Брайън Хейг
Посредникът (16)

16

Върнахме се в кабинета. Красавецът Дон си бъбреше с Филис за някакво пътуване до Париж и ресторант на не знам си кое авеню, където имало разкошен гъши дроб. Защо ли не го харесвах? Подадох му чашката.

— Реших, че може да ти се пие кафе.

Той малко се слиса от моята щедрост, но я прие.

— Ами… да, разбира се.

Преди Биан да го предупреди, той отпи солидна глътка, изруга и оплиска цялата маса с лепкава черна течност. Захвърли чашата и се вторачи свирепо в мен.

— Не си толкова забавен, колкото си въобразяваш, Дръмънд.

От гърлото на Филис излетя странен звук, хълцане или може би задавен смях. Очевидно и тя не харесваше Дон. Това ме зарадва.

След кратка неловка пауза Филис обясни на Дон:

— Трябва известно време, за да привикнеш с Дръмънд.

Винаги се е изразявала много меко.

Биан ми хвърли поглед, сякаш искаше да каже: „Кога ще пораснеш най-сетне?“ Няма що, добра отплата, задето бранех нейното целомъдрие и се мъчех да й покажа що за гадина е нашият Дони.

Усмихнах й се. Тя извърна очи.

Дон обаче вече бе стигнал до извода, че Шон Дръмънд е смешникът на класа — точно каквото желаех да си помисли. Често прилагам този трик със свидетелите в съда. Просто е изумително какви глупости казват хората, когато те смятат за глупак.

Опитвайки да възстанови поне някакво подобие на сериозност, Биан каза на Дон:

— Като експерт по Ирак, какво смяташ за този обмен на информация между Даниълс и Шараби?

Дон преглътна няколко пъти и си възвърна самообладанието. Обърна се към Биан:

— Бъди по-конкретна.

Говедо.

Биан отвърна:

— Знаеше ли, че Даниълс предава на Шараби тази тайна?

— Не.

— Имаше ли… официално разрешение за това?

— Защо питаш мен? Мисля, че точно за това са ви…

— Нямаше разрешение — бързо вметна Филис. — Единствено директорът има властта да одобри такава размяна.

Завъртях се към Филис.

— И си сигурна, че не е одобрил?

— Не само аз. И той е сигурен.

— Кой знаеше, че сме пробили иранския компютърен код? — попита Биан. — В края на краищата става дума за извънредно важен успех с огромна разузнавателна стойност. Не бяха ли взети мерки за опазване на тайната?

— Много ясно, че бяха — обясни Филис. — С кода се занимаваше малък екип от Агенцията за национална сигурност, а в Управлението подбрахме тесен кръг от сътрудници, които да контролират използването на сведенията.

Дон добави:

— Подборки от информацията се предаваха чрез наш куриер на военното разузнаване в Багдад. Но военните оставаха в неведение откъде и как са получени данните. Можеха да ги използват и без да знаят. — Предвиждайки следващия въпрос, той ни уведоми: — Не, Даниълс не участваше в операцията и нямаше достъп до данните. Просто не беше от такъв ранг.

Замислих се над това, после попитах:

— Знае ли се със сигурност, че Шараби е разкрил тайната пред иранците?

Дон за дълго се вгледа в мен и накрая каза:

— Разсъждаваш като адвокат. Питаш се дали зареденият пистолет наистина е гръмнал, дали има жертва, дали има престъпление. — Обърна се към Филис. Тя кимна и той продължи: — Преди около три месеца забелязахме… да… имаше категорични признаци за провал. Иранците знаеха какво става. Но откровено казано, не повярвахме. Отначало. Нямахме представа как може да се е случило.

— А сега знаете. Опиши тези признаци.

— Задай друг въпрос.

— Добре. Тези признаци… неоспорими ли бяха?

След кратко мълчание Дон отговори:

— Да.

— Как? Защо?

— Навлизаш в области, които са… Виж, за целта на разследването не се налага да знаеш това. Беше огромна загуба. Недей да ровиш повече.

— Разбрано.

— Добре. Важното е…

— Защо беше огромна загуба?

— Никога не отстъпваш, нали? — Той се обърна към Филис, която пак кимна. — Добре, ще ти кажа само едно. Защото дългата ръка на иранците и до днес действа в Ирак. Границата е надупчена от маршрути за контрабанда, които съществуват от хиляда години. По тях прехвърлят големи количества пари, оръжия и хора на различни шиитски отряди и групировки. Не могат да бъдат спрени другояче освен по електронен път.

— И чрез разшифрованите съобщения вие следяхте всичко това?

— Да… следяхме. В минало време. След като научиха, че кодът им е разгадан, те взеха съответните мерки и измислиха алтернативна система за връзка, която засега устоява на всичките ни усилия. — Той погледна Биан. — Ти си била там, нали? Мисля, че разбираш от личен опит колко безценна е тази информация — и във военно, и в политическо отношение.

Биан се замисли над въпроса. След малко се приведе напред и каза:

— Това разкритие се е случило някъде около началото на шиитското въстание, нали?

Дон кимна.

— Всички послания на Даниълс са без дати. Знаеш го. Но по съдържанието на предишните и следващите известия можем да определим, че е изпратил съобщението няколко седмици, може би дори няколко дни преди шиитския бунт на Муктада ал Садр. Всъщност…

— Всъщност стига толкова по въпроса — прекъсна го Филис.

Двамата се спогледаха. Криеха важна част от историята и аз се запитах каква ли е тя. И което беше по-важно, защо не ни я разкриваха?

Тия хора могат да те побъркат — те дори на собствените си дечица не казват къде са скрили великденските яйца.

Както и да е, Дон веднага смени предавката и започна да ни изнася лекция за променящото се положение в Ирак.

— Около година след нахлуването страната затъна в гражданска война — или по-точно няколко конкурентни граждански войни — между шиити и шиити, между шиити и сунити, между сунити, желаещи да се върнат към стария ред, и такива, които искат нещо друго, плюс още три-четири групировки, чиито цели никой не разбираше, вероятно и те самите. Сред този хаос през границите прииждаха чужденци, защото Ирак се превърна в стрелбище с живи американци вместо мишени. Накратко, Чичо Сам се мъчеше да подреди мозайка с парчета, които нито си пасват, нито искат да стоят на едно място.

По някое време прекъснах Дон и попитах:

— Добре де, какъв е проблемът между тия шиити и сунити? Нали всички са мюсюлмани?

Дон ме изгледа тъй, сякаш не вярваше на ушите си.

— Да, всички са мюсюлмани. Религиозните разлики са дребни, почти незначителни. За всички мюсюлмани Мохамед е пророкът, който получил словото на Аллах от Джибрил, когото ние наричаме архангел Гавриил, и го дал на хората. Главните разлики идват от времето след смъртта му, когато избухнали спорове кой да го наследи — братовчед му Али или най-добрият му приятел Абу Бакр. Шиитите вярват, че само потомците на Мохамед могат да бъдат халифи, а сунитите вярват, че Мохамед е възнамерявал да предаде властта на Абу Бакр. На тази основа мюсюлманите се разделили на две враждуващи секти, като всяка обвинявала другата, че извращава исляма и отстъпва от правата вяра. Накрая първият водач на шиитите Хусаин и неговите последователи били избити от сунитите при една битка в Ирак. Ясно ли е?

— Не.

— Шиитите вярват, че дванайсетият и последен имам се е укрил в пещера и някой ден ще се завърне, за да управлява едно съвършено, праведно общество. За сунитите свещеният град е Мека в Саудитска Арабия. За шиитите най-свещени са храмовете в иракските градове Наджаф и Кербала. През седми век, когато сунитите избили Хусаин и неговите шиитски последователи, разколът прераснал в кървава вражда. Само една десета от мюсюлманите в света са шиити и в тяхната вяра е вплетен гневът на малцинството, чувството, че сунитите ги потискат, че религията им е подложена на гонения. Така си остава и до днес.

Погледнах го и казах:

— Значи един вид семейна вражда за наследството на стареца.

Дон не се впечатли от умното ми обобщение и обясни:

— Не е нито по-значително, нито по-маловажно от враждите, които някога са разделили християните и са предизвикали безброй войни в Европа. С изключение на едно: мюсюлманският разкол така и не е отслабнал.

След това той се върна към основната тема на лекцията. Накрая обобщи:

— Обяснявам ви всичко, за да разберете смисъла… истинското значение на онова, което Даниълс е дал на Шараби, и стойността на полученото в замяна от иранците. Както можете да предположите, иранското разузнаване държи под око сунитската общност в Ирак. Не забравяйте, че по времето на Саддам — а той беше сунит — Иран и Ирак водиха кървава седемгодишна война. Иранците не искат отново на власт да дойде сунит.

Той помълча да види дали имаме въпроси. Нямахме.

— Разберете също така — продължи Дон, — че иранското разузнаване има съвършено ясна представа какво става в Ирак. Това е основният им обект на проучване, съседи са, познават местната култура по-добре от нас и десетилетия наред са създавали и усъвършенствали източниците си на информация, особено сред своите събратя по религия, иракските шиити. Така че не само губехме поглед върху дейността на иранските агенти в Ирак, но и се лишавахме от техните преценки какво става в страната, която познават по-добре от нас. — Той ни изчака да осъзнаем казаното, после добави: — Загубата на този прозорец беше… и си остава разузнавателна катастрофа.

— Като да си загубиш мястото до най-умното момиче в часовете по алгебра — отбелязах аз. — Как ще изкараш контролното? Нали така?

Дон снизходително изцъкли очи.

— Предполагам, че… да, сравнението е разбираемо.

Изглежда, отново се бяхме върнали на етапа въпроси и отговори, затова погледнах Дон и попитах:

— Каква точно беше уговорката между Даниълс и Шараби?

— Не са я споделяли с мен, нали?

— Така е. Опитай се да предположиш.

— Добре. Ето какво си мисля. Както знаеш от новините, още преди нахлуването Пентагонът и Белият дом гласяха Шараби за бъдещ министър-председател на демократичен Ирак. Чел си го, нали? А очевидно негови кръстници са били Даниълс и шефовете му Тайгърман и Хършфийлд, които са убедили Белия дом да го направи техен човек в Багдад.

— Правилно.

— И тъй, по време на нахлуването Шараби и подбрани членове на неговия Иракски национален симпозиум бяха прехвърлени със самолет на предварителни позиции в Кувейт. Идеята беше, щом Багдад падне, веднага да бъдат поставени начело на правителството.

— И какво стана?

— Точно това стана. В деня, когато падна Багдад, Шараби отлетя за там с армейски хеликоптер и беше посрещнат с духова музика и тържествени церемонии. И веднага се зае да разкатава фамилията на коалицията. Беше голяма каша, администрацията скоро се усъмни в първоначалния американски екип, изпратен да ръководи събитията, затова го замени с нов и кашата стана още по-голяма.

Биан, която бе видяла лично онзи период, отбеляза:

— Отгоре на всичко иракското правителство на Саддам се беше разпаднало. Шараби просто нямаше кого да командва. Месеци наред беше пълен хаос.

Дон се усмихна и кимна на умната ученичка.

— Така че Шараби остана да кисне в Багдад и да чака кога суматохата ще се уталожи. Но същевременно данните отпреди войната, които бяха осигурили той и хората му, почнаха да се оказват фалшиви. Из цялата страна тръгнаха екипи да проверяват посочените от Шараби обекти — никакви ядрени бомби, никакви биологични оръжия, никакви грамадни запаси от забранени химикали. За Белия дом и Министерството на отбраната това бе повече от притеснително — беше стратегическо фиаско.

— Купили са котка в чувал — подхвърлих аз. — Значи почнаха да размислят за Шараби?

— Трябваше да мислят от самото начало — отсече Дон с типичната си високомерност.

Биан отбеляза уместно:

— Но не и Даниълс.

— Да, права си — отвърна любезно Дон. — В края на краищата Махмуд Шараби беше негово творение. Той усърдно го контролираше през всичките тези години, а по-късно стана негова връзка с американското правителство. Можеше да се разведе и да избяга от жена си. Но не и от Шараби. — Дон се приведе над масата и ме погледна. — А сега… стигаме до въпроса… защо. Ти попита дали между тях двамата е имало сделка или споразумение. И сега се чудиш защо Клиф Даниълс — бивш войник, професионален държавен служител — се е съгласил да предаде страната си. В края на краищата той беше експерт по региона. Изобщо не предполагай, че не е разбирал какъв удар нанася. Знаел е много добре. — Той се приведе още по-близо и пак повтори: — Въпросът е защо.

Последното прозвуча като реплика от историите за Шерлок Холмс и умирах от желание да отговоря: „Не е ли елементарно, драги ми Уотсън?“ Но Филис четеше мислите ми и ме изгледа свирепо, затова се ограничих със забележката:

— Да, наистина това е въпросът.

— Защото Даниълс беше застаряващ държавен служител с незначителна кариера, вървеше към пенсия и Шараби щеше да се превърне в надписа върху паметника над професионалния му гроб. За него имаше един-единствен път: Шараби трябваше да стане министър-председател. Ако това се случеше, Даниълс като негов най-близък американски довереник можеше да се надява на служебно възраждане, вероятно на работа в Белия дом и на престижна титла, която евентуално да запази и след оттеглянето си. — Той хвърли поглед наоколо, за да се увери, че всички разбираме блестящата му догадка. После отбеляза: — Изречена или не, уговорката винаги е била такава. Успехът за единия означава успех и за двамата. Провалът също е общ.

Колкото и да не харесвах Дон, разсъжденията му звучаха логично. Тереза бе казала горе-долу същото, а като си припомних прочетените послания, с всички ония „добри приятелю“ и „братко мой“ Шараби просто напомняше на своя съучастник, че съдбите им са неразделни, че ако той получи голямата печалба, Даниълс може да го използва за ракета носител.

Тъй като вече бяхме навлезли в територията на хипотезите, аз попитах:

— А онзи сунитски ковчежник наистина ли съществуваше, или иранците лъжеха?

— Аз… — Дон изведнъж се спече и хвърли поглед към Филис. — Наистина не мога… Филис не ми показа страницата.

И тримата погледнахме Филис, която съчувствено кимна, сякаш не ставаше дума за нея.

Дон бързо се окопити и каза:

— Въпросът обаче е добър. Възможно ли е иранците да са пратили Шараби — а чрез него и нас — за зелен хайвер? Да, напълно възможно. Това беше поредната аматьорска грешка на Даниълс. Както се казва, купувачът да си отваря очите, нали? Винаги принуждавай източника да провери преди сделката. Сега няма как да узнаем, така ли е?

Аз отбелязах:

— Значи Шараби е пробутвал лъжи на Даниълс не само в началото, а може би и през цялото време.

Дон намигна на Биан.

— Да ме прощаваш за израза, но това може да се окаже най-обикновен вазелин, за да му го начука по-здраво. От друга страна, иранците наистина имат сериозен мотив да ни разкрият подобна личност. За съседните държави бъдещето на Ирак не е дреболия. Всички тайно подкрепят свои привърженици в страната. Иранците например желаят от все сърце да поразчистим най-мощните бунтовнически групировки на сунитите. — За сравнение той подхвърли: — Нека обърнем ситуацията; представи си, че Ирак е в Мексико. Щяхме ли да стоим настрани?

Биан попита:

— Откъде идват тия сунитски пари?

— Точно там е въпросът, нали? — Дон ни изчака да осъзнаем отговора, после продължи: — Сунитските съседи на Ирак — а именно Саудитска Арабия, Йордания и Сирия — не искат да имат обща граница с шиитски халифат. Разберете, че откакто през седемдесет и девета година иранската революция издигна аятоласите на власт, Техеран се мъчи да разпространи своята шиитска революция из целия регион. За съседите сунити Ирак под властта на Саддам беше безценна преграда, буферна зона, ако щете. С изключение на Иран, Ирак и Ливан повечето съседни държави са предимно сунитски и ги управляват сунити. Но те имат значителни шиитски малцинства, които в много случаи се чувстват политически и религиозно онеправдани, дори потиснати. Освен това има конкретни бурета с барут, които могат да избухнат и да дестабилизират целия регион. Например Ливан — също като Ирак, той е крехка и нестабилна сплав с голямо, недоволно шиитско население, което от две десетилетия се намира под контрола на иранците и сирийците. Разпалиш ли неприятности в Ливан, ще се разпрострат върху Сирия, Израел и Йордания. Ако Ирак стане шиитски, то — Дон ме погледна — ще се получат големи гадости.

Казано с две думи, Дон нямаше представа откъде идват парите.

Биан попита:

— Но какъв е бил мотивът на Шараби? Той имаше нашата подкрепа или поне тази на Пентагона. Защо е рискувал да ни предаде и да се сближи с иранците?

— С вас четохме едни и същи съобщения. Нали?

Биан кимна.

Аз не бях толкова сигурен, че сме чели едно и също, но за да не протакаме, също кимнах.

Дон каза:

— Поставете се на мястото на Шараби. Намирате се в Ирак, сунитите дават награда за главата ви, водите борба на живот и смърт за властта с другите шиитски групировки, а този тип — вашата свръзка — изведнъж заплашва да ви подреже крилцата. — Той помълча, после попита: — Как бихте реагирали?

— Бих долетял тук да му строша зъбите — рекох аз.

Той се усмихна снизходително.

— Не се и съмнявам. Даниълс беше аналитик, не оперативен агент. Агентурната работа е сложно и трудно изкуство. Завербуваните са подложени на ужасен психологически стрес, мнозина се раздират от душевни конфликти, а повечето и от фобии. Предполагам, че Даниълс е тласнал собствения си агент в ръцете на иранците.

Биан очевидно бе размишлявала над това, защото отвърна:

— Или пък Шараби се е разтревожил да не загуби нашата подкрепа и е решил да се презастрахова чрез иранците. Предал е получените от Даниълс сведения и сега иранците му дължат услуга. Най-малкото няма да се противопоставят активно на издигането му като шиитски лидер. — Тя добави: — Но след като Даниълс е мъртъв, вече никога няма да разберем.

Дон отговори:

— Може би точно това виждаме в тези писма. Шараби е започнал да тъче на два стана — и с нас, и с Иран. За него положението е идеално.

Биан отбеляза съвсем уместно:

— Но това е възможно само докато ние оставаме слепи за споразумението между Даниълс и Шараби. В края на краищата той ни е предал.

Моментът ми се стори подходящ да опитам:

— Смяташ ли, че Шараби е поръчал убийството на Даниълс?

Дон отговори без колебание:

— За мен той би бил заподозрян номер едно. Както каза Биан, Даниълс отнесе тайната в гроба си. Но не бързайте да изключвате от списъка Хършфийлд и Тайгърман. Те може да са били в течение на кореспонденцията между Шараби и Даниълс — може дори тя да е водена по тяхно нареждане — и тогава биха се притеснили какво ще каже Даниълс пред сенатската комисия. — И добави, сякаш се нуждаехме от напомняне: — Те са свръхамбициозни. Не подценявайте готовността им да направят всичко възможно, за да му запушат устата.

Отново споделях мнението на Дон. Всъщност канех се да задам нов въпрос, когато Филис стана и излезе иззад бюрото. Пристъпи към Дон и нетърпеливо каза:

— Благодаря, че намина. Ще предам на директора колко ни помогна.

Дон сякаш малко се изненада от внезапното пропъждане. Погледна часовника си.

— Разполагам с още малко време. Ако имат други въпроси…

— Няма да се наложи.

По лицето на Дон се смениха изражения на объркване, разочарование и накрая обида. Той се изправи и постоя така.

— Бих искал да ме държите в течение за това разследване. Всъщност… трябва да знам. Важно е за нас… за мен. Знаеш го.

Филис отговори рязко:

— Ще те уведомя, като му дойде времето.

Цялата му самоувереност се изпари. Той се вгледа в очите на Филис. Отвори уста да каже нещо, размисли, после се завъртя и излезе.

Когато вратата се затръшна зад Дон, ние с Биан останахме съвършено неподвижни, а Филис се върна зад бюрото. Кръстоса ръце пред себе си, сведе очи и заприлича на сфинкс.

Най-сетне тя благоволи да заговори.

— Кой от вас би рискувал да предположи за какво беше цялата тази история?