Брайън Хейг
Посредникът (40)

40

Минах през въртящата се врата и от най-близкия монитор узнах, че пътниците за полет 837 на Юнайтед Еърлайнс трябва да се явят при изход 48 в крило В. От втория телефонен разговор в таксито бях разбрал, че това е последният днешен пряк полет за Азия — по-точно за летище „Инчон“ в Сеул, откъдето при добро желание човек можеше да хване самолет до Виетнам.

Всъщност първото ми обаждане от таксито беше до ресторант „Щастлива виетнамска кухня“. Не се изненадах, когато непознат женски глас ме уведоми, че мисис Тран не е там и никога повече няма да бъде. После жената сподели, че мисис Тран е решила да се завърне в родината си и ресторантът вече има нови собственици.

Не се изненадах, защото за Биан това бе както идеалният път за бягство, така и идеалното скривалище. Подозирах, че го е планирала от самото начало. Тя говореше виетнамски, майка й тъгуваше за родината и с радост би прекарала старините си там, а никой не би могъл да открие Биан в една страна с осемдесет милиона жители, където всеки четвърти носи фамилията Тран. Освен това между Америка и Виетнам нямаше договор за екстрадиране. А и Биан обичаше риба.

Изтичах до портала за крило В, където пазачът любезно ми поиска бордната карта, каквато нямах. Вместо нея размахах пропуска си за ЦРУ и измънках нещо неясно, но не прекалено плашещо — за национална сигурност, за проверка на пътник и тъй нататък. Цивилните лесно се впечатляват от подобни неща и пазачът ме пусна да продължа, без дори да мина през металодетектора.

Качих се в електробуса и се промъкнах напред през група туристи, идващи от някакво тайнствено място, където всички са ниски и страдат от манията да фотографират високи мъже с мръсни, смачкани униформи. Подпрях се до прозореца и погледнах часовника си. Пет и десет. Самолетът излиташе в шест без пет и нямаше обявено закъснение, значи отвеждането на пътниците трябваше да започне около пет и половина.

Седем минути по-късно електробусът спря и аз си проправих път през тълпата към крило В — всъщност безкраен коридор, който се простираше наляво и надясно. От един надпис разбрах, че изход 48 е наляво и изтичах нататък.

Биан или щеше да бъде там, или не. Ако се появеше, това щеше да означава едно; ако не — съвсем друго. Не бях съвсем наясно кое какво означава, но усещах, че е важно.

Чувствах се раздвоен както никога през живота си. Въпреки всичко все още бях малко влюбен в Биан Тран и ужасно ревнувах от Марк Кембъл. Спомнях си как веднъж Биан каза, че обичта няма минало време. Спомнях си също как Шон Дръмънд цинично и недоверчиво сметна това за лигава и наивна фантазия. Но за Биан не беше така. Тя жертваше всичко постигнато — кариера, гражданство, може би дори живота си — заради един мъж, който дори не бе жив, за да оцени жеста. Всеки мъж би бил щастлив да е на негово място. И всяко правителство би трябвало да умира от страх пред подобна жена.

Защото, честно казано, аз одобрявах много от действията на Биан; на някои се възхищавах и дори завиждах. Вашингтон бе отнел на Биан нещо скъпо и в замяна тя също му отне нещо, което Вашингтон обичаше — арогантното убеждение, че може да заблуждава повечето хора почти винаги.

Обективно погледнато, стореното от нея беше морално двусмислено: предателство за едни, възмездие за други.

Убийство — там минаваше границата. Злото не се поправя със зло; то не връща мъртвите и не лекува болката. Можех да й простя, ако беше убила в миг на ярост, а и законът признава смекчаващи вината обстоятелства, когато страстта е надделяла над разума. Но случаят не беше такъв.

Точно пред мен се появи табела с номер 48. Забавих крачка и се огледах. Биан щеше да бъде цивилна, а аз бях с униформа, тъй че й давах голямо предимство. Изгубена сред тълпата, тя щеше да ме забележи отдалече. Освен това около изход 48 гъмжеше от дребни хора и аз се чувствах като Гъливер в Страната на лилипутите.

Отидох до преградната стена, зад която беше чакалнята, подпрях се небрежно и надникнах иззад ъгъла. Самолетът явно щеше да бъде препълнен и всички седалки бяха заети, някои пътници дори лежаха на пода, други се бяха струпали на групички и си бъбреха. Но от Биан нямаше и следа.

Като имах предвид колко е талантлива в маскировката, огледах тълпата отново, опитвайки да си я представя като блондинка, брюнетка, ученичка, грохнала бабичка. Напразно. Повечето пътници бяха азиатци и ако беше маскирана, нямаше начин да я позная.

Напуснах скривалището си и отидох до билетното гише, където няколко души чакаха за смяна на местата и други услуги. В днешно време хората уважават униформите, затова се пъхнах пред една стара дама, която спореше с изтощената служителка зад гишето.

— Извинете, госпожо — казах аз и се обърнах към нея. — Бихте ли проверили дали Биан Тран има запазено място за този полет?

Тя хладно отвърна:

— Информацията е поверителна.

— Естествено. Елате за малко, ако обичате.

Тя не знаеше с кого си има работа и плахо се озърна към пазача, който стоеше край изхода. Усмихнах се успокоително и казах:

— Правителствена задача. Моля ви. Само за малко.

— О… добре.

Тя дойде при мен до прозореца. Извадих удостоверението си от ЦРУ и я оставих да го разгледа. В авиолиниите напоследък изпитват съвсем разбираем ужас от терористи и преди жената да изпадне в паника, побързах да я успокоя:

— Мис Тран работи за нас.

— О…

— Надявам се да го запазите в тайна. Подозираме, че мис Тран хитрува с командировъчните и включва в сметката билета на своя приятел, който може би пътува със същия самолет. — Усмихнах се любезно и добавих: — Правителството може и да прецаква всички ни, но не обича да го прецакват.

Тя се усмихна на шегата и не попита защо човек от Управлението ходи с военна униформа. И по-добре, защото не бях си измислил обяснение.

Върнахме се на гишето, тя въведе в компютъра името на Биан и каза:

— Да, има резервирано място. 34В.

— Кой е на 34А?

Жената погледна отново.

— Мистър Артър Клайд.

— А на 34С?

— Мисис Лан Тран.

Бинго!

— Има ли потвърждение за мис Тран?

Служителката пак се вгледа в екрана и поклати глава.

— Тя има електронен билет. Не е длъжна да потвърди.

Намигнах й.

— Благодаря от името на правителството.

Тя също намигна и отговори:

— Ще ви повярвам, ако ми намалите данъците. А сега извинявайте, но трябва да обявя отвеждането към самолета.

Отидох в отсрещната чакалня за изход 47 и застанах зад една дебела колона, откъдето можех да наблюдавам незабелязано. Първите пътници от полета за Сеул вече се подреждаха на опашка, стискайки документите си и бордните карти.

Макар че Биан имаше резервация, аз все още не се чувствах спокоен, защото вече имах представа как работи умът й. Знаех, че е умна, хитра и адски изобретателна. Това можеше да е поредната хитрост. С други думи време беше да се замисля дали резервацията не е опит да бъда отклонен от нещо друго. Може би прекалявах с подозренията, но в никакъв случай не бих си позволил да я подценя.

На опашката за първа класа се бе подредила интересна човешка смес — предимно азиатци, стари и официално облечени; редките западняци бяха все млади и демонстрираха пълна липса на вкус в облеклото. Интересен нагледен пример за международните противоречия.

Хрумна ми още нещо. Ако Биан бе тръгнала на безумен поход за отмъщение, оставаха й още две жертви, наречени Тайгърман и Хършфийлд.

Макар че Клифърд Даниълс носеше пряката вина за смъртта на Марк, Тайгърман и Хършфийлд пък бяха виновни за неговата. Биан със сигурност бе разсъждавала дълго над въпроса за отговорностите, а точно тези двама служители отговаряха за веригата от събития, отвела Марк пред дулото на убиеца. Те бяха назначили един слаб и уязвим човек на място, където можеше да предизвика толкова много беди, те насърчиха връзките му с Шараби, а после, когато лъжите на Шараби се разкриха и ги направиха за посмешище, пак те принудиха Даниълс да прибегне към глупави, истерични действия, за да закрепят поне донякъде рухващата си репутация.

Освен това наистина ми беше трудно да възприема станалото с Даян Андрюс. То изглеждаше логично почти във всяко едно отношение. Андрюс определено си заслужаваше почетно място в черния списък на Биан и по всичко личеше, че начинът на действие при нейното убийство е подобен на този, използван за Даниълс. Не еднакъв, но подобен. Нещо повече — от кого можеше да научи Биан за Клиф, ако не от Даян Андрюс?

Само че… само че имаше няколко обезпокоителни разлики. Ръката, измъчвала и убила Даян Андрюс, бе тласкана от жестокост и ярост, а самото убийство изглеждаше бързо и механично. Убиецът на Клиф ми се струваше по-хладнокръвен и не тъй импулсивен. А интересната инсценировка подсказваше действието на по-изтънчени страсти от първобитната ярост. Но какво означаваше това? Два различни мозъка? Или един мозък, познаващ тъй добре полицейските методи, че е решил да променя почерка на убийството? Когато убиецът е опитен полицай, възникват страхотни проблеми.

Но ако две и две се равнява на пет, трябва да почнеш сметката отначало. Затова си зададох въпрос. Ако Шон Дръмънд се бе явил пръв на двете местопрестъпления, с какви впечатления би останал?

Според мен би предположил, че убиецът на Даян е мъж — самонадеян, проблемен мъжкар с лошо отношение към жените и избухлив характер. Никакъв финес, никаква изтънченост. Тряс-прас и жертвата пада. Освен това убиецът е използвал брадвичка, нетипично оръжие за жена. Ампутираните пръсти може да са доказателство за мъчение. А може би не. Защото можеше да е вярно предположението на Филис, че Даян просто е опитала да се защити.

И сравнявайки почерците, Дръмънд би забелязал, че убийството на Даниълс е по-изкусно, по-умело режисирано и в някакъв странно сексуален план — по-отмъстително. А това би потвърдило нещо, което отдавна му е известно: опре ли до живот и смърт, мъжете са повърхностни. Жените се сещат за дребните неща — да увият коледния подарък в пъстра хартия с красива панделка или да сложат ръката на мъртвеца върху вирнатия му инструмент — онези изящни подробности, които придават чар на живота или смъртта.

Следователно, ако Биан дойдеше на летището, значи нямаше да убие Тайгърман и Хършфийлд. И може би беше убила само Клиф, но не и Даян. Имаше ли значение? Формално не. Убийството си е убийство — пише го във военнонаказателния кодекс. Няма значение колко души е убила; важен е фактът на самото убийство. А като служител на закона Шон Дръмънд бе длъжен да изпълни дълга си и да помогне за залавянето на извършителката. Нали така?

Не, по дяволите. Имаше значение.

Повикаха пътниците от 50-и до 25-и ред и на опашката застанаха още хора. Вече нямах добра видимост, затова напуснах скривалището си и минах напред.

И някъде на десето място в опашката с гръб към мен стоеше стара виетнамка с провиснали рамене. Точно зад нея чакаше строен, широкоплещест млад виетнамец с къса коса, торбести черни панталони, евтина бяла риза и червена раница, преметната небрежно през лявото рамо. В този момент старата дама се завъртя да размени няколко думи с младежа и аз я познах — беше майката на Биан.

Ако не бе този миг, никога нямаше да позная Биан. Тя стоеше като типичен мъж — с вирната глава и идеално изпънати рамене, както са я учили през първия месец в Уест Пойнт.

И тъй, сега от новия живот я деляха само няколко души в опашката… и аз. Въздъхнах дълбоко.

Бягство или арест? Никой нямаше да узнае. Никой нямаше да разбере, че не е отвлечена от иракски терористи. Че е жива и се крие във Виетнам. И че Шон Дръмънд е поставил сърцето си над дълга.

Още трима пътници се отправиха към самолета. Биан и майка й направиха още няколко малки крачки към свободата.

Може би говореше самолюбието ми, но не бях в състояние да повярвам, че Биан е безмилостна убийца. Знаех какво ще стане, ако я задържа — неминуема присъда за убийство, вероятно и за държавна измяна плюс още няколко по-дребни обвинения, добавени за всеки случай от усърдния прокурор. Едва ли щяха да я екзекутират, но със сигурност щеше да остане до края на дните си в „Левънуърт“ и да знае, че аз съм я обрекъл на тази съдба.

Можех ли да поема такава отговорност? Какво бих сторил, ако голямата ми любов загинеше само защото шепа вашингтонски бюрократи са се боричкали за кариера? Не знаех и се надявах никога да не разбера. Но ми се иска да вярвам, че бих намерил някакъв изобретателен начин да ги накарам да си платят.

Значи решено; щях да я пусна, но първо исках да си поговорим. Исках да й кажа, че знам какво се е случило. Да кажа колко съжалявам за болката й. И най-вече след всичко, което бяхме преживели заедно, исках да се сбогувам.

Тъкмо прекрачвах напред, когато някой ме хвана за ръката. Завъртях се и някакъв мъж с тъмен костюм каза:

— Извинявайте, сър. Сержант детектив Джоунс. Бихте ли дошли с мен?

Костюмът изглеждаше елегантен и скъп, а човекът беше висок колкото мен, но по-едър и широкоплещест.

— Защо? — попитах аз.

— Една жена съобщи, че я е нападнал униформен войник. Отговаряте на описанието.

— Нямам представа за какво говорите.

Той се усмихна и стисна по-здраво.

— Всички казват така.

Озърнах се и видях, че пред Биан и майка й има само двама пътници.

— Покажете ми значката си — казах аз.

— Разбира се. След като дойдете с мен.

— Дайте ми само минутка. Трябва да се сбогувам с една приятелка, после ще дойда да ви обясня, че сте въздух под налягане.

— Предпочитам да ми го обясните още сега.

Тоя тип беше по-гадно копеле и от мен. Пак се озърнах. Майката на Биан подаваше бордната си карта. Опитах да се отскубна, но непознатият стисна здраво и каза:

— Не ме карай да те закопчавам. Хайде, приятел, тъй ще е по-добре и за двама ни.

— Разкарай се.

Той посочи към коридора.

— Моят партньор е с жертвата. Нека да те погледне набързо. Ако не си ти, веднага те пускам.

Вече и Биан подаваше бордната карта.

Пресегнах се, извъртях китката му и казах:

— Не се заяждай с мен, ще те заболи.

Усетих как в гърба ми опря нещо кораво и кръгло.

— Не, няма — рече той. Притисна пистолета по-силно и добави: — Не ме карай да стрелям, че ще подплашим туристите. Върви бавно… и да приключваме.

Озърнах се и видях как Биан излиза през вратата, как отива към самолета, към новия си живот и напуска завинаги моя. По дяволите.

Детективът оставаше плътно зад мен, докато вървяхме към изход 20, където друг мъж с тъмен костюм разговаряше с умерено привлекателна млада жена — и тя облечена в същите тонове. Моят човек каза на дамата:

— Този ли ви нападна? Огледайте го внимателно.

Тя се вгледа в лицето ми, после раздразнено отговори:

— Не, беше нисък и пълен. Нали ви казах.

Пистолетът изчезна. Завъртях се срещу детектива.

— Кой ви изпрати?

— Не се впрягай, приятел. Стават такива работи.

Кръстосахме погледи.

Младата жена се намеси.

— Казах ви, господин полицай, не беше чак толкова зле. Може войникът да е имал лош ден. Да забравим. Не искам да повдигам обвинения.

Точно както очаквах, детективът сви рамене, обърна се към партньора си и рече:

— Е, какво да се прави?

Жената тръгна към електробусите за главния терминал.

Трябваше да разберат, че съм наясно, затова казах на двамата детективи:

— Покажете ми значките си. Искам да подам жалба.

Онзи, който бе чакал с жената, погледна моя човек. Усмихна се злорадо и отговори от името и на двамата:

— Я си гледай работата. Приятен ден.

Двамата си тръгнаха, а аз останах да гледам след тях, докато се изгубиха. Имам нюх за ченгета, а тия типове не бяха такива. И младата дама не беше никаква жертва.

Искаше ми се да беснея, но открих, че се усмихвам.

Биан Тран ме бе надхитрила за последен път.