Брайън Хейг
Посредникът (19)

19

Беше ме събудило разтърсването от сблъсъка между бетонната писта и колелата на боинга. Отворих очи, надникнах през прозорчето и за пръв път усетих, че нещо не е наред — летището. Невероятно, но то ми се стори познато и аз разбрах, че вече съм бил тук. Сетне главата ми се избистри и проумях къде се намирам — в Кувейт.

Втората тревожна подробност дойде, когато пилотът обяви със спокоен, невероятно безгрижен глас:

— Дами и господа, благодарим ви, че летяхте с Юнайтед Еърлайнс. За вашата безопасност бяхме отклонени от летище Багдад, където в момента съществува сериозна заплаха от ракети земя-въздух. Извиняваме се за причинените неудобства. След слизането от самолета ще бъдете посрещнати от представители на въоръжените сили, които ще ви насочат към конвоите, заминаващи в северна посока.

Не беше от съобщенията, които чуваш по въздушните линии в Щатите. Но човекът говореше тъй сладко, че за момент сякаш се пренесох в нормален полет, където предлагат на недоволните пътници талони за безплатна храна.

След това тонът на пилота изведнъж стана погребален и той добави:

— За нас беше чест да ви приемем на борда и… и от все сърце, от името на целия екипаж… Бог да ви благослови.

Пътниците само дето не ахнаха. Можеше спокойно да им пожелае на добър час и толкова.

Както и да е, самолетът спря насред широка и пуста поляна вдясно от пистата, където нямаше нито терминал, нито други самолети. Навън цареше непрогледен мрак, но летището беше добре осветено и аз забелязах наоколо да обикалят американски военни камиони.

Погледнах часовника си, който вече бях нагласил на местното време — четири след полунощ. Докараха стълба, слязохме и зачакахме вкупом, докато персоналът разтоварваше багажа ни.

Неколцина надути типове с превръзки на военни полицаи над лактите и списъци и фенерчета в ръцете почнаха да делят войниците на групи и гръмогласно да ги упътват към различни места за чакане в зависимост от военните им части и местоназначенията в Ирак. Армията се слави с ефикасност, но тази слава рядко е заслужена и оттам идва неофициалният армейски девиз „Бързай и чакай“. Истинска ефикасност има само когато нещо е в полза на военните — тогава най-често го свършват по инстинкт както трябва.

Със старши сержант Джаксън си стиснахме ръцете и си пожелахме късмет. Тихичко се отделих от групата, уверен, че Филис е узнала за неочакваното отклонение и предприема необходимите мерки.

Не бих доверил на Филис живота си. Но определено вярвам, че ще ме достави там, където тя желае да бъда.

Между другото времето беше приятно, с температура около двайсет и пет градуса и без помен от дъжд — категорично по-хубаво от октомври във Вашингтон. Но на Бермудите сигурно беше още по-хубаво.

След като поскитах насам-натам, забелязах един войник да осветява с фенерче набързо надраскана табела „ПОЛК. ДРЪМЪНД“.

Приближих се до него и си признах, че става дума за мен; в замяна той козирува небрежно и ме уведоми, че името му е Карл Смит, ефрейтор от Осемнайсти транспортен батальон, след което обясни, че ще бъде мой шофьор за пътуването до Багдад.

Отделих малко време за задълженията на старши офицер, задавайки на Смит няколко дребни въпроса, а той изпълни своите, като ми отговори кратко и неохотно. От висшестоящия се очаква да проявява личен интерес към своите подчинени, независимо колко ще продължат отношенията им. Формално погледнато, това се нарича загриженост и създаване на контакти. Но отдавна съм забелязал, че обикновено характерът на тези въпроси — семейно положение, родно място, най-близки роднини и тъй нататък — удивително съвпада с данните, които един офицер трябва да знае при съставяне на известие за смъртен случай.

Както и да е, Карл Смит имаше тъмна кожа и тъмна коса. Сподели, че е на трийсет и две, тоест доста стар за ефрейтор, разведен (и адски щастлив от това), родом от Алабама (и адски горд с това) и също като мнозина негови връстници в пристъп на яростен патриотизъм се беше втурнал към наборното бюро един ден след 11 септември — решение, което днес смяташе за адски прибързано.

За шофьор изглеждаше необичайно слаб, но навярно разполагаше с доста свободно време и го прекарваше в гимнастическия салон. На войниците е забранено да пият в зоната на военните действия, а арабските жени не си падат по християни. Когато те лишат от всичко останало, насочваш се към най-лошия порок — гимнастическите упражнения.

Карл ме поведе към един прашен джип; метнах торбата на задната седалка, настаних се отдясно и потеглихме с пълна газ. Между другото военните джипове нямат нищо общо с онези лакоми бензинови чудовища, които напоследък са тъй модерни сред разглезените холивудски звезди. Първо, използват дизел, освен това са по-примитивни и напълно лишени от щуротии като звукоизолация, климатик или каквито и да било развлекателни системи, а седалките им напомнят инструменти на Инквизицията. Но както казват нашите китайски приятели, една голяма добродетел изкупва хиляди гафове; с облекчение забелязах единственото удобство, имащо значение по тия места — най-модерна броня.

Излязохме от летището — Смит размаха на пропуска военното си удостоверение, — после около час карахме с максимална скорост по тесен асфалтов път и се присъединихме към военен конвой, пътуващ на север по печално известното шосе № 8.

Конвоят представляваше дълга колона от бензиновози, тежки камиони, натоварени с големи зелени сандъци, автовози за доставка на нови бронирани коли и сред всичките тия уязвими машини се мяркаха танкове и брадлита, с които да погнем туземците.

— Ще караме най-отзад — обяви Карл. — По-добро място няма.

— Нещо ме залъгваш. Ще обираме праха и пушилката.

— Вярно… само че, като залагат бомби край пътя, избират за цел коли от челото или средата на колоната. Така става страхотно задръстване и могат да стрелят по неподвижни мишени. — Карл добави: — Прах или шрапнел? Вие сте началството.

— Кое е по-лошо?

Той се усмихна весело, после ми подхвърли очила и зелен парцал, който вързах пред носа и устата си.

За щастие Карл Смит не се оказа бъбрив, но, от друга страна, не спадаше и към тихите. Почти през цялото пътуване си подсвиркваше кънтри мелодии — както повечето провинциални южняци умееше да свирка шумно и пронизително, — а аз разпределях времето си между неспокойна дрямка, преглеждане на документите в куфарчето, запушване на ушите с пръсти и съжаления, че нямам пистолет, та да застрелям Карл или себе си. Мразя кънтри музиката.

Около пладне той ми подаде обяда; тъй като бях проспал вечерята в самолета, вече ми прималяваше от глад. Обядът представляваше стандартна армейска дажба и самият факт, че се смяташе годен за ядене, доказва наличието на чувство за хумор у военните.

Още след първата хапка си спомних защо не искам да бъда в бойните части.

Както и да е, пътуването трая около тринайсет часа и ако не се брои минаването през един голям град скоро след тръгването, през повечето време пейзажът наоколо беше ужасен и монотонен — равна пустиня, съчетаваща красота и жестокост, докато не навлязохме дълбоко навътре в Ирак, където взеха да се появяват признаци на живот: палми, паянтови сгради, срутени колиби и разбити автомобили край пътя, а понякога в далечината се мяркаше село, построено навярно около кладенец, оазис или мексикански ресторант. За последното се шегувам. Но защо ли човек би се заселил в такъв пущинак?

Гледката ми напомняше за изоставените американски градчета насред пустинята Мохаве, които някога са имали причина за съществуване в ония далечни и негостоприемни места — златни мини, залежи от боракс или спирки на конната куриерска служба, — но днес са се превърнали в изпепелено мъртвило. Някои от тия призрачни градове са станали живописна гледка, в други все още живеят шепа упорити и ексцентрични хора — самотници, чудаци и отшелници — изгнаници от суматохата на американския живот или може би бегълци, търсещи укритие от полицията. Но какви бяха жителите на тия самотни иракски селца?

Не можех да проумея бездната между тези хора и типичния млад американски войник, който би изпаднал в истерия, ако го лишат от компютърната игра, мобилния телефон, чатовете, кабелната телевизия и закусвалните. Всъщност всички тия неща ги имаше и тук, във военните бази, и след като се завърнеха от дневните битки срещу бунтовниците, вечер войниците пращаха електронни послания на роднините и приятелките си, играеха компютърни игри или се ровеха из порнографските сайтове, което навярно е съвсем нормален начин да се разсееш и да забравиш преживяното през деня.

Войниците във Виетнам по времето на баща ми също поддържаха връзка с предишното си битие, с американския начин на живот, с онова, което армията свенливо нарича „човешки контакти“. Техните врагове живееха в джунгли и се хранеха с ориз и сурова риба, а в това време към американските бази летяха хеликоптери, натоварени със студена бира, броеве на „Плейбой“, пица и дългокраки момичета от естрадната трупа на Боб Хоуп, все нагледни примери за какво се сражават.

Единият начин за потушаване на бунт е да се слееш със средата и културата — да се превърнеш в туземец — и да победиш местните жители в собствената им игра. Разбира се, американците никога не са го харесвали. Ние преобразяваме културата и средата според нашите интереси.

Някой ден край това шосе щеше да гъмжи от закусвални, търговски центрове и мотели за гладния уморен пътник със задължителен Коран върху нощното шкафче, молитвено килимче пред леглото и стрелка, сочеща направлението към Мека. Навярно точно против това се сражаваха бунтовниците, също както Хитлер, Тоджо, Мао и Сталин преди тях. Много им здраве. Сигурно някой ден внуците им ще гледат миналото и ще се чудят за какво е била цялата врява.

От време на време насреща ни се задаваха бавно американски военни автомобили, устремени натам, откъдето идвахме, към Кувейт, а зад тях пъплеха иракски коли, автобуси и камиони, чиито шофьори несъмнено отправяха наум твърде лоши думи към окупаторите. Да изпревариш военен конвой в тази страна е също такъв риск, както да пресечеш на червено в Ню Йорк.

Ако не се брои непрестанното подсвиркване, Смит през цялото време запазваше едва ли не свръхестествена бдителност, оглеждаше като робот крайпътната ивица за всичко нередно или поне малко съмнително: мъртви животни, захвърлени варели или разбити коли — обичайните прикрития за самоделни бомби. Щом нещо не му допаднеше, той за по-сигурно изкарваше джипа от пътя и караше няколкостотин метра през пясъците и камънака.

Все по-често минавахме през порутени селца, където парцаливи хлапета стояха край пътя с протегнати ръце — молеха за храна, пари или дребни предмети. Явно успяваха да научат по нещо от войниците в конвоя, защото, когато идваше наш ред да минем край тях, всички ни махаха за сбогом със среден пръст.

Може да беше местен жест, един вид пожелание за успех и добро здраве. А може би не.

Е, дотук с туристическите подробности. Късно следобед почнахме да подминаваме по-големи градчета, а привечер навлязохме в покрайнините на голям град, чиито характерни черти познавах от телевизията. Озърнах се към Смит.

— Багдад?

Той се облегна назад и разкърши рамене.

— Така изглежда.

— Имам среща в Зелената зона — казах аз. — Знаеш пътя, нали?

Той кимна.

Погледнах часовника си. Бях закъснял с шестнайсет часа за срещата с Ерик Файндър, но щом Филис ми беше уредила превоз от Кувейт, вероятно се бе погрижила и да отложи срещата.

После Карл каза:

— Само че не отиваме там. — Погледнах го и той добави: Кървав прилив се надига.

След кратко стъписване отговорих:

— И навсякъде залива кротката невинност.

Ако ви интересува, това е ексцентричната представа на Филис за парола — откъс от поема на Йейтс. Разбирах, че донякъде този стих представлява поетична метафора за операцията и тъй нататък. Но златното правило на оперативната работа е всичко да бъде пределно просто и дори глупаво.

Така де, Карл можеше да рече „две“, а аз да отвърна „три“. Все тая.

Изглежда, бяхме настроени на една вълна, защото той попита:

— Кой измисли тия тъпотии?

— Моята шефка.

Той се изблещи. Сигурно се питаше дали не е заразно.

Аз също го гледах.

— Ти ли си Ерик Файндър?

— Не. Пак съм си Карл Смит. Ще те откарам при Файндър.

— Трябва да има основателна причина да ме излъжеш и да не се представиш.

— Трябва.

— Бих желал да я чуя.

— Защото през целия път щеше да ми задаваш тъпи въпроси. — Той пак се загледа напред. — Не обичам празните приказки.

За да потвърдя опасението му, казах:

— Разкажи ми за вашата група.

— Какво по-точно?

— Колко души сте?

— Петнайсет. Но в момента участват само десет. Заповедта е да ограничим броя до минимум.

Естествено. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.

— Що за хора са?

— Повечето са бивши рейнджъри или командоси от „Делта“. Двама от специалните части на морската пехота и един от ударните екипи на нюйоркската полиция. Много е смешен, като се разприказва. — Той ме погледна и добави, вероятно във връзка със собствения си опит: — „Делта“. Пет години.

— Имате ли си название?

— Не. Честно казано, предпочитаме да не ни знаят. Не се занимаваме с охрана на частни лица или здания като другите групи.

— А с какво?

— С мокри поръчки.

Сподели го небрежно, сякаш бях длъжен да знам, че той и неговият екип са се специализирали да унищожават живи цели. Всъщност сега малко се притеснявах, че съм го смятал за прост шофьор. Можеше да се похвали с отлична физическа форма, но освен това беше изключително съсредоточен и хладнокръвен. Обикновено мълчаливите не разсъждават много; но може би неговите мисли не бяха за пред хората.

Някога разпознавах от пръв поглед опасните личности и благодарение на това оцелях в три конфликта, макар че при последния сблъсък същите хора спечелиха няколко точки, като ми вкараха два куршума. Но онзи Шон Дръмънд беше загубил тренинг; не биваше да забравя това, ако искаше да оцелее. Попитах Смит:

— Какво знаеш за мисията?

Той се усмихна.

— Каквото трябва да знам. Защо?

— Знаеш ли за какво точно става дума?

Той поклати глава.

— Плащат ни щедро, за да не знаем.

— Колко?

— Петдесет бона на човек. Плюс разноските.

Подсвирнах.

Той се озърна към мен и настоя:

— Хей, ние не сме наемници.

— Тогава защо не свършите тая работа за сметка на заведението?

Това не му се видя забавно. След малко попита:

— А ти какво знаеш за Фалуджа?

Посочих трите дебели папки в скута си.

— Четох и запомних наизуст всяка подробност от тия справки на Управлението.

Той попита с леко съмнение:

— И какво казват?

— Че ще съм идиот, ако припаря там. Той кимна одобрително, но на глас каза:

— Друго не ти трябва да знаеш. По тия места знанието понякога става опасно. Прави каквото ти кажа и дори за миг не си въобразявай, че разбираш какво става. — Погледна ме и сподели: — Ние често ходим във Фалуджа.

— Без майтап? Откъде мога да си купя пощенски картички?

Той не обърна внимание на нервната ми ирония и поясни:

— Управлението ни наема да маркираме сгради.

— И какво означава това?

— Че се мотаем из града и дебнем за чужди наемници. Зърнем ли някого, проследяваме го до свърталището. Слагаме на сградата електронен маркер, обаждаме се и стоим наблизо да видим дали онзи тъпак няма да се изпари.

— А после?

— После… ами след около час идва Ф–16, пуска голяма ракета, тя засича сигнала на маркера и бум. Няма къща, няма тъпаци.

Работата изглеждаше интересна и ми се искаше да узная повече, но той продължи:

— Лошото е там, че тъпаците прииждат към Фалуджа. Нали са сунити… И не просто сунити, а уахабити като саудитците. Щури фанатици. Разбра ли? Не се погаждат дори с останалите сунити и самият Саддам си имаше неприятности с тоя град. Накрая рече майната му, много е сложно. И вдигна ръце от тях.

Кимнах. Макар да бе казано по-цветисто и лаконично, това съвпадаше с историческите и социалните справки, които току-що бях зазубрил от пътеводителя на ЦРУ. Дори нашите американски градове си имат свои чудатости и особености, тъй че, когато работиш там, трябва да ги знаеш и да се приспособиш, инак биеш на око като пъпка върху носа на абитуриентка. Така де, веднъж тръгнах из Бостън с каскетче на „Янкис“ и тениска с надпис „Никсън е върхът“. Едва се отървах жив.

Доколкото разбирах, хората от Фалуджа бяха по-особен народ — просто душни, мрачни и избухливи. Не обичаха да им се месят пришълци, а най-много мразеха християни да си пъхат носа в техните дела. Спомних си, че преди седем месеца морските пехотинци предприеха масирана атака и сраженията станаха тъй свирепи, че командването им нареди спешно да се оттеглят. Нашите твърдяха, че това било, за да се избегнат цивилни жертви; противниците разправяха, че било заради тежките загуби на пехотинците.

Както и да е.

— Сега бунтовниците владеят града — продължи Смит. — Имат си собствена полиция, имат доносници и шпиони навсякъде, имат и наказателни отряди, дето те погват за част от секундата.

— Ясно.

Забелязах, че той се откъсна от колоната и напусна шосето. Отминахме центъра и навлязохме в странични улички, които в тази част на света се смятат за квартали на средната класа. По слънцето определих, че се движим на запад, а от папките на ЦРУ си припомних, че нататък е окото на бурята — сунитска територия, ядро на недоволството и омразата към американците.

От новините знаех, че в градския център има разкошни широки булеварди с финикови палми, изискани хотели, впечатляващи правителствени сгради и великолепни дворци, родени от грандоманските мечти на Саддам да превърне Багдад в Париж на Средния изток, макар че крайният резултат приличаше по-скоро на вавилонски Лае Вегас.

Но извън лъскавата помпозност на този потьомкински център, където се движехме в момента, уличките бяха отчайващо тесни и направо мизерни. Къщите се притискаха една в друга и никъде не видях дървета, треви или храсти.

Уличното движение беше доста оживено — множество пешеходци, малки камиончета, натоварени със стоки и зеленчуци, и всевъзможни марки европейски и японски коли, повечето от които изглеждаха стари, макар че е трудно да се прецени в тая част на света, където слънцето и пясъкът състаряват преждевременно хората и автомобилите. Намалихме скоростта и след малко аз попитах Смит:

— Къде ме водиш?

Той посочи с пръст към една къща в края на улицата — тясна едноетажна сграда от бетон с бежова или мръснобяла мазилка, решетки на прозорците, оранжев керемиден покрив и грамадна сателитна чиния, щръкнала като брадавица отстрани. В Щатите биха я нарекли „средиземноморско ранчо“, както и съседните къщи, които бяха напълно еднакви по стил и размери. В този квартал нямаха повод да си завиждат на жилищата. Обикновено това поражда добросъседски отношения, но в случая едва ли беше така.

— Нелегалната ни квартира — обясни Смит.

След малко той отби към двуместен гараж, чиято двойна врата беше оставена отворена за наше улеснение. По това се досетих, че ни очакват. Отдясно беше паркирано грозно, отровнозелено пежо от осемдесетте години.

Знаех, че малко иракски къщи имат гаражи, а двойният гараж изглеждаше връх на лукса; вероятно това бе изиграло решаваща роля при избора на квартирата. Все пак военните джипове са чудовищно широки и едва след няколко предпазливи опита Смит успя да влезе в гаража, без да одраска пежото. Той паркира, изключи двигателя и каза:

— Слизай.

Докато слизах, той изтича зад колата и бързо затвори вратата на гаража. После отиде до пежото, отвори задната врата, измъкна наръч дрехи и почна да ги разделя.

Извади черно фередже и абая — дълга, торбеста черна роба — и ми ги подхвърли.

Без повече церемонии Смит свали американската униформа и навлече черни джинси, тъмна фланела и протрити маратонки „Адидас“. С черната си коса, мургавото лице и това облекло наистина приличаше на арабин. Вдигнах роклята и я огледах отблизо.

— Първо, така ще прикрием типичната ти американска хубост — отбеляза Смит. — Второ… говориш ли арабски?

Поклатих глава.

— Е, значи това е положението. Тук никой не говори с чужда жена.

Очевидно тези хора бяха обмислили всичко. Карл Смит ми изглеждаше компетентен, предвидлив и добре запознат с местната култура; как му изглеждах аз, е съвсем друг въпрос.

Навлякох абаята и се зачудих как да си сложа фереджето. Накрая, раздразнен от неумелите ми опити, Смит се пресегна и рече:

— Ето така. — Нагласи го сръчно и ме потупа по рамото. — Запомни как се прави.

Докато той прибираше торбата и куфарчето ми в багажника на колата, аз се погледнах в страничното огледало на пежото. Както казах, Смит можеше да мине за местен жител; проблемът обаче беше в мен — дори и фереджето не можеше да прикрие напълно вида ми на чужденец. Но един наблюдател би трябвало да се вгледа отблизо, за да различи сините ми очи и гъстите мъжки вежди, а стигнеше ли се дотам, вероятно щяхме и бездруго Да сме разкрити.

Смит пъхна в ухото си слушалка, свързана с миниатюрен микрофон, и завъртя настройката. После изрече в микрофона:

— Тук Смит. Готови за действие.

Нямах представа с кого говори, но липсата на предисловия подсказваше, че обаждането е очаквано и че вероятно сме под наблюдение. Той изслуша какво говорят отсреща.

— Аха… добре. Да, ще внимавам.

— За какво ще внимаваш? — попитах аз.

— Не е твоя работа.

— Ако си искаш петдесетте бона, значи е моя работа.

Той се вгледа в лицето ми.

— Няма да създаваш неприятности, нали?

— За какво ще внимаваш?

Погледът му стана студен.

— Самоубиец с бомба е претрепал доста народ на едно място по предвидения маршрут. Армията блокира пътищата. Ще гледаме да заобиколим.

— Ясно.

Това бе първият, но съвсем недвусмислен сигнал, че в Ирак е гадно.

Смит продължаваше да ме гледа втренчено.

— Оттук нататък сме в бойна обстановка. Разбрано? Най-малкото своеволие, най-дребната грешка… и сме мъртви.

— Няма проблеми.

Заобиколих пежото, отворих дясната предна врата и понечих да седна.

Смит ме погледна и рече:

— Хей, приятел… Арабските жени никога не пътуват отпред.

— Ясно.

Настаних се отзад, той отвори вратата на гаража, седна зад волана и бързо потеглихме към зловещите улици на Багдад.