Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шон Дръмънд (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Man in the Middle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Брайън Хейг. Посредникът

Американска. Първо издание

Обсидиан, София, 2007

Худ. оформление: Николай Пекарев

Редактор: Димитрина Кондева

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN 978-954-769-152-0

История

  1. — Добавяне

20

Пълен мрак.

Поехме на север през предградията и накрая подкарахме на запад по шосе 10, което свързва Багдад с Фалуджа.

Смит не сваляше слушалката от ухото си и от време на време провеждаше с колегите си кратки и чисто делови разговори. Доколкото можех да преценя, пред нас се движеше кола, която да засича евентуални пречки, а друга ни пазеше откъм гърба.

Това засили впечатлението ми, че тия хора знаят какво вършат. Дано, защото аз изобщо нямах представа.

Макар че Фалуджа е само на петдесет километра от Багдад, движението се оказа доста натоварено, най-вече заради бавните американски военни колони, които напълно задръстваха шосето. По някое време Смит сподели:

— Много военен транспорт има тая вечер. Странно. Повечето иракчани и дори военните предпочитат да се приберат още по светло.

Малко по-късно той посочи надясно и каза:

— Затворът „Абу Гариб“. Хей там… Виждаш ли?

Погледнах и не видях нищо освен светлините на няколко индустриални сгради. Може би щях да се върна през деня и да видя най-голямата забележителност на Ирак в цялото й великолепие. А може би не.

След като излязохме от Багдад, аз забелязах, че градчетата изглеждат по-бедни, порутени, същински бордеи. А според информацията на ЦРУ в момента се движехме през по-заможната и развита част — Сунитския триъгълник, — където Саддам хвърлял пари заради своите събратя по религия, сунитите. Вероятно в шиитските области градчетата изобщо не бяха за гледане.

Погледнах часовника си — наближаваше девет.

— Кога започваме?

Видях как той ме погледна в огледалото.

— Мислех, че знаеш.

Тъй като не исках да разбере колко съм бос, отговорих:

— Искам да знам дали няма промени.

— Тази нощ.

Тази нощ?

— Исках да кажа… по кое време?

— Обикновено е най-добре около два след полунощ.

Мислех, че разбирам, но все пак попитах:

— Защо?

— Защото по това време повечето бунтовници спят. Ако стане нещо, ще са доста замаяни. Така разполагаме с един час за влизане, час за отвличането и час за измъкване. Може би трийсет минути по-малко, ако стане гаф. Разбра ли? — А ако се забавим?

— Ако до пет сутринта не сме се измъкнали, най-добре е да се покрием до утре вечер. Бунтовниците разполагат постове за засичане на американски шпиони. — Той добави: — Не се бой. Имаме нелегални квартири във Фалуджа.

След кратко мълчание Смит ме уведоми:

— Обектът може да се премести всеки момент. Някои от тия хора не остават да спят по два пъти на едно място. — Погледна ме в огледалото. — Чакахме те преди петнайсет часа. Това време беше предвидено за инструктаж и подготовка. Ще се справиш ли?

— Имам ли избор? — отвърнах аз. — А може онзи да се е изнесъл вчера.

— Може.

— Донякъде се надявах в пристъп на угризения да се предаде, преди да пристигна.

Смит се усмихна насила.

— Е, знае ли човек… Двама наши наблюдават сградата.

— И какво виждат?

— Там наистина има бунтовници. Поне петима. Може би повече. Не се събират на големи групи. Някой май засича скривалищата им и ги бомбардира, затова сега гледат да се разпръскват. Няма начин да разберем дали точно твоят човек е там.

Няколко минути по-късно Смит отби надясно от шосето и пътувахме още пет минути, преди да изключи фаровете. Нататък продължихме в пълна тъмнина. Излязохме на черен път, друсахме се стотина метра и накрая той спря и изключи двигателя.

Завъртя се и ме погледна.

— Другите ще пристигнат след няколко часа. Опитай се да поспиш.

Надяна очила за нощно виждане, слезе от колата и бавно се завъртя, оглеждайки околностите.

След като очите ми привикнаха с мрака, видях наоколо равно поле без никаква растителност. На три-четири километра от нас се мержелееха няколко зле осветени селца. Общо взето, добър сборен пункт. Смит можеше да види кой идва още от два километра, което надхвърля прицелната далекобойност и на най-добрия снайперист. Затворих очи и се замислих какво следва. Ако проникнехме във Фалуджа живи и здрави, ако Бин Паша беше в сградата и ако наистина го хванехме — с което трикратно нарушавах армейското правило, че само глупаците предполагат, — пак оставаше досадният въпрос какво да правим с човека, след като ни падне в ръцете. По план Смит и неговите хора трябваше да ни върнат в Багдад, където щях да се срещна с Биан. Ако всичко вървеше по разписание, тя вече ме чакаше със специално нает самолет на багдадското летище.

Щеше да я придружава лекар от Управлението — напълно излишна предпазна мярка, увери ме Филис, макар че никога не е зле да предвиждаш най-лошото. Като знаех каква е Филис, докторът сигурно щеше да се казва Менгеле и да си носи в чантата серум на истината, електрошок, клещи, клечки за под ноктите и тъй нататък. Но може би само си фантазирах. Или пък наистина познавах Филис.

Така или иначе, Биан имаше прикритие като моето — че трябва да откара до Щатите американски военнопленник заедно с адвоката му. Разбира се, пътникът щеше да е Бин Паша, името на адвоката е ясно, а целта нямаше да е Америка — където Бин Паша би попаднал под закрилата на закона, — а място, където няма да има права и това би му помогнало да пропее за колегите си.

Оставаше главният въпрос: а след това. Не ми се вярваше Бин Паша да е от приказливите. Имахме работа със закоравели терористи — хора, които на драго сърце забиват коли, натоварени с експлозиви, в цивилни тълпи или военни колони.

Това не ме засягаше — моята работа беше да доставя пленника на Биан; от нея се искаше да му развърже езика. Но се надявах двете с Филис да са измислили нещо по-добро от вариантите, които ги чух да обсъждат, преди да потегля. С тази успокояваща мисъл аз се унесох в дрямка.

Сякаш само след миг някой затропа по предното стъкло. Сигурно съм подскочил, защото Смит каза:

— Спокойно. Това е Файндър.

Задната врата се отвори и аз излязох. Погледнах часовника си и видях, че съм спал дълго — беше един и петнайсет. Не виждах, но усещах как Файндър ме оглежда в тъмното. После той каза:

— Добре дошъл в Ирак, полковник. Дълъг път си минал.

— А ти си си избрал калпав занаят.

— Не се заблуждавай. Парите са адски добри.

— Но, разбира се, не го правиш заради парите.

Той се разсмя.

— Глупости. За какво друго?

Въпреки тъмнината успях донякъде да го разгледам: нисък, около метър и шейсет и пет; възраст малко над трийсет и пет; кожа черна; стройна фигура и невероятно изящни черти на лицето. Разбира се, на бойното поле ръстът няма значение — важен е размерът на пушката. Гласът му обаче беше плътен и властен.

— Твоята партньорка те изпревари — съобщи той. — Свърза се с мен преди пет часа.

— Партньорка?

— Да, Тран. Майор Тран. Партньорка ти е, нали? Сега е в колата ми.

Преди да се опомня, гласът на Биан изрече от тъмното:

— Промяна на плановете, Шон. Идвам с теб.

Погледнах към нея.

— Не, връщаш се в самолета.

— И аз се радвам да те видя.

— След седем-осем часа още повече ще се радваш. В Багдад, както предвиждахме.

— След като ти потегли, разговаряхме с Филис. И решихме…

— Аз ли командвам акцията или вече не?

— Ами… да. Това няма нищо…

— Добре. — Погледнах Файндър. — Дамата иска да се върне в Багдад. Незабавно.

Тя също погледна Ерик Файндър и твърдо заяви:

— Дамата не иска нищо подобно. — После се завъртя към мен и отсече още по-решително, но не толкова любезно: — Трябва да си поговорим насаме.

Не можех да различа изражението на Файндър, но и без това си представях какво мисли: Захванал съм се с опасна и трудна мисия, а онези глупаци от Вашингтон ми пращат двойка смешници.

Хванах Биан за ръката и я дръпнах на петнайсетина метра от Файндър. Завъртях я към себе си и казах:

— Няма да стане.

— Прав си, с тая рокля нищо няма да стане. Изглеждаш смешен.

Тук трябва да отбележа, че тя също беше с абая и фередже и изглеждаше много добре, дори страхотно. Имаше много красиви очи. Тайнствени.

— Биан, не съм в настроение. Разбра ли? Аз…

— Как изглеждам? — прекъсна ме тя.

— Ще кажа на Файндър…

— Чудя се как жените носят по цял ден тия неща — грозни, запарващи и неудобни. От друга страна обаче, не трябва да си бръснеш краката, да обуваш чорапи или да си правиш прическа. И ако лепнеш два-три килограма отгоре, никой не забелязва. Може пък да са по-умни от нас.

— Престани да си правиш оглушки.

— Започни да се държиш любезно. Може и да те изслушам.

Дълбоко въздъхнах и се опитах да си възвърна обичайната безгрижна любезност. Усмихнах се мило и казах:

— Дрехата ти отива.

— Благодаря.

— Как мина пътуването? — попитах аз.

— По-добре от твоето. Ще видиш на връщане. Частен реактивен самолет, удобни кресла, добре зареден бюфет. — Тя се усмихна и добави: — Вмъкнах тайно на борда шест бири „Молсън“. За теб.

Замълчах.

— В хладилника са — продължи тя. — Приятно студени. Мисли си за мен, когато ги пиеш.

— В момента си мисля дали да не те удуша.

— Видя ли? Нямаш капка признателност.

— Престани.

— А ти как пътува?

— Ядох армейска дажба с пясък, а шофьорът през цялото време си подсвиркваше кънтри. Мразя кънтри.

— Можеше да налетиш и на рапър.

— Хей… права си. Пътувах чудесно.

— Няколко пъти съм влизала по шосе 8. Първия път и на мен не ми допадна шумът. Стреляха по нас. Спомням си, че пътувахме не четиринайсет часа, а цели двайсет и три дни.

Знаех какво прави — напомняше ми, че е войник и ветеран, закален в битки.

— Ще ми е трудно да пазя дори себе си — казах аз.

— Сега на мъжкар ли се правиш?

— Дай да не подхващаме тая тема, Биан.

Но тя вече я беше подхванала и отговори:

— Ти си… Добре де, може да си вършил някога тия неща и може би си мислиш, че тук не е място за жена. Но времената се промениха. Събуди се.

— За куршум в мозъка всички времена са еднакви.

— Ако човек има мозък, за разлика от теб.

Кучка.

— Биан, слушай. Това не е работа за военен полицай, бил той мъж, жена или хермафродит. Аз съм обучен за тия неща, вършил съм ги пет-шест пъти и пак се чувствам в чужди води. Освен това Файндър и неговите хора са екип. Правило номер едно: екипът винаги се грижи на първо място за своите.

— Щом е тъй, радвай се, че дойдох. Аз ще ти пазя гърба. Обещавам.

След като не отговорих, тя отбеляза:

— Може би трябва да те наглеждам. — И предвиждайки следващата ми мисъл, добави: — Само не се опитвай да се налагаш със старшинство. Имам одобрението на Филис.

— Тъй ли? — погледнах я и попитах: — Защо? Какво се е променило?

— По принцип нищо. Трябва ти преводач.

— Имам преводач. Някои от хората на Файндър владеят отлично арабски и освен това…

— Точно така — освен това не желаем те да узнаят какво става.

— Това е смешно. Дори да разберат за Бин Паша, няма начин да го свържат с Шараби или Даниълс.

— Ами ако разберат точно кого сме докопали? Те са наемници и носят отговорност само пред себе си. Помисли си: за главата на Заркауи дават двайсет и пет милиона долара. Ако разберат кой е Бин Паша, могат да те зарежат и да подгонят наградата. — Тя добави: — Отиваш във Фалуджа. Идеалното място за безнаказано убийство.

— Говориш досущ като Филис. Ако не може да контролира някого, цялата се изприщва.

— Да, малко прекалява. Признавам. Но колкото по-дълго запазим в тайна отвличането на Бин Паша, толкова по-уязвима става неговата финансова мрежа. Един час може да се окаже решаващ. Разбираш го, нали?

Наистина разбирах. Разчуеше ли се за залавянето на Бин Паша, неговите свръзки в бунтовническото движение щяха да се разбягат, а финансовите му източници да изчезнат или поне да заличат следите си.

— Ако нямаш по-добър вариант, идвам и аз — уведоми ме Биан. После добави: — Знаеш ли какво, Шон? Аз трябва да съм там. Ти не.

— Отивам — уведомих я на свой ред.

— Защо? Не виждам причина да поемаш такъв риск.

Аз също не виждах. Но не бях изминал всичкия този път само за да си седя на задника. Не беше кой знае каква причина, но за мен звучеше убедително.

— Наистина не се налага. Помисли трезво.

Помислих. Лесният отговор бе, че дори да не стане както бих искал, пресичането на средствата за Заркауи можеше да съкрати войната, да спаси американски войници или поне да изкара от играта още един противник. Няма значение каква емблема носиш на петлиците, важното е, че на гърдите ти са изписани думите „Армия на САЩ“. Войникът има задача да избива лошите.

Но знаех, че има далеч по-сложен и не чак толкова благороден отговор. Две думи: Биан Тран.

Тя ме гледаше в тъмното. Не можех да разчета мислите й, но знаех, че се пита: Защо този глупак не използва шанса да скочи от дерайлиралия влак?

После Биан стори нещо, което напълно ме изненада. Приведе се напред и ме целуна. Отстъпи и двамата се погледнахме в очите.

— Ти си смахнат — каза тя.

Наистина бях смахнат. Биан ме хвана за ръка и ме поведе обратно към Файндър, който разговаряше с други двама мъже, изникнали ненадейно от нощния мрак.

До колата Смит продължаваше да се върти и да оглежда околностите. Здравата го друсаше параноята.

Файндър представи новодошлите и се ръкувахме. Те се казваха Тед и Крие и приличаха на световни шампиони по борба — грамадни, неприлично мускулести и за разлика от шефа си сякаш бяха създадени тъкмо за подобни места. Носеха тъмни цивилни дрехи, които, от една страна, им помагаха да не бият на очи сред местното население, а, от друга, бяха идеални за нощна акция.

Крис се усмихна и каза:

— Много ми е приятно.

Тед само изсумтя.

— Уредихте ли си… разногласията? — попита ни Файндър.

Биан предостави на мен да отговоря:

— Дребно недоразумение. Ето какво решихме, Файндър. Тръгваме заедно.

— Няма проблеми.

— Майор Тран владее добре арабски и единствено тя ще разговаря с пленниците. Кажи това на хората си.

Файндър се усмихна.

— Значи не разрешаваш да им викнем: „Хвърлете оръжията, гадини, или сте мъртви“?

— Върши ли работа?

— След няколко предупредителни изстрела в главата… да, обикновено върши.

И той се разсмя.

— Полковникът има предвид каквато и да било форма на разпит относно тяхната самоличност — уточни Биан. — След като обитателите на къщата бъдат заловени, твоите хора ще ни оставят насаме с пленниците. Налага се кратък разпит за потвърждаване на самоличността им и ще го проведа аз.

Той се позамисли.

— Добре, ще предам на момчетата. — След малко заяви: — Сега е мой ред. — Погледна ме и попита: — Наистина ли си адвокат?

— А ти наистина ли си тук доброволно?

Той поклати глава.

— Не разбирам защо си тук и няма да питам. Адвокат и военен полицай… Трябваше да поискам по сто бона на калпак.

— Можем сами да се пазим — уведоми го Биан.

Файндър отбеляза абсурдността на твърдението с широка усмивка.

— Дайте да си говорим направо. Първата ми грижа са моите хора. Няма да позволя да ги застрашите. Ако се наложи, ще ви застрелям или ще ви оставя във Фалуджа, което е по-лошо. Разбрахме ли се?

Говореше съвършено спокойно, което правеше заплахата още по-страшна, защото личеше, че е напълно сериозен. Колкото и да е странно, започвах да го харесвам. Изглеждаше умен и делови, нямаше съмнение откъде идва и забелязах, че другите се отнасят към него почтително. При най-добрите водачи верността към началството се равнява на верността към подчинените — с други думи добрият водач мисли първо за хората си. Би било чудесно, ако бяхме част от екипа му.

Файндър ни остави да осъзнаем предупреждението, после каза:

— Не ви трябва да знаете как действаме и няма да губя време за обяснения. Ето какво трябва да знаете. Откъснете ли се, разчитайте само на себе си. Сградата е в индустриалния квартал откъм западната страна. — Той ме погледна. — Карл каза, че имаш карти. Дай ги. Градът е малък, отправяте се на изток и ако вървите бързо, достигате покрайнините след двайсетина минути. Дотогава носете арабските дрехи, но щом излезете на открито, захвърлете ги. Градът е обкръжен от морски пехотинци, те дадоха доста жертви и са в гадно настроение. Първо стрелят, после питат. Ще е добре за здравето ви да се появите пред тях с американски униформи. Разбрано?

Погледнах Биан и тя кимна. Файндър продължи:

— Казах на Управлението, че всеки от вас трябва да има в джоба компас и хиляда долара. Покажете ги.

Показахме ги.

— Парите са вашата застраховка — обясни той. — Тукашните не са толкова подкупни като другите иракчани, но никога не се знае. Ако налетите на терорист, парите няма да помогнат; просто ще си платите за екзекуцията. Но ако е обикновен гражданин, петстотин долара могат да купят няколко минути мълчание. Настоявайте, че сте репортери — тук всички знаят тази дума — и веднага му пъхнете парите в ръката.

— Това помогнало ли е на някого? — попита Биан.

Файндър се замисли.

— Не, доколкото знам. — Той се разсмя. После ни подаде американски флагчета с размерите на салфетка. — Ако видите американски войници, размахвайте ги. Помага… Моите хора поемат нападението и залавянето на пленниците. Вие оставате с огневото прикритие. Някакви възражения?

Обикновено не обичам да ми казват какво да върша, но човек трябва да бъде любезен с домакините. А, от друга страна, атакуващите винаги поемат най-големия риск.

— Никакви — отговорих аз.

— Казаха ни да заловим всички живи и точно това възнамеряваме да направим — продължи той. — Но нищо не гарантирам. Ако спят, имаме добър шанс. Ако са оставили един или двама на пост… е, ще трябва да ги премахнем. Но ако вашият човек е едра риба — иначе нямаше да сте тук, нали? — едва ли ще го сложат да пази. Тия араби много си падат по йерархията; за тях да си водач означава да почиваш повече, да се храниш по-добре и да поемаш по-малко рискове от обикновения войник.

Файндър се обърна към Карл Смит и нареди:

— Отвори багажника на колата ми. Дай им оръжие, аптечки и очила за нощно виждане. — Пак се обърна към нас. — Очилата и аптечките са стандартно армейско оборудване. Предполагам, че знаете как да ги ползвате. — Ние не възразихме и той попита: — Можете ли да стреляте с карабина М–16?

Кимнахме.

— Добре. Няма да сваляте предпазителя, докато не ви наредя. Повтарям: докато аз не ви наредя. Нямам желание случайно да гръмнете някого от моите хора… или себе си.

Очевидно щяхме да си имаме проблеми с доверието.

— Карл спомена за тайни квартири във Фалуджа — казах аз. — Защо не ми покажеш на картата къде се намират?

— Ако се стигне дотам, моите хора ще ви заведат.

С други думи, ако се откъснехме или бъдехме заловени, Файндър не искаше да подлагаме неговия екип на риск. Както бях предупредил Биан, екипът заемаше първото място. Дръмънд и Тран — второто. Тоест последното.

Сега обаче идваше време да използвам властта на парите и аз казах:

— Добре, сега ме изслушай внимателно, Файндър. Ако аз и майор Тран не се завърнем заедно с пленника, няма пари. Ясно? Пленникът и ние двамата живи и здрави — това е сделката. Пазете ни, иначе само си губите времето.

Той се усмихна и подхвърли:

— Мисля, че вие ще си имате по-сериозни проблеми.

— Не и ако един от нас оцелее. Разбираш ли какво казвам?

Спогледахме се.

— Мисля, че да — отвърна той.

— Второ. Проникването и нападението са ваша работа. Ние с майор Тран няма да се месим. Но щом обектът бъде пленен, щом започнем изтеглянето, правилата се променят. Твоите съвети ще бъдат добре дошли, но командването поемам аз и ще се подчиняваш на заповедите.

— Ако не са глупави или самоубийствени.

— Няма да бъдат.

Той ме огледа, без да крие съмнението си, после каза:

— Друго?

— С майора ще се движим заедно през цялото време. Кой ще ни вози?

— Аз. Сега ще трябва да дам последни инструкции за сборни пунктове, ако се разделим, какво да правим с ранените и тъй нататък. С вас ще си поговорим в колата.

И тъй, основните правила бяха изяснени. Файндър започна да инструктира екипа по радиото и всички се разбягаха по колите. Погледнах часовника. Беше един и половина.

След още трийсет минути акцията започваше и при евентуален провал щях да си тръгна в запечатан ковчег.

Биан стисна ръката ми и прошепна:

— Благодаря.

Смит ни подаде бронежилетки, карабини с по шест пълнителя, фенерчета, аптечки и очила за нощно виждане. Свалихме абаите, надянахме жилетките, закачихме аптечките на коланите си, натъпкахме джобовете на панталоните с боеприпаси и пак се облякохме.

— Ами ако нашият човек не е там? — подхвърлих аз.

— Бъди оптимист — рече Биан.

— Точно това се опитвам.