Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шон Дръмънд (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Man in the Middle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Брайън Хейг. Посредникът

Американска. Първо издание

Обсидиан, София, 2007

Худ. оформление: Николай Пекарев

Редактор: Димитрина Кондева

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN 978-954-769-152-0

История

  1. — Добавяне

24

Биан ме чакаше в салона на самолета. Когато влязох, тя надигна глава и попита:

— Как мина?

— Не питай. Защо не спиш?

— Намерил се кой да го каже. Изглеждаш ужасно. — Тя се вгледа в лицето ми. — Станало ли е нещо?

— Не, нищо… Къде е пленникът?

— Вързах го на леглото в апартамента за гости. Ранила съм го в прасеца, без да засегна костта. Дезинфекцирах раната и сложих нова превръзка. — Тя помълча и отбеляза: — Не понася болка.

— Разпита ли го?

— Не, нали обещах? Спазвам поведение.

— А докладва ли на Филис?

— Да. Стори ми се доволна. Между другото вече лети насам.

— С метлата ли?

Биан се усмихна и отвърна:

— Говоря сериозно. От Управлението ме свързаха с нейния самолет. — Погледна часовника си. — Излетяла е преди около пет часа. След още седем пристига.

— Каза ли ти защо?

— Ами… не. Но аз я попитах. Отговори ми уклончиво. Много е потайна, нали? — Биан направи кисела физиономия и добави: — Това беше добрата новина.

Усетих как главата започва да ме цепи.

— Не искам да чувам лошата.

Тя все пак ми я каза:

— Придружава я Уотърбъри.

Рухнах в най-близкото кресло. Една от приятните страни на работата с Филис Карни — може би единствената приятна страна — е, че тя спада към старата школа. Тоест възлага ти задача, обикновено не се меси и ако успееш, приема го като нещо съвсем нормално; провалиш ли се — уволнява те и прави всичко възможно, за да ти съсипе кариерата.

Не е отмъстителна; просто не притежава емоционалния градус за това. Тя е остатък от една отдавна отминала епоха, живо хранилище на навици, инстинкти и методи, които се срещат днес само в учебниците по история. А ние, по-младите, свикнали да получават всичко наготово и да пребивават в блажено неведение за личната отговорност, се чувстваме малко объркани пред началничка с такива старозаветни нрави. Струва ми се, самата Филис също разбира, че е станала въплъщение на сблъсъка между поколенията, и може би дори изпитва някакво садистично удоволствие от това. В Управлението са й лепнали прякора Жената-дракон. Лично аз го намирам за обиден, отвратителен, груб и безкрайно точен.

Нейното идване тук обаче представляваше странно отклонение от обичайния й начин на действие, а фактът, че я съпровождаше хер Уотърбъри, подсказваше някакви други проблеми и задачи. Но какви? Е, например, че някоя по-висока инстанция, да речем Белият дом, най-сетне е проумяла, че дечицата от Управлението си играят с кибрит върху буре барут. Може би не знаеха всичко, но в нашия случай дори и малка част от истината можеше да смени човека в Овалния кабинет.

Значи бяха викнали Филис или директора, а може би и двамата на Пенсилвания Авеню, за да им обяснят на кого дължат подчинение.

Което вероятно обясняваше и наличието на придружител. Марк Уотърбъри или се опитваше да избяга от потъващия кораб, или бе пратен като копой да дебне и докладва за всеки неин ход. Впрочем двете неща не са несъвместими.

А може би тълкувах нещата съвсем погрешно. Залавянето на Али бин Паша беше голяма победа в една война, която отчаяно се нуждаеше от оптимистични вести. Може би я пращаха да се погрижи за отбелязване на техните заслуги. Уотърбъри беше най-подходящият човек за подобна задача, а и на Филис нямаше да й дойдат зле няколко червени точки.

Нима всичко щеше да се окаже толкова просто и безобидно? Може би да. А може би не.

Случаят ставаше все по-сложен. Бяхме започнали от мъртвец в апартамент, а сега имахме бомбаджия в спалнята, финансист на терористите в болницата и ако някой от тях се раздрънкаше, кой знае какво още можеше да ни се стовари на главите. Хората често се заблуждават, че разследването е поредица от последователни и разумни стъпки, водещи към конкретна цел, а пътеводна звезда на следователя е илюзията, че за всичко си има причина.

Но откровено казано, понякога водиш разследването ден за ден, пътуваш без карта и без видима надежда за изход. В известен смисъл този случай се бе превърнал в микрокосмос на цялата война, която отначало изглеждаше тъй проста, а сега нашите войници затъваха в тресавището на всяка племенна, религиозна и политическа бъркотия.

Биан прелистваше списание „Таим“. Погледнах я и попитах:

— Ти каза ли нещо на Уотърбъри?

— Шон, моля те. — Тя надигна глава. — Не съм глупава.

— Знам. — Приведох се напред, развързах бойните си обувки и ги смъкнах. — Може просто да му е домъчняло за теб.

— По-скоро за теб — отбеляза тя и продължи да чете. — Не иска да те изпуска от поглед. — След миг пак вдигна глава. — Пфу… каква е тая отровна смрад?

— И ти не миришеш на теменужки.

Тя се разсмя.

— Навсякъде ме сърби. Забеляза ли, че в самолета има и душове? Два.

Изправи се и започна да разкопчава униформената блуза.

— Има ли нещо, което да липсва в този самолет?

— Ами… барчетата не са заредени. Сигурно си забелязал. — Тя се наведе и почна да развързва обувките си. — И като стана дума, дали да не ти донеса една студена бира?

Не очакваше отговор и след като не го получи, изчезна по посока на предната кухня. След малко се появи, вече само по маскировъчни панталони и спортен сутиен. Една част от мен изпита възхищение от войнишкото й старание да се поддържа в отлична физическа форма, а друга част — преобладаващата — отбеляза, че пред мен се е появило осмото чудо на света, полугола жена с шест кутии студена бира в ръцете.

Тя ми подхвърли една, взе една и за себе си и в салона се раздаде божествената музика на едновременното им отваряне.

Отпих дълга глътка и въздъхнах с наслада.

Изневиделица Биан изтърси:

— Дано не ме сметнеш за прекалено любопитна, но… защо не си се оженил?

— Кой си купува крава, щом в магазина е пълно с мляко?

— Стига си се правил на грубиян. Питах сериозно. — Тя облегна гръб на стената и ме огледа с любопитните си черни очи. — Ти си красив мъж. Може би малко грубоват, но много жени биха те сметнали за привлекателен.

Реших, че й дължа откровен и прям отговор, затова казах:

— Гледай си работата.

Тя се разсмя. Отпи от бирата.

— Не ми казвай, че си от онези, дето се изприщват, щом стане дума за сериозна връзка. И като чуят за брак, веднага подават молба за преместване.

— Отивам да си взема душ.

Станах и тръгнах към спалнята в дъното на самолета. До нея имаше още една врата. Отворих я и надникнах. Кабинката беше доста широка, с плочки, имитиращи зелен мрамор, и седем-осем струйника на различни нива, изобретени от някой садист — с две думи мечтата на новобогаташа. Нямаше място за събличане, затова свалих дрехите в коридора и прекрачих вътре по бельо.

Пуснах водата, смъкнах боксерките, отпих от бирата и се облегнах на стената. Водата беше студена колкото бирата, което неприятно ме изненада, но след като попривикнах, взе да ми действа освежаващо. Сапунът се оказа френски и миришеше на дамски будоар — лично аз предпочитам миризмата на застояла пот, — но все пак го използвах, за да смъкна мръсотията. Тъкмо си изплаквах косата, когато на вратата се почука.

Чух гласа на Биан, но не разбрах какво казва. На близката закачалка висяха две големи пухкави кърпи. Омотах едната около кръста си и отворих вратата.

Биан стоеше на прага с разчорлена мокра коса и също загърната в кърпа.

— Пуснах водата… и е ледена — каза тя.

— Може би двигателят трябва да бъде включен, за да има топла вода. Знаеш ли как се пуска?

— Значи… и при теб е студена?

— Да, и при…

Преди да довърша, кърпата й падна на пода и тя прекрачи до мен. С едно елегантно движение смъкна хавлията от кръста ми, придърпа ме за раменете и мимоходом затвори вратата. Пъргаво момиче!

А после… после бяхме просто мъж и жена, застанали гърди срещу гърди по адамово облекло. Биан се засмя и попита:

— Шокирах ли те?

Призовах на помощ легендарното си самообладание и извърнах очи.

Е… поогледах я, разбира се. Имаше наистина великолепно тяло, стройно и мускулесто, с широки рамене и без грам тлъстина. Кожата й имаше златистокафяв оттенък на кафе мока.

— Биан… какво правиш?

— Не трябва ли да попиташ какво правим? — Тя грабна сапуна и почна да сапунисва гърдите ми. — Борба с преохлаждането, точно според армейския наръчник по оцеляване. — Разсмя се. — Доктора го няма, екипажът е на задължителен отдих… и… според наръчника телесната топлина сгрява най-бързо.

Ръката й се спусна към корема ми и по-надолу. Не си спомнях в наръчника да има подобни похвати, но импровизацията явно даваше резултат, защото изведнъж пламнах цял и промърморих:

— Не знам дали е добра идея.

Тя ме сграбчи за лакътя, завъртя ме и взе да сапунисва гърба ми. Беше приятно. Още по-приятно стана, когато почна да масажира мускулите ми. След малко отбеляза:

— Имаш много белези.

— Ами… другите деца не ме обичаха много.

— Не ми изглеждат толкова стари.

— Късно пораснах.

Тя се разсмя.

— Хей, не си ли малко обвързана? — напомних аз.

Тя отвърна с вълшебните думи:

— Остави тая грижа на мен. — Подаде ми сапуна и каза: — Сега е твой ред.

Е, какво можех да сторя? Нямаше как да откажа — джентълменът винаги връща услугите, — тъй че я завъртях и започнах да сапунисвам гърба й. Тя се изви като котка. Кожата й беше изумително гладка.

Известно време мълчахме и двамата. Чуваше се само плискане на вода и тежко дишане.

Тя се завъртя и пристъпи към мен.

— Сега отпред.

Погледнах сапуна, после се взрях в черните й очи. Между гръб и предница има много голяма разлика, а почнехме ли веднъж…

Всъщност отдавна бяхме минали встъплението и някакъв глас настояваше в главата ми: „Хайде, Дръмънд. Само мухльовците спират насред път. Погледни какъв финал те чака. Можеш, знаеш, че можеш…“

Друг глас неуверено настояваше да натисна спирачките.

Биан усети колебанието ми и се притисна до мен.

— Не се бой. Искам го.

Усмихнах се и тя се усмихна. Разтърка ме още малко.

И тъй… ето че отминавахме повратната точка.

А после… После сторих онова, което никой мъж не бива да върши. Зададох си един напълно безсмислен въпрос: защо.

Знаех, че някой психоаналитик би го обяснил като първична и дори предсказуема реакция след напрегната и опасна мисия. Човешката психика се напряга до крайност, а смъртта и насилието пораждат мисли за продължение на рода, което е свързано със секса. Методът е фройдистки или може би френски — душевен покой чрез оргазъм.

Освен това, ако не броим някои дребни недостатъци — мъжкарското високомерие, ината и западащата ми кариера, — аз съм буквално неустоим. В края на краищата жените си затварят очите пред много неща. Дори и брат ми, който е самодоволен егоист, никога не остава без мацка. Така де, обичам си го, макар да не знам защо.

Естествено, той е безсрамно богат, с огромна къща на Тихия океан. Това привлича жените.

Биан ме разтри още малко и каза:

— Извинявай, но мисля, че изразих намеренията си. Сега е твой ред.

Дали ставаше дума за най-обикновено плътско желание?

Може би. Но подобна импулсивност изглеждаше малко нелепа за жена, изградила живота и кариерата си върху самообладанието. Не… просто не се връзваше.

И тъй, оставаха две възможности. Или използваше тялото си, за да ме манипулира, или правеше огромна емоционална грешка, която щеше да стане и моя.

По мой личен опит сексът идва или в началото на една връзка, когато е праволинеен и необвързващ почти колкото ръкостискането — само дето никой не съжалява на сутринта за едно ръкостискане, — или е част от съзряваща обвързаност, признание за нарастващата обич, нежност и вярност. С Биан бяхме повече от обикновени познати, но все още далеч от любовта. В любовта и войната най-важното е да избереш момента; сбъркаш ли, последствията обикновено са гадни.

Дълбоко си поех дъх, отстъпих назад, вдигнах кърпата и внимателно я обвих около тялото й. Тя очевидно се изненада.

— Шегуваш се, нали?

Спогледахме се.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че държа твърде много на теб, за да продължа? — попитах аз.

— Това е… най-голямата глупост, която съм чувала.

— Вярно.

Тя извърна очи за момент.

— Много е унизително. Хвърлям ти се на врата. Мисля, че ми дължиш по-добро обяснение.

— Добре де, дължа ти го — съгласих се аз, опитвайки се да го измисля.

— Слушам.

— Струва ми се неправилно. Не му е времето тук и сега. Ти си сгодена и никак не ми допада идеята да спя с момичето на войник. Мисля, че си емоционално объркана, но чрез мен няма да разрешиш проблемите — само ще ги усложниш още повече.

— Може би прекалено задълбаваш.

Това бе ново за мен; обикновено приемам тия неща повърхностно.

— Може би.

— Аз…

Сложих пръст върху устните й.

— Биан, недей да говориш, изслушай ме. В момента и двамата сме объркани. Ти си красива и съблазнителна. Привличаш ме много силно и… — Помълчах, сетне казах: — Когато всичко свърши, ще трябва да поговориш с годеника си. Да изясним положението. Как ти се струва? — И за да бъда в тон с мократа обстановка, добавих: — Първо да видим дали ще вали, пък тогава да вадим чадъра.

Тя ме замери с кърпата.

— Никак не ти отива да се правиш на благороден.

— Вече съжалявам.

Тя помълча, после каза:

— Трябва да се изплакна. Защо не излезеш, след като си такъв джентълмен?

— Ако чуеш гърмеж, да знаеш, че съм си пръснал мозъка.

Тя се усмихна.

— О, моля те, недей.

Аз също се усмихнах.

Усмивката й изчезна.

— Предпочитам аз да дръпна спусъка.