Брайън Хейг
Посредникът (33)

33

Шейхът влезе забързано. Беше облечен в същата дреха, изцапана с цигарена пепел, носеше тънко куфарче от гладка кожа, а на лицето му бе застинала обичайната гримаса на самодоволство и скука.

Не забелязах обаче ни най-малък признак за съжаление, тревога, вина или боязън. С една дума човекът беше наперен — нещо, на което обикновено се възхищавам, но не и този път. Искаше ми се да го сграбча за гушата.

Филис сякаш бе потънала в мисли, но най-сетне вдигна глава и каза:

— Седни. Трябва да чуеш нещо.

Черните му очи бързо ни огледаха един по един и спряха за миг върху устройството на масата, после престанаха да му обръщат внимание. Със сигурност знаеше, че влиза в леговището на лъва, че зверовете са гладни и загадъчната машинка ще е част от гарнитурата. Хладнокръвно запали цигара, сложи куфарчето на масата и седна. Филис кимна на доктор Ензенауър, който отвърна с кимване и пусна записа.

Шейхът пушеше и слушаше. За негова чест трябва да кажа, че не трепна нито при споменаването на принцовете, нито дори когато отекна гърмежът.

Ензенауър благоразумно изключи преди монолога на Тайри.

Всичко бе казано.

Седяхме мълчаливо, неуверени кой трябва да направи следващия ход. Но за мен, Биан и доктор Ензенауър нямаше съмнение — тази игра не беше лъжица за нашите усти. Каквото и да станеше сега, щеше да бъде между началниците.

Шейхът изведнъж плесна с ръце и избухна в жизнерадостен смях.

— Ха-ха. О, Филис… мисля, че ме надхитри. Как успя… Не, чакай да позная. — Той се навъси и шеговито подръпна брадичката си. — Предавател, нали? Къде беше? Зашит в гащите му?

— В тялото му — побърза да уточни Филис.

Той се замисли.

— А… да. — Кимна одобрително към Ензенауър. — Изобретателно. — Пак се разсмя. — Превъзходна работа, докторе.

Трябва да се признае: беше не само наперен, но и чаровен. Филис обаче не се поддаваше.

— Би ли си тръгнал сега? — обърна се тя към Ензенауър.

Очевидно това не бе просто молба и той побърза да излезе.

— Кои са принцовете? — попита тя Ал Файеф.

— Има ли значение?

— Има. Кажи ми.

— Незначителни хора. Дребни фигури от семейството. Нали ги знаеш нашите кралски особи. Плодят се като зайци.

Филис за дълго се вгледа в него, после попита:

— Но Бин Паша очакваше защита от тях. Защо?

Мисля, че до този момент Ал Файеф опипваше почвата, за да види дали е проумяла. Е, явно не само тя, но и ние всички бяхме проумели. Сега мозъкът зад лукавите черни очи трескаво търсеше подход, хитрина, блъф. Опита се да спечели още малко време с поредната порция чаровен смях и каза:

— Филис… Филис… откога се познаваме?

Лявата ноздра на Филис трепна и тя изсъска:

— Нека да сме наясно, Турки. Ти злоупотреби с моето гостоприемство и ме унижи. Дойде в моя затвор и уби мой затворник. Ти…

— Моля те — прекъсна я той. — Аз…

— Ще слушаш, докато свърша — повиши глас тя. Пое си дълбоко въздух и продължи: — В момента директорът е в Белия дом и се мъчи да обясни катастрофата. Когато му съобщя, че предсмъртните думи на Бин Паша уличават кралското семейство, ще ти се струпат проблеми, каквито дори не можеш да си представиш. Кошмар за страната ти. Кошмар за теб… лично за теб.

Той я гледаше, леко замаян. До този момент Филис и шейхът спазваха правилата за добро поведение между шпиони, според които истинският смисъл се крие зад пресилени усмивки и уклончиви приказки. Но изведнъж твърдата почва бе изчезнала изпод краката му, темата излезе наяве и ставаше дума за личната му съдба.

Филис се приведе на сантиметри от лицето му.

— Водим война, загинаха хиляда и петстотин американци, изборите висят на косъм и последното, което ти трябва сега, е да изтълкуваме погрешно позицията на твоята страна. — Тя добави малко по-заплашително: — А лично за теб последното, което би желал, е да ме имаш за личен враг.

Филис бе свалила температурата в стаята поне с десетина градуса. Дори и аз — макар че по изключение гневът й не бе насочен към мен — усетих как по гърба ми пробягват студени тръпки. Яростта й беше свирепа и съвсем истинска. На мястото на шейха определено бих се замислил за щастлив живот някъде в Бразилия с фалшива самоличност след кратък престой в някоя шведска клиника за смяна на пола, защото с Филис предпазните мерки никога не са прекалени.

Ал Файеф положи усилия да запази самообладание, но не успя. Наведе глава, загледа се в масата и — може би само така ми се стори — изпуши половината цигара на едно дръпване.

— Имаш един шанс да обясниш каквото чухме на записа — каза Филис. — Само един светъл миг. Не го пропускай, Турки.

Турки вече не изглеждаше отегчен или чаровен, а само дълбоко умислен. Явно претегляше на кантар кое е по-зле — да провали една деликатна операция и да ядоса кралското семейство, или да си заключи устата и да ядоса Филис.

Моментът изглеждаше подходящ за адвокатски съвет и аз прекъснах размислите на шейха, за да го осведомя:

— Седем човека от разузнавателната ти служба са зад решетките. Обвинени са в убийство и заговор за убийство. По-нататък ще има още обвинения — шпионаж, възпрепятстване на правосъдието и още много други.

— Трябва да ми ги предадете — отвърна той. — Те са саудитски граждани. Трябва да бъдат съдени от наш съд.

— Не… За съжаление престъплението е извършено в американско държавно учреждение, те нямат дипломатически имунитет и ние сме длъжни да ги съдим според нашите закони. Имат правото на публичен съдебен процес и те уверявам, че процесът ще бъде необичайно публичен.

Разбира се, шпионските шефове са алергични към обществената разгласа, а подробното разкриване на това престъпление пред американското общество щеше да вдигне страхотен шум. Сигурен бях, че сега съжалява, задето се е отказал от екстрадирането, и същевременно почва да проумява, че да убие Бин Паша тук, в американска база, е огромна грешка — политическа, юридическа и професионална издънка, която неговите шефове никога няма да простят.

Той понечи да възрази и аз го прекъснах:

— Разбира се, ще привлечем под отговорност и теб като съзаклятник и съучастник.

— Не можете да ме арестувате. Аз имам дипломатически паспорт.

— Знам. А имаш и правото доброволно да се откажеш от имунитета. Затова по-късно ще ти пратим призовка и ще настояваме за екстрадиране. Ако откажеш да се явиш пред американски съд, делото ще се гледа в твое отсъствие и ще излезе по първите страници на всички американски вестници. Ако бъдеш осъден, ще те чакаме да излезеш само на крачка извън Саудитска Арабия. — Кръстосахме погледи и аз отбелязах: — Ако не днес, ще те спипаме утре. Мисля, че го разбираш.

— По-добре не започвайте.

— Искаш ли да ти препоръчам добър адвокат? Братовчедка ми е страхотна. Скъпа, гадна и си струва всеки цент.

— Това е… Сериозно ще застрашите… ще съсипете дружбата между държавите ни.

— Не ми се вярва — отвърнах аз. — Нашите хора искат да купуват петрол, а вашите — да продават. Който и да се изпречи, ще бъде премазан от валяка на алчността и търговията. — Пак се спогледахме. — Наистина ли вярваш, че саудитските кралски особи ще си пожертват почивките в Сейнт Мориц и лъскавите дворци само за да те опазят?

За да съм сигурен, че е наясно, добавих:

— Ние с теб можем да бъдем пожертвани. Пише го в служебните ни характеристики.

Това го накара да проумее и той извърна глава. Когато пак се обърна, насочи поглед към Филис и каза:

— Сигурен съм, че ти разбираш. Това не е професионално, Филис. Ще бъде… сериозна грешка.

Тя изтръска някаква прашинка от рамото си и отговори:

— Според мен ще е добре да се свържеш с братовчедката на Дръмънд.

Човек с опит и образование като него би трябвало да разбере целта на дуета ни. И съм сигурен, че донякъде я разбираше. Но когато седиш на горещия стол, здравият разум изчезва най-напред. Задръжките му вече изчезваха при заплахата на Филис за личното му благополучие, моята заплаха за репутацията на страната му и неговите лични познания за кралското семейство.

— Истината няма да ви хареса — изръмжа той.

— Може би — отвърна Филис. — А на теб няма да ти харесат последствията, ако я премълчиш.

Шейхът смачка цигарата си на пода и заяви:

— Това, което се случи тук, днес, е по вина на Америка.

Реших да се отнасям с него като с враждебен свидетел — такъв си беше наистина — и отговорих:

— Нашата вина е, че ти се доверихме. Защо заповяда да го екзекутират?

— Напротив, наша беше грешката, че ви се доверихме. Имам предвид Америка. — Той ме погледна. — Знаеш ли кой е най-големият ни враг?

— Вие самите?

Въпреки напрежението той си възвърна частица от чара и се разсмя.

— Има нещо вярно. — Но усилието му не бе посрещнато благосклонно и той престана да се усмихва. — Добре, аз ще ви кажа — шиитите. Все те, от хиляда и триста години. Вие на запад вярвате, че става дума за някакво дребно и безпочвено разногласие. Историческа сянка, която ще изчезне под слънцето на демокрацията. Не е така. Шиитите са вероотстъпници, осквернители на истинската вяра. Колко американци знаят разликата между шиити и сунити? Прав ли съм?

Той огледа лицата ни, за да прецени реакциите, и явно реши да започне от самото начало.

— Идвате тук, в нашия регион, и си мислите, че можете да преустроите всичко. Да поправите всичко. Да смесите всичко в някакъв голям и щастлив арабски омлет.

— Този път дойдохме с покана. — Погледнах го в очите и казах: — Три хиляди американци загинаха. Петнайсет от убийците бяха саудитски граждани. Вашето нещастие стана и наше нещастие.

Той не искаше да му напомням неудобната истина, затова продължи:

— Знаете, че съм учил в университета „Джордж Уошингтън“. Бакалавърска и магистърска степен. Мнозина саудитци учат във вашата страна. — Изгледа ме втренчено. — Може би ти си учил в саудитски университет?

— Не съм.

— А вашият президент, великият архитект на арабското бъдеще?

Нямаше смисъл да отговарям. Той продължи:

— Колко американци учат в Саудитска Арабия? — Направи театрална пауза, сякаш трябваше да сметнем въпроса му за сериозен, какъвто не беше. — Вие не познавате нашата култура, нашия народ, нашите обичаи. Пред истинското знание предпочитате холивудските стереотипи. И все пак вярвате, че имате лекарство за нашите болки, знаете как да оформите бъдещето ни.

Биан справедливо изтъкна:

— Ако християнин носи кръст във вашата страна, това е престъпление. Ако жена кара кола, не закрива лицето си или покаже частица от гол крак, вашите религиозни нацисти я арестуват. Вашите училища и университети са прочути единствено с религиозна нетърпимост и шовинизъм. Ако искате американци във вашите университети, предложете им нещо.

— Когато бях във вашата страна, носех ваши дрехи. Хранех се с ваша храна и пращах децата си във ваши училища.

Аз подметнах:

— Сигурно си пил като смок, изчукал си цял куп американки и не си пропуснал нито една от забавните дейности, на които не смееш да се отдадеш в родината. Какво по-хубаво от това да се държиш като американец? Запомнил си го за цял живот.

Той благоразумно премълча греховете си и настоя:

— Ако искате да живеете сред нас, бъдете като нас. За да разберете нашите обичаи, обуйте нашите обувки. Не е ли казал Исус Христос нещо подобно?

— Той е носил сандали. Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че вие започнахте тази война и забъркахте ужасна каша. Саддам беше лош човек… да, да, всички го знаехме — признавам, че нямахме нищо против да изчезне. Варварин. Петно за арабската ни репутация. Има обаче нещо по-лошо от Саддам. Ирак под властта на шиитите, марионетка или съюзник на Иран.

— Продължавай.

— Кой доведе иранските шиити на власт?

— Самите шиити?

— Не, вашият президент Джими Картър. През седемдесет и девета година той свали иранския шах Пахлави и отвори вратата за Хомейни, неговите аятоласи и шиитската им революция. Акт на морални принципи, така го нарече вашият президент. Закле се, че Америка вече няма да се опетни с подкрепа на деспоти. Заради своята чиста съвест и невежа наивност дестабилизира целия регион.

— Вероятно си е мислил, че не може да обърка нещата повече, отколкото ги обърквате вие — отвърнах аз.

— Нестабилност, причинена от нас самите, е едно. Нестабилност поради чужда намеса — съвсем друго.

Докато се мъчех да проумея тази проява на арабско мислене, той продължи:

— След това дойдоха осемгодишната война между Иран и Ирак, шиитският тероризъм в Ливан и заплахата на иранците да пренесат революцията си във всички наши страни. Милиони мъртви заради вашия президент, заради Америка. — Той ми се усмихна горчиво. — Казано на ваш жаргон, беше гадно. — Усмивката не изтрая дълго и той продължи: — Сега иранците разработват атомна бомба и ако техните шиитски съюзници в Ирак вземат властта, вие ще ни изправите пред смъртна заплаха. Не го ли разбирате?

Спомних си какво бяхме узнали за Клиф Даниълс и Махмуд Шараби и изведнъж ми просветна. Озърнах се към Филис. Ако този тип узнаеше нашите подозрения за мошеническите игри на Шараби с Америка и Иран, резултатът щеше да е политическо земетресение. Погледнах Биан. В очите й блесна безмълвно разбиране. Отговорих сдържано:

— Обясни.

— Защо? Вие, американците, никога не слушате. Вие сте най-безчувствените и най-самовлюбените хора на този свят.

— Е, не е лесно да бъдеш велик.

Точно както предвиждах, това го ядоса.

— Мислите си, че светът е вашето голямо игрище. Невежеството ви е ужасяващо. Има една арабска поговорка, която приблизително се превежда така: големият човек не може да погледне през очите на малкия.

— Може би големият вижда по-добре?

Той се втренчи в мен, после се обърна към Биан.

— Сигурен съм, че ти разбираш. Погледни какво причиниха на народа ти американците със своята мощ и надменност.

Биан благоразумно отговори:

— Придържай се към това, което става тук и сега.

— Да… както желаете. „Тук“ ние, саудитците, отворихме страната си за вашите военни бази, дадохме ви дипломатическа подкрепа и от десетилетия утоляваме вашата ненаситна жажда за големи коли и големи къщи с евтин петрол. Което ни води към „сега“ — как ни се отплаща вашият президент за даровете, за щедростта, за дружбата?

Подозирах, че сам ще ни каже, и той не ме разочарова.

— Сега открито обявява нашето управление за неудачно. Проповядва въвеждането на демокрация в нашето кралство. След като не открихте ядрени и химически оръжия в Ирак, той сменя повода за войната — сега целта му била да разпространи демокрацията. На чие място ще я въведе този глупак? Толкова ли е сляп и глупав, та не знае, че заплашва нашето кралско семейство?

Филис явно се умори от тия политически отклонения.

— Карай по същество, Турки — прекъсна го тя.

За момент той се вторачи в нея.

— Това е точно по същество. В кралското семейство има групировки — нарастващи групировки, — които вярват, че допуснахме ужасна грешка, като се сприятелихме с Америка. Вярват още, че Америка тласка Ирак към ужасяваща катастрофа, която ще погуби и нас. Шиитите идват на власт, а вие вече сте уморени от тази война и нямате търпение да се изтеглите час по-скоро. Към кого мислите, че ще се обърнат иракските шиити за защита от сунитите?

Той бе набрал инерция, радваше се на тази възможност да поучи невежите американци и отново си отговори сам:

— Към персийците. Към Иран. Всички държави от региона на Залива — всички големи производители на петрол — ще бъдат изправени пред унищожение. Представете си над половината световен петрол в ръцете на фанатиците от Техеран. Америка извършва икономическо самоубийство. — Той помълча, после добави зловещо: — Тласкате всички ни към самоубийство.

Отегчена от коментарите му, Филис попита:

— Тези двама принцове, Али и Фауд, осигуряват ли пари и помощ на Заркауи?

Той въздъхна и каза:

— Това… не мога да кажа със сигурност.

— А какво можеш да кажеш?

— Възможно е те, а и други… да са решили, че не могат да позволят на шиитите да управляват Ирак.

Арабите рядко отговарят директно на въпроса, особено ако е неудобен. Трябва да слушаш внимателно, да прескачаш пищните отклонения и да прилагаш правилото на противоположностите: „не“ означава „да“, „да“ означава „може би“, а „може би“ означава или „може би“, или пък „не е твоя работа“.

— Други? — попита Филис.

— Може би.

— Кои са те?

— Нямам представа.

Превод: знае, но не иска да разберем.

— Кои са тези двама принцове?

Точно този въпрос не искаше да чува, но нямаше как да се измъкне. След като вече знаехме имената им, очевидно щяхме да проверим чрез свои източници. Тъй че поне веднъж шейхът отговори пряко и недвусмислено:

— Принц Фауд е трети син на министъра на отбраната. Принц Али е втори син на нефтения министър.

Той внимателно следеше реакциите ни. Преди малко бе заявил, че принцовете са незначителни фигури — което можеше да е вярно, а можеше и да не е, — но татковците им бяха двама от най-могъщите и влиятелни хора в кралството, а това правеше и синовете им твърде значителни.

В отговор на нашето мълчание шейхът ни увери:

— Мога да се справя с това. И ще се справя.

Канех се да го попитам какво има предвид, когато Биан се приведе над масата и каза:

— Ти имаше разузнавателно досие за Бин Паша. Защо? Защо Бин Паша е бил под наблюдение?

Той прие въпроса й като несъществен.

— Ние наблюдаваме всички завърнали се муджахидини. В това няма нищо подозрително. Тия хора се връщат от Афганистан, Сомалия, Босна и Чечения със… странни идеи.

С други думи саудитците нямаха нищо против да изнасят терористи в чужбина, но връщането им беше голям проблем.

— Откога наблюдавате Бин Паша? — попита Биан.

— Мисля, че започнахме след завръщането му от Сомалия.

Биан потропа с пръсти по масата и каза подигравателно:

— Мислиш?

— Моето бюро се занимава с външната сигурност, не с вътрешната… затова не мога да кажа категорично. Както казах, рутинна мярка.

— Десет години?

— Може би. Не през цялото време обаче и не много задълбочено. — Без да усети иронията в собствените си думи, той добави след малко: — Видяхте досието му. Нямаше сериозни основания за тревога.

Това твърдение бе тъй нагла лъжа, че неволно се разсмях. Това не му се хареса и той ме изгледа злобно.

— И все пак — отбеляза Биан, — когато узнахте, че ще бъде арестуван, вашият посланик се втурна към Белия дом да попречи. Ако този… ако Али бин Паша не ви е интересувал, защо да си давате толкова труд?

Поредният нежелан въпрос. Всъщност не бях стигнал дотам и анализът на Биан ме изненада — не самият факт, че саудитците искат да скрият тайните на Бин Паша; имаше нещо друго. Това изненада и Ал Файеф, който мълчаливо се втренчи в нея.

След като той престана да отговаря, Биан си отговори сама:

— Знаели сте, че Бин Паша е част от терористичната мрежа и че богати саудитци му дават пари. Докато нямаше заплаха да бъде арестуван, това не ви е вълнувало. А може би дори сте одобрявали дейността му.

— Това са фантазии. Пълен абсурд.

Тя продължи да го гледа изпитателно.

Аз също следях лицето на Ал Файеф. Той беше твърде рутиниран специалист, за да допусне някоя глупост, като например да изглежда виновен, или още по-голяма — да си признае. Но на няколко пъти облиза устни, с трепереща ръка измъкна цигара и я запали.

Обърна се към Филис:

— Нямам какво повече да кажа. Сега ти ми кажи какво смяташ да предприемеш.

Всъщност той ни бе казал абсолютния минимум: грижливо забъркана смес от очевидното, от онова, което можехме да узнаем сами, и от онова, което всеки що-годе разумен експерт по региона би извлякъл от фактите. Истинският проблем за нас — и най-вече за него — се криеше в премълчаното, но Биан току-що бе извадила отговора на бял свят.

Колкото до Филис, както винаги очите й изразяваха едно чувство, устните друго, а в главата й вероятно се криеше трето. Сигурен бях, че е гневна, разочарована и тревожна. Но при Филис емоциите и логиката никога не влизат в конфликт; просто не й е хрумвало, че има и друго освен разума или че чувствата трябва да предизвикат действие. Както очаквах, тя решително заяви:

— Стореното — сторено. Продължаваме напред.

— Какво означава това? — попита Биан.

— Означава каквото казах.

— А възмездието?

— За кого? — попита Филис.

— За войниците, които се бият. За мъртвите. За техните близки, за любимите им. За Америка.

— За мъртвите войници няма възмездие. Те не са жертви на убийство — загинали са в сражение.

— Саудитците са доставяли пари, хора и кой знае още какво на техните убийци. Сега разполагаме с имената на принцовете. — Биан се озърна към Ал Файеф и добави: — Изглежда, че има още имена, а може и саудитското правителство да е замесено. Не можеш да си затвориш очите пред подобна гадост.

Грешеше. Филис се обърна към Ал Файеф и каза:

— Не е в наш интерес да подлагаме кралското семейство на… притеснения.

Той се усмихна, но в очите му не видях веселие или поне задоволство. Единствено облекчение.

— Добър избор. Сама знаеш, това би било катастрофа и за двете ни страни. — Огледа ни един по един и кимна любезно. — В края на краищата войната продължава. Трябва да останем приятели. Добри съюзници.

След всичко, което бе казал за Америка, за нашето високомерие, за некадърността ни, бях смаян, че не го удари мълния. Явно без ние с Биан да усетим тънките нотки, шейхът и Филис бяха подхванали нова песен от рода на „Карай да върви“.

И наистина Филис леко кимна на арабския си приятел.

— Разбирам обаче, че ви създадохме известни затруднения — каза той и описа с цигарата няколко кръгчета из въздуха. — Притеснения. Неудобства.

— Високо ценя твоята загриженост.

Той се облегна назад и пусна дълга струя дим.

— Две имена, Филис. Само това съм упълномощен да предложа.

Филис прехвърли едната си ръка върху другата и отговори сдържано:

— Ако са верните имена.

— Да, да… разбира се. — Той се вгледа в нея. — В Сирия има един човек, който урежда прехвърлянето на оръжия и бойци в Ирак. Изключително умел и хитър контрабандист. — Филис не изглеждаше впечатлена и шейхът побърза да подчертае: — Работи на едро. Много на едро. Може би една трета от муджахидините влизат в Ирак по неговите канали.

Филис се взря в него, после кимна.

— Минахме половината път.

— И съм чувал за още един човек, саудитски емигрант, който набира бойци в Йордания. Той…

Филис го прекъсна:

— Зарежи. Вербовчици се заменят лесно.

— А… — За момент по лицето на шейха се мярна измъчено изражение. Той се поколеба. — Има още един човек, в Ирак, който определя целите за удар на муджахидините в град Кербала.

Филис напрегнато се приведе напред.

— Уви, той също е саудитец от известно семейство… баща му е мой скъп приятел от години и… предавам го с голяма болка.

Тоя тип беше изключителен играч и вероятно вмъкна това, за да се почувстваме по-добре. След малко Филис отбеляза:

— Сам знаеш, че имена без адреси са безполезни.

— А ти знаеш, че моите хора си тръгват заедно с мен. Както и тази адска машина. — Той посочи апаратурата с уличаващия запис, после бързо добави: — А човека в Йордания ще ти дам безплатно. На нас не ни трябва.

— Записът и пазачите са твои. Не ми трябват.

Както казах, ние с Биан не знаехме правилата на играта, но пазарлъкът явно бе свършил, защото шейхът се надигна от стола и почна небрежно да изтръсква пепел от бялата си дреха. Смукна за последен път вонящата цигара и я смачка с крак. След около три секунди отвори куфарчето си, порови вътре, извади три папки и грубо ги хвърли на масата.

— Имената им и къде могат да бъдат намерени — обясни той на Филис. — Освен това биографични данни, които със сигурност ще ви бъдат полезни, когато ги разпитвате.

Филис придърпа папките и прегледа съдържанието, докато шейхът взимаше касетофона и проверяваше дали записът още е вътре. Бяха си продали душите един на друг, но пак не си вярваха.

— Предай на директора най-искрените ми извинения — каза шейхът на Филис. Настана неловка пауза, после той направи измъчена физиономия и сподели: — Нямах избор, Филис. Ако не го бях направил, щях да си загубя работата.

Тя кимна.

— Някой друг щеше да го направи вместо мен.

— Сигурна съм.

Той погледна Биан и каза:

— Беше ми приятно да се запознаем. — Завъртя се към мен и не успя да скрие усмивката си. — Желая ти по-добър късмет следващия път, полковник.

— Непременно.

Знаех какво ще каже Биан и тя не ме изненада.

— Върви по дяволите.

И на мен това ми беше на устата.

Шейхът сви рамене, излезе и внимателно затвори вратата след себе си.

Филис кротко четеше досиетата и се стараеше да не ни обръща внимание. Не искаше да спори и може би тайничко се надяваше проблемът — тоест ние — да се изпари.

Но ние не се изпарихме, затова накрая тя вдигна глава и попита:

— Какво очаквахте?

— Нищо не сме очаквали — отговорих аз. — Не и това във всеки случай. Предварително ли уговорихте сценката?

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че той дойде с папките, а ти го пусна да си излезе с всичко, което искаше.

— Така е в нашия занаят. Турки е професионалист, а професионалистите идват подготвени. — Тя погледна Биан. — Може и да не ти харесва, но така се играе.

— Не ми харесва — потвърди Биан.

— Така ли? Е… опитай се да помислиш кое ще спаси живота на повече американци, кое ще помогне да спечелим тази война. Компромисите са необходимо зло.

— Та за какво друго да мисля?

Филис се вгледа в лицето й, после каза:

— Той обясни кои са двамата принцове. Каквото и да са направили, няма значение — все едно, не можем да ги докопаме. — Тя добави: — А и не е в наш интерес да се караме със саудитците. Нуждаем се от тях по съвсем очевидни причини.

— Сметките не ме притесняват — каза Биан. — Но онова, което извърши току-що… то не се различаваше от договора на Клиф Даниълс с Шараби, срещу който също не правим нищо. На виновните им се разминава, само и само да избегнем скандала. Ето, това не приемам.

Филис потропваше с пръст по масата — не твърде тънък намек, че търпението й се изчерпва. Но Биан вече не се интересуваше от това; бе изпаднала в хладна ярост и благоразумните наставления не само не потушаваха огъня, а напротив — разпалваха го.

— Добре дошла в един свят, където всеки избор е грешен и трябва да избираме най-малко гадния — каза Филис. — Загубихме Бин Паша. Нищо не може да промени това. Но сега поне разполагаме с три имена, три нови шанса да заловим ключови фигури, да разберем какво знаят и кого познават.

Слушах какво казва Филис и на определено ниво то звучеше логично. Разбирах също така, че като военен полицай Биан е обучена да разсъждава и действа на съвсем различно ниво — добрите срещу лошите; престъпление и наказание. Умът на един полицай не е елементарен, но в морално отношение работата му не е чак толкова сложна: вина и невинност, черно и бяло без разни етични приумици. Но за един адвокат вината и невинността са разделени на много оттенъци, престъплението е субективно, а наказанието — обикновена стока, за чиято цена се договаряш с прокурора, съдията или съдебните заседатели. Ние наричаме това правосъдие, казваме, че е еднакво за всички, и ако сте в състояние да си позволите адвокат за пет стотачки на час, може дори да го вярвате. Както казва един мой познат адвокат, в Америка получаваш цялото правосъдие, което можеш да си позволиш.

По тази причина не се изненадах особено, че същите правила важат и за шпионажа. И Биан не би трябвало да е изненадана. Но беше. А Филис, която обикновено използва по-изтънчени похвати към подчинените, този път изглеждаше удивително груба и непохватна.

Знаех, че няма да има полза, но посъветвах Биан:

— И на мен не ми харесва. Но това наистина е най-доброто, което можем да получим.

Тя отвърна:

— Този човек организира убийство, за да не стигнем до информация, която беше безценна за нас и злепоставяща за него. Същият човек току-що се спазари да отърве страната си от напълно заслужен позор. Това не е редно — всички знаем, че не е. Отречете ли, значи и вие сте като него.

Тя стана и излезе от стаята.

Филис се загледа след нея, въздъхна дълбоко, после насочи поглед към мен и каза:

— Трябва да я хванеш изкъсо.

Станах на свой ред и тръгнах към вратата, но на прага спрях и се обърнах.

— Разбирам решението ти. Наистина го разбирам, Филис. И знаеш ли какво? Ако бях на твое място, може би щях да сключа същата сделка.

— Благодаря.

Няколко секунди мълчах. После казах:

— Но това не го прави нито морално оправдано, нито поне приемливо. Затова тя е разочарована и отвратена. Честно казано, ако ние с теб имахме души, щяхме да изпитваме същото.

Филис понечи да каже нещо, но аз продължих да говоря:

— И не е там проблемът. В началото на случая имахме много възможности да постъпим правилно. Да стигнем до истината и да разобличим Шараби. Да разобличим Даниълс и шефовете му, да разкрием кой стои зад фалшифицираните разузнавателни данни и евентуалното предателство, а покрай другото се натъкнахме и на финансова машинация с участието на правителство, което имаме за съюзник. Вместо това се задоволяваме с няколко доморасли терористи. Мисля, че виждаш от какво може да се отврати един добър войник.

— Тя е превъртяла на тема чест и правосъдие. Ние вършим каквото е най-добро за страната.

— Няма да споря кое е добро и кое не. Вече не знам и това ме тревожи най-много. — След дълго мълчание добавих: — Уволни ме или ме прехвърли; все ми е едно. Приключих с тази работа.

Филис не се изненада, но и не изглеждаше готова да ме уволни. Взе следващата папка.

— Ще смятам това за прибързано чувство, изразено в момент на гняв и разочарование. Няма защо да изпитваш вина или срам. Разиграхме получените карти по най-добрия възможен начин. Ако има морални дефекти, причината не е у нас.

Не отговорих.

— Утрото е по-мъдро от вечерта. — Тя заби нос в папката. — Реши утре, на свежа глава.

И продължи да чете. Аз излязох.