Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шон Дръмънд (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Man in the Middle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Брайън Хейг. Посредникът

Американска. Първо издание

Обсидиан, София, 2007

Худ. оформление: Николай Пекарев

Редактор: Димитрина Кондева

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN 978-954-769-152-0

История

  1. — Добавяне

42

Оставаше да извърша само едно, да разгадая последната тайна.

Бутнах стъклената врата и влязох в ресторанта. Седнала на една маса в дъното, Филис пиеше чай и четеше менюто.

Беше облечена консервативно, с елегантен червен вълнен костюм и пъстър шал, закрепен с лъскава брошка; аз изглеждах по-невзрачно — син блейзър, поло и избелели джинси.

Седнах отсреща и попитах:

— Често ли идвате тук?

Тя откъсна очи от менюто и възкликна:

— Боже мой, Дръмънд, нали не използваш такъв плосък номер с дамите?

— Никога — излъгах аз.

Филис махна на сервитьора — същото мършаво хлапе с лилава коса, което бе обслужило мен и Биан. Каза му нещо на виетнамски, което ме изненада; още едно напомняне колко малко знам за нея.

Хлапето също изглеждаше изненадано, но бързо се окопити, усмихна се и около три минути си бъбриха оживено; знам ли, може би го вербуваше да се върне във Виетнам и да свали от власт комунистите.

Неразбираемият разговор скоро ме отегчи и насочих вниманието си към менюто. Пак нямаше нито месо, нито студена бира. Страшно исках хамбургер и умирах за бира.

Днес следобед бях отскочил до Арлингтънското национално гробище да потърся гроба на Марк Кембъл. Денят беше дъждовен и ветровит. Козирувах над гроба, после коленичих и си поговорихме като стари приятели. Може би Биан бе намерила време да дойде преди бягството. Може би не. Затова казах на Марк, че трябва да се гордее с нея, разказах му какво е направила и признах колко ревнувам от него.

Хлапето се разсмя на нещо, казано от Филис, и изчезна в кухнята. Филис обясни:

— Препоръча ми сладководна бяла риба. Специалитет на заведението. — После ми напомни колко добре ме познава, като отбеляза: — Но ти не обичаш риба, нали?

— Откога знаеш? — попитах аз.

— За бялата риба ли?

— Писна ми от игрички, Филис.

— Все пак те съветвам да пробваш рибата — рече тя. — За пръв път я опитах във Виетнам. Знаеш ли, че съм бил там пет години? През войната, разбира се. Много харесах страната и най-вече хората.

Филис не си пада по празните приказки, значи подготвяше нещо и трябваше да изчакам.

Погледна ме и добави:

— Много ми се иска да кажа, че имам приятни спомени от онова време. Но не е така.

Очевидно трябваше да попитам защо. Попитах.

— Вероятно защото беше ужасна и нелепа трагедия за нашата нация. Така го виждат американците. Дадохме петдесет и осем хиляди жертви. Познавах някои от тези хора… всъщност познавах мнозина.

— Един от моите чичовци е на стената. Както и бащите на няколко мои приятели.

— Там няма много бащи. Повечето бяха съвсем млади момчета. — Тя се загледа настрани, после каза: — Ние поне успяхме да съберем мъртвите на една стена. Те загубиха два милиона, а ние изоставихме милиони южняци и ги обрекохме на истински ад. Какво да кажем за тях?

Обикновено встъпленията на Филис са по-изтънчени. Смисълът беше следният: двамата, седнали на тази маса, знаеха тайни, които можеха да тласнат сегашната война към преждевременен край. Тя нямаше да ми чете лекции за националната чест, геостратегическите интереси или моя личен дълг. Бях й благодарен за това. Знам си дълга и го изпълнявам — с дребни изключения. Така или иначе нямаше да ме впечатли.

Затова казах нещо елементарно:

— Ти си знаела за Биан от самото начало.

— Знаех повече от теб.

— Тогава защо?

— Защо допуснах Биан в разследването? Защо й позволих да продължи? Защо не споделих с теб? — Тя помълча, после попита: — Или защо я оставих да се измъкне?

Тя отпи глътка чай, очевидно доволна от моята съобразителност. В края на краищата никой началник не обича подчинените му да са идиоти — така и самият той изглежда глупак. Същевременно Филис ме проверяваше.

— Да започнем от това как разбра.

— Е… също като теб се зачудих какво търси офицер от военната полиция на мястото на цивилно престъпление. Когато видях как се бори за участие в следствието… Да кажем, че станах още по-любопитна.

— Защото за разлика от мен си знаела, че има още едно убийство.

Тя не отговори.

— Повод за подозрение, нали?

— Или поне повод да се поразровя — потвърди тя. — От една проверка в армейския кадрови отдел узнах за предишната й работа в Багдад. Генерал Бентсън е мой стар познат. Обадих му се и той ми разказа цялата тъжна история.

— И ти вече знаеше как е загинал нейният годеник?

— Пропуснах ли да спомена, че съм натоварена и с това разследване?

— Да, май наистина пропусна.

— Е, сега го споменавам. Два месеца буксувахме, Шон. Използвахме всички възможности на Управлението и все не успявахме да разберем кой провали тази извънредно деликатна и важна операция, нито пък кой е убил Даян. Голяма мъка. И голям срам.

— Но след това беше сигурна, че разполагаш с убиеца.

— Мислех, че разполагам с перспективен заподозрян.

— Защо не арестува Биан? Аз бих го направил.

— Всички улики бяха косвени. Нищо не я свързваше с убийството на Даян, а Даниълс можеше и да се е самоубил. — Тя вдигна нещо от масата, може би влакънце. — Ти сам казваше, че прилича на самоубийство.

Всъщност казвах, че е убийство, нагласено да прилича на самоубийство. Между впрочем Филис има отлична памет. Все пак кимнах.

— Според мен един прибързан арест щеше да бъде твърде рискован. — Тя се усмихна и добави: — Адвокатите щяха да я измъкнат. Знаеш на какво е способен един добър адвокат.

Аз кимнах, макар че не беше съвсем права. В разследването на убийство най-трудното е да посочиш този, който да бъде заподозрян, както и мотивите му. Няма идеални престъпления, има само неразгадани, но понякога трябва да намериш заподозрения, за да разбереш къде е сгрешил. Всъщност дори без заподозрян и мотив детектив Бари Ендърс бе събрал достатъчно улики, с които всеки способен прокурор би вкарал Биан на топло за дълго време. Всеки следовател знае това, аз го знаех и не се съмнявах, че и Филис го знае.

— И все пак сигурно си разбирала колко е опасно да допуснеш заподозрян в убийство до разследването на същото престъпление. В края на краищата тя наистина беше виновна.

— Опитай се да разсъждаваш наопаки. Къде да скрия заподозряната, ако не под носа ти?

— Защо не в затвора?

Момчето се появи с ордьоврите — някакви лепкави мъртви твари и малки оризови топчета. Филис му каза нещо на виетнамски, хлапакът се разсмя и изтича обратно в кухнята. Личеше си, че е очарован от нея. Трябваше да му кажа две приказки.

Филис набоде с клечката едно оризово топче и го протегна към мен.

— Опитай. Мариноват ги в оцет и захар. Много са вкусни.

Отхапах. Не беше зле. Интересна комбинация от сладко и кисело, ин и ян, лесно и трудно — като самата Филис.

Тя набоде още едно, лапна го, сдъвка и преглътна.

— Включването на Биан в разследването се оказа ключът към всичко. Научихме как е изтекла информацията, кой е виновен и защо.

— Ами страничните щети?

— Те не ме тревожат — изтъкна тя. — Всъщност страната не разбира тази война. А и май не се интересува от нея. Турки ал Файеф беше прав в това отношение. Извинявай за цинизма, но нашите хора се интересуват повече от глупостите, които Том Круз дрънка пред Опра Уинфри, отколкото от това кой продава тайни на иранците. След седмица саудитските принцове ще бъдат забравени, изместени от някое природно бедствие или жестоко убийство. А ако някога Махмуд Шараби дойде във Вашингтон, ще го посрещнат с почести.

Печално. Но вероятно бе права. И все пак тя несъмнено разбираше, че рано или късно Америка може да се заинтересува. И ако нашата история попаднеше във вестникарските страници, този момент можеше да дойде още утре. Именно затова седяхме на тази маса и се преструвахме, че ни е много приятно. Филис бе пратена да ми затвори устата.

— А защо избра мен? — попитах аз.

— Вярвах, че ще постъпиш, както е редно. Все още вярвам.

— А кое е редното, Филис?

Тя не отговори. Нямаше смисъл.

— Защо не ми каза за Биан? — попитах аз.

— Исках да узнаеш истината за провала на нашата операция и за Махмуд Шараби.

— Вместо да узная, че партньорката ми е убийца.

— Да. Ние сме разузнавачи, не полицаи. Предупреждавах те още в началото, Шон. Трябваше да ме послушаш. — Тя добави малко по-топло: — Би трябвало да се гордееш с постигнатото. Аз се гордея с теб.

— Дай да зарежем празните приказки. Дошла си да провериш колко ще струва мълчанието ми.

Тя се вгледа в клечките за хранене, после вдигна очи към мен и попита:

— Колко ще струва?

— Повече, отколкото можеш да ми предложиш. Високопоставени хора извършиха лоши и безчестни дела. Заслужават да бъдат наказани. Трябва да бъдат наказани.

Тя набоде още едно оризово топче и го огледа, навярно за да не гледа мен.

— Днес цял следобед аз и директорът бяхме в Белия дом. Президентът и съветникът по националната сигурност вече са напълно осведомени. — Тя остави клечките, избърса устните си със салфетка и се замисли. — На Томас Хършфийлд беше предложено престижно назначение извън Министерството на отбраната. Предупредиха го, че предложението е в сила до утре. А Албърт Тайгърман днес изведнъж проумя, че трябва да отдели повече време на семейството си. Утре сутрин президентът с дълбоко съжаление ще приеме оставката му.

Малко се изненадах от новината. Но не бях напълно доволен.

— Това ли е всичко?

— Дори и най-голямата глупост не е престъпление, Шон. Погледни го по този начин: хиляди войници отдадоха живота си, за да успеем в Ирак. Вече няма значение как стигнахме дотук или какви безумия са извършени междувременно. Важното днес — единствено важното — е как ще излезем и какво ще се случи, ако си тръгнем прибързано.

Вече бяхме стигнали до същината на проблема. Аз нямаше да сваля картите, а Филис нямаше да ме притиска.

— Ако си помислиш — каза тя, — всички войни са политически провал на едно или друго ниво. Пърл Харбър не биваше да се случи. Атаката срещу Корея бе резултат от ужасяваща глупост във Вашингтон, а намесата на Китай — провал след провал. А след това Виетнам… — Тя стисна ръката ми. — Трябва ли да ти обяснявам?

— А какво ще получи Управлението?

— Удовлетворение от добре свършената работа.

— Моля?

— Не сме изнудвали администрацията, както вероятно намекваш. Виновниците ще бъдат наказани. Нищо друго не искахме. Доволни сме. И ти би трябвало да си доволен.

— Ама не съм — възразих аз. — И освен това забравяш нещо.

— Тъй ли?

— Много добре знаеш. Махмуд Шараби.

— А, той ли? Двайсет хиляди бунтовници в Ирак всяка нощ сънуват как го убиват. Все на някого ще му провърви. От мен да го знаеш.

Звучеше като обикновена статистика, но не ми се вярваше да е само това. И не исках да знам.

Момчето се появи с бяла риба и ориз за Филис, а на отделно блюдо имаше два големи хамбургера, пликче с картофи и две студени бири за мен. Филис се разсмя и обясни:

— Момчето те помни. Целият персонал те помни.

Захванахме се с храната. За да е по-приятно, сменихме темата, та да не се изкушавам да я сграбча за гърлото. Филис предсказа, че президентът ще спечели утрешните избори и че според нея така е редно — сам е забъркал кашата, сам да си я сърба.

Аз обаче бях задал един въпрос, на който Филис така и не отговори. Защо бе оставила Биан да се измъкне? Впрочем вече и сам се досещах.

Защото, докато пътувах от летище „Дълес“ към апартамента си, отново събрах две и две и този път резултатът излезе верен. Детективът със скъпия костюм, неговият партньор и жертвата не работеха за Биан. Бяха хора на Филис, пратени да следят Биан още от кацането й в Делауеър и да се погрижат за нейното безпрепятствено бягство. Когато прекрачих напред и изглеждаше, че ще я спра, те се намесиха.

Но това все още не отговаряше на въпроса. А и Филис никога нямаше да ми каже; във всеки случай не и истината. Защото, макар че за нищо на света не би го признала, Филис не е тъй безчувствена и жестока, както изглежда. Но иначе кой би се плашил от нея?

Сигурен бях, че тя също съчувства на Биан, а може би и изпитва вина, че нейното Управление е допринесло за гибелта на Марк. Може би смяташе, че страната дължи на Биан шанса да раздаде правосъдие, а после да започне нов живот. Естествено, за това помогна и фактът, че желанието на Биан за лична мъст съвпадна с чисто професионалния стремеж на Филис да узнае какво се е случило.

Спомних си онзи момент в база „Алфа“, когато влязох в заседателната зала — Биан й показваше снимката на Марк — и очите на Филис изглеждаха навлажнени.

Масата бе разчистена. Сервираха ни кафе. Общите приказки свършиха и Филис подхвана по същество:

— В Ирак ти ми каза, че искаш да напуснеш. Още ли си на същото мнение?

— Ето ти един намек. Днес си прибрах вещите от бюрото. Оставих ти кратка бележка.

Тя очевидно знаеше това и каза:

— Не бива да се поддаваш на чувства, когато взимаш важно решение.

— Знаех, че ще го кажеш.

— Не бих искала да те загубя.

— Ще свикнеш.

Тя вдигна кафеника и попита:

— Още една чашка?

— Ти ме превърна в посредник, Филис. Биан също. Държахте ме на тъмно, пробутвахте ми лъжи и ме смятахте за глупак.

— Значи всичко опира до самолюбие?

— Не. Да.

— Мога ли поне да те заинтересувам с една последна мисия? Родината се нуждае от теб.

— Намери друг щастливец.

— Само няколко седмици. Нищо повече. Дължиш ми още две години. Приеми и ще ти уредя добро назначение в армията, ако все още го искаш. Честна дума.

— Ще ме освободиш още сега.

— Или какво?

— Или ти обещавам две непоносими години. Знаеш, че съм способен.

Тя се усмихна на заплахата и каза:

— Изобщо ли не си любопитен да чуеш за мисията?

— Последния път бях любопитен. Потърси си човек, който още ти вярва. С други думи — глупак.

— Няма такъв вариант, Шон.

— Защото никой не ти вярва?

— Защото никой друг няма необходимата подготовка.

— Тогава промени изискванията.

Тя се приведе и извади нещо от чантата си. Бял плик. Вгледа се в него, после небрежно го побутна през масата. Не го взех.

— Страх ли те е да погледнеш? — попита Филис.

— На Бермудите ли е мисията?

— Не.

— Значи неподходящо място. Забрави.

— Най-обикновено вербуване — обясни тя. — Евентуален агент, който силно ни интересува. Имаме основания да смятаме, че няма да е трудно.

Не отговорих.

— През този сезон времето там е чудесно. Топли ветрове, тропически залези, симпатичен народ, разкошни плажове.

— Значи мястото е гадно.

— Не, чудесно е.

— Така каза и когато ме прати в Ирак.

— Добре де, там властва жестока диктатура и може да е малко опасно. Ще ти трябва добро прикритие и стабилна подкрепа от посолството. А ако те хванат, затворите са ужасяващи. Трябва да бъдеш много внимателен.

— Не ме изкушавай.

— Задачата е много важна. Американските корпорации проявяват изключителен интерес към страната, както и нашият военен флот. Бъдещата й стратегическа стойност може да се окаже огромна.

— Филис, не ме ли чуваш? Да ти кажа ли в прав текст какво да направиш с мисията?

Търпението й се изчерпа. Тя се приведе над масата и отсече със стоманени нотки в гласа:

— Дръмънд, отваряй проклетия плик. Веднага.

Защо пък не? Отворих го и видях вътре самолетен билет първа класа, кратко описание на мисията, име, текущ адрес и кратки данни за обекта на операцията.

Филис бе права. Вербовката нямаше да е трудна. А от обекта щеше да излезе страхотен агент.

Оставих плика на масата и казах:

— Мъчиш се да ме разкараш от страната за няколко седмици, додето бурята отшуми.

— Не отричам.

— А аз не приемам подкупи.

— Не ставай глупав. Всеки си има цена.

— Откъде да знам, че адресът е верен?

— Вярвай ми.

Изгледах я втренчено.

Тя бързо добави:

— Наш човек от посолството чакаше, когато Биан кацна в Сайгон, известен днес като град Хо Ши Мин. Ужасно и мрачно име, ако питаш мен. Имам толкова хубави спомени от времето, когато още беше Сайгон.

— Филис!

— Добре де. Човекът ги проследи. На този адрес има сиропиталище. Управлява го лелята на Биан, по-малката сестра на майка й.

Прибрах билета и справката във вътрешния си джоб.