Серия
Шон Дръмънд (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Man in the Middle, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

9

Излязох и включих двигателя на колата, докато Биан стоеше на тротоара и се обаждаше по мобилния телефон на шефа си хер комендант Уотърбъри да убеди Хършфийлд или Тайгърман — а ако може и двамата — да ни отделят малко време в дневния си ред.

Щом седна до мен, тя каза:

— Ще има грижата. — Погледна ме. — Как ти се стори?

— Нуждая се от чист въздух.

— Животът на Тереза се нуждае от чист въздух — каза тя и предложи: — Хайде да започнем от нея.

— Искаш да кажеш, че е заподозряна?

— Не е. И двамата сме наясно, нали? Но довечера ще сънува щастливи сънища, в които го е извършила. Клиф е бил нейното чудовище източникът на нейните беди и страдания. Сега ще й липсва. Нали знаеш?

— Знам.

— Но дали Може да й се вярва? От озлобените хора не стават добри свидетели.

— За важните неща й вярвам напълно, а злобата е съвсем оправдана.

— Смятащ, че заслужава съчувствие?

— Определено. Изградила е около този тип живота и семейството си, а той се е превърнал в гадина.

— Колко Изящна елегия. Може ли да си я запиша в дневника?

— Трябва да ме чуеш в Съда. Ела по-раничко. Опашките са дълги, а за билети на черно искат безумни цени.

— Бас държа че си много… забавен. — Тя се позамисли, после отбеляза: — Чухме само едната част от историята. Всеки развод си има две страни.

— Добре Казано. Ако откриеш начин да изслушаме и неговата страна, непременно ми се обади.

Тя поклати глава. Понякога съм много досаден.

— Стара история с много заглавия — казах аз. — Жената от старта, синдром на първата съпруга, идиотизъм на средната възраст. Клиф не е бил нито особено сложен, нито кой знае колко труден за разбиране. Искал е да бъде нещо повече от онова, което е представлявал — дързък, опасен, тайнствен, сексуално привлекателен. Тереза и децата са били част от предишното разочароващо „аз“.

— Много Плитък го изкарваш.

— Много мъже си мечтаят тайно да бъдат като Джеймс Бонд, но се събуждат и от огледалото ги гледа Джордж Смайли. — След малко добавих: — Мъжете имат два мозъка, водещи непрестанна борба за кръвоснабдяването. Когато единият спечели другият изключва.

— Толкова ли е просто?

— Толкова.

— Разбирам.

— Решил е, че най-сетне идва неговият влак, и е зарязал жена си на перона. — Погледнах я. — Не бих се изненадал, ако излезе, че Клиф от години си е мечтал да я зареже.

— Каквато и да е причината, тя трябва да се стегне и да загърби миналото. Бракът може и да се е разпаднал по негова вина, но ако съсипе себе си, вината ще е изцяло нейна.

— Ти си сгодена, нали?

— Да, казах ти вече.

— Откъде знаеш, че… как му беше името?

— Марк Кембъл.

— Благодаря. Откъде знаеш, че Марк Кембъл няма да се превърне в идиот?

— Няма.

Откъде знаеш, Биан? Съпрузите са непредсказуеми същества. Някои имат скрити дефекти. Понякога човекът се събужда една сутрин, вижда оредяващата си коса, двойната гуша и изведнъж изтъпява. Лекарството може да се окаже разкошна нова кола или разкошна нова блондинка. Трябва ли да ти обяснявам?

Тя не отговори.

— Казано на прост войнишки език, случват се и издънки.

— Виж какво, познавам Марк, откакто бяхме кадети. Може да прозвучи банално, но се влюбих още щом го видях. Аз… — Тя извърна очи за миг, после отсече: — Той няма да се промени. Никога. Сигурна съм.

— Ходиш с един и същ мъж от десет години? Какво подсказва това?

— Е, не беше точно така. Когато бяхме кадети, хлътнах по него, но той беше с две години пред мен. Уставът в Уест Пойнт забранява връзки с горните курсове. А и той имаше сериозна приятелка.

— Какво стана с нея?

— О… ами умря. Подозрителен пожар… всъщност палеж. Много грозна и много тайнствена история. Така и не хванаха подпалвача.

Погледнах я. Тя се усмихна.

— Шегичка.

И аз се усмихнах.

— Родителите й бяха богати, живееха в някакво баровско градче в Кънетикът — Ню Каанан или може би Уест порт.

— Не е. И двамата сме наясно, нали? Но довечера ще сънува щастливи сънища, в които го е извършила. Клиф е бил нейното чудовище, източникът на нейните беди и страдания. Сега ще й липсва. Нали знаеш?

— Знам.

— Но дали може да й се вярва? От озлобените хора не стават добри свидетели.

— За важните неща й вярвам напълно, а злобата е съвсем оправдана.

— Смяташ, че заслужава съчувствие?

— Определено. Изградила е около този тип живота и семейството си. А той се е превърнал в гадина.

— Колко изящна елегия. Може ли да си я запиша в дневника?

— Трябва да ме чуеш в съда. Ела по-раничко. Опашките са дълги, а за билети на черно искат безумни цени.

— Бас държа, че си много… забавен. — Тя се позамисли, после отбеляза: — Чухме само едната част от историята. Всеки развод си има две страни.

— Добре казано. Ако откриеш начин да изслушаме и неговата страна, непременно ми се обади.

Тя поклати глава. Понякога съм много досаден.

— Стара история с много заглавия — казах аз. — Жената от старта, синдром на първата съпруга, идиотизъм на средната възраст. Клиф не е бил нито особено сложен, нито кой знае колко труден за разбиране. Искал е да бъде нещо повече от онова, което е представлявал — дързък, опасен, тайнствен, сексуално привлекателен. Тереза и децата са били част от предишното разочароващо „аз“.

— Много плитък го изкарваш.

— Много мъже си мечтаят тайно да бъдат като Джеймс Бонд, но се събуждат и от огледалото ги гледа Джордж Смайли. — След малко добавих: — Мъжете имат два мозъка, водещи непрестанна борба за кръвоснабдяването. Когато единият спечели, другият изключва.

— Толкова ли е просто?

— Толкова.

— Разбирам.

— Решил е, че най-сетне идва неговият влак, и е зарязал жена си на перона. — Погледнах я. — Не бих се изненадал, ако излезе, че Клиф от години си е мечтал да я зареже.

— Каквато и да е причината, тя трябва да се стегне и да загърби миналото. Бракът може и да се е разпаднал по негова вина, но ако съсипе себе си, вината ще е изцяло нейна.

— Ти си сгодена, нали?

— Да, казах ти вече.

— Откъде знаеш, че… как му беше името?

— Марк Кембъл.

— Благодаря. Откъде знаеш, че Марк Кембъл няма да се превърне в идиот?

— Няма.

— Откъде знаеш, Биан? Съпрузите са непредсказуеми същества. Някои имат скрити дефекти. Понякога човекът се събужда една сутрин, вижда оредяващата си коса, двойната гуша и изведнъж изтъпява. Лекарството може да се окаже разкошна нова кола или разкошна нова блондинка. Трябва ли да ти обяснявам?

Тя не отговори.

— Казано на прост войнишки език, случват се и издънки.

— Виж какво, познавам Марк, откакто бяхме кадети. Може да прозвучи банално, но се влюбих още щом го видях. Аз… — Тя извърна очи за миг, после отсече: — Той няма да се промени. Никога. Сигурна съм.

— Ходиш с един и същ мъж от десет години? Какво подсказва това?

— Е, не беше точно така. Когато бяхме кадети, хлътнах по него, но той беше с две години пред мен. Уставът в Уест Пойнт забранява връзки с горните курсове. А и той имаше сериозна приятелка.

— Какво стана с нея?

— О… ами умря. Подозрителен пожар… всъщност палеж. Много грозна и много тайнствена история. Така и не хванаха подпалвача.

Погледнах я. Тя се усмихна.

— Шегичка.

И аз се усмихнах.

— Родителите й бяха богати, живееха в някакво баровско градче в Кънетикът — Ню Каанан или може би Уест порт.

След като Марк завърши академията, тя видя какъв е животът на военния. Не й допадна идеята да свързват двата края само с една лейтенантска заплата някъде в Луизиана или Джорджия. Затова драсна на Марк едно мило писъмце и си намери нов приятел, който учеше бизнес в Харвард. Накрая се ожениха.

— А ти чакаше зад кулисите?

— Не съвсем. Сближихме се доста по-късно, някъде преди около три години.

— Три години. Ако си толкова сигурна в него, защо не сте се оженили досега?

— Решихме… да изчакаме по-добри обстоятелства. — Въпросът ми я беше разстроил. Тя помълча и преглътна. — Армейският живот… ти си ерген, разбираш как е.

Разбирах. Глобалната война срещу тероризма, или каквото хитроумно име са й лепнали напоследък, не помага много за романтичните връзки, освен ако случайно не се влюбиш в терорист.

След малко Биан добави:

— През тия три години с всичките истории в Босна, Косово, единайсети септември, а сега Афганистан и Ирак…

— Чия беше идеята да изчакате?

— Защо трябва да е нечия идея?

— Тези неща никога не стават по взаимно съгласие. — Тя се опита да извърне глава, но аз я погледнах право в очите и настоях: — Твоя или негова?

— Добре де… негова. Той беше в Косово, после в Афганистан. И аз бях в Афганистан, но след него, после в Ирак, пак по различно време. След като той изкара една година в Колежа на Генералния щаб в Левънуърт, го назначиха в Първа бронирана дивизия и пак замина за Ирак. Не искал да остана вдовица или цял живот да се грижа за инвалид. Нямаше как да споря. А и какво значение имаше? Така или иначе, щяхме да сме разделени.

Без съмнение през главата и сърцето на Марк Кембъл минаваха цял куп трезви и практични разсъждения и всичките изглеждаха логични, убедителни, дори неоспорими. Но по мое мнение с жена като Биан Тран трябва да се придържаш към друга логика. Аз не бих я пуснал и на десет крачки от мен без пръстен с диамант колкото Гибралтарската скала, целомъдрен пояс около слабините и табелка на шията: „Пипнеш ли я, ще ти откъсна топките“.

Е, както споменах, тя беше много привлекателна и компанията й ми допадаше силно. Не можех да си представя някой мъж да изпитва противното.

— Имаш ли негова снимка?

Имаше, разбира се. Бръкна в джоба на армейските си панталони, извади портмоне, измъкна от него малка снимка и ми я подаде, докато карах. Хвърлих един поглед и върнах снимката.

Беше цветна, направена може би на военен бал, и Марк Кембъл имаше майорски нашивки върху ръкава на парадната униформа, жълти петлици — танкист — и медали колкото за цяла коледна елха. Гледаше право в обектива с широка дружелюбна усмивка, беше строен и широкоплещест, с тъмна коса и тъмни очи, масивна челюст и трапчинка на брадичката. Напълно разбирах защо на жените им се подкосяват краката, като го видят. Красив. Дързък.

— Ще си имате прекрасни дечица — предсказах аз.

Никакъв отговор.

Озърнах се. Изпаднала в мрачен транс, Биан зяпаше през прозореца. Сигурно не и беше леко — любимият на фронта, началството я товари с взривоопасно следствие, а отгоре на всичко и аз. Понякога съм много досаден.

— Добре ли си?

Тя продължи да се взира навън.

Не обичам да си говоря сам и няколко минути пътувахме в пълно мълчание. Наближаваше шест вечерта и небето притъмняваше, вятърът брулеше дърветата, а откъм хоризонта се задаваха дъждовни облаци — типична октомврийска привечер във Вашингтон.

Ни в клин, ни в ръкав Биан ме уведоми:

— Наистина искам да разреша този случай.

— Мисли като ченге. Биан. Нищо лично. — След малко я посъветвах: — Надявай се на едно — да приключиш случая без последствия за кариерата си.

— Какво означава това?

— Помисли си за Оливър Норт и Бъд Макфарлейн.

— За кого?

— На колко години си?

— На трийсет и една. Накъде биеш?

— Помниш ли скандала „Иран-контри“?

— Не съм го и чувала.

— Роналд Рейгън?

— Той не беше ли президент преди Линкълн или малко след него? — Тя ме смушка в ребрата. — Добре де, разкажи ми за тия двамата… как им бяха имената?

— Оли и Бъд. Бъд беше бивш полковник и стана съветник на Рейгън по националната сигурност. Оли беше действащ полковник от неговия екип.

Тя отбеляза:

— Полковниците трябва да се държат под око.

— От няколко дни и аз съм сред тях.

— О, в такъв случай… поздравления. Как се чувстваш?

— Горе-долу. Казват, че трябвала цяла година, за да проумееш, че ти плащат повече, за да постъпваш по-глупаво. Още привиквам.

— Е, за начало добре се справяш. — Тя се разсмя. — Продължавай с историята.

— Не е история, а тъжна столична приказка. Оли и Бъд — свестни момчета, добронамерени, патриоти, с две думи, солта на земята. По онова време законът забраняваше на правителството да праща пари на контрите, които се биеха срещу комунистическото правителство на Никарагуа. В другия край на света иранците и техните приятелчета от Хизбула в Ливан отвличаха американски служители и ги изтезаваха до смърт.

— Грозно звучи.

Кимнах и продължих:

— Между заложниците имаше агент на ЦРУ и офицер от морската пехота. Официалната ни дипломатическа реакция се изчерпваше с празни приказки и вдигане на ръце.

— И каква връзка имаше между двете събития?

— Никаква. Докато Оли не посъветва Бъд да убият с един куршум два заека. Под тезгяха продаваме оръжия и муниции на Иран за войната срещу Ирак. Мунициите ще се продават на изгодни цени, та малко да поизбелим образа на Големия Сатана… заедно с негласно споразумение Иран да освободи заложниците. И за да се затвори кръгът, парите от сделката отиват право при контрите, които ще ги използват, за да закупят оръжия и муниции срещу комунистите. Симетрично, нали?

Погледнах я, за да съм сигурен, че разбира. Явно разбра, защото отбеляза:

— Вижда ми се много тъпа идея.

— Защо?

— Откъде да почна? Първо, защото на иранците не можеш да им имаш вяра. А ако се замислиш, предлагаш им стимул да взимат още заложници и пак да те изнудват за оръжия. Защото става дума за тонове оръжие и стотици милиони долари. Защото ще си имаш работа със сложна логистика, посредници и пране на пари.

— Абсолютно вярно. Нещо друго?

— Тия неща са трудни, може би дори невъзможни за кривне. Много изпуснати нишки, много замесени хора, много подвижни части. Все отнякъде ще изтече информация.

— Но ако стане, ще бъде голям успех. Нашите заложници излизат на свобода, а контрите трепят комунисти наред. Кое не ти харесва?

— Незаконно е.

— Дребна формалност.

— Мисля, че се нарича кражба на държавно имущество и престъпен заговор. За такава дребна формалност се полагат десет до двайсет години на топло.

— Много добре. Да, наистина изтече информация и скандалът едва не изхвърли Рейгън от Белия дом.

— Извинявай, това има ли нещо общо с Даниълс, Хършфийлд или Тайгърман?

— Потрай още малко.

— Старая се. — Тя добави: — Но не е лесно да те търпя.

Така си е.

— Оли и Бъд бяха много амбициозни, но ми се струва, че смятаха каузата за благородна, а средствата за оправдани. Когато ги хванаха, трябваше да си подадат оставките. Все още дават показания пред разни комисии в Конгреса.

— Усещам ли тук връзка с Даниълс?

— Ако си слушала внимателно.

— Хайде, кажи ми го с прости думи.

— Бяха замесени още много висши служители, включително министърът на отбраната и държавният секретар. Наложи се неколцина да подадат оставка. Други бяха изведени с белезници.

Тя се размърда на седалката.

— Намекваш, че онзи скандал е подобен на нашия случай?

Не отговорих.

— Мислиш ли, че случаят стига толкова нависоко? Че е толкова разклонен?

— Нямам представа… засега.

— Тогава какво казваш?

— Помисли си за разказа на Тереза Даниълс какво е правил Клиф през последното десетилетие и с кого го е вършил. — Помълчах и продължих: — Може да е действал с разрешение или дори по заповед на началниците си и на техните началници, включително хора от Белия дом. Тия неща винаги започват на дребно — като онзи пазач от „Уотъргейт“, дето си правел нощната обиколка и забелязал, че ключалката е блокирана с лепенка. В онзи момент не е и подозирал, че държи за топките самия президент на Съединените щати. Знаем, че Клифърд е бил разследван за шпионаж, а сега научихме, че години наред е бил тясно свързан с двама висши служители от Министерството на отбраната. Инстинктът ми подсказва, че историята е много по-голяма и по-разклонена, отколкото изглежда.

— Не знаем да е нарушавал закона — отвърна тя.

— Нарушил го е.

— Откъде знаеш?

Погледнах я.

— Искам да бъда сигурен, че разбираш в какво се замесваш.

— Разбирам.

— Тъй ли? Защото, ако и други хора са бъркали в същата каца с мед, щом влезем в кабинета на Хършфийлд или Тайгърман, работата ще се разсмърди до небесата. После няма да има връщане.

— Е… колко ти остава до пенсия?

— Твоят проблем е по-голям от моя. Аз поне си имам началничка, която може да се застъпи за мен.

Или да не се застъпи.

— Аз съм американка от азиатски произход със завършена военна академия и три езика. В корпорациите си мечтаят за такива като мен. А ти си обикновен бял мъж с юридическа диплома. — Тя се усмихна. — Тъй че мисли по-скоро за себе си.

— Обичам Америка.

Отново потънахме в размисли и мълчание. Отбих към северния паркинг на Пентагона. Беше шест и петнайсет вечерта, доста след края на работното време, тъй че без затруднение си намерих място близо до сградата. Изключих двигателя, слязохме и тръгнахме по дългата алея.

— Интересно ми е — каза Биан, докато вървяхме. — Оли и Бъд. Какво стана с тях?

— Оли беше хитрец и извъртя работата така, че стана герой за консерваторите. Обявиха го едва ли не за светец — добрия морски пехотинец, вършещ всичко по силите си за нацията, която обожава. Според мен наистина имаше нещо такова. Така че Оли получи каквото се полага на един низвергнат служител — радиопредаване и цяло състояние от книги и лекции.

— А Бъд?

— Да, Бъд. Една вечер се прибрал у дома и се нагълтал с хапчета. — Изчаках я да го осъзнае, после казах: — Краят е щастлив. Открили го навреме. Извод: във Вашингтон дори добронамерени хора могат да вършат пакости.

— Но поуката е по-голяма, нали?

Кимнах.

— Използваш тази история за сравнение. Клиф е един от ония двамата.

Пак кимнах.

— Искаш да кажеш, че е хлътнал в нещо голямо, нещо по-сложно, отколкото можел да си представи?

— Осем точки. Продължавай за десетка.

Няколко минути вървяхме мълчаливо. Накрая Биан осъзна пълния смисъл на случая и попита:

— Но как е реагирал Клиф — като Оли или като Бъд? Това е въпросът, нали?

— Добре. Сега се пробвай за голямата награда.

— От онова, което знаем за Клиф, той не е бил като Бъд. Животът му подсказва, че е бил издръжлив, упорит, жилав. По-скоро тип Оли. Нали?

Кимнах.

— Значи вярваш, че е убит?

— Имаш ли пистолет? — попитах аз.

— Какво означава…

— Имаш ли пистолет?

— Да… в служебната каса.

— Започни да го носиш.