Брайън Хейг
Посредникът (28)

28

Събрахме се и няколко минути обсъждахме подробности около разпитите на Али бин Паша. Разговорът вървеше забързано и някак нереално, както става обикновено, когато над масата тегне чувство за вина.

Ние с Биан имахме чувството, че ни въртят на шиш.

В замяна на „малката услуга, която ни правите“, Турки обеща да ни достави „изключително важно досие“ за Али бин Паша, с което разполагали неговите служби. От което следваше изводът, че Бин Паша отдавна е представлявал интерес за саудитците. Подозирах това отпреди, разбира се, но беше приятно да чуя потвърждение. А и когато получехме досието, то със сигурност щеше да е окастрено до неузнаваемост. Турки не спомена за това — всички си го знаехме.

Филис подхвърли, че след като Бин Паша ще остане под съвместен надзор, не е необходимо да рискуваме да го прехвърляме в Саудитска Арабия и че на юг от Багдад ЦРУ разполага с необходимите удобства за подобна задача. Предложи още „нашият стар приятел Турки“ — неин приятел, не мой — да докара пазачи и следователи, а след като Бин Паша повярва, че е в техни ръце, съвместно да решим по-нататъшната му съдба.

Приятелят Турки прие предложението без колебание. Дори ми се стори малко облекчен.

Може би не му допадаше идеята хора от ЦРУ да се мотаят из саудитските секретни затвори. Кой знае? Току-виж, в някоя килия открием неговия сънародник Осама. С тия хора никога не се знае.

Но тъй като бяхме почнали с предложенията, аз се обадих:

— Може да мине дълго време, преди Бин Паша да се пречупи. Сигурен съм, че всички вие сте много заети. Нека ние с Биан се заемем с него и ще ви докладваме най-подробно.

Всички бяха впечатлени от моята загриженост и единодушно отхвърлиха идеята.

Но това изкара на повърхността един всеизвестен факт. Имахме сериозни проблеми с взаимното доверие. Шейхът не вярваше никому, аз не вярвах на Филис, която не вярваше на Уотърбъри, Уотърбъри си нямаше понятие що е доверие, а Биан винаги имаше скрит коз в ръкава. Разменяхме си усърдно фалшиви усмивки и уверения, но ако играехме покер, всеки щеше да държи в скута си зареден пистолет и печалбата непременно щеше да е опръскана с кръв.

Освен това Филис и Турки ал Файеф изглеждаха леко притеснени да седят на една маса с мен и Биан. Кой може да ги упрекне? Изнасилвачите не обичат да си бъбрят със своите жертви.

Уотърбъри изглеждаше както винаги — дори представа си нямаше, че цялата работа е нередна, а и в уставите липсваха указания по въпроса. Това не го правеше злодей. Но ме хващаше страх само като го погледнех.

При първа възможност Филис се оттегли да посети шефа на местния отдел по някакви — както неясно се изрази — „важни дела“.

Шейхът я последва по петите, вероятно за да открие петзвезден хотел с работещи климатици и румсървис.

Уотърбъри също си тръгна, без да ни информира къде отива. Но справката от ЦРУ категорично предупреждаваше, че в Багдад масово похищават хора за откуп, тъй че… оставаше само да стискам палци и да се надявам.

Ние с Биан получихме заповед да останем в самолета и да пазим Абдул, докато дойде военна полиция да го откара в „Абу Гариб“.

Прехвърлихме се в кухнята, където открихме в хладилника грамадно парче салам, и си направихме сандвичи; аз си сложих майонеза, тя горчица и отидохме да обядваме на голямата заседателна маса.

Взехме и последните четири бири. Не стигаха дори колкото да ни замаят, но ние вече бяхме пияни от безпомощност.

Най-сетне можехме да сравним впечатленията си насаме. Биан започна първа с въпроса:

— Натриха ли ти носа?

— Бас държа, че при теб е било по-зле.

— Уотърбъри не ме притеснява. — Тя се усмихна. — Той е въздухар. Важното е да не му се връзваш. Прави като мен — просто си представи, че го няма.

— Хей, като ти казах да не стреляш по хората, нямах предвид и него.

Тя натисна спусъка на въображаем пистолет и се разсмя.

— Дръпнаха ни килимчето изпод краката, Биан.

— Защо си толкова изненадан? Нима наистина вярваше, че ще ни оставят да доведем следствието до край?

— Колкото и да е наивно — вярвах.

— Засрами се.

— От кого го чувам?

— Признавам, че съм разстроена. Разочарована съм. Как иначе? Просто… Виж, след като разбрахме какво става тук, след като осъзнахме мащабите и възможностите… дано да не ти прозвучи цинично, но не вярвах, че ще ни позволят да разкрием цялата истина.

— Не сме ли тук, защото ти настояваше да я разкрием?

— Имахме ли избор? Научаваш, че първоначалната причина за тази война може да се окаже една голяма лъжа, че човекът, когото пратихме тук да поеме властта, може да е в малкото джобче на лошите и може би е разкрил на враговете ни безценна тайна. Разполагаш с възможност да разбереш истината и може би да направиш нещо. Ще откажеш ли? — Тя стисна ръката ми и добави: — Нямахме избор. Още от мига, когато влязохме в апартамента на Клиф Даниълс, бяхме обречени да попаднем тук, да свършим каквото трябва и да ни кажат, че не бива да продължаваме.

— И ти го приемаш?

— Аз съм войник. Изпълнявам заповеди.

— Не те питах това. Приемаш ли го?

— Добре де… потисната съм. Отчаяна съм. Отвратена съм от правителството ни. — След малко тя сподели: — Но ще ми мине. Потърси и ти начин да го преодолееш.

Това кротко мрънкане бе последното, което очаквах от свирепата Биан. В края на краищата именно нейното упорство ни доведе тук. Е, през последните дни бях допуснал цял куп погрешни преценки, а и както останалите три милиарда мъже на планетата не разбирах много добре жените.

След дълго и замислено мълчание тя попита:

— Какви бяха инструкциите на Филис относно Шараби?

— Няма никакъв Шараби. Въобразил съм си го. А Уотърбъри какво ти каза?

— Нещо подобно. Ами изтичането на информация?

— Не можеш да стигнеш до едното без другото. Освен това Филис запази всички важни електронни адреси.

— Така е. Стана ли дума да прекратим разследването за смъртта на Клиф Даниълс?

Погледнах я. Тя заяви съвършено невинно:

— Питам само защото Уотърбъри не спомена нищо подобно.

Едновременно отпихме от бирата и изведнъж чухме тътена на мощна експлозия. Полилеят над главите ни се разтърси — значи беше наблизо. Шосето от Багдад за летището носеше неофициалното име „Алея на самоубийците“ и, изглежда, някой атентатор самоубиец току-що си бе свършил работата. С малко късмет можеше да се окаже, че е очистил Уотърбъри.

Биан мълчаливо избута секретарската уредба към средата на масата. Натиснах бутона за Вашингтон, продиктувах номера на любезната телефонистка и след няколко сигнала чух недоволния глас на детектив Бари Ендърс:

— Божичко… я виж кое време е. Ако ме будиш за някоя глупост, ще ти откъсна главата.

Представих се и казах на Ендърс, че Биан е до мен и слуша, после го уведомих:

— Обаждаме се с нови сведения за разследването.

За момент настана тишина, после Ендърс каза:

— Какво разследване?

— Бари, аз съм — отвърна Биан. После добави малко раздразнено: — Не ни будалкай.

— Кой кого будалка? Вчера пристигна цяла тайфа федерални. Взеха всичко — случая, протоколите от местопрестъплението… записките ми… лабораторните образци. Дори ми откъснаха страниците от бележника. Само не ми разправяй, че си изненадана?

Спогледахме се тревожно. Нищо чудно, че Филис и Уотърбъри пропуснаха да ни дадат нареждания по въпроса. Негодници. Но хитри негодници.

Ендърс продължи:

— А сега се обаждате по никое време да сипвате сол в раната. Какво, капан ли ми залагате? Да видите дали…

— Бари — прекъснах го аз, — за пръв път чувам какво е станало.

— Да, бе!

— Кой е подписал заповедта?

— Министерството на правосъдието. Освен това ми наредиха да изпадна в амнезия. Големи гадини!

— Да, но случаят още не е приключен за теб, нали? Смърт в твоя район — не е ли твое задължение да установиш причината?

— Не става така, Дръмънд. Федералните ще ми донесат документа, аз подписвам и точка.

Разбира се, аз познавах полицейските процедури и двамата бяхме наясно, че просто опипвам почвата. Отговорът гласеше: майната ти.

— Какво те интересува? — попита Ендърс. — Ти настояваше, че е самоубийство. И знаеш ли какво? Имам странното чувство, че федералните ще установят точно това: самоубийство.

Той се изсмя.

Биан усети, че имаме проблеми с доверието, и се намеси:

— Аз го разубедих. Ти също. Сега той… всъщност и двамата вярваме, че е нещо друго. Убийство.

— Вижте, мисля, че вече…

— Ами ако ти предложа идеи защо е убит Клиф Даниълс? — попитах аз.

— Страхотно. Ще ти дам номера на специален агент Барни Становиц. Грамаден грозник с отвратителни маниери. Картичката му е в кабинета ми. Всъщност — сподели Ендърс — той ме предупреди да му позвъня, ако някой разпитва за случая.

Разчитайки на инстинктивната си преценка за Бари Ендърс, аз казах:

— Дай ми една минута, Бари. Само една минута. После реши сам как да постъпиш.

Той се поколеба. Не беше добър знак.

Кимнах на Биан, която е много по-мила от мен.

— Бари — каза тя, — ти си умен. Мисля, че знаеш какво става. Замазване на следите. Конспирация. Не знаеш защо и може би не ти пука. Но подозирам, че не си такъв.

Спогледахме се. Никакъв отговор.

— Бари, моля те — настоя Биан.

— Добре… една минута. Говори, Дръмънд.

Не беше категорично съгласие, но все пак се радвах, че не затръшна телефона.

— Може би съм те подвел за неприятностите на Даниълс — признах аз.

— Брей, наистина ли? Не са ли те учили в юридическия, че е незаконно да лъжеш ченгета?

— Стига глупости, Бари. Една минута. Ти обеща.

— Ако искаш цяла минута, говори по-ясно.

— Добре. Може би Клиф Даниълс е предал родината си. Може би е дал изключително ценна секретна информация на опасни хора в Ирак и е провалил извънредно важна операция. Ти се питаше защо военна полицайка и човек от ЦРУ идват в апартамента му. Сега знаеш — шпионаж.

Настана дълго мълчание. Накрая той каза:

— Най-големият ми син Елтън е морски пехотинец. Първа дивизия. Веднъж вече беше в Ирак. — След ново мълчание добави: — Преди да стана полицай, и аз изкарах четири години в морската пехота.

— Не можа ли да влезеш в армията?

— Абе, опитах. Но в комисията ми казаха, че не подхождам по два параграфа: родителите ми са женени и не изглеждам достатъчно глупав.

— Така ли? На мен ми се виждаш съвсем подходящ по втората точка.

И двамата се разсмяхме.

— Добре — каза той, — ще ти дам повече от минута. Хайде, баламосвай ме.

И аз му разказах част от историята — как Даниълс се е самозабравил и е предал на чужд агент важна информация, макар че все още не знаем каква точно, защото е закодирана с ужасно сложен шифър. Не уточних и как сме узнали всичко това.

Той обаче не беше глупав. Знаеше, че когато разговаряш с държавен служител, чуваш само една трета от истината, втората е силно разкрасена, а третата — чиста измислица. Но все пак бях казал достатъчно верни неща и полицейският му мозък запълваше празнотите. Накрая обобщих:

— Това е голямото парче от мозайката, което ти липсваше — мотивът защо някой е искал да убие Клиф Даниълс. Всъщност хората, които не са искали да го убият, се броят на пръсти. И във Вашингтон, и тук, в Багдад, мнозина биха спечелили страшно много от смъртта му. Сигурни сме, че убиецът е жена, вероятно наета за тази цел, но не изключваме и възможността да е работила за своя сметка.

Бари помълча. Трябваше му време, за да осмисли тези разкрития. Накрая зададе най-уместния въпрос:

— И какво искате от мен?

Биан очевидно бе разсъждавала по темата, защото отговори веднага:

— Сега знаеш, че е било убийство. Това опростява задачата ти. Съсредоточи се върху убиеца.

След като той не отговори, Биан добави:

— Дръмънд има теория, че всеки убиец допуска грешка. Тази жена може да е оставила свежи следи. Скъпата перука. Вероятно е нейна. Перуките вече не са на мода — колко магазини във Вашингтон продават днес скъпи модели? Ами онзи порнографски диск? Предполагахме, че е негов, но може да сме сгрешили. На колко места в квартала продават порно? — Погледнах навъсено Биан и тя попита Бари: — Очевидни неща ли говоря?

— Да, от това си изкарвам хляба. И пропускаш, че днес хората купуват перуки и порно по интернет. Все пак ще проверя.

Биан ме погледна да види дали имам да добавя нещо. Предложих:

— Трябва да са излизали заедно поне един-два пъти. На ресторант, на хотел или нещо подобно. Провери кредитната му карта. Виж кои места е посетил напоследък. Може някой да си я припомни.

— Стреляш напосоки. Вече знаем, че онзи тип е имал много жени, нали? Кой знае коя точно ще си припомнят хората.

— В това следствие няма точни изстрели, Бари.

— Свършиха ли ти умните идеи?

Обясних му новата си теория, че убийството е по-стилизирано, отколкото предполагахме отначало, като добавих няколко идеи за евентуалния символизъм на постановката. След това предположих:

— Струва си да помислиш над вложеното послание. Ако някой специалист по престъпната психология ти дължи услуга, обади му се. Ако разберем по-ясно как е убит, може да си изясним и останалите въпроси — защо и от кого.

— Осъзнаваш ли, че ще трябва да върша това в свободното си време?

— Дори ти го препоръчвам. И си пази гърба.

— За последното и сам се досетих. Добре, да речем, че открия нещо… как да се свържа с вас?

— Недей. Аз ще те търся.

— Ясно. Е, какво правите там, в Багдад?

— На почивка сме.

— Свързано е с убийството на Даниълс. Нали?

— Сериозно, избрахме най-модерния вид приключенски туризъм. Рекламират го като сафари, само че влизаш в ролята на плячка. Много вълнуващо.

Той се разсмя.

— Моят Елтън разправя, че там било гадно.

— Твоят Елтън има глава на раменете.

— Да ти кажа, голямо зверче беше. Не всички деца на ченгета са ангели. В морската пехота го стегнаха. — Той се изкиска. — Когато за пръв път си оправи леглото, майка му се зачуди дали не са го подменили с робот.

— Бари, слушай. Ако не искаш Елтън да остане тук до края на кариерата си, открий нещо.

— Ще поддържаме връзка — рече той и затвори.

Ние с Биан надигнахме бирените кутии за мълчалив тост.

— Пропуснали са да затворят задната вратичка — каза тя.

— Но не са я забравили. Тези хора не са глупави, Биан. Ще я държат под око.

— Знам. Какво ще стане, ако го хванат?

— Нищо. Той е голям човек. Разбира риска.

— Сигурен ли си?

— Не е федерален служител, тъй че не могат да му отрежат заплатата или… да го преназначат тук например. Ние с теб обаче можем да си имаме сериозни проблеми.

— Майната им.

— Защо правиш това, Биан?

Изтърсих въпроса изневиделица и напрегнато изчаках да видя как ще реагира.

Тя дори не трепна.

— Много просто. Дълг, чест, родина.

— Да се подчиняваш на заповедите е част от дълга, а родината може да се тълкува по много начини. Нещо криеш, Биан. Бих искал да знам какво.

— Не е ли очевидно?

— При теб нищо не е очевидно.

— Критика ли долавям?

Хванах я за ръката и казах:

— Не, не те критикувам. Ти си много вълнуваща, непредсказуема и забавна жена. През последните дни въпреки всичко се чувствах чудесно с теб. Наистина. Но още когато те срещнах, усетих, че гониш свои собствени цели.

— За втори път казваш това. Почва да става банално. Според теб какво правя?

— Гониш нещо повече от истината, правосъдието и американския начин на живот. За теб въпросът е личен. Но не знам защо.

Тя отпи глътка бира и ме огледа любопитно.

— Говориш като лицемер. През цялото време беше с мен. Някой да те е заплашвал с оръжие?

— Ами… Али бин Паша например.

— Я не се занасяй. А ти защо предизвикваш системата? Очевидно не за да ме вкараш в леглото.

— Ей, това беше удар под кръста.

От любезност тя се усмихна на калпавата ми шега. После отвърна:

— Казах ти вече. Тук загубих приятели и войници. Моментално бих разгласила цялата работа, но скандалът ще унищожи всичко, което сме постигнали с много кръв и войнишки сълзи. Не мога да го направя. И ти също, надявам се. Но съм готова да жертвам кариерата си, ако има начин да принудя онези хора да поправят стореното. Други жертват живота си — какво е една кариера?

— Добре. Вярвам ти.

— Надявам се. И престани да ми правиш психоанализи. Притесняваш ме.

Отпих от бирата.

— Знам, че се смяташ за циничен грубиян и никога не би признал, че вършиш нещо заради другите — каза тя. — Знам също, че това е само маска, а под нея си може би дори по-голям наивник от мен и изпитваш същата потребност да разкриеш истината. — И изневиделица добави: — Отивам да си взема още един душ. Когато бях тук, по цели седмици не се къпехме. Мразих това почти колкото да ме обстрелват. Толкова е приятно поне веднъж да се почувствам чиста в Ирак.

Последните й думи звучаха и като покана. Не бях съвсем сигурен, но имах такова чувство. Тя ме погледна малко по-дълго, отколкото трябваше, после стана и излезе.

Отворих втората бира и се загледах през прозореца. „Поне веднъж да се почувствам чиста в Ирак“ — тия думи не ми даваха покой. Тя очакваше да ги приема съвсем буквално и навярно нямаше нищо друго предвид. Но от кръстосаните разпити на хиляди престъпници и свидетели знаех, че благодарение на следователското умение и късмета понякога се натъкваш на фройдистки грешки на езика и трябва да бъдеш готов да ги изтълкуваш. Случва се да няма двоен смисъл и напразно да си блъскаш главата. Но понякога една дума се оказва лъчът, който прогонва мрака или поне озарява някое ъгълче.

Така… „Поне веднъж да се почувствам чиста в Ирак“ — какво означаваше това? Тук се бе случило нещо мъчително, за което тя не искаше да говори, но явно изпитваше чувство на вина, а може би и дълбока печал.

Не смятах Биан за нечестна; напротив, сигурен бях, че е изключително принципна. Но както знаех от личен опит, когато два принципа се сблъскат, единият трябва да отстъпи.

Освен това ми се струваше, че тя определено не е толкова наивна или ограничена, колкото се представяше понякога. Когато поглеждах назад, онова, което бях взел за доверчивост, гъвкавост и прекомерен ентусиазъм, можеше да се окаже нещо съвсем различно.

Всички замесени в тази история си имаха някаква цел и зад всяка цел имаше съответен мотив: страст, лудост, мания, страх, интрига, приключение или нещо по-простичко като лична амбиция и прикриване на собствения задник. Но за Биан — по някаква неизвестна причина — въпросът бе личен. А когато смесиш професионалното с личното, получаваш сериозен проблем.

Чух вратата на банята да се отваря и затваря.

Тази война не беше моя, но за Биан беше лична война далеч преди да се срещнем.