Брайън Хейг
Посредникът (6)

6

Отнесохме куфарчето на Даниълс в един малък страничен кабинет без прозорци, чийто обитател бе получил нареждане да се пръждоса, та двама гении от техническия отдел на Управлението да извършат аутопсия на компютъра на Клифърд. Влязохме и се представихме. Техниците се казваха Уил и Джон. Приличаха на Туидълди и Туидълдум.

Уил имаше по-дебели очила с по-широки черни рамки и повече моливи в предния си джоб. Съдейки по това, връчих компютъра на него, а той тутакси го отвори, включи го и двамата се разкикотиха.

Явно убедени, че това ме интересува, Уил и Джон се опитаха да обяснят намеренията си — да открият паролата на Даниълс, да пробият евентуалната защита и после да се разровят из хард диска, където са най-хубавите неща.

От опит съм установил, че прекаленото висене пред компютъра променя външния вид. Уил например беше почти призрачно бледен, с голям плосък задник и ококорени късогледи очи и нямаше грам представа как се общува с хора, които не са свързани с джойстик. Джон пък беше от онези, дето вярват, че всички житейски проблеми могат да се уредят с добра антивирусна програма. Но инак сигурно бяха симпатични и компетентни момчета. Мнозина обикновени хора се панират в присъствието на компютърни гении и аз спадам към тях. Срамувам се от невежеството си.

Така или иначе, беше много интересно. Джон тъкмо се впусна в подробно и бих казал, дори увлекателно обяснение относно правилата за преодоляване на компютърната защита, когато измъкнах пистолета и ги очистих и двамата. Не бе, майтап.

Изобщо не бях въоръжен, затова сторих единственото възможно — избягах.

Дори Биан, която познаваше темата поне колкото да им зададе няколко предпазливи въпроса, ме последва навън с облекчение.

Спряхме до автомата за кафе, сипахме си по чашка и отидохме да седнем в моята тясна килийка.

— Защо задаваш въпроси! — упрекнах я аз. — Това само ги поощрява.

Тя се усмихна.

— Единствено за да видя изражението ти, когато попитах за системата за кодиране.

Трябваше да сменя темата, затова казах:

— Между другото твоят шеф силно ме впечатли. Случва ли му се да си вади главата от задника?

— Видях, че си допаднахте. Дали ще е начало на нещо красиво и трайно?

— Лично аз го харесвам. Наистина. Ще направя всичко по силите ми, за да установим топли дружески отношения.

— Дрън-дрън.

— Именно. Кой е той?

— Бивш военен. По-точно полковник в оставка от военната полиция. Виж, знам, че е малко напорист и неотстъпчив… но си разбира от работата. Действа много старателно, по устав.

— Като Адолф Айхман.

— Добро сравнение. Но… — Тя се зачуди какво хубаво да каже и най-накрая измисли: — Поне никога не е тайна защо върши нещо.

— Добре. Защо се зае с Клифърд Даниълс?

Тя се разсмя.

— Кой знае, по дяволите?

— Той знае. — След малко попитах: — Е, как ще подходим към случая?

Биан разбираше много добре какво питам и защо. Когато започваш разследване на убийство, обикновено имаш труп, а ако си късметлия, и оръжие на убийството. Останалото трябва да търсиш — мотиви, заподозрени, достатъчно улики, свидетели и доказателства, за да пратиш злия човек на горещия стол. Понякога — дори твърде често — убиецът е идиот и оставя купища улики, водещи от жертвата право към него: отпечатъци, сперма, ДНК, а в последно време деянието все по-често може да се окаже заснето на видеозапис. Убийците или поне повечето убийци не са чак толкова хитри.

Но този случай не беше такъв. Подозирах, че си имаме работа с един от онези редки убийци, които работят на по-високо ниво — затова решението откъде да започнем и как да действаме щеше да определи бързината на следствието и броя на задънените улици по пътя му.

Биан отпи глътка кафе и предложи:

— Добре, нека да предположим, че е убийство. Мисля, че ще е най-добре и за двама ни. В такъв случай да процедираме като при стандартно разследване на убийство.

— Разумна идея.

— Защо не започнем от заподозрените?

— Добре. Мисля, че доста хора са искали да запушат устата на Даниълс. Може би и американци, разтревожени от евентуалната шумотевица и последствията за кариерата им, ако той се раздрънка пред комисията. Това включва хората, с които е работил, хората, за които е работил, и нагоре, чак до министъра на отбраната и президента на Съединените щати.

Тя кимна. Аз продължих:

— Възможно е някои иракчани да са желаели смъртта му. И…

— Не може ли по-конкретно?

— Ами… някои иракчани може да имат зъб на нашия приятел, задето е изиграл важна роля при убеждаването на президента да нахлуе в страната им. Дребнаво, разбира се… но такива са хората. А може Шараби или някой от хората му да е имал неприятни тайни за криене.

— Кръгът става доста широк, нали?

— Не още. Имаме само около трийсет милиона заподозрени. Не изключвай и врагове с по-интимни мотиви — зарязани приятелки, разгневени мъже, с чиито жени може да е спал Клиф, ревнива бивша съпруга, алчен брат, искащ да наследи семейното богатство, или…

— Добре, благодаря. Мисля, че това изчерпва възможностите.

— Нищо подобно. Възможностите са всичко, което очакваш и което не очакваш.

Спомням си, че веднъж водих обвинение за убийство, извършено заради чифт маратонки. И то предумишлено убийство. Родителите на жертвата бяха в съда и никога няма да забравя потресените им изражения, когато узнаха, че синът им е прострелян с три куршума в корема заради чифт маратонки за сто долара, които след шест месеца щяха да бъдат демодиран и протъркан боклук. Причините едни хора да убиват други са безбройни, понякога дребнави, друг път направо смешни. Погледнах Биан и казах:

— Убийците имат безгранично въображение. Недей да ограничаваш своето.

— Разбрано — кимна тя. — Зарязваме заподозрените. Да опитаме с възстановка.

— Добро решение.

— Ще изброя известните факти. Ти предлагай хипотези.

— Лошо решение. Защо да не е обратното? Ти си ченгето.

— Аз първа се сетих. — Тя ме перна по ръката. — Освен това юристите са майстори на измислиците.

Така си е.

След малко тя каза:

— Нямаше следи от взлом. Какво подсказва това?

— Че Даниълс е пуснал убиеца в апартамента, от което пък следва, че е бил негов познат. Или убиецът е имал ключ и следователно са се познавали още по-добре. Или убиецът е бил спец по ключалките. Или бравата не е била наред.

— Бравата беше наред. Проверих, след като те оставих в спалнята.

— Не само ме наклепа, но си намерила и време да провериш бравата?

— Преодолей го най-сетне.

— Преодолях го. Ти си изкупи греха.

— Как така?

— Можеше да уведомиш Уотърбъри, че съм влязъл в апартамента на Даниълс с фалшив документ. Но не го стори. Или пък можеше да ми подлееш вода, като кажеш, че вече съм споменал за възможността в куфарчето да има улики. И това не направи.

Тя кимна, но не отговори. Погледнах я в очите.

— Защо?

— Какъв смисъл щеше да има?

— Точно това питам. — Помълчах и повторих: — Защо?

Вместо да отговори, тя попита на свой ред:

— А ти как мислиш?

— Мисля, че не харесваш шефа си и му нямаш доверие.

— Той е… труден… и неприятен като началник.

— Просто е задник.

Тя се разсмя.

— Да, и това също.

Аз не се разсмях.

— Освен това според мен се боиш, че собственият ти отдел иска всичко да бъде потулено. Не непременно прикрито… но и двамата знаем, че едно вътрешно разследване ще се движи със скоростта на охлюв по много заобиколни пътища и само тесен приятелски кръг ще бъде посветен в резултатите.

Тя не потвърди, а отново попита:

— И какво ме интересува това?

— Искаш да предположа, че те водят морални съображения. Военната академия, дълг, чест, родина и прочие. — Погледнах я в очите и откровено казах: — Всъщност наистина вярвам, че се ръководиш от тези фактори.

— Но смяташ, че има и други мотиви. Нали?

Именно.

— Ако ще работим заедно, бих искал да ги узная.

— Не ми ли вярваш?

Не й вярвах, но нямаше смисъл да го изтъквам. Вместо това казах:

— Разкритията ни могат да се окажат крайно неприятни и може би много вредни за твоите шефове. Бих искал да знам на каква позиция си, как ще реагираш.

— Прекалено залагаш на това. — Тя ме погледна и каза: — Мисля, че си много умен, много наблюдателен и умееш да водиш разследване. Искам да разгадая случая и от теб ще излезе добър партньор. Ето професионалната причина. — След още малко добави: — А може и да те харесвам. Сигурно е шаблон… но ми напомняш на някого.

— Имаш право. Изтъркан шаблон.

— Но е вярно. На годеника ми. Той е в Ирак, майор от Първа бронирана дивизия. — За миг топлите й очи се вгледаха в мен. — Не си приличате, но имате толкова общи черти. Направо невероятно.

Не пропуснах да отбележа, че смени темата, но тази беше по-интересна и определено далеч по-приятна от разговорите за убийства.

— Например?

— Марк… така се казва… Марк е някак наперен, движи се по особен начин — секси, самоуверено. И двамата имате неприятния начин да пришпорвате хората, когато смятате, че сте прави, а те ви се пречкат.

— И си сгодена за такъв тип?

— Е, има си недостатъци. — Тя се разсмя. — Ще се погрижа за тях след сватбата.

Това им харесвам на жените.

Тя ме погледна.

— И той като теб не знае кога да си затваря устата, няма инстинкт за самосъхранение и…

— Извинявай… не говорехме ли за възстановка на престъплението?

Тя се усмихна. Почти.

За да върна разговора към Даниълс, аз казах:

— Факт номер две. Човекът умира в собственото си легло с пистолет в ръката.

— Да. Защо?

— Или сам е взел пистолета, или някой го е сложил там. Шансът е петдесет на петдесет.

— Добре. Факт номер три. Беше гол и надървен. Какво ще кажеш за това?

Изблещих се.

— Да го формулирам ли по друг начин? — попита тя.

— Вече няма смисъл. Най-невинното обяснение е, че се е насладил на миг сексуално усамотение преди самоубийството. Вече го обсъдихме.

Тя не ме помоли да преразгледаме въпросното обсъждане, а мъдро допусна:

— Но има и не тъй невинни обяснения, нали?

— Така изглежда. Имал е компания и тя не се е държала според очакванията му.

— Компания от женски пол.

— Е… не изключвай възможността вкусовете на мистър Даниълс да са били насочен в обратна посока или някъде по средата — казах аз. — Но до доказване на противното ще работим с предположението за жена. И тук става интересно. Защо му е да зарежда мръсен запис в машинката?

— Ти ми кажи.

Усмихнах се.

— Това надхвърля опита и въображението ми.

Тя също се усмихна, малко хладно, но все пак реши да не разваля играта.

— Добре. Ще се опитам. Някои хора използват порнографски изображения, за да създадат романтично или чувствено настроение, нещо като прелюдия или загрявка преди истинската игра. Това всъщност не е извращение… дори не е отклонение от нормата. Мнозина сексуални терапевти определено го препоръчват. — Погледна ме и отбеляза: — Освен това идеята за видеото не е непременно негова… може да е нейна.

— Добре, негова или нейна. Все пак трудно се обяснява подобно нещо при първа среща. Някои жени или мъже могат да го сметнат за странно и да реагират отрицателно.

— Да, мисля, че би се получило неудобно.

— Значи е някой, когото познава добре. Не за пръв път са били заедно, нали така? — Тя кимна и аз продължих: — Ето откъде започваме: жена… човек, с когото вече е имал интимни отношения.

— Добре казано.

— Боря се за чистота на езика.

— Продължавай борбата.

— Благодаря. Но имай предвид, че все пак не е изключено в апартамента да са влезли непознати. Клиф спи, пръсват му мозъка и пъхват пистолета в ръката му. Не избързвай с хипотезите.

— Не избързвам. Но е добре да имам основа за работа.

Биан кръстоса крака и пак отпи от кафето. Аз сложих бележника на Даниълс в скута си и почнах да го прелиствам.

Адресите бяха подредени по азбучен ред и забелязах, че почеркът на Даниълс е учудващо спретнат: прецизен, с равномерни, плавно изписани букви. Не съм експерт по анализ на почерците, но подобен начин на писане често говори за католическо образование или за властна учителка, която държи на тия неща. В собствения ми почерк няма и помен от изящество и лекота.

Биан отбеляза:

— Знаеш ли, не съм чувала някой да е разгадал престъпление с помощта на бележник за адреси.

Не отговорих.

— Странно — продължи тя. — Около деветдесет процента от престъпленията се извършват от познати на жертвата.

— Знам статистиката.

— Добре. Значи изглежда логично бележникът да е нещо като пътна карта от жертвата до убиеца. И наистина той често е вписан там… но за жалост не знаеш това, докато не го откриеш по друг път. — Тя помълча и заключи: — Много малък процент убийства се разкриват по бележника на убития.

— Значи си губя времето?

— Ами… мислех, че трябва да знаеш.

— Сега знам. Благодаря.

— Статистиката може да бъде полезен инструмент за криминалиста.

Погледнах я.

— Чувствителен ли си към критика? — попита тя.

— Аз ли?… Не. Искаш ли един по носа? — Обясних. — Не търся убиеца, Биан. Опитвам се да разбера с кого е общувал, да си създам представа за живота му.

— Ясно. — Тя посочи едно име и попита: — И какво ти говори това име?

Погледнах името. Албърт Тайгърман.

— Статистически е доказано, че само един на милион убийци носи името Албърт и още по-малко са с фамилия Тайгърман. Следователно Албърт отива най-долу в списъка на заподозрените. — Усмихнах се. — Обичам статистиката.

Тя също се усмихна, но с известно усилие.

— Опитай пак.

— Трябва ли да познавам Албърт?

— Ако беше от Пентагона… да, веднага щеше да разпознаеш името.

— Точно затова разчитам на теб.

— Тайгърман беше шеф на Даниълс. Много могъщ и влиятелен човек. Сътрудник на заместник-министъра по политическите въпроси Томас Хършфийлд — в общи линии може да се каже, че е третият човек в Пентагона.

— Това трябва ли да ми говори нещо?

— Бързо схващаш. Хайде да поразлистя бележника, а ти ще надничаш през рамото ми. Може и да познавам още някого.

Подхвърлих й го. Тя започна от А и бързо плъзна пръст по страниците, прехвърли се на Б и продължи надолу. От време на време добавяше с химикалка кръстче или друг знак до някое име. Нямах представа какво означават знаците.

Както можеше да се предположи, повечето имена в бележника на Клиф бяха мъжки, тук-там се мяркаха военни звания. Доколкото успях да разбера, светът на Клиф представляваше обичайната смес от колеги, професионални контакти и хора, имащи значение лично за него: няколко лекари, химическото чистене, вероятно също така приятели и познати. Жените бяха по-малко от една трета. Пак около една трета имаха адреси, останалите се ограничаваха с телефонни номера, предимно с кодовете за Вашингтон и Северна Вирджиния.

Няколко имена обаче ми бяха познати — видни членове на Съвета за национална сигурност, висши служители от ЦРУ, важни клечки от Пентагона и генерал Никълъс Уестфол, шеф на военното разузнаване. За бюрократ на средно ниво Клифърд имаше изненадващо добри връзки.

Биан вече беше на Т, но върна на Д и ми посочи няколко души с фамилия Даниълс, които бе отбелязала с кръстчета — някоя си Тереза с код от Северна Вирджиния и адрес в Южен Арлингтън; Матю с адрес в Манхатън и Мерилин в Плано, Тексас.

Биан сложи пръст върху Тереза от Южен Арлингтън.

— Искаш ли да се обзаложим, че е бившата му жена? Адресът е само на няколко преки от неговия апартамент. Другите може да са му родители, брат и сестра или братовчеди.

В този момент Уил подаде глава иззад ъгъла. С писклив и възторжен глас съобщи:

— Пробихме ключа. Сега му бърникаме из диска.

Прозвуча вулгарно и смешно, но Биан дипломатично попита Уил:

— И какво открихте?

— Ами… много е интересно. Мистър Даниълс е събирал в компютъра доста лични материали. Финансова информация. Банкови сметки. Пресмятал си е данъците. Има и обширна кореспонденция. — Уил добави с братско одобрение: — На „ти“ е с компютрите, но… все пак е много шантаво.

— Кое е шантаво? — попитах аз.

— Трите криптирани фолдера.

— Фолдера ли?

— Да… папки. — Той ме изгледа през дебелите си очила и стигна до верния извод, че си има работа с пълен невежа в техниката. — Като отделно чекмедже в диска, където прибираш еднакви неща… да речем, чорапи или бельо. Ако се съди по обема, може да съдържат множество файлове. Но както казах, криптирани са. Няма начин да се отворят.

— За чорапи ли става дума или за бельо? — попитах аз.

Всъщност не съм чак такъв невежа — знаех какво представляват фолдерите, — но това беше начинът да го накарам да зареже техническия жаргон. Той се изблещи, но със сигурност схвана намека.

Биан реши да помогне и го попита:

— Можете ли да опишете алгоритъма?

— Ами… прилича на комерсиалната версия. ФБР и ЦРУ се опитаха да накарат Конгреса да забрани използването на комерсиални алгоритми, но нищо не стана. Тъй че сега има цял куп такива програми. — Той се позамисли и добави: — Най-често обаче ги ползват фирми, а не частни лица.

Ние с Биан се спогледахме. Очевидният въпрос беше: защо един служител от Министерството на отбраната, заподозрян в шпионаж, ще инсталира програма за криптиране в личния си компютър. Но пък, от друга страна, очевидното често е враг на истината.

Уил ни уведоми:

— Ехааа… страшно бих искал да се пробвам лично на тия ключове.

Направо го усетих как мислено потрива ръце. Но понеже бях идиот, попитах:

— И защо не се пробвате?

— Откровено казано, може да отнеме месеци, особено ако е VPN. Виж, ако е SSL, може да извадим късмет.

Биан кимаше. Аз нямах представа за какво мрънка Уил, но не възнамерявах да задам още един глупав въпрос и да бъда залят с поредната порция от онова, което сред тия хора минава за професионален жаргон, а всъщност си е словесна диария. Дипломатичната Биан предложи на Уил:

— Благодаря. Но не би ли било по-разумно да предадем тези криптирани файлове на Агенцията за национална сигурност? Те имат голям опит в разбиването на ключове.

Уил не се надяваше да чуе точно това и кимна намусено.

— Колко време ще отнеме? — попитах го аз.

— Може вече да имат опит с този алгоритъм. Ако се наложи да го пробиват от нулата, в зависимост от сложността… ден-два… или пък три месеца. За кога ви трябва?

— От днес за вчера. Кажете на Филис. Тя сигурно знае чий задник да срита или да целуне.

— Дадено. — Той понечи да си тръгне, после се плесна по челото и се завъртя. — О, Джон смята, че трябва да видите някои писма.

Двамата с Биан си взехме чашките и последвахме Уил към кабинета, където Джон беше забил нос в монитора.

— Уил спомена някакви писма — казах аз.

— Ъъъ… да. Мисля, че трябва да ги видите — отвърна Джон. — Един момент. — Без да гледа, той насочи курсора тъй точно, сякаш бе свързан с пръста му, и изкара на екрана текстови файл. След това поясни: — Има доста такива. Това тук е малко по-злобно… но като цяло дава представа за общото настроение.

Наведохме се над рамото му. Аз зачетох на глас:

Гадна кучко,

Онзи кръвопиец, шибаният ти адвокат, пак ми се обади. На работа!

Олеле! Млъкнах и продължихме да четем наум.

Омръзна ми от тъпите ти заплахи, че пак ще ме вкараш в съда, и СЪВСЕМ ми писна от опитите да ми съсипеш кариерата. Няма повече да търпя. Кажи на онзи тъпанар да не ме търси повече в службата, инак ще съжалява. Лично ще се погрижа.

Набий си го в дебелата глава: нямам повече пари за даване. Изсмука ме като пиявица. Лизи имала да си плаща колежа — много важно! Кажи й да си размърда задника и да се хване на работа. Трябва да ям, да се обличам, да живея.

Продай проклетата къща, тя и бездруго е твърде голяма за теб. Аз вече не живея в нея. Между другото тия дни минах от там. Моравата не прилича на нищо. И колата не прилича на нищо. А какво стана с парите, които ти дадох за ремонт на покрива? Явно си ги похарчила за нещо друго, кучко. За какво? Имам право да знам. Парите са МОИ.

Бих те помолил да предадеш поздрави на децата, но, естествено, няма да го направиш. Така или иначе, вече си ги настроила срещу мен. Проклинам деня, когато те срещнах. Къде ми е бил умът да се оженя за теб? Не забравяй, ако адвокатът ти пак ме потърси в службата, ще го накарам да съжалява. Теб също. Не ме подценявай.

Клиф.

Вдигнахме очи от екрана. Спогледахме се. Божичко. Явно не се бяха разделили приятелски.

За щастие военните адвокати не се занимават с разводи — само с войни, които по принцип са гадни, но поне едно им е хубаво: най-често свършват веднъж завинаги.

Биан се обърна към Джон и попита:

— Има ли други такива писма?

— Да. Още се ровя… но по имената на файловете не личи дали са гневни писма до бившата му жена.

— Нещо друго? — попитах аз.

— Една интересна подробност. Мистър Даниълс май е членувал в няколко електронни клуба за запознанства и чат румове.

— Разкажете ни за това.

— О… ами опитал се е да си изтрие пощата. Разбира се, всичко на твърдия диск може да се възстанови. Но знаете ли как се уреждат срещи по интернет?

Вероятно съм изразил недоумение, защото той обясни:

— Много по-ефикасно е. И по-лесно.

— Кое?

— Да се запознаваш с жени виртуално. Не ти трябва да киснеш по баровете и да измисляш умни приказки за пред истински жени.

Напълно разбирах, че за Джон това може да е проблем. Биан ме погледна и му подхвърли:

— Вече чух най-умните реплики на Дръмънд. Направете му услуга, обяснете как точно става.

Усмихнах й се. Кучка.

Джон каза:

— При услугите по интернет плащаш такса и попълваш въпросник. Много е удобно — отговаряш на няколко въпроса: какво харесваш, какво не харесваш, какво те влече, с какви хора предпочиташ да се срещаш. Службата преглежда кои жени имат подобни предпочитания и ви свързва по електронен път. Чат румовете пък са свободни за всички. Включваш се в разговора и може някой друг участник да се заинтересува от теб.

— Казвате, че моят компютър е сводник?

— Не… аз…

— Какво става, ако и двамата излъжем?

— Ами… може да се случи, но…

— И ако на срещата се окаже, че сме по-глупави и по-грозни, отколкото твърдим?

Биан хапеше устни, за да не се разсмее.

Джон ме гледаше като извънземно. Светът наистина се е променил. Аз съм от стария свят; не обичам да ми го напомнят. Но все пак казах на Джон:

— Свършихте чудесна работа. Благодаря. — После се обърнах към Биан. — Кой ще уведоми бившата съпруга за смъртта му?

— Арлингтънската полиция.

— Сигурна ли си?

— Да. Преди да тръгна от службата, проверих реда за уведомяване. По армейска линия се извършва само за униформен служител.

— Не и този път. Обади се на твоя приятел детектив Ендърс. Кажи, че ще му спестим неприятното задължение.

— Мислиш ли, че е добра идея?

— Кога е било лоша идея да видиш лицето на заподозрян в момента, когато научи, че трупът е открит?

Тя помълча, после каза:

— Трябваше да се сетя.

— Да, трябваше.

Докато Биан звънеше по телефона, аз стоях над главата на Джон и четях още писма от Клиф до бившата му съпруга или посветени на нея. Всичките бяха от времето след развода, еднакво озлобени, гневни, оскърбителни, а често и заплашителни. Хрумна ми нещо и аз подхвърлих на Биан, която още разговаряше с Ендърс:

— Кажи му да провери дали няма стари данни за домашно насилие. Ограничителни постановления, полицейска закрила и тъй нататък.

Фактът, че Клиф общуваше с бившата си жена по електронната поща, подсказваше за ограничителна заповед, важаща може би и за телефонните разговори. Но пък, от друга страна, не беше изключено той сам да е наложил ограничението. Стигне ли се до развод, логиката изчезва. Твърде рано бе за прибързани изводи, но ако съдех по тона на писъмцата, не би ме изненадало евентуалното й желание да му пръсне черепа.

А сто на сто щеше да е твърде удобно за нас и мнозина други, ако се окажеше, че Клиф е гръмнат от разгневена бивша съпруга. Откровено казано, малко би ме разочаровало, но наистина щеше да е облекчение.

Е, предстоеше ни да узнаем.