Сюзън Джонсън
Дете на порока (10)

Десета глава

— Деймиън ти е дал да занесеш писма? — попита Сирина, приковала поглед в двата пакета писма, захвърлени на отсрещната седалка в каляската.

— Трябва да предам оценката на външното министерство за Втората коалиция на английския консул в Минорка и Палермо. — Егоизмът на Австрия беше накарал английския премиер Пит да се опита да изостави Хабсбургите и да продължи войната заедно с Русия като съюзник. Макар че цар Павел беше толкова разгневен на Австрия, че заплашваше напълно да изтегли войските си. — И в двете пристанища ще пристигнем преди пощата на Деймиън.

— Не се ли притесняваш, че някой може да ги види? — попита Сирина, която се чудеше дали е редно толкова небрежно да се отнася с тази важна министерска информация.

— Всичко важно е закодирано. — Бо леко сви рамене. — И преди съм доставял подобни съобщения. Няма защо да се тревожиш. — Не й каза, че „Сирена“ беше плавала между Англия и френския бряг двадесет и осем пъти през последните няколко години в служба на правителството. — А сега имам нужда от една целувка за цялото търпение, което проявих, докато ти и Деймиън бяхте толкова погълнати от колекцията му. — Бо се опита да смени темата, благодарен, че Сирина отново е до него.

— Трябваше и ти да дойдеш при нас — каза тя и леко се надигна от седалката, за да го целуне.

Той се наведе напред и посрещна целувката й, а после удобно се облегна с усмивка на лице. В тъмнината на каляската лицето му изглеждаше като изсечено.

— Ема ме осведомяваше за последните клюки в Лисабон, докато ти и Деймиън разглеждахте ръкописите му. — Това му беше навик, когато им ходеше на гости. Ема смяташе, че се интересува от събитията в обществото, а той винаги проявяваше учтивост и я слушаше.

— И какво научи?

— Нищо, ама съвсем нищо важно. Висшето общество по принцип е изключително отегчително.

— Но ти фигурираш като един от най-дейните му участници.

— Само в една област, скъпа — каза той и широко се усмихна, при което белите му зъби се откроиха. — Рядко ходя на вечери и никога не посещавам балове.

— Никога?

— Само от време на време с маман, ако тя настоява да отидем на някое досадно семейно събиране.

— Флиртаджийките сигурно много тъгуват — отбеляза тя.

— Не ми е направило впечатление. — И как ли да забележи, когато всеки път в обществото беше заобиколен от цял куп ахкащи дами. — А ти обичаш ли да танцуваш?

— О, да.

Не беше и очаквал различен отговор.

— Макар че съм танцувала сама на провинциални тържества. Татко обедня, преди да бях съвсем готова за обществото.

Тя толкова много се различаваше от всички жени, които беше познавал, замисли се Бо. Изключително пряма, кокетството не я привличаше, не се смущаваше, че не е богата, чужди й бяха женското притворство и ласкателство. Тя внасяше нещо ново в живота му.

— Искаш ли да отидем на бал, преди да отплаваме? — попита той, изведнъж заинтригуван да види Сирина да танцува.

— Какъв бал? — предпазливо попита тя, защото не й се искаше да се появява в обществото. Знаеше, че в ролята си на любовница на младия граф нямаше да бъде добре приета в тези среди.

— Нещо в посолството. Вечер винаги има танци, а Деймиън често ги организира.

— Не мога да присъствам на такова официално събиране — отклони поканата му тя.

— А защо не? — повдигна вежди той.

— Как точно ще ме представиш? — саркастично запита тя. — Като твоя братовчедка?

— Можеше да отидеш при модистката с Ема — напомни й той.

— Не я познавах.

— Е, сега я познаваш и тя те харесва — делово заяви той. — Ще я накарам да те представи като сродница. — Той се усмихна. — Дори можеш да ме склониш да потанцувам с теб.

Щедро предложение — най-сладкият подкуп за жена, която силно се влюбва.

— Това да не би да е прецедент за теб? — прошепна тя.

За миг той я изгледа, а после се усмихна.

— Определено. — Както и малко скъпичък прецедент.

— Смяташ, че никой няма да те види в Лисабон — подразни го тя. — Такава ли е работата?

— Ти ме разкри — шеговито отвърна той, макар че не му беше до шега, като се имаха предвид десетте хиляди английски войници в Португалия. Всички негови приятели офицери със сигурност нямаше да пропуснат важния случай. Отдавна името му фигурираше в книгата за облози на Брук. Щеше да се прости с пет хиляди лири, ако танцува с жена преди двадесет и петия си рожден ден. — Вече си имаш рокля — продължи той, — имаш си придружител и партньор за танците. Няма опасност да срещнеш някой от миналото си. Как можеш да ми откажеш?

А трябва, мислеше си Сирина. Възможността да бъде представена като роднина на Ема криеше своите рискове. Но изкушението беше голямо — бал с изискани гости, с цялото величие и блясък, за които преди само си беше мечтала.

— Може да злепоставя теб… или самата себе си — добави тя нерешително.

— Да не би да възнамеряваш да си свалиш дрехите?

— Това би ли те злепоставило?

— Едва ли. — Той бегло се усмихна. — Забравяш обичайните ми забавления.

— Ти си непоправим.

— И аз дочувам такива работи за себе си — прошепна Бо. — Кажи ми обаче, че непременно ще дойдеш.

Тя се поколеба, а отдавнашната й мечта все повече се приближаваше до действителността.

— Сигурен ли си? — Предпазливостта в тона й граничеше с голямо въодушевление.

— Утре ще кажа на Деймиън.

— Не бива — прошепна Сирина, защото все още се колебаеше.

— Не ми казвай, че губиш кураж, скъпа. Не бих го очаквал от дама, която се промъква на чужд кораб в разразила се буря.

— Нямах друг избор.

— Какъв късметлия се оказах — констатира той.

Преди още да бяха пристигнали в хотела, Бо вече беше убедил Сирина да отхвърли всичките си колебания и да му позволи да я закриля от злите езици. Това на практика означаваше, че приема ролята на кавалер, когато се съгласи да я успокоява, но тази мисъл не му дойде наум. Не беше от хората, които размишляват прекалено много и никога не поставяше под въпрос желанията си.

А те бяха съсредоточени върху нещо ново още в мига, в който остана сам със Сирина в апартамента. Макар че внимателно й свали роклята, на която тя много държеше, като безпрецедентно я постави на стол, веднага след това се насочи към по-увлекателни занимания.

Според очакванията той беше много страстен в горещите часове на нощта — пламтеше, убеждаваше, настояваше и искаше — нежен, закачлив, щедър, докато най-накрая, когато слънцето вече напичаше през дръпнатите пердета, Сирина се засмя, останала без дъх:

— Достатъчно… достатъчно… ти несъмнено си най-великият… най-добрият… скъпи.

Беше се подпрял на лакти, страстно надвесен над нея, тъмната му коса падаше на влажни къдрици по челото. Той също се усмихваше.

— Радвам се, че ме одобряваш.

— Одобрявам не е точната дума — прошепна тя задъхано, обвила с ръце врата му. — Направо си представям рая с ангелски химни и божествена музика.

— Или това легло с топлото ти тяло до моето — нежно допълни той.

— Нещо още по-хубаво — прошепна тя, но изведнъж изпита страх. Щастието й беше непомрачено, времето с него направо летеше…

— Тази вечер възнамерявам да те заведа да потанцуваме — промълви той.

— Заведи ме, където пожелаеш — измърка тя.

— Виждала ли си островите на подправките? — Тонът му беше закачлив.

— Само два пъти — отвърна тя шеговито, — но ме заведи отново. Липсват ми залезите.

На него изведнъж му се прииска да я заведе там — не само на шега, но наистина. Сърцето му се разтапяше при мисълта да остане сам със Сирина на тропически остров.

— Ще започнем малко прозаично с танци в английското посолство, а това ме навежда на мисълта… — Той леко я целуна, после се отдръпна, стана от леглото и посегна към панталона си.

— Какво правиш? Остани с мен.

— Веднага се връщам. — Той бързо си нахлузи бричовете и сръчно ги закопча. — Какво искаш за закуска?

— Нямам претенции, всичко… — Беше доста огладняла от часовете, които бяха прекарали в леглото, но в момента й се струваше непосилно трудно да събере нужната енергия, за да се нахрани. — Ти избери нещо — прошепна тя, вече полузаспала.

Преди Бо да приключи с обличането, Сирина се предаде на съня…

Той нежно я зави, после заключи вратата след себе си, да не я безпокоят, и тръгна по задачи. Най-напред събуди собственика на магазинчето, чийто адрес беше получил от управителя на хотела, като чука на входната врата, докато обърканият човек не се появи. Когато слезе от спалнята и отвори, собственикът носеше останките от закуската си. С жест Бо го подкани да продължи да се храни, после влезе в магазина и започна да си избира най-различни бои, взе няколко четки, както и още някои неща, предназначението на които дори не знаеше. Докато Бо сложи всичките си покупки на тезгяха, брадатият старец вече беше приключил със закуската и му помогна да избере платно, статив, маслени бои, лак и палитри.

— Изпрати пакетите в хотел „Йорк“ — нареди Бо, доволен, че е намерил всичко, от което Сирина можеше да има нужда, — за сметка на английското посолство. И ти благодаря! Беше много отзивчив.

После кочияшът го закара в къщата на госпожа Мор, която тъкмо отваряше врати за шивачките. След като се извини за ранното си посещение, Бо обясни, че спешно има нужда от бална рокля за Сирина. С усмивка я помоли да подскаже в какъв цвят да е, защото се надяваше желанието му да бъде изпълнено, а после добави, че ще намери бижута, които да подхождат на роклята. Макар че диамантите винаги са подходящи, измърмори той сякаш на себе си, след като си спомни за витрината, която беше видял предишния ден.

Двамата скоро се спряха на бродиран копринен воал в бледорозово.

— Много ще отива на тена на госпожицата — гукаше мадам Мор.

— Чехли и всичко останало също — напомни й той на сбогуване. — Ще има голям бакшиш за шивачките, ако дрехите бъдат доставени до пет часа.

— Разбира се, милорд — отвърна модистката, която вече си представяше щедрата сума, която щеше да получи.

Третата му спирка, при бижутера, не отне много време, сам избра диамантите.

После продължи към посолството, където трябваше да обясни на чичо си и Ема за притесненията на Сирина.

Намери ги да закусват в обляната в слънце градинска стая.

Деймиън се въздържа да отбележи, че племенникът му е станал рано. Вместо това заговори за времето, докато Бо си вземаше от храната, подредена на масата. Набързо обсъдиха състоянието на пътя, който се ремонтираше пред посолството, после Бо се настани удобно и изчака да му сервират кафе.

Деймиън отпрати прислужниците, защото сметна, че ранното посещение на племенника му може би беше по личен въпрос.

— Тази вечер организирате ли нещо в посолството? — попита Бо и си отряза дебел резен шунка.

Посланикът хвърли един поглед на Ема, която съучастнически му се усмихна, преди отново да се обърне към племенника си.

— Няколко генерални консули ще дойдат на вечеря — каза чичо му, — както и някои местни правителствени служители и офицери, заедно със съпругите им, разбира се. Искаш ли и ти да дойдеш?

Бо преглътна шунката и кимна.

— Сирина никога не е била на бал и аз й обещах да я заведа. На вашия бал, искам да кажа. — Той отново се съсредоточи върху храната и се захвана с една херинга. — Надявам се музикантите ви да са добри.

Чичо му с усилие се мъчеше да скрие учудването си.

— Ема, кои ще свирят тази вечер?

— Твоите любимци, скъпи — отговори тя, впечатлена от новия обрат на събитията. — Оркестърът с цигуларката виртуоз. Тя е младо момиче, но е много талантлива — обясни Ема на Бо. — Нещо като вундеркинд на десет години.

— Чудесно — отвърна Бо и разбърка захарта в кафето си, неспособен да оцени вундеркинда по достойнство, — но аз се нуждая от музика за танцуване — заяви той. — Това възможно ли е?

— Разбира се. Репертоарът им е много голям. Дай ни списък с желанията си, ако искаш.

— Разчитам на теб, Ема — отговори Бо с доволна усмивка. После се обърна към чичо си и добави: — Между другото, тази вечер май че ще загубя облога с Брук. Предполагам, че на Монти добре ще му дойдат пет хиляди, докато тича след госпожица Гамбета.

— О-о! — От удивление Деймиън не знаеше какво да каже. Немалко предприемчиви млади дами в миналото безуспешно бяха подлагали на изпитание облога на Бо.

Бо сви рамене и си сложи още една лъжичка захар в кафето.

— Сирина се страхува да се появи във висшето общество и аз й предложих да потанцувам с нея. Искам да не я карам да се чувства неудобно — отбеляза той, като се стараеше да не влага много в думите си.

— Колко мило от твоя страна — прошепна Ема, която с търпение очакваше безмилостно да подразни Деймиън.

— Чудех се… дали не можеш да я представиш като твоя роднина, Ема? — попита Бо и поднесе чашката към устните си. — Много се притеснява и се опасява, че ще се отнесат безцеремонно с нея, ако разберат, че е моя, ъ-ъ, ами… приятелка. — Той повдигна вежди, а после самосъжалително сведе поглед иззад чашата си.

— Даже нищо чудно да ми е някаква далечна роднина — каза Ема и по този начин го увери, че ще му помогне. — Лелята на втория ми баща се омъжи за някакъв Блайд преди много-много години.

— Точно така — доволно възкликна Бо. — Знаех си, че ще се съгласиш. — Той се облегна на стола, а после с ослепителна усмивка остави чашката. — Ще наминем по-рано, за да пийнем нещо, преди всички тези скучни и наперени дипломати да са се появили.

После им разказа за диамантите, които току-що беше купил за Сирина и поиска мнението на Ема за най-добрия подход при поднасянето им.

— Тя не желае да приема скъпи подаръци. Доста е различна от другите красавици — добави той с широка усмивка.

— Очевидно не се интересува от парите ти — иронично отбеляза Деймиън.

— Очевидно е така — тъжно призна Бо. — Играя по нови, объркващи правила. Кажи ми какво да правя, Ема.

— Ако може да ти е от полза, кажи й, че и аз ще си сложа диамантите. Макар че тя няма нужда от бижута — добави Ема. — И така си е много красива.

— Но аз искам да ги носи — каза Бо, който не можа да сдържи усмивката си.

— В такъв случай — намеси се чичо му, — ще очакваме да видим новите диаманти на Сирина още тази вечер.

Скоро след като Бо си тръгна, Деймиън написа на Синджън писмо, в което го информира за новото увлечение на сина му. „Реших, че за теб може да представлява интерес намерението на Бо да потанцува тази вечер.“ Той описа Сирина с няколко умели израза — красотата й, произхода й, необикновеното й образование, чаровните обноски, а после набързо набеляза нещастните събития, сполетели я през последните години. „Както може би разбираш, продължи той, тя е изключителна и до такава степен е успяла да заинтригува Бо, че той желае да наруши облога си с Монти.“ Деймиън използва доста силни думи, за да изрази учудването си от влюбването на Бо. И макар и да не беше склонен да го повярва предишната вечер, обясни той на брат си, събитията от сутринта сериозно бяха променили предишните му предположения. Момчето щеше да танцува тази вечер, написа той, като подчерта думата „танцува“, за да подсили изумлението си.

Младата двойка скоро щеше да замине за Италия, завърши той, но вече не знаеше какво още да напише. Дали всичко това беше повод за тревога или радост или в крайна сметка нямаше значение, замисли се той, после надраска още няколко думи по повод обърканите си чувства и завърши с благопожелания за брат си и семейството му.

Писмото му за пръв път беше подписано от Деймиън и Ема.

 

 

Когато Бо се върна в хотела, боите и принадлежностите бяха доставени в апартамента, а Сирина вече си беше избрала едно малко платно. По нощница тя беше коленичила на пода на приемната, където внимателно опъваше платното по дървената рамка.

— Обожавам те — каза младата жена и лъчезарно му се усмихна, щом Бо влезе. — Как се сети за това? Боите са от най-хубавите! Колко струват, защото аз искам да ги платя? Днес ще ми позираш, нали? — радостно продължи тя. — Мисля, че най-добре е навън в градината, където е по-светло.

Той се облегна на вратата и се усмихна на ентусиазма й.

— На твое разположение съм, скъпа.

— Идеално. Ела тук и дръж тази страна, докато я закопчая.

Тя беше напълно погълната от това, което правеше, а светлината от прозореца подчертаваше красивата й фигура през фината материя на нощницата. Беше прибрала златните си къдрици зад ушите, за да не й пречат, и в унеса си леко беше прехапала долната си устна.

При вида на изкусителното й тяло Бо се замисли за други дейности, освен опъването на платно, а тялото му инстинктивно откликна на чувствеността й.

— Защо не ми позираш гол? — каза Сирина, която го изгледа от долу на горе.

— И на мен точно това ми мина през ум. Макар че нямах предвид рисуване.

— Сериозно говоря.

— Няма да нарисуваш много, ако съм гол.

Тя прекъсна работа с четката в ръка.

— Да не би да искаш да кажеш, че не мога да ти устоя?

— Не, искам да кажа, че аз не мога да ти устоя.

Усмивката й беше едновременно пламенна и мила.

— Толкова ли ме харесваш?

— Намирам те за секси.

— И не можеш да ми устоиш?!

— Да не би да искаш да ти го представя в писмен вид?

— Ммм… това ми звучи официално. Мога ли някой ден го използвам, за да шантажирам жена ти? — лицемерно попита тя.

— Не възнамерявам да се женя.

Наистина беше така, осъзна тя изведнъж, а романтичните й мечти веднага се изпариха.

— Може някой ден да поискаш да се ожениш.

— Предполагам, че така ще стане — каза той, разбрал за рязката промяна в настроението й. — Но не днес, това устройва ли те? — нежно попита Бо.

Изражението й се промени, сякаш завесата се беше вдигнала за ново действие.

— Приеми извиненията ми. Много е нетактично от моя страна да ти досаждам като всички останали жени. Сигурно ти е омръзнало. — Тя продължи да опъва платното.

— Позволи ми да ти помогна — каза той и седна до нея на пода. — Ти ще ми казваш какво да правя.

Сирина беше мила и дружелюбна, докато заедно поставиха платното в рамка — внимаваше да не навлиза в деликатни теми. Бо й разказа за посещението си в посолството сутринта и съобщи, че на Ема ще й е приятно да я представи като своя роднина.

— Всъщност — каза той, — леля на втория й баща се омъжила за някакъв Блайд. Затова е убедена, че имате някаква роднинска връзка.

— Интересно. Сигурен ли си?

— Попитай Ема тази вечер. Тя ще ти обясни всичко. — Внимаваше да не споменава балната рокля или диамантите и се надяваше, че по-късно ще намери възможност да й спомене за тях…

Заради разстроените си чувства Сирина реши, че е по-добре засега да не рисува Бо гол. Започна картина, в която искаше да пресъздаде богатството от цветовете на градината. Бо лежеше на слънцето и пиеше, докато тя рисуваше, от време на време задрямваше, а когато се събудеше, й разказваше весели истории. С няколко решителни движения на молива върху парченцето платно тя все пак му направи скица, излегнат на шезлонга, докато спеше, а после я скри в едно чекмедже на бюрото. Можеше да си я сложи в багажа, когато засъхне — сувенир от Лисабон, собственият й визуален спомен за едно чудесно преживяване.

Този ден и двамата се държаха много добре един с друг, внимаваха какво казват, бяха учтиви и любезни. Сирина си мислеше, че няма смисъл да си прави илюзии по отношение на Бо Сейнт Джон и любовта, а Бо се опитваше да поправи това, което й беше причинил с безцеремонните си изявления за женитбата. Но когато в четири часа балната рокля пристигна, равновесието между тях отново беше нарушено.

— Какво е това? — хладно попита Сирина, когато многобройните лъскави кутии се появиха в приемната.

Бо стоеше на входа на градината, а силуетът му се открояваше от залязващото слънце.

— Имаше нужда от бална рокля за тази вечер.

— Не мога да си я позволя… Върнете ги! — нареди тя на управителя, който следеше доставката.

— Няма нужда, Рамос — спокойно каза Бо и влезе в стаята. — Сега ще се оправим. Благодаря! — Той заведе управителя до вратата.

— Поне погледни роклята — каза графът на Сирина, след като затвори вратата.

— Не мога да си позволя още една рокля, особено бална рокля.

— Но нямаше нищо против да ти купя боите.

— Имах нужда от тях — безцеремонно заяви тя. — А и те далеч не са толкова скъпи, колкото роклята. Мога да си купя боите.

— За бога, Сирина. Кого го е грижа кой за какво плаща?

— Мен — сопна му се тя. — Не съм ти държанка.

— А любовница? — тихо попита той.

— Това е друго. И съм съгласна с това. — Тя изведнъж понижи глас. — Различията в подробностите вероятно не са от значение за мъж като теб, но за мен са. — Тя се обърна на другата страна и се загледа през прозореца с бушуващи чувства. Искаше го само за себе си и трябваше да се бори, за да се примири с действителността, искаше й се да не мисли за цената на някаква си рокля или на репутацията й, или на опитите да задържи човек като Бо Сейнт Джон.

Тя чу, че Бо се приближава зад нея и усети парфюма му. Присъствието му изпълваше сетивата й и Сирина се запита колко време щеше да й е необходимо, за да забрави трепета, който предизвикваше близостта му.

За миг той остана съвсем неподвижен зад нея, а после нежно я докосна по връхчетата на пръстите.

— Хайде да постигнем компромис.

Добре, искаше й се да му каже, добре, на всичко съм готова, но знаеше, че не може едновременно да приеме и да се смята за различна от жените, на които не искаше да прилича.

— Не знам — тихо каза тя с невиждащ поглед, прикован в сенчестата градина.

— Не искам да си нещастна — прошепна той и нежно я дръпна за ръката, за да я обърне към себе си. — Хайде да поговорим за това.

— За да можеш да се наложиш?

— За да можем да се споразумеем. Не те смятам за нищо друго, освен за жената, която обожавам. Доставя ми удоволствие, когато ти купувам подаръци, нищо повече. Не искам да се чувстваш унизена или съжалявана.

— Ех, да не бях толкова бедна. Може би ако бях по-богата, нямаше да ме притеснява, дори и да ми купеше папството в Италия.

Той съвсем леко се усмихна.

— Тъй като Наполеон отмъкна повечето папски съкровища, сега може би ще мога да си позволя да ти го купя.

— Не искам дрехите — шеговито каза тя. — Само голия Аполон от Белведере.

— Прекалено късно — каза той с престорено съжаление. — Аполон е в Париж. Вместо него не искаш ли бална рокля?

Сирина тихо въздъхна.

— Това е просто подарък — каза Бо. — Хората постоянно дават подаръци на тези, които обичат.

И двамата едновременно го забелязаха — за миг между тях беше изскочила думата „обичам“. После обаче той не обърна внимание на подтекста.

— Вземи роклята — настоя младият мъж. — Моля те, избрах я тази сутрин в седем и половина.

— Госпожа Мор сигурно се е изненадала.

— Трябва да е благодарна, че не съм я събудил по-рано.

— Ами ако не я взема?

— Ще те разбера — каза той в опита си да разбере неразбираемото.

— Трябва ли напълно да се откажа и да те оставя да се наложиш?

— Това би разрешило още няколко, ъ-ъ, належащи проблеми.

— Като?

— Диамантите, които ти купих.

— Бо!

— Чудесно подхождат на роклята, а и Ема ще носи диаманти, всички дипломати също ще са отрупани с бижута.

— Аз няма да съм. Не! Категорично не!

— Хайде отново да постигнем компромис. Вземи роклята, не вземай диамантите.

— Ти манипулираш ли ме? Да не би диамантите да са уловка, за да взема роклята?

— Не, наистина ги купих.

— Не ти вярвам.

— Не мърдай.

Няколко минути по-късно той се върна с три кутийки от червена кожа.

— Ето!

Сирина не успя да устои на изкушението да ги погледне, макар и да знаеше, че не може да ги приеме. Бо сложи кутийките на масичката и тя ги отвори една по една. Откри ослепителна огърлица със стотици блестящи диаманти, гривна, грееща като слънце, и обици, които сигурно едно време са принадлежали на кралица — толкова богато бяха украсени.

— Прекалено разточителен си.

— А ти си прекалено принципна.

— Ще взема роклята — тихо промълви тя.

— А аз ще върна диамантите.

Сключиха сделката с целувка. Целувка, която след малко се превърна в нещо повече, защото не бяха се любили цял ден заради учтивостта, към която се бяха придържали, и сега копнееха един за друг.