в Палермо, нито в Неапол и че е обещал на госпожица Блайд да бъде с нея тази вечер. Въздишки на съжаление се чуха от всички страни, заедно с по-остри коментари за красивата и великолепно облечена англичанка, която вървеше до него — ледени погледи, гняв, презрение, нахални забележки за будоари и опит.

Бо веднага се опита да отрече, че са му били любовници, но мълчанието на Сирина му послужи за предупреждение, че е нужен много такт, за да си върнат доброто настроение, на което се радваха доскоро.

— Казах ти, че не искам да идвам в двореца — изсъска Сирина, докато се опитваше да си освободи ръката, после изкуствено се усмихна на Ема, която им помаха от другия край на стаята.

— Ако тази вечер не беше в чест на адмирал Нелсън, може би щяхме да откажем — каза той. — Ето ги. Сигурно ще можем да си тръгнем след три или четири часа… Адмирале, много се радвам да ви видя отново. Ема, ти изглеждаш зашеметяващо в синьо. — Роклята й беше украсена с морски теми, в чест на постиженията на любовника й. На лентата на челото й беше избродирано „Нелсън“ и „победа“. — Позволете да ви представя госпожица Блайд, адмирале. Госпожице Блайд, адмирал Нелсън, най-великият английски герой.

Нелсън беше дребен, нямаше нищо забележително около личността му, макар че тази вечер беше облечен много официално и всичките му медали и отличия красяха униформата. Празният ръкав на дясната му ръка, ампутирана след битката при Санта Круз, беше закачен за гърдите му със звездата на ордена на Бат. Син на свещеник, който беше успял с храброст и кураж да се изкачи по опасната стълба на йерархията, той беше тих човек, независимо от високото си положение в обществото.

— За мен е чест да се запозная с вас, адмирале — каза Сирина с грациозен поклон.

— Не е ли прекрасна, Хорацио? — каза Ема, хванала под ръка адмирала. — Казах ти, че усмивката й е много мила.

Сирина се изчерви от тази похвала.

— Освен това се изчервява. Не е ли чудесно?

— Като английска роза — каза Нелсън с очарователна усмивка, насочена към любовницата му, после се обърна отново към Сирина. — Опасявам се, че Сицилия ще ви се стори много различна от Англия.

— Но тя е наш сигурен съюзник — намеси се лейди Хамилтън. — Благодарение на присъствието на Хорацио.

— Нищо не може да успокои кралицата така, както обещанието ми да не ги напускам. — Адмиралът леко се усмихна. На четиридесет години той изглеждаше много по-възрастен, не се усмихваше широко, защото липсваха горните му зъби, зрението на едното му око беше непоправимо увредено от шрапнел, а другото беше с частично перде. Косата му цялата беше побеляла. — Пролетта е най-хубавият сезон тук — продължи той. — Надявам се посещението да ви хареса.

— Благодаря, Ваше Височество. — Бо се обърна към него с учтивост, която се полагаше на новата му титла, херцог Бронте, която наскоро беше получил от крал Фердинанд.

— Лейди Хамилтън прави престоя ни изключително приятен — добави Сирина.

Докато Ема се усмихваше, адмиралът се обърна, за да чуе какво казва един флигел-адютант, а след малко той и лейди Хамилтън се отдалечиха, за да посрещнат кралицата.

— Не прилича на герой. Дребен е и говори тихо — каза Сирина, която беше забравила яда си в компанията на толкова велик човек. От години в Англия се славеха името и успехите на Нелсън, като се започне с победата му над испанската флота при нос Сент Винсент, скоро последвана от триумфа при Абукир. Кметът на Лондон беше дал банкет в негова чест, кралят го беше приел и му беше връчил ордена Бат, получил беше титла херцог, а после барон, компанията Източна Индия го беше наградила с десет хиляди лири, децата в училищата бяха пуснати във ваканция, когато новината за победите му стигна до Англия, биеха църковните камбани, имаше фойерверки, четяха се специални молитви и се композираха песни…

— Личните му качества като командир го издигат над другите — каза Бо. — Войниците му са готови да се бият за него независимо срещу кой съперник. Но и той обича ласкателството. Наблюдавай как Ема го хвали тази вечер. Доставя му удоволствие.

Вечерята беше великолепна, държаха се речи, пяха песни, четоха сонети в чест на адмирала и неговите победи. Кралицата му подари сабя с диамантена дръжка за спасението на двора в Неапол. Ема изпя с акомпанимента на дворцовия оркестър „Ето идва героят победител“. Няколко местни офицери изразиха благодарността си към адмирала с похвални речи. Вечерта завърши с фойерверки.

След вечеря Сирина беше представена на кралицата. Мария Каролина беше четиридесетгодишна, беше родила осемнадесет деца, само осем от които бяха оцелели, не беше впечатляваща, но и в най-добрия случай за Хабсбургите не можеше да се каже нищо повече от това, че са привлекателни. Тя обаче се държа учтиво със Сирина и още по-учтиво с Бо, когото отведе за малко настрана, за да проведат личен разговор.

— Още едно завоевание? — попита Сирина, когато Ема и кралицата тръгнаха с другите гости.

— От години я познавам — спокойно отвърна Бо. — Имаме конюшни до Неапол и сме в добри контакти с неаполитанския двор.

— Познат на кралицата — отбеляза тя. — Това да не изисква някакви специални задължения?

— Тя обича млади мъже — отвърна все така спокойно Бо. — Тази вечер ще видиш, че е заобиколена от няколко, но аз не съм един от тях.

— Толкова мило от ваша страна, лорд Рошфор. Толкова сте сдържан! Но я ми кажи, има ли в тази зала жена, с която да не си спал?

Не очакваше да отговори на този въпрос, поне не искрено, а усмивката му беше по момчешки хубава.

— Преобразих се, откакто те срещнах, скъпа.

— Това не е съвсем точен отговор.

— Започва музиката. Искаш ли да потанцуваме?

— Мислех, че не обичаш да танцуваш.

— С теб обичам.

— Всички тези жени, които ти правят мили очи, също искат да танцуват с теб. Несъмнено много ще си търсен на дансинга.

— В такъв случай защо не потанцуваш с мен?

Как можеше да говори така за всички тези жени, как можеше да се прави, че не забелязва ревността й? Това е в резултат на дълга практика, мислеше си тя, и още повече се ядоса.

— Подчертано не ми харесва графиня Ниоло — кисело каза Сирина, защото в момента пред погледа й премина модната кокетка.

— Не трябва да обръщаш внимание на Франческа. Тя е прочута с нахалството си.

— Очевидно ти си й обърнал внимание.

— Миналата година не съм те познавал. О, по дяволите — прошепна той. Въпросната дама сега се беше насочила към тях в бялата си ефирна муселинена рокля, която минимално прикриваше пищните й форми.

— Скъпи — изгука тя с начервени устни и съучастническа усмивка, а с поздрава си даваше да се разбере, че не иска да обърне внимание на никой друг, освен на Бо. — Знаеш как обичам да танцувам, велики мой. Ела! — подаде му ръка тя.

— Обещах този танц на госпожица Блайд — каза Бо с учтива усмивка.

— Защо ли пък аз да не поискам да потанцувам с младата госпожица — намеси се генерал Мак. Красивият австрийски благородник, изпратен от двора на Хабсбургите да командва неаполитанската армия, дотича по петите на графиня Ниоло.

— Идеално, Карл — измърка графинята и леко стисна ръката на генерала — жест, който не можеше да бъде сбъркан със случайно познанство. — Скъпият Бо и аз не сме се виждали от прекалено дълго време. Сигурна съм, че тази госпожичка много повече би предпочела да танцува с генерала.

— Не, не би го предпочела. — Тонът на Бо беше рязък и категоричен. Той познаваше барон Карл Мак фон Лайбрих. Беше развратник и пройдоха, който прекарваше повече време с жени, отколкото с войниците си.

— С удоволствие бих потанцувала — отвърна Сирина с поглед, насочен към генерала, и с красива усмивка.

— Извинете ни, Рошфор — каза армейският главнокомандващ с подигравателен тон. — Ще покажа на дамата как… — той за секунда се поколеба — се танцува валс в Палермо.

Бо беше стиснал устни и беше готов всеки момент да избухне. За миг впи поглед в Сирина, но тя размаха ветрилото под носа му и се отдалечи.

— Тя като че ли е своенравна, скъпи — чуруликаше графинята. — Предполагам, че до голяма степен на това се дължи привлекателността й. Искаш ли да си го изкараш на мен тази нощ, скъпи, да се поотпуснеш малко?

— Добра идея, Франческа — измърмори Бо, приковал оглед в генерала и Сирина, които бяха във вихъра на валса. Русите им глави бяха прекалено доближени, а усмивките им прекалено свойски. Той почервеня от ярост и стисна ръце в юмруци, за да обуздае гнева си.

— Потанцувай с мен — прошепна графинята. — Или още по-добре, ела с мен. Пожелах те в мига, в който те видях тази вечер. Знаеш какво да правиш с мен — онези дни в Капри… — Тя въздъхна и се приближи до него, за да го накара да почувства гърдите й с ръка.

Трябва да вървя, помисли си той, и преди месец щеше да го направи без никакво колебание. Тогава за него всички жени бяха едни и същи, а същественото беше утоляването на сексуалния му глад и удоволствието, което получаваше.

Защо обаче не тръгваше?

Той бързо прехвърли поглед от Сирина на графинята, сякаш сравнението или липсата на такова щеше да даде отговор на въпроса му. Нищо обаче не си беше на мястото и той дълбоко в себе си усещаше, че не може да остави Сирина в ръцете на този развратник.

— Ревнуваш — изненадано отбеляза Франческа.

— Не ставай смешна — обърна се той към нея.

— Много е свежа. — Графинята не беше глупава.

— Не е по-млада от теб.

— Но въпреки това… — с разбиране прошепна дамата, която миналата година Бо беше любил цели две седмици на Капри. Тя погледна танцуващите: — Карл жива ще я изяде.

— Не съм на това мнение — Бо за пръв път се усмихна.

— Значи тя те държи под контрол — замисли се на глас Франческа. — Жена страшилище под това пастелно кадифе и руса коса.

— Поддържа интереса ми.

— Нещо много трудно за човек с твоите развлечения. Къде я намери?

— Тя ми е далечна роднина — без запъване отговори той.

— Предполагам много далечна. Колко си учтив, Рошфор, когато по принцип не си.

— Има нужда от защита — каза той и отново се загледа в танцуващите. — Не познава този свят.

— Още по-добре за нея. Каза ли й колко е скучен и как само мъже като теб доставят разнообразие?

Той шеговито я изгледа.

— Трябва да се омъжиш повторно, Франческа.

— Да не би да ми правиш предложение?

Той сведе поглед, полускрит от спуснатите му клепачи.

— Много добре ме познаваш. Обичам свободата си.

— Както и аз моята. Слава богу, че графът умря, преди да съм го убила. Беше ужасен мъж. Ако бях на твое място, скъпи, не бих оставила тази млада госпожица прекалено дълго с Карл. Много жени е омаял с чара си на русокос красавец.

— Ти не би ли могла да се справиш с него тази вечер?

Тя предизвикателно килна глава.

— Като лична услуга?

— Като лична услуга.

— Ще очаквам подходяща отплата, когато тя, ъ-ъ, отиде там, където жените в живота ти отиват най-накрая. Имам ли честната ти дума?

— Честна дума!

— Е, добре тогава — каза тя и леко понагласи огромното деколте на роклята си, защото от всяко по-рязко движение имаше опасност пищните й гърди да изскочат, — да видим дали Карл ще забележи новата ми рокля.

— Каква рокля?

— Именно. Колко приятно е, че на мода е разголеният гръцки стил, а аз съм достатъчно млада, за да се възползвам от него. И само за да е по-интересно — какво ще кажеш за един малък облог? Дали тези гърди ще могат да надвият на милата невинност?

— Това е единствено въпрос на време, скъпа — проточи Бо, запознат с предпочитанията на генерал Мак. — Обзалагам се на петдесет лири, че това ще стане за трийсет секунди.

— За двайсет секунди ще съм го обезвредила и в такъв случай ще искам една нощ специални забавления.

Той се поколеба, разбрал какво искаше да му каже с думата „специални“.

— Не е необходимо да е по време на това посещение, скъпи, по всяко време може — предложи му тя, защото най-хубавото й качество беше умението да разбира мъжете.

— Готово.

Когато Бо съпроводи графиня Ниоло на дансинга, бяха изтанцували едва няколко такта, преди да засекат генерала и Сирина и да ги накарат да спрат.

— Карл, скъпи — възкликна гърлено графинята, — ти просто трябва да потанцуваш с мен. Не си ли спомняш, че танцувахме на тази песен миналото лято във Виена? — Тя направи физиономия, сякаш си спомняше най-опияняващото събитие в живота им, и така се изпъчи, че имаше опасност гърдите й да се разлеят от корсета, напращели под финия и прозрачен муселин на роклята.

Генералът беше като хипнотизиран. Изглеждаше като войник от окопите, на който са му предложили банкет.

— Не намираш ли Виена за прекрасна през лятото? — прошепна Франческа. — Тази страстна жега и бита сметана във всички студени напитки…

— Подчертано ми харесва битата сметана — намеси се Бо, защото генералът като че ли не можеше да отреагира.

— Карл и аз един ден отидохме в планината, нали, Карл — напомни му графинята и прокара пръст по златния ширит на яката на униформата му. — Беше толкова хладно и ободрително. Поплувахме. Спомняш ли си, скъпи? — продължи тя, защото знаеше, че не е забравил ласките им. Графинята го хвана за ръката. — Ако не възразявате, лорд Рошфор, бих искала да запазя Карл за себе си.

— Тя е почти гола — отбеляза Сирина с поглед към двойката, която се отдалечаваше. — И предполагам, че ти си скроил този номер.

— Стари приятели са — неутрално заяви Бо.

— Личи. Всички тези намеци за жега и бита сметана не бяха особено безобидни.

— Карл не е фин човек, за жалост. Но танцува добре, като всички в двора на Хабсбургите. Хареса ли ти?

— Няма нужда толкова да се надуваш с номера си. Мина ми през ума и аз да си покажа прелестите и да накарам горкия Карл да избира.

— Първо, нямаше да го допусна, и второ — каза Бо с широка усмивка и с поглед, прикован в пищните й гърди, които се надигаха изпод модерното деколте, украсено с дантела, — решенията винаги зашеметяват генерал Мак, както би потвърдил всеки, който познава неаполитанската армия.

— Трябва значи да се задоволя с теб — усмихна се тя.

— Ще видя какво мога да направя, за да ти е забавно. — Той бързо премина с поглед из приемната, а изкусителната й гръд го караше да си мисли за по-интересно прекарване на времето от ролята на дворцов джентълмен. — Искаш ли да останем или да си вървим?

— Ще забележи ли някой, че ни няма?

— Не и ако не се промъкнем първо на терасата.

Те предпазливо се заизмъкваха, като на лунна светлина стигнаха ръка за ръка до Палацо Палагоня през градините на кралския дворец.

— Прощавай, ако развалих вечерта ти — подигравателно проточи той и й изви ръката, — но Карл нямаше да ти хареса. На сексуалния му репертоар липсва изисканост.

Тя вдигна поглед и видя как в профил Бо се усмихва в полумрака.

— Значи си ме спасил от скуката на едно отегчително сношение.

— Така излиза.

— Но аз така и не възнамерявах да легна с него — мило отвърна Сирина.

— Я виж ти! — Гласът му беше безизразен.

— Сигурно си мислиш за другите жени, които познаваш.

— Я виж ти. — Този път в тона му пролича учудване.

— Генералът е много красив, но прекалено празноглав, скъпи. А и постоянно ме наричаше госпожица Брейт. Много взискателна си ме направил спрямо другите мъже, Рошфор — закачливо прошепна тя.

— Я виж ти — каза той още веднъж, но този път толкова тихо, че тя не го чу. Освен това беше странно, че за мъж, за когото половото сношение беше хубав вид социално общуване, думите й стоплиха сърцето му.

 

 

„Сирена“ напусна пристанището много рано на следващата сутрин, за да не може Сирина да промени мнението си за генерала. Ако го попитаха обаче, Бо би казал, че е било необходимо да вдигнат котва рано, за да хванат прилива.