Брайън Хейг
Посредникът (17)

17

Биан прие предизвикателството и отговори:

— Дон е… Не, бил е шеф на екипа за обработка на иранските разузнавателни данни.

Филис кимна.

— Да. — Погледна ме и каза троснато: — Не биваше така да го предизвикваш и унижаваш. — Помълча и добави. — През последните три месеца му отровихме живота. Горкият буквално не се отлепва от детектора на лъжата.

— Отнасях се с него както с всеки свидетел, който може би лъже, изопачава или укрива истината. Хората без фамилии ме тревожат.

— Знам защо го направи. И точно затова се съмнявам в теб. Това не е криминален случай и не може да подхождаш към него от законова гледна точка. Аз наистина…

— Извинявай, става дума за убийство.

Тя ми хвърли един от онези погледи, които намекваха, че съм стъпил на тънък лед.

— Чуй ме, Дръмънд. Ние водим война. На война хората вършат глупости, дори подсъдни действия, които често отнемат човешки живот. Границите между глупост, некадърност, наивност и престъпен замисъл се размиват. Разбираш ли?

— Може би.

— С „може би“ няма да се отървеш. — Тя се вгледа в мен и изведнъж ми се стори, че чувам как ледът пука. — Ти си войник и по редица причини бих предпочела да останеш в разследването. Но по същите причини в момента изпитвам съмнения. Разбираш ли за какво говоря?

— Не съвсем…

И не ме интересува, добавих наум.

Тя се обърна към Биан, която явно попадаше под подозрение заедно с мен.

— Ти разбираш ли, майоре?

Биан отвърна сдържано:

— Едно по-подробно обяснение би предотвратило недоразуменията.

— Добре.

Филис се вгледа в нас. Забелязах, че пръстите й са извити и леко потрепват. За нея това бе равносилно на истеричен припадък.

Мислех си, че знам защо и че ще е най-добре да я изслушаме.

— В това управление и в организацията преди него съм преживяла седем-осем войни — уведоми ни тя. — Втората световна, Корея, Виетнам, Гренада, Панама, две войни в Залива… попълнете пропуснатото. Ако се вгледате по-задълбочено в която и да било от тях, ако погледнете отвъд избелелите фотографии и преобърнете всеки камък в този град, ще откриете отчайващо изобилие от неудачни решения, грешки, неправилни преценки, некадърност, а в някои случаи истинска лудост. Десетки хиляди хора загинаха напразно. Историците знаят едва една четвърт от истината. Аз бях тук, видях всичко с очите си и все пак едва ли знам половината. Но на война се случват лоши неща и ако те бъдат разкрити пред обществото по време на войната, нашите учебници по история биха могли… не, направо щяха да изглеждат другояче.

— Все още съм в недоумение.

— Тук нищо не е само черно или бяло.

— Аз съм юрист, Филис. Ние сме измислили моралната относителност. Недей да ми четеш лекции.

— А ти недей да ми се правиш на шериф от Дивия запад — отсече тя. — Задачата на това управление не е да се грижи за реда и закона, а да разузнава. Предлагам ти да проявиш малко… морална търпимост.

— И тя не ми трябва.

— Добре, какво ти трябва?

Стори ми се, че вече разбирам накъде бие, затова отговорих:

— Клиф Даниълс е извършил отвратителна грешка, граничеща с престъпление, може би дори няколко престъпления, включително държавна измяна. Имаме документация за действията му. Освен това разполагаме с двама високопоставени служители, Албърт Тайгърман и Томас Хършфийлд, които вероятно са знаели за престъплението, вероятно дори са дали заповед за него и може би имат пръст в цялата история или най-малкото полагат усилия да я прикрият. Да не забравяме, че е извършено убийство и те са между заподозрените. Надявам се да не те изненадам, като ти кажа, че за всичко това са предвидени алинеи и параграфи във федералните закони.

Тя се усмихна търпеливо, сякаш си имаше работа с капризно дете.

— Твърде много предположения. Какво искаш да направим?

— Каквото изисква законът. Да се обадим на ФБР. Да ги оставим да си побъбрят с федерален съдия, а после да направят каквото умеят най-добре — да четат правата на хората, да заплашват, да притискат, да разбиват врати, да сключват сделки, докато някой не издържи и пропее. Колкото и да ти е чудно, за федералните престъпления има закони и утвърдени процедури, които най-често дават резултат.

Иронията ми очевидно я засегна, защото тя отговори:

— Мисля, че имам известен опит с подобни случаи, след като съм се сблъсквала с тях трийсет-четирийсет пъти.

— И бих добавил, че Управлението се слави с майсторството си винаги да избира правилния подход.

Тя присви очи. Въздъхна дълбоко, после каза:

— Използвайки аналитичните си способности на юрист, как би описал доказателствата?

— Не разбирам въпроса.

— Мисля, че го разбираш.

— Тогава защо питаш?

— Слаби и неубедителни, нали?

— Ами… да…

— И съм сигурна, че ще попълниш липсата на доказателства с дълъг списък на готови за сътрудничество свидетели.

— Знаеш, че аз…

— И трябва да си наясно, че щом някой се обади на ФБР, правителството моментално ще засекрети цялата информация по въпроса. Разбира се, това ще бъде оспорено и, разбира се, съдиите — във война сме в края на краищата — ще подкрепят претенциите на администрацията. След двайсет и пет или петдесет години срокът на секретност ще изтече и най-сетне ще се доберем до истината.

— Може би — казах аз.

Филис се навъси.

— Никакво „може би“.

Биан, която внимателно слушаше спора ни, избра този момент, за да отбележи:

— Мисля, че тя е права.

Твърдението й ме раздразни много, защото идваше в преломния момент — и то от военен полицай, от другар по оръжие и най-вече от човек, за когото мислех, че ми е партньор.

Партньорите трябва да се подкрепят, нали? Здравата се ядосах и погледнах Биан.

— Не си спомням да съм ти искал мнението.

— Недей да ми говориш с такъв тон — отсече тя. — Казах ти и преди, не обичам да се отнасят с мен снизходително.

Огледах я по-внимателно. И тя се беше ядосала здравата.

— Съжалявам.

— Опитай пак и ще съжаляваш още повече.

Божичко. Но Филис бързо се завъртя към новата си съюзничка и я попита:

— Защо съм права?

Биан ме погледна и отговори:

— Дори при най-оптимистичния вариант има само един човек, когото можем да обвиним в престъпление. Той е мъртъв. Извън това разполагаме само с подозрения, които биха се сторили възмутителни на всеки здравомислещ човек.

Филис кимна на добрата си ученичка.

— Но вярваш ли, че тези подозрения са… имат ли някакви основания?

Биан я гледаше мълчаливо.

— Важно е — настоя Филис. — Например кога е започнала връзката между Клифърд Даниълс и Шараби?

— Преди около десет години — отговори Биан. — Дон спомена годината… деветдесет и трета или четвърта.

— На петнайсти декември деветдесет и четвърта според отчета, който е попълнил след срещата. Но докато сегашната администрация не дойде на власт, партньорството им е било безсмислено — откровено казано, нелепо и смешно. Предишният президент нямаше намерение да нахлува в Ирак. Връзката се насити със смисъл едва когато Хършфийлд и Тайгърман се завърнаха в Пентагона, а придоби сила чак след единайсети септември. — Тя се изправи и бързо закрачи из кабинета. — Сведенията и източниците, които ни подаваше Шараби, изиграха ключова роля за решението на президента да започне война. А, разбира се, бяха включени и в публичните обяснения за причините на нахлуването. Повярвайте ми, знам го. Ако не бяха тези сведения…

Тя не довърши и аз кимнах. Така казваха по новините, а Филис, която бе видяла нещата отвътре, знаеше най-добре какви решения са довели до войната и сега казваше същото.

Филис продължи:

— Дон предположи, че Даниълс сам е тласнал Шараби в ръцете на иранското разузнаване. — Погледна ме. — Ти какво мислиш?

— Inter canem et lupum — отговорих аз.

Филис преведе на Биан латинската поговорка:

— Между кучето и вълка. Може да се каже и „между два огъня“. — Тя се втренчи в Биан и попита: — Вярваш ли в това? Няма ли друго обяснение?

Биан повъртя химикалката между пръстите си.

— Не знам… Става дума за недоказано предположение, нали?

Филис спря да крачи и се приведе над масата срещу нас.

— Ние предполагаме, че Даниълс го е тласнал в ръцете на Иран. Но има и друга възможност, нали?

Имах чувството, че чувам тиктакането на шахматен часовник.

Прогоних това предположение, замислих се… и…

Мили боже!

Премахнехме ли първото предположение, стигахме до съвсем нова теория — че може би Шараби не се е нуждаел от тласък или дори леко побутване, защото вече е работел за Иран. А оттук оставаха само две крачки до малко по-широкото предположение, че Шараби е работил — от самото начало — за иранските разузнавателни служби. Биан също го бе проумяла, защото ме гледаше с широко отворени очи.

Филис каза:

— Може би Махмуд Шараби е бил… както се казва на езика на разузнаването, агент с влияние. Може дори иранците да са ни го подхвърлили специално за да подават дезинформация. — Тя понечи да каже още нещо, размисли и с гримаса на съжаление добави: — Изненадана съм, че не ни хрумна по-рано. Това е най-старият гамбит в занаята.

Мислех си, че съм виждал всичко. Но хипотезата, идеята, предположението — наречете го както щете, — че Иран чрез своя агент Шараби е вербувал първо Тайгърман, после Даниълс, после целия Пентагон и накрая Белия дом, беше почти невероятна. Почти.

Филис разбра това и каза:

— Трудно се преглъща, нали?

Не отговорих. Все още се борех с мисълта, че единствената причина за войната може да се окаже машинация на иранците, които са искали да премахнат Саддам и са подлъгали Чичо Сам да им свърши мръсната работа. Изглеждаше логично и в същото време напълно безсмислено.

Биан изведнъж се изправи.

— Май ще ми прилошее.

Погледнах я. Беше пребледняла и краката не я държаха. Тя се подпря на масата и задиша дълбоко.

Никога не приемай нещата лично — това е златното правило. Но поради пряката си, лична връзка с тази война Биан бе поразтърсена от това подозрение, отколкото аз или Филис. Мисълта, че всичко може да се окаже резултат от някакво геостратегическо мошеничество, явно я разстройваше много дълбоко. Или може би реагираше, както би реагирал всеки нормален човек на подобна шокираща теория; може би бях заприличал на Филис повече, отколкото предполагах — твърде хладен и безчувствен. Бррр, ужасно.

Мислено прехвърлих няколко пъти събитията напред-назад. Досещах се, че Шараби и иранците имат обща цел — Саддам да си иде и на негово място да дойде шиит. Нещо повече, за иранците това щеше да е податлив шиит, който им дължи голяма и позорна услуга. А и нима би имало нещо по-хубаво от това Съединените щати да поемат разходите и жертвите на една превантивна война, която повечето страни в света и растяща част от американското население щяха да смятат за неоправдана, ненужна и стратегически опасна? Малко е да се каже, че така убиваха с един куршум два заека.

Религиозните водачи в Техеран дори навярно биха го приели като своеобразно възмездие, задето някога Америка помогна на техния шах да поеме и задържи властта. Знаех също, че повечето иранци вярват и до ден-днешен, че Съединените щати някак си са предизвикали и след това раздухвали тяхната кървава осемгодишна война с Ирак — война, в която Иран е дал един милион жертви. Не е съвсем вярно. Но всеки народ има право да измисля собствената си история; не се налага тя да е вярна или точна, стига само да повдига духа на хората — дори и американците си позволяват да мажат обилно миналото с черна или бяла боя.

Случаят придобиваше едва ли не библейски мащаби — око за око, зъб за зъб, защо не и война за война? Особено сладко става, когато жертвата дори не знае, че са я прецакали.

От друга страна, не биваше да прибързваме с преценката. Добре де, тя наистина сякаш съвпадаше с всички известни факти. Но също като живота истината зависи от това през кой край на телескопа я гледаш.

Филис ни изчака да си съберем мислите, после каза: — Ние тримата сме единствените, които знаят. Плюс директора… съобщих му преди два часа. — Тя добави: — Едва не получи сърдечен удар.

Но не беше съвсем вярно и аз изтъкнах:

— Ако сме прави, Шараби и иранците също знаят.

Биан съвсем правилно отбеляза:

— Това би означавало, че те… с две думи държат за топките президента на Съединените щати.

Филис обмисли това и отговори:

— Може би. Ако това се разчуе, идната седмица няма да имаме нужда от избори. Направо е ясно кой ще влезе в Белия дом.

Което повдигаше един неизбежен въпрос. Погледнах Филис.

— Защо избра точно нас?

— Трябваше да натоваря с това най-добрия си сътрудник.

— Кого?

Тя се усмихна.

— Теб.

Беше такава глупост, че неволно се усмихнах и аз.

— Имам си причини — каза тя.

— Не се съмнявам. Бих желал да ги чуя.

Но не аз водех играта, а Филис, затова тя нареди:

— Кажи ми какво мислиш.

— Предпочитам да кажа какво знам. Ти се тревожиш за своето Управление.

— То е и твое.

Хайде де! Премълчах последното и продължих разсъжденията:

— Не вярваш на собствените си хора. Те могат да разпространят тайната, за да унищожат президента, или да я използват, за да притискат и изнудват Белия дом.

— Няма да твърдя, че тук обичат сегашния президент. Да, в Управлението мнозина имат зъб на администрацията — призна тя. После отбеляза: — Ти май нямаш добро мнение за нашите хора.

— Мисля, че са страхотни. Наистина. Не аз, а ти имаш проблеми с доверието. Затова избра нас, нали? Военните изпълняват заповедите.

— Мина ми нещо такова през ум.

— Всъщност — продължих аз — ти и твоят шеф искате да раздавате картите. Контролирате информацията, контролирате следствието, контролирате и резултатите.

Тя не каза нито „да“, нито „не“. Нямаше смисъл. Знанието е сила, особено във Вашингтон, а сегашното знание се равняваше на водородна бомба от сто мегатона. Само дето заемаше по-малко място.

Представях си как директорът сяда до онази хубава мраморна камина в Овалния кабинет, усмихва се любезно и казва нещо такова: „Господин президент, Управлението се нуждае от небивало повишение на бюджета… Да… Знам, знам.“ Млъква за момент и поклаща глава. „Времената са тежки, националният дълг е хвръкнал до небесата… да, да, без съмнение ще е трудно да се обоснове… но… ами, вижте какво… Прегледайте папката, която ви оставям. Може би там ще намерите основания да ме подкрепите.“

Филис взе един лист от бюрото и го подаде на Биан, която изчете текста и го прехвърли на мен. Беше поредното липсващо послание, този път от Шараби до Даниълс.

Клифърд, мой най-верни и скъпи приятелю, извинявам се за тъй дългото забавяне да ти предам обещаната информация. Уви, една стара арабска поговорка казва: Довериш ли се на персиец, доверяваш се на змия. Наистина, те са най-гнусният народ сред правоверните, мръсни просяци, измамници и крадливи негодници. Но както на няколко пъти ти казах, упорито твърдяха, че са изгубили дирята на онзи злодей и трябва да я открият отново, което сега твърдят, че са сторили. Както обещаваха моите персийски приятели, това е голяма риба, ковчежникът на Абу Мусаб ал Заркауи, който, сам знаеш, уби много ваши войници и ви причини големи беди. Името на човека е Али бин Паша, саудитски гражданин, който живее в град Фалуджа, в бял блок на края на Авеню Али, близо до центъра. Казват, че лесно може да се разпознае, защото му липсва левият крак, и ви съветват да действате бързо, тъй като толкова важен и хитър човек не се задържа на едно място. Виждаш, приятелю, че не съм рядко лайно, както жестоко и безпричинно ме нарече в едно от последните си писма.

— Това беше последният имейл — обясни Филис. — Изпратен е само преди два дни.

Биан ме погледна.

— Значи този човек… този Али бин Паша…

— Точно така — довърши Филис. — Вероятно е все още във Фалуджа и чака да го приберем. Но докога…

Тя сви рамене.

Аз мълчах. Надявах се да не мисли каквото подозирах.

Филис ме гледаше изпитателно с леко повдигната вежда. След като не отговорих доброволно, тя настоя:

— Е, Дръмънд?

Значи подозренията ми се оказваха верни. Исках ли да участвам? В никакъв случай — това беше лудост или нещо още по-лошо.

Първо, Али бин Паша можеше вече да се е преместил или цялата работа да излезе поредната измама на Шараби и неговите ирански приятели.

Второ, Филис криеше разни неща. В една подобна операция има много рискове дори когато знаеш какво става зад гърба ти и всичко е изпипано като по ноти.

И не на последно място, след като вече знаехме за престъпните деяния, ако пропуснехме да уведомим ФБР, ние съшо извършвахме престъпление.

Невинаги си падам по разни правила и закони, особено ако вярвам, че няма да ме хванат. Но случаят не беше такъв.

Преди да отговоря обаче, Биан се приведе напред и заяви:

— Съгласна съм. — След малко добави: — Всъщност, ако се замислите, аз съм идеалният кандидат.

— Защо? — попита Филис, без да откъсва поглед от мен.

— Воювала съм там. Познавам страната и обичаите. Владея езика и имам пресен военен опит.

Погледнах я.

— Провеждала ли си някога такава операция?

— Аз… шест месеца прочиствах някои от най-опасните свърталища на Багдад.

— Отговори на въпроса.

— Арестувала съм заподозрени, планирала съм акции срещу бунтовнически скривалища. — Явно по лицето ми се изписа съмнение, защото тя добави: — Не виждам разлика.

Имаше огромна разлика — и фактът, че не го разбираше, показваше колко е неподходяща за тази мисия. Впрочем едва ли съществуваше подходящ човек.

Като се мъчех да не прозвучи високомерно, аз казах:

— Ами… как да ти кажа… Разбираш ли…

— Нищо не казвай — прекъсна ме тя. — Аз съм военен полицай. Ти си юрист. По обучение, опит и способности съм по-подходяща от теб.

Филис се изкашля.

— Преди да стане юрист, Дръмънд беше в Отдела за специални операции. — Тя се усмихна. — Служил е две години в подразделение, изпълняващо акции почти като тази, която имам предвид. Може малко да се е поотпуснал, но казват, че било като карането на велосипед.

Беше вярно само донякъде и с тези думи Филис разкри още малко от начина си на мислене, намеренията си и любимата си тема — Шон Дръмънд.

Само че нямаше нищо вярно в нейното убеждение, че мога с лекота да се върна на старото поприще. Шон Дръмънд можеше някога да е бил същинска машина за убиване, крилата смърт, осемдесет килограма стоманени мускули и сексапил. Днешният Дръмънд имаше няколко кила в повече, нови убеждения и се бе превърнал в страшилище на съдебните зали.

Не си спомнях кога за последен път съм посещавал стрелбище или съм пробягал повече от петнайсет километра. Както ще ви каже всеки военен ветеран, най-важна за оцеляването е бързината — срещу врага или в обратна посока, в зависимост от обстоятелствата. Спомних си мъдростта, която армията набива в дебелите черепи на новобранците: „На бойното поле има два вида войници — бързи и мъртви“.

Е, с езика все още бях бърз, но краката и инстинктите ми за оцеляване се нуждаеха от малко раздвижване. Може би дори от по-сериозно раздвижване.

На Биан й трябваше малко време, за да осъзнае тази нова и интересна страна от професионалната ми биография.

— Както виждаш — продължи Филис, — той има идеалната подготовка.

Без капка колебание Биан отговори:

— Няма значение. Аз имам желание да отида. Той не.

Настана кратко мълчание.

Какво можех да кажа? Знаех какво цели Филис — да ме изправи срещу Биан, да използва първобитните ми мъжкарски инстинкти и да ме изнудва емоционално. Филис е манипулатор от световна класа и обикновено знае как да ме разиграва — но не и този път. Ако Биан искаше да участва, значи беше страхотно момиче. Животът си беше неин. Добре дошли в свободния нов свят, където равноправието означава еднакъв риск да се прибереш у дома в чамов ковчег.

Все пак бях любопитен. Погледнах Биан, после Филис и казах:

— Какво точно възнамеряваш?

— Мислех, че е очевидно — отвърна Филис. — Да откъснем узрелия плод, тоест Бин Паша. Виж, с Шараби е по-сложно. Но той няма къде да се дене, докато Бин Паша може да изчезне всеки момент. — Погледна ме и каза: — Шараби ще поизчака.

Не повярвах на ушите си.

— С теб май имаме различни представи за зрелите плодове. Али бин Паша е във Фалуджа.

— Да. Спомням си, че го прочетох в писмото.

— Може би не четеш вестници. Преди шест месеца армията обяви града за ничия земя и се изтегли напълно от там. Сега е сборище на всички любители на джихата.

— Така пише и в нашите доклади. Крайно неприятно място.

— Неприятно? Това е същият град, където убиха четирима строителни предприемачи и закачиха телата им на моста.

— Знам, знам… Много лоши хора. И точно затова трябва да бъдат спрени на всяка цена.

— Знаеш ли, че шансовете да хванем този тип и да се измъкнем са почти равни на нула?

— Операцията трябва да бъде проведена много добре.

— А знаеш ли, че може да е капан?

— Да, важно съображение. Определено ще трябва да го имаме предвид при планирането.

— Той е видна фигура в бунтовническите среди. Ще бъде строго охраняван.

— Да, и аз така мисля. — Тя ме погледна. — Но ако Шараби казва истината…

— Ако иранците са му казали истината…

— Добре де, това е още един риск. — Тя очевидно почваше да се дразни от моите основателни възражения и добави: — Ако предположим, че този Бин Паша е ковчежникът на Заркауи, залавянето му ще бъде невероятен удар срещу бунтовниците. Бъдещата печалба си струва големия риск.

— Има и вариант без риск. Пуснете му бомба в комина. Отървавате се от Бин Паша, а ние си оставаме живи и здрави. Кое не ти харесва?

Биан каза:

— Защо го обсъждаме? Ако временно прекратим финансирането на Заркауи, не постигаме нищо. Той просто ще си намери някого вместо Бин Паша, който така или иначе сигурно има помощник или заместник. Тия хора не са глупави — действията им го доказват. Знам. Била съм там.

— Но…

— Но ако заловим Бин Паша, кой знае какво може да ни разкрие? — Тя ме погледна. — Ти не разбираш същността на тази война. Не става дума за превзети градове или удържан терен. Различно е. Става дума за хора, важни хора, които са ключови фигури в операциите на врага. Ковчежници, автори на планове, производители на бомби. Изкарай ги от играта, разбери какво знаят и нанасяш съкрушителен удар на бунта.

Тя пак ме погледна, за да се увери, че съм разбрал, и каза:

— Ако той е мъртъв, няма да открием нито източниците на пари, нито Заркауи. А точно това искаме да постигнем, нали? Да разберем кой осигурява средствата и да ги лишим от подкрепа.

— Ами ако нас ни лишат от живота?

— Това не е твой проблем — отговори тя. — Ти оставаш.

— Добре казано.

Тя погледна Филис и предложи с обидно пренебрежителен тон:

— Той не ни трябва вече. Аз ще се справя.

Филис не смееше да ме погледне в очите.

— Права си. Шон, излез. Каквото обсъждаме отсега нататък, ще е само за участниците. Едва ли е необходимо да казвам, че…

— Ако се разчуе, ще ми монтираш топките на стената си.

Тя посочи едно място на стената и каза:

— Точно там. Само тримата сме в течение. Разбираш, че ще е смехотворно лесно да разберем откъде идва всяко изтичане на информация.

— Знам си задълженията, Филис, и ги изпълнявам.

Изправих се. Погледнах Филис, която отново бе станала непроницаема като сфинкс, после Биан, която също не ме поглеждаше в очите.

Някой трябваше да проговори и след неловко мълчание Биан каза:

— Беше ми приятно да работя с теб, Шон. Ако някога… — Тя се усмихна измъчено. — Е, ако някога ми потрябва адвокат, дано се съгласиш да ме защитаваш.

— Поприказвай още малко в същия дух и наистина ще ти трябва адвокат.

Тя не отговори.

Направих две крачки към вратата и спрях. Не ми допадаше начинът, по който приключваше всичко. Знаех, че няма да ме послушат, но трябваше да опитам още веднъж. Нали разбирате, бях наясно, че Филис смята идеята за добра; за тия хора заговорите, предателствата и измамите са като хляба насъщен. Но Биан? Какво си въобразяваше?

Завъртях се и казах на Биан:

— Уотърбъри няма да ти позволи да го сториш. Сама знаеш.

Филис се намеси:

— Оставете Уотърбъри на мен. Със сигурност ще го убедя, че е в интерес и на него, и на Пентагона да ни даде Биан назаем.

— Ще го изнудиш.

— Ако трябва.

Казах на Биан:

— Заради Марк ли го правиш?

— Какво?

— Чу ме.

— Не го забърквай в това.

Спогледахме се. Изражението й бе като на жена, която се е събудила до напълно непознат мъж.

— Прав съм — казах аз. — Ти вярваш, че дължиш това на Марк.

— Нямаш представа какво говориш.

— Ти си отслужи своето, Биан. Сега е негов ред. Сигурен съм, че ако беше тук, и той щеше да каже същото.

— Откъде знаеш какво би казал?

— Защото, ако е и наполовина такъв мъж, за какъвто го смятам… — Всъщност дори и аз не успях да намеря завършек за глупавото клише. Приведох се над масата и стигнах на около пет сантиметра от лицето й. — Ти вече направи своето.

— Не знаех, че има ограничения за дълга към родината.

— За дълга не. За глупостта — да. — Посочих Филис. — Тя те манипулира.

— Знам какво става тук.

— Не ми се вярва.

— Аз… напълно разбирам. По-добре от теб.

— Тогава ще разбереш, че има и други начини да се свърши работата. И знаеш ли какво? Някои дори са разумни.

— И дума да не става — отвърна Биан. — Ако глупостта на Даниълс излезе наяве, това ще съсипе войната. Ще станем посмешище за света. Цялата коалиция ще се разбяга от Ирак. И всички напразни жертви… Не искам това да ми тежи на съвестта.

Филис стана и пристъпи към мен. Почука с пръст часовника си и рече:

— Каза си думата. Чака ни много работа, а времето не стига. Излез, ако обичаш.

Завъртях се и тръгнах към вратата. В никакъв случай не бих се замесил в това. Казах си думата и съвестта ми бе чиста. Действията ми щяха да изглеждат разумни пред бъдещото разследване, до което неминуемо щеше да доведе тази глупава идея.

Пак се обърнах и седнах.

Биан се вгледа в мен.

— Не ми трябват рицарските ти чувства.

— А глупостта ми?

— Сериозно говоря, Шон. Не съм някаква безпомощна девица, чакаща да я спаси рицар на бял кон.

— Не го правя заради теб.

— Тогава…

Посочих Филис.

— Ще я държа под око.

Филис се усмихна. Знаех, че е очаквала този финал; мразя да съм толкова предсказуем и реших да я лиша от удоволствието да разбере колко много ме е ядосала. Усмихнах се на свой ред.

Тя очевидно бе обмислила всичко и каза:

— И тъй, ето какво ще направим. Дръмънд, ти хващаш нашия човек във Фалуджа. Биан, ти използваш езиковите си познания и уменията за водене на разпит, за да разбереш какво знае.

Погледнах Филис.

— А ти тук с какво ще се занимаваш?

— Все някой трябва да измисли какво да нравим с Шараби.

— Значи това е морковът — казах аз.

— Докато вие сте там, можем да убием с един куршум два заека.