Сюзън Джонсън
Дете на порока (19)

Деветнадесета глава

Когато в имението на Сейнт Джон заживяха две жени и един мъж, далече на север започна австрийската офанзива и бързо напредна срещу французите по всички фронтове. На източния фланг генерал От плени Реко и Монте Беко и така принуди френското дясно крило да отстъпи до Нерви, на пет мили източно от Генуа. В центъра на атаката Хоенцолерн щурмува важния проход Кадибона и проникна до брега при Вадо, като по този начин раздели войските на Султ и Сюше. След три дни непрекъснати битки Мелас покори всички първоначално набелязани цели и изтласка французите от предните им позиции по гребена на лигурианските Апенини, макар и с цената на много жертви. Масена жестоко се съпротивлява, но австрийците го превъзхождаха числено пет пъти.

Въпреки че обитателите на Ди Кавалли прекарваха април в себични удоволствия, в покрайнините на Генуа австрийският натиск продължи, а французите постепенно бяха изтласкани през Волтри и Сестри, под непрестанния обстрел на англичаните, които обсаждаха брега. На 20 април френският ляв фланг се изтегли до устието на река Полчевера, само на три мили западно от Генуа. По десния фланг се оттеглиха до река Стурла, докато в центъра държаха укреплението и отдалечените постове на север и на изток от него. Генерал Масена в Генуа беше напълно откъснат от базата си в Ница и от корпуса на Сюше.

На 24 април адмирал Кийт от флагманския кораб „Минотавър“ изпрати на Масена посредник, който го призова да се предаде предвид безнадеждността на положението му. В противен случай, обяви адмиралът, ще му се наложи да бомбардира Генуа. Масена незабавно изпрати отговор: „Генуа ще се брани до последно“ и незабавно откри огън по английските кораби от батареята Лантерна. В същия ден Масена изпрати майор Франчески, един от адютантите на Султ, да премине през блокадата и да занесе писмо на Бонапарт, в което изложи развитието на военните действия до този момент и посочи, че като намали дажбите на войниците още повече, ще издържи „още десет или дванайсет дни, може би и петнайсет“…

Капитан Бери пристигна в Ди Кавалли към края на месеца с писма и новини. Откри Бо и малкия харем на двора, жените се бяха излегнали на шезлонгите в градината и пиеха шампанско със замечтани погледи, насочени към Бо. Той обяздваше един от конете, които беше пренесъл от Тунис. Множество цветя освежаваха зелената градина, а във въздуха се носеше силният аромат на розите.

— Искате ли питие? — попита Бо, когато Бери се приближи до манежа, слезе от седлото и подаде юздите на конярчето. Предложи на капитана една малка манерка от джоба на жилетката си.

— Благодаря, сър, с удоволствие ще пийна. Беше много горещо и прашно на идване насам.

— Тук във вътрешността беше още по-горещо. Изпий я цялата. Има още ей там — добави Бо и посочи с жест дамите. По кожата му имаше малки капчици пот. Носеше само ботуши за езда и кожени бричове, а жилетката със задължителния джоб за манерката беше разкопчана заради жегата. По загорелите му ръце, раменете и едрите му гърди блестеше пот, а контрастът между мъжката му сила и изящната бродерия на ленената жилетка беше поразителен.

Капитанът пресуши манерката и му я подаде обратно.

— Ако си имате други ангажименти, сър… — започна капитанът с усмивка. Той погледна към жените, седнали на шарена сянка под цъфналата ябълка, облечени в дантелени будоарни роби, през които всичко се виждаше. От тях неприкрито лъхаше на чувственост. — Ще изчакам в кабинета ви.

— Имам си други ангажименти — саркастично промърмори Бо, — вече от седмици. Няма да им липсвам много, ако те заведа вътре. Запознахте ли се с графиня Ниоло?

— Да, едно време, но само за кратко — на Капри.

— А… да, ами, ела и се поклони, а после ще се оттеглим, на хладно в кабинета. — С леко кимване той пусна Бери да върви пред него.

Градината беше само на няколко крачки, а когато представи жените, Бо се отнесе към тях с еднакво почитание, независимо че едната беше графиня, а другата — негова прислужница. Графинята съвсем леко кимна по посока на капитана. Според нейните разбирания за йерархия, човек с неговия ранг заслужаваше само такава форма на почитание. Тибия, красивата прислужница, скочи и поздрави капитана с открита и топла усмивка.

Трябваше да се погрижи добре да я възнагради, когато си тръгне, помисли си Бо, развеселен от чаровната й усмивка.

— Бихте ли ни извинили, дами — каза той учтиво, сякаш двете полуголи жени бяха на прием с кралицата. — Капитанът трябва да ми достави някои съобщения.

— Не се бави — каза Франческа, която се наслаждаваше на преувеличено чувство за превъзходство след един месец, прекаран с Бо.

— Доста време ли ще ни е нужно, Бери? — проточи Бо. — Графинята е нетърпелива.

— Не съм сигурен, сър. — Макар да смяташе, че новината е достатъчно сериозна, за да прекъсне отшелничеството на Бо, той имаше заповед да не го безпокои.

— Дългът повелява, Франческа — заяви шеговито Бо, защото разбираше, че Бери не би дошъл, ако нямаше сериозна причина. — Защо не се позабавляваш с един от конярите в мое отсъствие? Препоръчвам ти горещо оня с красивата брада.

Тибия се кискаше в шепата си.

Графинята за миг изгледа Бо с вледеняващ поглед.

— Открих, че му липсва нещо, скъпи, не си ли спомняш? — каза тя.

Франческа никога не се притесняваше от скандали. Красотата й я предпазваше от злите езици, пазеше я и щедрото завещание на покойния й съпруг.

— В такъв случай ще се опитам да побързам — отвърна той.

Капитан Тръбридж, един от заместниците на Нелсън, беше завзел островите Иския и Капри, съобщи му Бери, седнал на ръба на стола в кабинета на Бо. Той развълнувано и припряно му разказа за похода с подробности. Англичаните отново бяха установили контрол в неаполитанското пристанище.

— Пит не иска да пуска пехотинци — каза Бо, седнал срещу него. — Как смятат да изгонят французите от Неапол?

— Руфо е поел на поход със своята Армия на светата вяра.

— Кървавата божа ръка на Фердинанд. Плячкосването сигурно вече е в разгара си.

Бери прие твърдението с гримаса.

— Освен това в Генуа се говори, че с Масена е свършено.

— А Бонапарт?

— Никой не знае.

Бо изгледа капитана с остър и прям поглед.

— Може би някой трябва да разбере.

— И аз съм на това мнение, сър.

— Трябва ли в такъв случай да се откажа от забавленията си? — Той за миг се облегна назад с бегла усмивка на лице, а новото вълнение заличи априлската му скука.

— Позволих си да накарам слугите да опаковат багажа ви, сър.

— Графинята никога няма да ми прости — весело отбеляза Бо.

— Мисля си, че ще го направи, сър, като се има предвид как я напуснахте на Капри миналата година. Изглежда ви е простила за тогава.

— Наистина ли си тръгнах ей така?

— Тя издаваше ужасни писъци, сър. Ясно си спомням как си заминахме.

— Сигурно съм й изпратил нещо.

— Две диамантени огърлици, сър.

— Предполагам, че си се сетил да донесеш някоя и сега?

— Кутията с бижутата е в стаята ви.

Бо се ухили. Организационните умения на Бери бяха безупречни.

— Предполагам, че и маршрутът ни е планиран.

— Първо Палермо, сър, после…

— Генуа.

— Да, сър.

— До Палермо трябва да съм изтрезнял.

— Лок ще ръководи операцията, сър — спокойно отбеляза Бери, който знаеше, че Бо е компетентен и в трезво, и в пияно състояние. — Сър Хамилтън е официално отзован.

— Значи слуховете най-после са стигнали до краля.

— Има хора, които се отнасят към скандала сериозно, милорд.

— За щастие това не ме интересува.

— Точно така, сър.

 

 

Бо и капитан Бери напуснаха Ди Кавалли след един час, графинята се отказа да направи сцена, когато й предложиха да си избере нещо от кутията с бижута. Беше алчна, както предположи Бо, и направо побесня, когато той подбра две бижута и ги връчи на Тибия. Беше наредил стюардът да даде на младата жена и солидна сума, веднага след като Франческа си тръгне, в случай че престоят на Тибия в леглото му беше накърнил непоправимо репутацията й. Стюардът не беше на това мнение, защото спомена, че младата жена отдавна не зачиташе почтените порядки — към двама от лакеите хранеше особени чувства.

Тази информация позволи на рицарското чувство на Бо да не пострада от угризения и той се метна на коня в много добро настроение.

Миналият месец беше успял да превъзмогне най-дълбоките си копнежи по Сирина и почти можеше да си повярва, че с времето напълно ще я забрави. Нямаше желание сериозно да се замисля за брак, а не можеше да предложи нещо друго, ако искаше постоянна връзка. Дори и дъщеря на виконт би могла да бъде убедена да се примири с положението на държанка. Той не беше сигурен дали би могъл да се откаже от ергенските си навици, а като си спомни нрава на Сирина, разбра, че тя за нищо на света не би се съгласила да му стане любовница.

Разбира се всичко беше в сферата на догадките, защото и най-малкият знак за постоянство го караше да се чувства неловко.

— Защо не пожела да се ожениш? — попита той Бери, докато се бореше с хаотичните си мисли.

Бери леко се завъртя на седлото, учуден накъде биеше Бо.

— Просто питам — разясни Бо.

— Не открих жена, която да обикна — каза Бери.

— И аз така си помислих — прошепна Бо.

 

 

Когато пристигна в Палермо, Бо отиде на посещение при Чарлс Лок, английския генерален консул, който изпълняваше функциите на заместник, докато пристигне пратеникът, който щеше да заеме мястото на Хамилтън. Семейство Хамилтън и адмирал Нелсън бяха заминали с кораб до Малта и Сиракуза, преди да започнат дългото си пътуване назад към Англия, каза икономът на посолството, когато Бо се поинтересува. Всички говореха за успеха на кардинал Руфо в похода към Неапол, доложи майордомът, докато се изкачваха до кабинетите на първия етаж.

Имаше признаци, че французите се изтеглят от Неапол, обясни заместник-консулът, когато си размениха задължителните любезности.

— Несъмнено по заповед — каза Бо и се настани на един удобен стол.

— При положение, че Генуа е под обсада и в ужасно положение, Масена има нужда от подкрепление, предполагам. — Чарлс Лок нервно подръпваше джобчето на часовника си. — Но няма никакви вести за Наполеон. Обичайните ни източници нещо са се умълчали…

— Походът на Наполеон несъмнено ще започне скоро, особено като се има предвид, че Масена и войските му са в безизходица.

— Моро е нападнал при Крей в Прусия миналата седмица.

— В такъв случай, да не би да смятате, че Бонапарт обмисля поход в Германия? Дали ще остави Масена сам да се оправя?

Консулът сви рамене.

— Никой не знае, най-вече проклетият съвет на премиера, даже не знаят как да водят война.

— И на австрийците не може да им се вярва. Тугут си има свои териториални планове.

— От самото начало — въздъхна Лок.

— Възнамерявам да отида в Генуа и да поговоря с някои адютанти от австрийския щаб, които познавам. Бери и аз можем да тръгнем на север и да видим какво можем да научим.

— Всички ще бъдат благодарни, Рошфор — каза Чарлс Лок, а по челото му се изписа угриженост. — Нямаме абсолютно никаква информация. След като лорд Хамилтън си тръгна, а сър Джон Актън замина на меден месец, повечето от източниците ни са несигурни.

— Сър Джон наистина ли се ожени за тринайсетгодишната си племенница? — Бо леко повдигна вежди.

— Свършен факт, колкото и ужасяващ да изглежда.

— Колко му струваше папската благословия?

— Очевидно е успял да си я позволи. Момичето се опитало да избяга, облекло се като момче с панталони и хукнало. Хванали я обаче и сега „щастливата двойка“ — саркастично отбеляза Лок — е на борда на „Фудроян“ с Нелсън и всички останали.

— Сър Джон е ужасно стар.

— На шейсет и четири е.

— Не мога да си представя да причиня такова нещо на дете — намръщи се Бо.

— Семейство Актън са твърдо решени да запазят наследството в рамките на рода.

— Някой адвокат или малко политически маневри в парламента биха могли да свършат същата работа…

— Нито един от нас не е на шейсет и четири… — тихо отбеляза Лок. — Още бренди?

— Не! — Бо вдигна ръка, за да не позволи на консула да му налее. — Изтрезнявам. Бери ми каза, че ще трябва да съм в идеално състояние за експедицията на север.

— Ако има човек, който може да го направи, Рошфор, това си ти — каза генералният консул с топла усмивка. — Не искаме да те обременяваме, но всички разчитаме на теб.

Бо стана от стола също усмихнат.

— С тази потискаща мисъл — лениво рече той, — ще ти кажа довиждане. Ще изпратим обратно докладите на ескадрона на блокадата, за да се опресни информацията ви. Желая на премиера късмет в убеждаването на австрийците да застанат на наша страна.

— Трябва да имаме собствена армия в Средиземноморието. С главнокомандващия Стюарт сме на едно мнение по този въпрос. Кампанията в Холандия беше пълен провал, това и едно дете би им го казало.

— Ще видя какво мога да направя, за да убедя Пит да изпрати сухопътни войски в Италия.

— А аз наистина ще предам съобщението ти по възможно най-убедителния начин.

 

 

Междувременно същата нощ в Париж, шести май, в четири часа сутринта Бонапарт и секретарят му Буриен бързо се спуснаха по стъпалата на Тюйлери до вътрешния двор и влязоха в черна карета, теглена от впряг пощенски коне. Портите се отвориха и каретата премина с шеметна скорост. Нямаше да пътуват дълго — просто рутинна проверка, би казал човек.

Пътуваха с бясна скорост…

Пристигнаха в Авалон в седем и половина вечерта — изминаха сто и петдесет мили за петнайсет часа. На седми май Наполеон пристигна в Дижон, а късно през нощта на осми беше в Женева, където Бертие работеше на пълни обороти, за да може придвижването на запасната армия да започне на десети, в съответствие с плана на първия консул. Имаше тридневно закъснение, докато чакаха артилерията, а през това време Наполеон преглеждаше войските и изнасяше речи, с които искаше да заблуди австрийските агенти за направлението на запасната армия.

После започна изкачването на Алпите и прохода Големия Свети Бернар.

По това време на годината проходът представляваше огромна маса лед. Пътеката за мулета беше покрита със сняг десет месеца в годината. Петдесет и пет хиляди войници, шестдесет оръдия и триста каруци трябваше да се придвижат в долината Аоста, като изминават по двадесет и три мили през безплодни долини, клисури, скали и снегове в сезон, когато студът и вятърът все още бяха ужасяващи, а лавини падаха всеки ден. Докато се подготвяха за пътуването, на всички войници им беше раздадена деветдневна дажба и четиридесет патрона. От Мартини пътят, който беше достатъчно широк, за да може по него да мине малка карета, започваше да се изкачва по брега на дивата и бурна река Дранс, която течеше в близост до пропасти без парапети, прекосяваше слаби и изпотрошени мостове и най-накрая стигаше до Бур Сен Пиер. Оттам път нямаше. Имаше пътека, по която се стигаше до Сен Реми, първото село по италианския склон.

Колкото повече се изкачваше армията, толкова по-неравен и тесен ставаше пътят. В Бур Сен Пиер механиците свалиха оръдията, преброиха кутиите с патрони и колелата, опаковаха провизиите и ги натовариха на мулета, а бъчвите с барут на кухи дънери и шейни. Теглеха ги войниците на Ватрен и Лоазон. По сто човека бяха впрегнати за всяко оръдие, а по десет човека носеха механизмите на носилка. Когато стигнаха до снега, ледът започна да прорязва обувките им и затова трябваше да ги сменят на всеки три или четири мили.

След десетчасов поход през дива пустош, урагани и сняг, развалини и дървени кръстове, войниците достигнаха до манастира, където монасите бяха приготвили масите, отрупани с храна, както беше наредил Бонапарт, който предварително беше изпратил пари и вино. На шестнадесети май войниците пируваха с варено солено говеждо, овнешко задушено, сухи зеленчуци, козе сирене и старо бяло вино.

После запасната армия започна слизането, което се оказа още по-трудно от изкачването.

 

 

На четиринадесети май Бо пристигна в предния щаб на генерал От в Ривароло ди Сопра. Корабите на адмирал Кийт всяка нощ бомбардираха Генуа от близко.

В отчаянието си Масена се беше опитал да пробие обсадата на единадесети май, но войниците му бяха прекалено изтощени физически, за да се бият. Така самият Масена прикриваше оттеглянето им обратно към обсадения град.

Австрийците нямаха вести от Наполеон, но бяха на мнение, че французите биха се придвижили, за да отбраняват Прованс след падането на Генуа, а Генуа със сигурност щеше да падне.

На следващия ден Бо и Бери отпътуваха от Ривароло и тръгнаха на север. Ако нямаше слухове за френски войски и ако нямаше следи от тяхното присъствие в околностите на алпийските проходи към Франция, може би в крайна сметка Германия щеше да се окаже сцена на летните сражения на Наполеон.

 

 

На шестнадесети май авангардът на наполеоновата запасна армия слезе от прохода, пристигна в Аоста и я завзе. На следващия ден Лан се справи с още хиляда и петстотин австрийци в Шатийон.

На двадесет и първи австрийците бяха изтласкани от село Бар, но четиристотинте войници в гарнизона на форта с двадесет и шестте си оръдия успяха да отблъснат отчаяните нападения на Лан.

Командирът на форта незабавно беше известил генерал Мела в Торино за френското нашествие. Ако реагираше незабавно, генералът можеше да спре напредването на французите.

 

 

Бо и Бери се срещнаха с пратеника на главнокомандващия Бернкопф от Бар, който носеше новини за френското нашествие. Наполеон действително беше постигнал невъзможното, ако беше успял да прекара цялата си армия през заснежения проход. Бо изпрати една своя бележка, в която предаваше неочакваната информация на адмирал Кийт, а после двамата с капитана тръгнаха за Бар. Имаха нужда от цифри, с помощта на които да преценят дали напредъкът на Наполеон е сериозен. Дали само неколцина войници бяха преминали през прохода Сен Бернар или цяла армия напредваше към Генуа?

Когато наближиха поста два дни по-късно, в далечината се чуваше тътенът на оръдия, а като се приближиха на достатъчно разстояние, пред тях се откри гледка към цялото село, пълно с френски войници. След малко повече изчисления откриха, че нападението не разчита на многобройна войска.

Прекараха остатъка от деня в околностите на селото, а по-късно същия следобед намериха две пътеки, които заобикаляха поста откъм запад. Мълчаливо стояха на конете и със страх наблюдаваха безмилостните доказателства, че през тясната клисура е преминала цяла армия.

— Тръгнали са на изток — каза Бери.

— Като че ли гръм е паднал — прошепна Бо и се намръщи при вида на утъпканата земя, по която бяха преминали хиляди войници. — Колко са и за къде са тръгнали? — тихо продължи той умислен, а в съзнанието си вече беше започнал да прехвърля възможностите.

— Не и за Генуа, бас хващам — каза Бери. — А къде е артилерията му?

— Предполагам на другия край на поста. Не биха могли да преминат артилерията по тези пътеки.

Вечерта вече стигнаха до Ивреа, където като че ли се разиграваха най-важните събития. Те не знаеха, че Наполеон си беше в леглото по това време и спокойно спеше със съзнанието, че врагът все още е напълно озадачен по отношение на местонахождението му.

Същата нощ Бо и Бери прекараха по възвишенията, защото трябваше да се развидели, за да могат да пресметнат числеността на армията. Призори френската армия напусна лагера и продължи на изток.

— Господи, има поне четиринадесет или петнадесет дивизии. — С бинокъл Бо разглеждаше войските, които се простираха с километри надолу по пътя. — Предполагам, че са тръгнали за Милано. Бонапарт ще остави Масена да загине.

— Бонапарт има нужда от артилерия, за да може да воюва.

— А австрийският арсенал е само на деветдесет мили от Милано. По дяволите! — изруга Бо.

За рекордно време изминаха четиридесетте мили до Торино, като често спираха, за да купуват свежи коне. Когато обаче стигнаха в генералния щаб на Мелас, седемдесетгодишният главнокомандващ цели два дни се чуди как може една толкова голяма армия да се придвижи по този начин в долината на река По.

Бо призова всички, които пожелаха да го изслушат, да побързат, удивен от бюрокрацията в австрийското командване. Но едва на сутринта на първи юни, когато двама от командирите на Мелас предадоха доклади за френски нападения, върховният главнокомандващ изпрати заповед на От веднага да преустанови обсадата на Генуа и да тръгва на север, за да го настигне. Трябваше да се действа, защото французите вече наближаваха Милано и Торино.

В Генуа От току-що беше получил съобщение, че Масена е съгласен да разгледа условията за капитулация. Той пъхна заповедта на Мелас в джоба си и не й обърна внимание. След осем седмици обсада нямаше намерение да се оттегли, точно когато беше на крачка от победата. Щеше да накара Масена да капитулира. Масена обаче бавеше преговорите и така позволи на Наполеон до четвърти юни да напредне доста. Последните условия по капитулацията бяха подписани същия ден.

Но тогава Наполеон беше влязъл в Милано и напредваше безмилостно на фона на оттеглящите се австрийци.

Когато научи, че Милано е в ръцете на Наполеон, Бо се ужаси. Скоро цяла северна Италия щеше да пламне във война. А Сирина беше във Флоренция. Определено я заплашваше опасност.

Докато той и Бери бяха пътували в търсене на врага, му мина през ума, че Флоренция може да пострада, но това му се струваше крайна възможност. Може би можеше да се направи нещо Наполеон да бъде спрян в богатите долини на По, Венеция и подалпийските райони, които предлагаха изобилие от богатства на завоевателите. Но след като Милано толкова бързо беше завзет, цяла Италия скоро можеше да бъде погазена.

Доколко беше загрижен или отговорен за безопасността на Сирина? Да не би да й беше нещо като закрилник?

Беше направил това, което беше дошъл да направи — да предупреди адмирал Кийт и Чарлс Лок, мислеше си той с чувство на изпълнен дълг. Останалото не беше негова работа. Никой не го задължаваше да спасява Сирина Блайд.

След като се сбогува с адмирала, Бо отплава за Палермо, а оттам, след кратък престой в Ди Кавалли за конете, „Сирена“ заминаваше за Англия. Но с приближаването на кораба до Легхорн Бо ставаше все по-неспокоен. Крачеше по палубата мрачен и мълчалив. Бери го забеляза, но не каза нищо, защото знаеше, че Бо нямаше да се вслуша в съвета му.

Подминаха пристанището, откъдето в далечината се виждаше градът с оживени крайморски улички; там беше центърът на английската търговия в Италия.

Бо изведнъж слезе от палубата.

Влезе в каютата си, запъти се направо към шкафа с напитките, а ръката му леко трепереше, докато наливаше. През изминалите седмици не си беше позволявал да размишлява за лични чувства. Той и Бери така или иначе постоянно бяха в движение и макар че от време на време се сещаше за Сирина, нямаше възможност за дълги размишления, тъй като беше изправен пред по-належащия проблем за оцеляването си.

А през последните няколко дни почти беше забравил за чувството си за дълг.

Когато обаче съзря Легхорн, той откри, че мислите му отново се въртят само около това. И независимо че се мъчеше да прогони картините от съзнанието си, те се връщаха изкусителни и провокативни, караха го да я желае. Не можеше да си обясни защо беше така. Мислеше си, че след Ди Кавалли вече я е забравил. Мислеше си, че отново започва със старите си навици, че отново е безгрижен и приема без претенции себе си и своя свят.

Ами ако ей така реши да се поддаде на изкушението, размишляваше той с поглед, впит в брендито, и изведнъж да се появи на вратата на Сирина, какво ли щеше да й каже?

Тази мисъл го накара да потръпне, сякаш се поддаваше на някакво непознато, нежелано и неясно чувство, на което винаги инстинктивно се беше противопоставял.

Той пресуши чашата, алкохолът прогори гърлото му и отново си наля. Пиеше гневно, а в съзнанието му бушуваха чувства. Беше се излегнал на стола и гледаше леглото, където за пръв път беше любил Сирина. Желаеше я отново, сега, и с всеки момент желанието му се усилваше.

Образът й го изкушаваше като чаровно привидение, а с всяка погълната чаша бренди изкусителното й очарование още повече го завладяваше. Представи си, че отново я среща и когато застане на прага й, просто ще каже: „Бъди моя любовница. Ще ти дам каквото поискаш и ще те спася от французите“. Или може би, цинично размишляваше Бо, разгневен и недоволен от неутолимия си глад, когато действителността разкъса булото на илюзията, би могъл да каже нещо по-практично: „Не мога да се оженя за вас, госпожице Блайд, но каквото друго си поискате, ваше е. Къща, имение, бижута, достъп до Кралското общество“. В този подкупен свят от него нищо друго не се искаше. Независимо че някои дами ламтяха за титлата, в крайна сметка винаги избираха богатството му.

Но не и Сирина, помисли си той и недоволно изръмжа.

Тя не се продаваше. Бо не можеше да го проумее, това го измъчваше.

По дяволите! Отвори още една бутилка.

Едва след като започна третата бутилка, той стана от стола, излезе на слънце и въздух на палубата и бавно се заразхожда с походката на човек, попрекалил с чашките.

— Къде сме? — проточено попита Бо и застана до капитана със зареян в далечината поглед.

— Наближаваме Пиомбино, сър.

— Нови заповеди, Бери — каза Бо с усмивка, макар че погледът му беше стоманен. — Връщаме се в Легхорн.