Брайън Хейг
Посредникът (38)

38

Джим Тайри любезно ме откара до аерогарата.

Както вече споменах, пътят от Зелената зона до летището минава по най-опасното шосе на Ирак — наричано с мрачен хумор Алея на самоубийците, — тъй че услугата на Джим не беше от голяма доброта. Искаше да ме види как се качвам в самолета и да е сто процента уверен, че ще ни разделят поне десет хиляди километра. Не го упреквах.

Пред терминала Джим отби джипа до тротоара и спря. Аз минах отзад, взех си торбата и хвърлих поглед наоколо. Свечеряваше се, но терминалът гъмжеше от войници; по радостните им изражения личеше, че не пристигат, а заминават. За пръв път виждах щастливи хора в тази изтерзана страна — може би защото само тук бяха сигурни, че утре денят ще е по-хубав.

Тайри се приближи и застана пред мен.

— Приятен полет.

— А на теб приятен Ирак.

— Хей, вече съм си събрал багажа — възрази той. — Всеки момент дългата ръка на Отдела за професионална отговорност — това е нашият вариант на Гестапо — ще ме дръпне във Вашингтон за дълъг разговор по въпроса как съм оплескал работата.

— Вашингтон е пълен с идиоти — казах аз. Той ме изгледа с недоумение, затова обясних: — Мислят си, че е наказание да те изтеглят от тук.

Той се разсмя.

По пътя си бяхме бъбрили за дреболии, оглеждайки съсредоточено за евентуална кола-бомба, която би ни върнала у дома в цинкови ковчези. Между другото в Ирак никой не кара автомобил за удоволствие. Ако не съм споменал досега, мястото е гадно. Но и двамата знаехме, че имаме недовършена работа.

— Какво се чува откъм Бюрото? — попитах аз.

— Нито дума официално. Но имам приятел в кабинета на директора.

— И какво?

— Казва, че в Омаха щяло да ми хареса. Много свободно време, тишина, примерни граждани.

Кой знае защо, перспективата не го радваше, затова му поднесох в съкратен вариант Закона на Дръмънд:

— Скоро някой друг ще се издъни и ще забравят за теб.

— Хей, не съм малък. Не ми трябва…

— Сериозно. Додето се усетиш, ще те пратят на още по-гадно място.

— Не ми се вярва. — Той тъжно добави: — Онзи мой видеозапис с репортерката… пратиха го в Академията на ФБР като учебно пособие за начинаещи агенти. Сега съм прочут.

Усмихнах му се и той също ми се усмихна. С леко закъснение.

После дойде най-неудобният момент. Погледнахме се в очите.

— Ти ли го направи? — попита накрая той.

— Не беше ли ти?

Той се навъси.

— Видях как те погледна репортерката. Казах и на Филис.

— Не, информацията не е изтекла от мен — казах аз. Той обаче не изглеждаше убеден, затова добавих: — Веднага щом кацна, имам уговорена среща с инквизицията — менгемета, клещи, детектор на лъжата и тъй нататък. Ще се погрижа да ти изпратят резултатите.

— Постарай се. — Той се усмихна. — Накарай ги да те питат какво мислиш за мен.

— Не ти трябва да знаеш.

— Така си и мислех.

Ръкувахме се.

— Продължавай да търсиш Тран — помолих го аз.

— Нещо повече. Ще оставя докладна записка до човека, който идва да ме замести.

— Като пристигнеш в Щатите, обади се.

Той се разсмя.

— Знаеш ли, Дръмънд, харесваш ми. Не знам защо, но наистина ми харесваш. И ако пак ми се мернеш, ще те застрелям.

Оставих го на тротоара, нарамих торбата и се насочих право към армейското гише, където млада и нахакана служителка от военновъздушните сили усърдно си пилеше ноктите.

— Добър вечер, редник Джонсън — казах аз. — Искам да ви помоля за една малка услуга.

В авиацията всички приличат по-скоро на цивилни — разпасани веселяци, чието място не е във въоръжените сили, а в някой не твърде взискателен колеж. Армейците пък са типични военни, педантични до крайност и влюбени в кратките отговори от типа на „Тъй вярно“ и „Съвсем не“. Кой знае какво си мислят авиаторите за нас. Както и да е, младата дама откъсна за миг поглед от ноктите си и ме удостои с изкуствена лъчезарна усмивка.

— Разбира се.

— Трябваше да се срещна тук с една позната. Май сме се разминали.

— Ами… случва се.

— Името й е Биан Тран. Т-Р-А-Н. Чудех се дали не е хванала по-ранен полет.

— Изчакайте. — Тя насочи вниманието си към компютъра, а аз затаих дъх, докато набираше името. После възкликна: — Ехе! Ама вие май изобщо не сте се разбрали.

Ако знаеше колко е права.

— Излетяла е сутринта в единайсет — продължи тя. — Отдавна си е заминала.

Заминала, може би. Но не беше отвлечена. Не беше мъртва. И не беше забравена — поне от мен. Онова, което бе само подозрение, грозна теория, сега се превръщаше в утвърден факт. И не ме изненадваше.

Сега най-правилното бе незабавно да уведомя Филис за подозренията си и да поискам инструкции. Но Шон Дръмънд не беше в настроение за това. Филис играеше своя игра и все още не знаех със сигурност каква е тя. Не й вярвах и определено не исках да предам всичко в нейни ръце. Освен това с какво можеха тя или Управлението да се справят по-добре от Шон Дръмънд?

Е, да речем, общонационално издирване. Само че полицията никога не би се размърдала, без да получи ясни законови основания. А Филис не би ги дала, защото, ако разкриеше какво е вършила Биан, щеше да разкрие и с какво се е занимавало Управлението — все едно удавник да се хване за акула. В крайна сметка само акулата остава доволна.

Което водеше към вариант номер две — ликвидиране. Залогът несъмнено бе твърде висок и оправдаваше подобна мярка. А и Биан се водеше за безследно изчезнала, вероятно отвлечена от кръвожадни терористи, което бе крайно удобно за всички. Но би ли стигнала Филис дотам? Или казано с други думи — защо да не стигне? И как бих живял занапред, ако заложех на „не“, а се окажеше „да“?

Освен това нещата вече бяха станали лични. Все още нямах идея какво точно става, но знаех едно: и Филис, и Биан ме бяха използвали като пионка за своите цели. В момента и двете си мислеха, че още съм Тъпия Шон, Безхаберния Шон. Грешка. Вече бях Тотално Вбесения Шон. Смятах да разчепкам историята докрай, та ако ще да умра — което съвсем не беше изключено.

Замислих се над това, което ми каза момичето преди малко. Биан бе излетяла в единайсет. Ние с Тайри и хората му влязохме в офиса на Шараби към девет и се изнизахме с подвити опашки трийсет минути по-късно. Час и половина след това Биан се бе качила на самолета. Съвпадение? Или, казано по друг начин, имаше ли връзка между нашата акция срещу офиса на Шараби и решението на Биан да си плюе на петите? Да си призная, не вярвам в съвпадения.

Сега трябваше да възстановя нейните действия, да се върна назад и да обмисля какво е станало; да започна от Я и да стигна в обратен ред до А. Защото единствената ми надежда да открия Биан и да я спра бе, ако разбера какво е извършила. А оттам с малко въображение щях да си отговоря и на въпросите „как“ и „защо“.

И тъй, кое да обознача с Я? Е, навярно странния поглед на репортерката, докато излизах от кабинета на Шараби. Срещахме се за пръв път — сигурен бях в това, — значи не можеше да познава лицето ми; бе разпознала табелката с името Дръмънд, защото неизвестният информатор за нашата акция срещу Шараби е споменал, че ще присъствам.

И бях готов да се обзаложа, че ако ида да си побъбря с нея — ако успеех да разкъсам обръча на журналистическото мълчание, — щеше да потвърди, че сведенията идват от Биан Тран.

А ако се върнех още няколко часа назад, бях готов да се обзаложа, че именно на Биан принадлежи онзи загадъчен глас, който уведомил на арабски военната полиция за местонахождението на една изоставена и окървавена тойота.

И още по-рано — онзи момент в столовата, когато Биан настоя да замине сама за Багдад, а после въпреки моята заповед реши да потегли без мен.

Точно така. Трябваше да е сама, за да инсценира собственото си отвличане, а после да изчезне по уличките, които познаваше тъй добре. Тя беше военен полицай и знаеше как се обработва изоставен американски военен автомобил. Затова нарочно бе оставила необходимите документи, за да насочи полицаите към базата „Алфа“, както и кървава улика върху таблото, която да отведе Шон Дръмънд право при Махмуд Шараби.

Запитах се дали е намерила тайно място, откъдето да гледа как влизаме в офиса. Вероятно. Аз бих го направил.

Но всичко — и планът, и бягството — зависеше от успешното инсцениране на отвличането. Което навярно обясняваше какво е правила през двата дни, прекарани уж заедно с Марк в Багдад — да намери автомат, с който да надупчи вратата на джипа, да изцеди и запази малко от собствената си кръв, с която да оплиска седалката и таблото, да избере подходящо място за изоставяне. С две думи — да разиграе сценката на изчезването и в същото време да си подготви план за бягство.

— Извинете — каза момичето. — Попитах ви има ли още нещо.

— Ъъъ… къде ще кацне?

— Полетът е… — тя пак погледна екрана — … за военновъздушната база Доувър.

— Благодаря.

Взех си багажа и тръгнах към изход 6, за да се кача на самолета.

Биан не само бе хванала военен полет, но и беше използвала собственото си име. Потресаваща наглост. Но не се чувствах потресен — нали точно затова попитах. Тя беше уверена, че е измамила всички ни, и знаеше, че никой няма да търси в списъците името на войник, отбелязан като безследно изчезнал. Но това говореше не толкова за самоувереност, колкото за отчаяно бързане.

Докато военният полицай проверяваше документите ми, аз погледнах часовника. Моята партньорка имаше десет часа преднина. Но щеше да кацне във военновъздушната база Доувър в Делауеър, откъдето й трябваха поне два, а при натовареното вашингтонско движение вероятно и три часа, за да се добере до столицата. Моят полет щеше да кацне в база „Андрюс“, само на трийсет минути път от Вашингтон.

Значи скъсявах дистанцията най-малко с два часа. Вече нямаше да подценявам Биан Тран. Все още имах само най-смътна идея какво става, тъй че не знаех какво е планирала да извърши тепърва и дали изобщо има някакви планове.

Знаех обаче къде да я търся.