Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шон Дръмънд (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Man in the Middle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Брайън Хейг. Посредникът

Американска. Първо издание

Обсидиан, София, 2007

Худ. оформление: Николай Пекарев

Редактор: Димитрина Кондева

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN 978-954-769-152-0

История

  1. — Добавяне

22

Останалата част от пътуването до летището отне четирийсет минути, през които Бин Паша изпадна в безсъзнание и дишането му стана неравномерно. На входа на летището минахме през още един контролен пункт, обслужван от разтревожени цивилни охранители, които ни пуснаха да минем без затруднения.

После Биан упъти Ерик към един закрит хангар, където ни чакаше голям лъскав реактивен самолет. Вратата беше отворена, а стълбичката спусната, значи навярно вътре имаше някого. Изкачих се и влязох, за да потърся лекаря. Беше горещо и задушно, а от екипажа нямаше и следа.

Отдясно имаше просторен салон с дървена ламперия, разкошен син килим, голям видеоекран, стъклена заседателна маса, удобни кресла около нея и грамаден кръгъл диван с плюшена тапицерия. Минах по-назад и попаднах в също тъй екстравагантна столова с дълга махагонова маса, махагонови столове и впечатляващ свещник, който приличаше на кристален, но всъщност се оказа от пластмаса. Следваше кабинет с голямо бюро и всевъзможни чудеса на електрониката.

Не можех да си представя за какво му е на Управлението подобен летящ дворец, а още по-малко как е убедило Конгреса да подпише сметката. Е, всъщност имах идея: споразумение под сурдинка с някои членове на Комисията по разузнаването, че могат да ползват самолета за дълги задгранични командировки — разбира се, в интерес на националната сигурност.

Както и да е, самолетът изглеждаше пуст и оставаха само две неотворени врати, и двете в дъното.

Отворих дясната и прекрачих в нещо като частен апартамент с тапети в стил рококо, огледална стена и малко барче, което за мое съжаление се оказа празно. Върху двойното легло дремеше непознат господин по бельо. Дръпнах го за крака.

Той отвори очи и ме погледна, примигвайки.

Изглеждаше интелигентен: дебели очила, замислени очи и прочие.

— Вие ли сте лекарят в тая къща? — попитах аз.

— Не е къща, а самолет.

След такъв педантичен отговор нямаше смисъл да питам повече.

— А, да… — потвърди все пак той, после разтърка очи и протегна ръка. — Боб Ензенауър.

— Какъв лекар сте по-точно?

— Ами… какъв пациент ми водите?

— С огнестрелна рана в корема.

— Лоша работа. — Той се надигна. — Дайте ми минутка и идвам.

Оставих го и през лабиринта от авиационен разкош се върнах в хангара.

Бин Паша лежеше проснат на цимента, а Ерик и Биан се бяха навели над него. Сребристият седан също беше пристигнал и Нервния седеше на цимента, още по-жалък и объркан, отколкото когато Ерик се целеше в него.

Биан бе коленичила и мереше пулса на Бин Паша. От мадам Дьо Сад изведнъж се превръщаше във Флорънс Найтингейл — тази жена си сменяше ролите по-бързо, отколкото аз бельото.

Тя вдигна очи към мен и каза угрижено:

— Пулсът му отслабва. Не е добре. Сигурно има вътрешен кръвоизлив.

Ерик погледна нея, после мен и каза:

— Май трябва да приключваме сделката час по-скоро.

— Уговорката беше да се достави жив.

Подадох му двете карабини и забелязах, че на пода до Бин Паша са подредени спретнато двата лаптопа, моето куфарче и торбата ми.

Ерик сведе очи към пленника.

— Ако е само за рапорта, изпълнихме я. На мен ми се вижда жив. А на теб?

Имайки предвид грозната алтернатива — съвършено здрав Бин Паша и една стена във Фалуджа, украсена с останки от мозъка ми, — не исках да проявявам неблагодарност към човека, който ми спаси живота.

— Разбрахме се. — Погледнах го и добавих: — Ако обичаш, предай моите поздрави на хората си.

— Непременно.

— Свършихте великолепна работа — казах аз съвсем искрено. Стиснахме си ръцете. — Удвоявам заплащането.

— Можеш ли?

Филис щеше да побеснее.

— Току-що го направих.

Той се усмихна и ме потупа по рамото.

— Между другото — казах аз. — За Филис… знаеш ли, че има неограничен бюджет?

— Не… аз…

— Черни пари. Напълно безотчетни. Може да харчи като пиян моряк.

— Наистина ли?

— Споменавам го само защото… ами, преди да пристигна, тя ми каза… всъщност похвали се, че всички други взимали двойно повече от вас.

— Сериозно?

— Между нас да си остане. Имай го предвид другия път.

Погледнахме се. Той сякаш искаше да каже нещо, но се въздържа. Накрая аз наруших мълчанието.

— Ерик, щом спечелиш колкото трябва, прибирай се у дома.

— Добър съвет.

Той се завъртя, цялата група се качи по колите и потегли.

Доктор Ензенауър вече се бе навел над Бин Паша и му слагаше венозна система. Погледна ме и посочи Нервния.

— Ами онзи?

— Нищо сериозно, рана в коляното. — Кимнах към Бин Паша. — Това ви е задача номер едно. Не го оставяйте да умре. В никакъв случай.

Той ме изгледа строго.

— Май изтъквам очевидното? — попитах аз.

— В салона за почивка на екипажа има сгъваемо легло. Първата врата вдясно. Ако искате да помогнете, донесете го.

Биан ме последва. Щом влязохме в самолета, тя ме дръпна за ръката и каза:

— Трябва да поговорим.

— Не сега.

— Откакто напуснахме фабриката, не си ми казал една дума.

— Не е вярно. Казах ти да млъкваш. Заповедта остава в сила до второ нареждане. — Погледнах я в очите. — В момента не ми е до приказки.

Това обаче не й попречи да попита:

— Няма ли да ме попиташ защо?

— Ти стреля по невъоръжени пленници. Какво да те питам? И изобщо какво ме интересува? Всъщност каквото кажеш сега, може и най-вероятно ще бъде използвано срещу теб пред военния съд.

— Не заслужавам такова отношение.

— Тъй ли?

— Искам да знаеш защо. Важно е за мен, Шон. Истината — готов ли си да я чуеш?

Не отговорих и тя продължи:

— Бяха ни останали две минути. Знаех, че Бин Паша е без ляв крак, и предполагах, че носи протеза. Помниш писмото, нали? Затова… затова прострелях краката на всички. Получи се, нали?

Вече се бях досетил за това.

— Не ти ли хрумна, че трябва само да им запретнеш крачолите?

— Да, но…

— Но беше по-лесно да ги простреляш.

— Не, аз… това беше… една от най-трудните постъпки в живота ми.

— Но се погрижи да изглежда толкова лесно.

— Освен това осъзнах, че ако оставим тия хора невредими, те ще могат и занапред да се бият с морските пехотинци. Те са опасни типове, закоравели терористи, убийци.

— Приключи ли?

— Не още. Не казвам, че постъпката ми беше законна. Не беше. Знам. И все пак вярвам, че постъпих правилно. Ако така съм спасила живота на един-единствен американски войник…

— Точно затова армията се е погрижила във военните съдилища да има и офицери с боен опит.

— Какво говориш?

— Те разбират невероятното напрежение, възникващо в битката, познават причините за погрешна преценка и изкушенията да оправдаеш спорното поведение. — Отворих една врата, но това се оказа кухнята. — Запази си приказките за тях.

— Шон, казвам ти истината. — Тя помълча и попита: — Според теб защо го направих?

— Може би не си издържала. Може би имаш натрапчиви лоши спомени от предишното идване тук, омраза към арабите, психическа умора… Възможности колкото щеш. Всъщност не знам. И не ме интересува.

Продължих към пилотската кабина и спрях пред първата врата отдясно. Отворих я и влязох.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Биан и упорито ме последва в новото помещение, вероятно салонът за екипажа. — Това не е твоя война. Как го каза? Поправи ме, ако цитирам погрешно. Просто новина, забутана между прогнозата за времето и спорта. И не описваше само реакцията на американското общество, но и своята.

Нямаше сгъваеми легла, но видях една врата, зад която трябваше да има килер.

Биан продължаваше:

— Ти си просто случаен минувач, безпристрастен наблюдател, турист по неволя, без емоционално обвързване. За мен не е така. Както и за всичките сто и петдесет хиляди войници и морски пехотинци, пратени да се сражават. Това е живот, това е смърт и така трябва да се играе.

— Глупости.

— Ти дори не искаше да дойдеш. Тук си само защото двете с Филис те накарахме да се засрамиш.

Вярно. И точно затова ми беше мъничко по-лесно да дам вярна оценка. Бях минал през свои войни, свои сражения — Панама, първата война в Залива, Могадишу — и както казваше баща ми за неговите войни, това бяха последните истински войни. Да, нямах емоционална обвързаност със сегашната — например симпатия или антипатия; разбирах я, просто не го показвах. Без да поглеждам Биан, аз отворих вратата и наистина открих сгъваемо легло.

— Погледни ме, Шон — каза Биан.

Погледнах я.

— Ако бях някаква развалина със скапана психика, щях да убия онези хора. Не можех… и не го направих. Преднамерено ги прострелях. Не можех да го обясня. Ако беше бойна ярост или тлееща расова омраза, сега онези нямаше да са просто ранени, а да лежат в гроба.

Сграбчих сгъваемото легло и се опитах да го измъкна. Беше твърде голямо и неудобно за носене.

— Помогни ми — помолих аз.

— Кажи ми какво смяташ да правиш.

— Ще те докладвам.

— На кого?

— Когато реша, ще узнаеш първа.

— Арестувана ли съм?

— Засега не. Но се смятай за поставена под стража.

— Искам да довърша това… аз… трябва да го довърша.

— Не мога да ти поверя пленници, Биан. Едва ли е нужно да ти обяснявам защо.

— Значи не разсъждаваш нормално. Няма да се справиш без мен. Знаеш го.

— Така ли?

— Да. Колко живота ще спасим, ако накараме Бин Паша да проговори? Ти… Това е много важно за мен. Хайде де, вече постигнахме толкова много. — Тя усети, че се колебая, и каза: — Ще постъпваш по съвест, след като свършим, става ли? Мисията на първо място, нали така? Помниш ли поговорката за бебето и мръсната вода? Какво повече мога да направя?

— Изчерпа ли си запаса от шаблони?

— Знаеш, че не съм.

Погледнах я и въпреки гласа на здравия разум казах:

— Обещай да не стреляш по никого.

Тя се усмихна и сложи ръка на сърцето си.

— Обещавам.

— Никакво малтретиране.

— И комар няма да смачкам без твое съгласие.

— Дори до тоалетната няма да ходиш без разрешение.

— Взе ми го от устата.

— Помогни ми с това легло.

Изнесохме леглото при доктор Ензенауър, който в наше отсъствие бе сложил система и на Нервния. Сега отново бе надвесен над Бин Паша. Вдигна глава и каза:

— Стабилизиран е. Но без да го отворя, не мога да определя доколко сериозни са раните. Нуждае се от спешна операция.

Вдигнахме Бин Паша за ръцете и краката и внимателно го наместихме на леглото. Биан обясни на Ензенауър:

— Това е Али бин Паша.

— Предполагах.

— Значи сте наясно с неговата важност и възможните усложнения. Наблизо има няколко полеви болници. Но сам разбирате колко голям е рискът да се разкрие самоличността му.

— Мога да му дам успокоително, което ще го държи замаян и не би трябвало да даде вредни ефекти при слагане на упойка. — Той помълча и добави: — Но не гарантирам, че няма да се разприказва.

Биан ме погледна.

— Е?

— Първо ще го преместим. Не искам, като дойде линейката, да го свържат с този самолет.

— Не бях помислила за това.

Двамата с Ензенауър вдигнахме леглото и изнесохме Бин Паша от хангара, а Биан изтича да търси военен полицай с радиостанция, за да повика бърза помощ от най-близката полева болница.

— Ще ви придружа — казах аз на Ензенауър. — След като го приемат обаче, оставате сам. Имахме тежка нощ. Трябва да поспя.

— Е… нали затова съм тук. — После той зададе логичния въпрос: — Как да обясним раната? Предполагам, че не искате да се възстановява в американска военна болница. Значи ще трябва нещо, което да оправдае изписването при първа възможност.

В главата ми почваше да се оформя идея и аз отговорих:

— Кажете им, че е от саудитското кралско семейство. Прострелян от терорист, нали така? Наблегнете на роднинската връзка със саудитския крал и ще му осигурите първокласно лечение. — Озърнах се и пак погледнах Ензенауър. — А как да обясним вас?

— Лесно. Мнозина богати саудитци си наемат личен лекар от Запада. Един мой приятел работи точно това — продължи Ензенауър. — Има грамадна резиденция в Грейт Фолс. Заплатата е невероятна. — Той се изкиска. — Жена ми все ме ръчка да си намеря и аз някоя кралска особа.

— Вече имате. Вашият клиент Али ал Сауц е бил тук на делово пътуване. Не знаете точно с каква цел, защото не е ваша работа. Нали? Но ви е довел тук и е попитал дали искате да го придружите, докато разглежда местните забележителности. Както си се разхожда по улицата, непознат мъж с тъмни дрехи изскача пред него и стреля. Без никакво предупреждение. Не усложнявайте разказа. Ако питат за миналото ви, казвайте истината. Само не споменавайте ЦРУ. Най-добрите лъжи се основават на истината.

Той кимна.

— И тъй, качвате пациента си в такси, докарвате го в американската военновъздушна база и молите за помощ. На портала срещате мен… аз повиквам санитар… човек от медицинската част към базата… той осигурява система и кръвопреливане. Разбрано?

— Точно така беше.

— Гледайте да не сгафите, докторе. За измъкването му ще има грижата Филис.

Оставихме леглото и след около три минути дотича Биан.

— Пращат ни медицински хеликоптер — съобщи тя. — Няма да се забави. Болницата е само на пет километра по права линия.

Обясних й нашите намерения и тя се съгласи, че планът изглежда осъществим. Заръчах й да остане в самолета, да пази Нервния и в никакъв случай да не го убива. Обещах да се върна след два часа и я помолих да се свърже с Филис и да докладва за станалото.

Чухме пърпоренето на хеликоптер.