Брайън Хейг
Посредникът (36)

36

Дежурният в приемната беше арабин с масивно телосложение, черен костюм и тънка черна вратовръзка, който вдигна очи и се усмихна наивно, когато двамата с Тайри влязохме в офиса.

Усмивката се изпари, когато още петима агенти нахълтаха през вратата и почнаха да заемат позиции из помещението — това явно разсея недоразумението, че сме желани гости. Обзет от внезапна тревога, човекът попита:

— С какво мога да ви услужа?

Тайри спря на около педя от бюрото и размаха пред лицето му фалшив документ и истинска значка. Представи се и властно изрече:

— Имам причини да подозирам, че някой в този офис е замесен в отвличане. Тази заповед разрешава на моите агенти да извършат претърсване.

Намирахме се в голямо и ужасно разхвърляно преддверие със седем бюра, зад всяко от които седеше арабин, облечен досущ като първия ни познайник. Миришеше на застоял цигарен дим и стари торбички от чай и приличаше на нещо средно между предизборен щаб и преуспяващо погребално бюро. Тайри уведоми дежурния:

— Предай на хората си да станат от бюрата и да се подредят до стената. Ако някой докосне нещо, ще бъде арестуван.

Очевидно всички говореха английски или си знаеха урока, защото се заеха да стават, да затварят телефоните, да изпускат химикалки и да се отдалечават от бюрата.

Попитах дежурния:

— Вътре ли е Махмуд Шараби?

Бяхме се обадили предварително и знаехме, че Шараби е в кабинета си. Но все пак беше много интересно да видя изражението на горкия човек. За разлика от своя шеф той бе живял тук под властта на Саддам и внезапната поява на въоръжени мъже, размахващи официални документи, силно го разтревожи.

— Аз… не знам това — запъна се той.

Посочих телефона на бюрото.

— Предай му, че полковник Дръмънд от американската армия иска да си поговори с него. Веднага.

Той вдигна слушалката и набра номер. Заговори на арабски, но приказката излезе доста по-дълга от онова, което му бях казал. Знам ли — може би кабинетът на Шараби имаше пожарно стълбище и човекът съветваше шефа си да се спасява.

Време беше да действам; в дъното имаше две врати и аз бързо се отправих към тях. Отворих първата, която се оказа, че води към тоалетната, после рязко отворих втората, която водеше право в леговището на дявола. Бравата имаше резе и за да съм сигурен, че няма да ме безпокоят, аз я залостих отвътре, после се обърнах срещу неприятеля.

Кабинетът не беше нито голям, нито дори добре обзаведен — в него нямаше нищо друго освен едно обикновено бюро, метален канцеларски шкаф, мръсен килим и Махмуд Шараби, седнал зад бюрото с чаша чай в ръката. Едва ли за това бе кроил всичките си планове и машинации година подир година, но там беше цялата работа — тази стая не представляваше нищо друго освен междинен етап и ако всичко вървеше добре, следващият му кабинет щеше да бъде царски по размер и обзавеждане.

Той се вгледа в мен, остави слушалката, понечи да стане, после размисли и пак се отпусна на стола. След краткия миг колебание той прояви присъствие на духа да попита:

— Защо искате да се срещнете с мен? Нямате уговорен час.

Пристъпих към бюрото. Отпред имаше въртящ се стол, който със сигурност бе собственост на американската армия. Реших, че това ми дава право да седна, и се настаних.

— Мисля, че трябва да си вървите — предложи Шараби. След като не проявих подобно намерение, той ме уведоми: — Сега ще се оплача на американския посланик.

Вдигна слушалката и с нервни движения почна да набира номера.

Има два начина да подходиш към деликатна ситуация от този сорт. Обикновено се препоръчва дипломатичният, тъй като има очевидни предимства: избягва сблъсъците, често дава резултати и не оставя лоши чувства. А и откровено казано, човекът пред мен може би само след броени седмици щеше да стане най-могъщата фигура в тази страна и заслужаваше уважение и любезност, ако не заради самия себе си, то заради поста, който се очертаваше да заеме. Освен това имаше високопоставени приятели във Вашингтон, които можеха да ми съсипят заплатата, кариерата или нещо още по-ценно.

Аз обаче никога не съм си падал по този подход, затова наредих:

— Затвори телефона.

Той продължи да набира.

— Добре де, погребението си е твое — казах аз.

Той спря да набира. Явно бях привлякъл вниманието му.

— За какво говорите?

— Ами… за начало да си поговорим кой уби Клифърд Даниълс. После кой каза на иранците, че сме пробили кода на разузнаването им. И накрая кой рани и отвлече един майор от американската армия. Има и още, но за начало стига. Ти как мислиш?

Бях засегнал болното място или може би няколко болни места. Лицето му пребледня.

— Аз… нямам представа за какво говорите. К-кой сте… и к-кой ви изпраща?

Без да обръщам внимание на въпросите му, казах:

— Обикновено в такъв момент бих ви прочел правата и бих ви посъветвал да си намерите адвокат. Но днес аз ще ви бъда адвокат. Днес нямате права, само варианти на избор. — Помълчах, после обясних накратко защо трябва да внимава с въпросните варианти. — Мога да ви унищожа с едно телефонно обаждане.

Между другото Махмуд Шараби беше малко под шейсет, среден на ръст и възпълен, тъй че опитът да ме сплаши със свирепа физиономия не му се удаде много добре. Имаше голо теме с венче от прошарена коса, безизразно месесто лице с провиснали бузи, малка уста с дебели устни и кафяви очички, които ме гледаха смаяно. Като цяло създаваше впечатление за закръгленост и отпуснатост; може би затова хората го подценяваха.

Говореше превъзходен английски, но с изразен акцент и леко заекване, вероятно от нерви. Честно казано, не виждах в него и следа от властност, чар или поне представителност. Приличаше по-скоро на шишкав застрахователен агент, отколкото на национален водач. Вероятно именно затова му се налагаше да си пробива път към властта с лъжи, машинации и убийства.

Отгоре на всичко също като Никсън имаше навика в моменти на напрежение машинално да преплита пръсти — сега сякаш се мъчеше да изцеди вода от камък.

За да няма съмнения, аз го уведомих:

— Разполагам с компютъра на Клифърд Даниълс. — Очите му се разшириха и за да потвърдя най-лошите му опасения, продължих: — Вие сте Кръстоносец Две. Да, Клифърд Даниълс беше не само глупав, но и немарлив. Пропусна да унищожи електронните съобщения. А те, мистър Шараби, бяха разшифровани и са много… уличаващи. Всяко едно от тях.

— Но те…

Не му дадох възможност да ме прекъсне.

— Представете си как ще изглеждат тези послания на първата страница на „Ню Йорк Таймс“. — Той заби поглед в празния бележник върху бюрото си, а аз му напомних за в случай, че не се сеща какво е писал: — Например неприятните отзиви за другите водачи в Ирак. Непрестанните ви оплаквания от американската армия и американския посланик. Как го наричахте? Срам ме е да повторя думата. Мислите ли, че ще се зарадва на прякора? И накрая най-хубавото: как с Клиф се договаряте да съобщите на иранците, че сме пробили техния код.

Тъй като той мълчеше, аз казах:

— Направо страхотия. Как ще изглежда, а?

Пребледнялото му лице започваше да става безплътно.

Не беше очаквал да чуе такива думи; вярваше, че мъртвият Даниълс е отнесъл тайните в гроба.

— Ъъъ… — измънка той. — К-кой… моля ви, кой сте вие?

— Няма значение. Искам майор Биан Тран незабавно да бъде доведена в този кабинет. Разполагате с десет минути. Иначе…

Той ме погледна изумено.

— Аз… аз… к-какво? Никога не съм чувал за тази… жена… майор… как я нарекохте?

Станах и се приведох над бюрото.

— По ваша заповед колата й беше нападната снощи. Тя е ранена и отвлечена. — Кръстосахме погледи. — Ако е мъртва, и вие сте мъртъв. Ще ви убия собственоръчно. — Посочих часовника си. — Девет минути.

— Казах ви истината. Не я познавам… и к-категорично… не съм я отвлякъл. Ако някой ви е казал друго… з-значи безсрамно лъже.

Продължавайки да го гледам в очите, аз поясних:

— Преди да бъде извлечена от колата, майор Тран е написала вашето име с кръв върху таблото.

— О… — Той се озърна из кабинета, опита да се съвземе и лицето му донякъде си възвърна цвета. После каза с учудващо хладнокръвие: — Защо не седнете? Нека да поговорим без повече заплахи.

— Имам по-добра идея. Защо не вдигнете телефона и не наредите на хората си да доведат Тран? Времето лети.

— Защото не мога. Вие грешите. — Той дълбоко си пое дъх и каза: — Идвате в кабинета ми — в моя кабинет — и ме обвинявате в убийство и отвличане. Не можете да ме принудите да призная тези неща, които са големи, ужасни лъжи. — Явно си бе възвърнал самообладанието, защото нареди властно: — Седнете.

Тоя тип се нуждаеше от един юмрук в носа и аз се приведох напред, но тогава той стори нещо, което леко обърка плановете ми. Дясната му ръка изскочи изпод бюрото и в нея имаше пистолет, чието дуло увисна само на петнайсет сантиметра от слабините ми.

— Седнете — повтори той малко по-настоятелно и поканата прозвуча доста по-убедително, тъй като пистолетът застрашаваше най-важната част от тялото ми.

Не седнах, но отстъпих две-три крачки назад и казах:

— В офиса има шестима агенти на ФБР. Чуйте. — Помълчахме и през стените се чу съвсем ясно как хората на Тайри преобръщат всичко в приемната с главата надолу. — Дайте ми този пистолет и обещавам да не ви пребивам до смърт.

— Ще се въздържа. Вие нахълтахте в кабинета ми, заплашихте ме, побесняхте и ме нападнахте. Самозащита — имам пълното право да ви убия.

В такива моменти винаги си задаваш въпроса дали онзи отсреща говори сериозно, или блъфира. Е, току-що бях застрашил всичко, за което се бореше Шараби от десетилетия. Знаех, че е безмилостен, и не се съмнявах, че е способен на убийство. Освен това имаше право — когато убийството бъде извършено на четири очи, истината е монопол на оцелелия.

Но въпреки всичко той все още не стреляше — значи искаше нещо от мен. Любопитството му бе единствената причина да съм жив. Докато не го задоволеше, имах някакъв шанс.

В такъв момент трябва да гледаш човека право в очите, но аз погледнах пистолета и възкликнах:

— Хей, знаете ли? Клифърд Даниълс беше застрелян със същия пистолет „Глок 17“, нали?

— Така ли? Е… за пръв път го чувам.

— Просто ми се стори… някак странно, нали разбирате. Удивително съвпадение.

— Може и да не е чак толкова странно. Купих един за мен и един за Клиф. Еднакви пистолети. Братя по оръжие. — Той се усмихна. — Уместен подарък — заради всичко, което направи за моята бедна, изстрадала страна.

— Ти даде на Америка лъжлива информация и сега над хиляда наши войници са мъртви. Даде на Клифърд подарък и той умря от него. Има ли някой, комуто да си подарил нещо, без да умре?

Той размаха пистолета.

— Няма да си жив да чуеш трета покана. Сядай.

Видях, че показалецът му е побелял върху спусъка. Седнах.

Без повече предисловия той попита:

— Къде е компютърът на Клиф?

Явно това бе единственото, заради което все още бях жив. Ако му кажех, че компютърът е в ЦРУ и не само аз държа ключа към политическото му оцеляване, със сигурност щеше да стреля. Трябвах му жив само докато узнаеше как да потули нещата, а аз държах да остана жив поне докато го докопам за гърлото. Затова излъгах.

— Скрит е. Ние с майор Тран… ами, като видяхме какво има на диска, просто не можахме да устоим.

— Защо?

— Защото в тия писма се споменават толкова високопоставени личности, че биха ни гарантирали генералски звания.

Той оцени по достойнство егоистичната ми логика и попита:

— Значи го скрихте?

— На сигурно място. Само ние двамата знаем.

Шараби помълча, вгледа се в мен и каза:

— Кой си ти?

— Знаеш кой съм.

Той повтори въпроса, насочвайки пистолета между очите ми. Този път добави:

— Трети път няма да питам.

— Партньорът на майор Тран. С нея разследваме смъртта на Клифърд Даниълс.

— А, сега съвсем се обърках. Казаха ми, че моят стар приятел се е самоубил. И тъй, полковник… — Както повечето политици, явно и той от суетност не носеше очила, само че му липсваше задължителната за всеки политик способност да помни имена. Приведе се да разчете табелката с името на гърдите ми. — Полковник Дръмънд… убийство или самоубийство? Кое от двете?

— Не ме ли познаваш?

— Защо? Срещали ли сме се?

Изглеждаше искрено озадачен, сякаш моето име не му говореше нищо. Но ако някой от Вашингтон го бе осведомил за Биан Тран, непременно щеше да му спомене и за мен. Стори ми се странно, че е решил да се преструва; в края на краищата той държеше пистолета. Реших да се включа в играта и отговорих на предишния му въпрос:

— Смъртта на Клиф приличаше на самоубийство. Той определено имаше мотив — гаден развод, житейски разочарования и както знаеш, призовка да се яви пред сенатска анкетна комисия. Професионално вече беше съсипан; предстоеше му обществен позор.

— Значи самоубийство?

— Беше убийство. Дело на наемен убиец… жена. Имитираше самоубийство и знаеш ли какво? Ако не бяха няколко дребни грешки и противоречия, щяхме да решим точно това.

Описах набързо грешките и той ме изслуша, но без особен интерес, сякаш повече го вълнуваха други неща.

— Ако тая жена работеше за мен — казах накрая, — бих й отрязал коледната премия.

Изражението на Шараби бе станало подозрително. Той се вгледа в мен и попита:

— Носиш ли микрофон? — Без да изчака отговор, нареди: — Стани. Свали си ризата.

Не станах. Беше ми писнало. Убиец, предател, похитител — в никакъв случай нямаше да се събличам пред този човек.

— Ризата! Веднага! — кресна той и пак насочи пистолета към слабините ми. Ръката му трепереше, а пръстът бе побелял върху спусъка.

Защо пък не? Разкопчах униформената риза и я хвърлих на пода. Изправих се, свалих панталона до глезените си и бавно се завъртях, за да види, че не нося микрофон.

— Тениската също — каза Шараби.

Свалих и нея. Той ме осведоми:

— Има една чудесна кюрдска поговорка още отпреди съвременната електроника. Гол човек не лъже.

— Ако очакваш да си сваля и гащите, по-добре ме застреляй.

Той се разсмя, после рече:

— Обличай се.

Днес всички гледат полицейски филми и си въобразяват, че човек може да открие с невъоръжено око подслушвателната апаратура. Миниатюризацията обаче отдавна е постигнала чудеса в тази област. От личен опит знам, че моите приятели в Управлението имат устройство, което придава съвсем нов смисъл на изтъркания израз „Говори ми на задника“. Но откровено казано, аз не съм чак толкова самоотвержен. Ако носех микрофон, хората на Тайри вече щяха да са нахълтали, аз щях да държа Шараби на прицел, а той щеше да отговаря на моите въпроси. Всъщност понякога не е зле да си имаш микрофон в задника.

Както и да е, закопчах ризата, седнах и обмислих възможните варианти, а той стискаше пистолета и явно обмисляше своите. Да ме пусне не можеше да става и дума, но да ме застреля изглеждаше съвсем в реда на нещата. Аз имах нещо, което той искаше — информация, — а той имаше нещо, което аз исках — пистолета. Не виждах начин да се споразумеем; вероятно той също не виждаше.

Накрая Шараби каза:

— Слушай. Не съм убил Клиф — той ми беше приятел — и не съм наредил да го убият. — Приведе се по-близо и добави: — И не съм отвлякъл онази жена, за която говориш.

Понякога от гърлото ми излизат произволни звуци и сега се получи същото:

— Дрън-дрън.

Това го раздразни и той ми напомни:

— Аз имам пистолет, а ти не. Човек в моето положение не е принуден да лъже.

— Знаеш ли, прав си. Страшно се радвам, че изяснихме нещата и… ами… ти сигурно си много зает.

Станах и направих две крачки към вратата.

— Сядай! Или ще стрелям!

— Куршум в гърба няма да се отрази добре на претенциите ти за самозащита — уведомих го аз, но все пак спрях, защото не ми харесваше тонът му.

— Истинският въпрос, полковник, е как ще се отрази на здравето ти една дупка в тила.

Добре казано. Завъртях се и седнах. Той размаха пистолета.

— Не вярвам армията да те е пратила тук. За кого работиш?

Реших да му кажа истината.

— За ЦРУ.

Той обаче навярно сам се беше досетил, защото не прояви изненада.

— Чудесно се подредихме — рекох аз. — Знам, че работиш за Иран, а сега и ти знаеш за кого работя. — Усмихнах се. — Гол човек не лъже, нали?

— Но все пак служиш в армията, нали? — попита той. — Истинска ли е униформата?

— Да.

Шараби посочи с пистолета към рамото ми.

— Имаш бойна нашивка. Това означава, че си участвал в сражения, нали?

Кимнах.

— Убивал ли си за страната си?

Не отговорих.

— Колко души си убил?

— Не съм ги броил.

— Значи си им изгубил бройката. Прав ли съм?

Въпросите не ми харесваха, затова казах:

— Накъде биеш?

— Смяташ ли се за патриот?

— Аз съм войник.

— И си убивал за страната си… за своя народ. — Той ме погледна замислено и попита: — Знаеш ли колко шиити уби Саддам Хюсеин?

— Много.

— Много ли е един милион? А два милиона? — попита подигравателно той. — Избити, полковник — с отровен газ, куршум в тила, мъчения, изнасилване, гладна смърт. Мъже, жени, деца, старци — за никого нямаше милост. А дори не включвам в бройката онези четиристотин хиляди шиити, които бяха заставени да се бият и да умрат в идиотските войни на Саддам с Иран и Америка.

— Чета вестници.

— Когато толкова много евреи умряха в нацистките лагери, целият свят осъди това. Дори му дадоха име — Холокост — сякаш масовото унищожение се отнася единствено до евреите. Защо масовото унищожение на моя народ няма име?

— Избиването на твоя народ беше трагедия. И ти знаеш, че направихме всичко възможно, за да сложим край — с храна, медицински програми и забранени за полет зони над Южен Ирак, за да не може Саддам да използва самолети срещу шиитите.

— Всичко възможно? Не ми се вярва. Спряха ли убийствата? Знаеш, че не. През най-добрите години загиваха само десетки хиляди.

— Това не беше наша война.

Той бе доказал своето, знаеше го и затова се върна към предишната тема.

— Значи си убивал за страната си. А би ли лъгал за нея? Лъжата със сигурност не е толкова срамна, колкото убийството.

— Да убиваш в защита на родината си не е грях.

Той се облегна назад и лекичко се усмихна или направи злобна гримаса — устните му бяха дебели и не успях да различа добре.

— Смятам, че и да лъжеш за спасение на народа си не е грях. Такия… позната ли ти е тази арабска дума? Тази идея?

— Мисля, че вчера ми сервираха нещо подобно. Прегорено козе месо, нали?

Без да обръща внимание на иронията, той обясни:

— Това е шиитска идея. Оправдава лъжата в името на нашата бедна преследвана вяра. Ако случайно съм предал неистини на правителството ви, ако случайно съм преувеличил някои факти, не изпитвам съжаление или угризения.

— Когато лъжеш по поръчение на иранските си шефове или за да докопаш властта, това не те прави по-благороден, Шараби. Прави те лъжец и измамник.

По лицето му се изписа изненада.

— Шефове? Нима си мислиш, че работя за Иран?

Дълго го гледах, после му казах няколко неща, които сам знаеше.

— Ти си се срещал с ирански разузнавачи, предавал си на Иран изключително важни данни и не се съмнявам, че ако се поразровим, ще открием, че си замесен в прехвърлянето на ирански оръжия и агенти в Ирак. Ако още се поразровим, подозирам, че връзките ти с Иран ще се окажат отпреди войната.

— Ровете където си щете.

— Благодаря за разрешението.

— Всъщност — каза с усмивка той, — ще ти спестя усилията. Да, прав си. — Престана да се усмихва. — Или поне отчасти прав. Разговарях с някои… приятели в Иран. Да, много преди вашето нашествие. И сега им помагам да разширят влиянието си сред шиитите в Ирак. И знаеш ли защо?

— Защото за власт би продал и собствената си майка.

Той предпочете да не отговори, затова опитах друг удар.

— Защото те искат да държат за топките човека, който управлява Ирак, и ти доброволно си ги подложи. — Погледнах го в очите и попитах: — Да? Не? Топло или студено?

Шараби разбра, че се опитвам да го ядосам, и очите му се присвиха. Но беше хитър и за да ядоса мен, не се хвана на въдицата.

— Защото това помага на мен… и на моя народ — каза той. — И защото онези, с които сега се боря за водачество на иракските шиити, на цял Ирак — духовниците Систани, Садр и другите, — отдавна имат връзка с иранците. — Той помълча и ме погледна. — Също като вашето правителство във Вашингтон Техеран не е единен. Има много възгледи, много групировки. Не всички там са доволни от Систани или Садр. Затова подарих разузнавателни сведения с огромно значение на неколцина приятели от иранското правителство, те ги предадоха на съответните хора и изведнъж — О, Аллах! — пухкавите му ръце затанцуваха из въздуха, изобразявайки измъкване на заек от шапка — ето че Махмуд Шараби си има много могъщи покровители в Техеран и тук, в Ирак.

Изумително. Излизаше, че той е намерил ирански двойници на Клиф Даниълс и сега използва тия „приятели“ по същия начин, за да пусне пипала в иранското разузнаване. А може и да не беше чак толкова изумително. Всеки мошеник си има любим номер и твърдо вярва, че щом веднъж е успял, може да продължава до безконечност. Би трябвало да кажа на новите му ирански приятели какво се случи с Клиф.

В този дух казах:

— Когато играеш за толкова много отбори, понякога забравяш къде си самият ти.

Той го прие буквално и отговори:

— Вашингтон е на десет хиляди километра. Иран е на две крачки. — Усмихна се иронично и добави: — В крайна сметка няма да има съществена разлика. Знаеш ли защо?

— Имам странното чувство, че ще ми обясниш.

— Защото няма абсолютно никакво значение. Честно казано, иранците са точно толкова безсилни пред мен, колкото и американците. Аз съм иракчанин, полковник. Дори не харесвам иранците.

— Доводът не е убедителен, Шараби. Обясни по-добре.

— Защото се боя от сунитите, които получават сериозна подкрепа от нашите сунитски съседи. Тия хора са диваци. Убийци. Десетилетия наред потискаха и избиваха моя народ, шиитите, докато те живееха царски с богатствата, които по право принадлежат на нас. Ако спасяването на моя народ изисква сътрудничество с иранците… Как беше онази безценна фраза на Чърчил за Сталин? Да спиш с дявола…

— Мисля, Шараби, че ние си легнахме с дявола. А ти би трябвало сериозно да се тревожиш какво ще стане, когато Америка узнае що за гаден предател си. Дадохме много жертви и похарчихме безумни пари, опитвайки да освободим страната ти.

— Предател? О, не бих казал, полковник. Аз просто предадох един подарък. Изборът на подаръка не беше мой, нали? Прочел си писмата. Знаеш, че Клиф направи избора. — Той поклати глава. — Според мен твоят проблем не е Махмуд Шараби, а Клиф… но ще ти е трудно да се добереш до него.

Това явно отклони мислите му в друга посока, защото след малко се оплака:

— Американците са прекалено нетърпеливи. Не обичат дългите войни или борби. Имате един непоносим навик — искате всичко веднага. — Той замислено подръпна долната си устна, после добави: — Ако вашата армия си тръгне прибързано, моят народ ще бъде избит. Това беше голяма дилема за нас, но като включих своите ирански приятели, аз я превърнах във ваш сериозен проблем. Сега не смеете да напуснете от страх, че иранците ще запълнят вакуума и цялата тази война ще се окаже подарък за тях. Ако си тръгнете, Иран ще нахлуе и моите ирански приятели ще ни спасят. И тъй, Дръмънд, твоите сънародници са в стратегическа безизходица, а моите хора, шиитите — слава на Аллах — печелят и в двата случая. Или вие ще ни спасите, или иранците, или ще го направите заедно. Чудесна позиция за нас, не мислиш ли?

Гледах го и си мислех, че е с две глави над всички във Вашингтон. Прав беше, ние страдаме от националната мания да искаме успеха веднага — бързо хранене, бърз секс, бързи победи. И никога не поглеждаме по-нататък от утрешния ден. Шараби не само ни бе подмамил в Ирак, но и бе измислил капан, за да ни задържи. Ето, това беше невероятно… и много обезпокоително.

Реших да сменя темата.

— Какво беше за теб Клифърд Даниълс?

— Приятел в нужда.

— Интересно, че го описваш така. Бас държа, че и той би се изненадал, ако можеше да те чуе. Защото сега ти си тук, а той в моргата.

И тогава стана наистина интересно. Можех да наричам този човек лъжец, мошеник, крадец и предател, но когато го обвиних, че е изневерил на приятел, искрено се засегна. Впусна се в дълъг и възмутен монолог за своя „най-скъп приятел“, като призна, че Клиф наистина е бил обикновено човешко същество с пороци и недостатъци — може би с прекомерни професионални амбиции, както и с онази негова самовлюбеност, която дразнела някои хора, — но същевременно бил благороден и целеустремен, почти светец и тъй нататък. Арабите имат рядката дарба да ръсят цветисти глупости и когато обяви Даниълс за Лафайет на Ирак, вече бях готов да повърна.

Но когато домакинът има пистолет, обикновено съм склонен да се държа примерно и да слушам. Неизвестно защо Шараби изпитваше необходимост да се оправдае за Даниълс, затова кимах одобрително. Дори го оставих да свърши, преди да кажа:

— Клиф Даниълс беше идиот. Когато това стана ясно — дори и за него, — той рухна. Самохвалко, пияница, женкар, побъркан на тема кариера.

— Не, той беше…

— Беше дребно и слабо човече с несъразмерни ламтежи. Човек със слонски амбиции и пигмейски способности, тръгнал на жалък поход за власт и слава. За беда си избра лош съдружник — теб.

— Не съм казал, че беше съвършен.

— Да, не си казал. Още от мига на първата среща си разбрал колко е глупав, суетен и уязвим. Използвал си суетата и амбициите му. Убеждавайки го да подкрепи лъжите ти за Ирак, си заблудил най-напред него, а после, когато светът му започнал да рухва, си използвал момента да го превърнеш в предател. С приятели като теб на човек не му трябват врагове.

Внезапно смутен, той измънка нещо неясно. После откри положителната страна и призна:

— За мен беше голямо облекчение да узная, че не е било самоубийство, а убийство. Чувствах се малко виновен.

— Не си се отървал. Неговото убийство беше пряко следствие от връзката помежду ви.

— Но не съм го убил аз. — Тази тема явно го мъчеше, затова я смени и попита: — Разкажи ми за онази жена, майора. Защо смяташ, че съм я отвлякъл?

Забелязах, че е оставил пистолета върху бюрото, на около три метра и половина от мен. Започнах безшумно и неусетно да избутвам стола си напред по килима.

Всъщност бях леко изненадан, че Шараби ми разкрива толкова много от замислите си. Разбира се, това не означаваше, че ми вярва или харесва компанията ми — означаваше, че съм мъртъв.

Вместо да отговоря на въпроса, попитах на свой ред:

— Клиф каза ли ти изобщо как е разбрал, че сме пробили иранския код?

— Защо питаш?

— Това беше строго контролирана програма на ЦРУ. Не се полагаше той да знае. И сега… малко сме притеснени.

Той се разсмя.

— Откровено казано, един мой приятел здравата е загазил заради тази история — добавих аз и му намигнах. — Дължа му услуга.

— Искаш да кажеш, че вашето управление още не проумява как е станало?

— Защо се чудиш? Това са същите хора, които не забелязаха, че Олдрич Еймс паркира под носа им в Лангли лъскав нов ягуар.

Той сякаш хареса сравнението, както и иронията, че Клиф — а следователно и самият той — е преметнал цялото Управление. Според мен още имаше зъб на ЦРУ задето бяха отхвърлили ранните му предложения за сътрудничество, а по-късно съсипаха репутацията му пред Вашингтон и пресата. Очевидно беше много самолюбив и дребнав.

— Защо пък да не ти намекна? — рече той. — Куриерът на ЦРУ за онази секретна група беше жена.

— О… значи…

Шараби кимна.

— Точно така. Не беше особено привлекателна, но както казваше Клиф, на тъмно всички жени си приличат. — Той сви рамене. — Имаха мимолетна връзка. — Усмихна се и добави: — От разказите на Клиф останах с впечатлението, че разговорите в леглото са му били по-интересни от самата дама.

Замислих се над чутото. Предвоенният кръг от експерти по Ирак беше тесен, затова нямаше нищо чудно, че Клиф и онази куриерка са се познавали. Спомних си и какво бе казала жената на Клиф: „Чукаше всичко живо, щом можеше да го догони.“ Значи в крайна сметка беше прекарал онази жена и в прекия, и в косвения смисъл на думата. Но това повдигаше един друг голям въпрос. Защо е казала на Клиф за програмата?

Но навярно не бе чак толкова трудно да се досетя. Можеше да е нещо съвсем невинно — за да оправдае честите си командировки до Багдад или пък за да се похвали колко важна работа върши; можеше да се окаже, че говори насън или че непредпазливо е споменавала по някоя дребна подробност, докато Клиф се досети сам.

Всеки от тези варианти обясняваше как е изтекла информацията, но не и как куриерката е минала през детектора на лъжата. Защото, ако Филис казваше истината, всички замесени в провала бяха проверявани толкова пъти, че Управлението би трябвало да знае с кого въпросната дама си е играла на чичо доктор в детската градина и с колко мъже е повтаряла тази игра до ден-днешен. Пари, секс, наркотици и пиене — тези пороци са в корена на повечето предателства и точно към тях проявяват неизменен и най-голям интерес инквизиторите в Управлението.

Е, не са за изпускане и самолюбието, амбицията и стремежът към власт — например при хора като Клиф или Дон, известен още като Лебровски, — но ако почнем да гоним от служба заради тях, във Вашингтон ще останат само чистачите. А и за тях не се знае.

Шараби прекъсна мислите ми и настоя:

— Отговорих на въпросите ти. Сега ти отговаряй на моите.

— Добре. С майор Тран разследвахме всичко около Клиф Даниълс, включително шефовете му и теб. Освен това намерихме компютъра на Клиф и това се знае в Пентагона. Затова Тайгърман и Хършфийлд са се свързали с теб и са ти казали да разбереш какво знаем. Може би и да ни спреш. Ограничаване на щетите. Така е, нали?

Той се разсмя; аз мръднах още няколко сантиметра напред. Шараби изглеждаш развеселен от моята логика. Облегна се назад и каза:

— Не, не е така. Звучи много глупаво. Тайгърман и Хършфийлд престанаха да говорят с мен преди няколко месеца. Вашингтон не желае да имаме нищо общо.

И пак се разсмя.

— Добре, ако ти не си отвлякъл майор Тран, кой го е направил?

— Мисля, че това си е твой проблем, Дръмънд.

— Тъй ли? Тогава защо е изписала с кръвта си твоето име?

— Нямам представа — отвърна той и двамата се вторачихме един в друг.

Знаех, че този човек е лъжец и измамник, че не бива да вярвам на нито една негова дума. Нито на отричането да е убил Клиф Даниълс, нито на твърдението, че не е отвлякъл Биан. И все пак му вярвах. Оставаха отворени въпросите кой е убил Клиф и кой е отвлякъл Биан, но както казваше Шараби, проблемът не беше негов, а мой.

Нали разбирате, той вече бе признал, че е лъжец, че е предал вашингтонските си приятели и че доброволно сътрудничи с нашите потенциални врагове от Иран. Всъщност „признал“ не е точната дума — хвалеше се. Наслаждаваше се да гледа в очите американски офицер и да се хвали открито колко е умен, колко жестоко и лесно е прецакал могъщите Съединени щати и своите врагове от ЦРУ.

И защо не? Мислеше си, че разговаря с мъртвец. Което ме подсети да помръдна още малко към бюрото и пистолета. Но той бързо грабна оръжието и попита със студен, разсъдлив тон:

— Наистина ли си мислиш, че съм толкова глупав, та да не те забележа? Назад.

Нямаше как, отдръпнах се.

Но разговорът явно вървеше към края си, защото Шараби обобщи положението:

— И тъй, май стигнахме до кръстопът. Аз не разполагам с жената, която търсиш, а ти разполагаш с онзи компютър, който силно ме притеснява.

— Но пък имаш пистолет.

— Да, и това също. — Той се приведе към мен и попита: — Ако те попитам къде е компютърът, мога ли да разчитам, че ще ми кажеш истината?

— А аз мога ли да разчитам, че след това няма да ме застреляш?

Видях, че пръстът му отново е на спусъка. Беше твърде увлечен в собствените си мисли, за да отговори на моя въпрос — всъщност знаех отговора, — и се приведе напред, за да сподели какво го вълнува.

— Разбира се, само ти и онази изчезнала жена знаете къде се намира компютърът на Клиф. Сега тя е отвлечена, а в Ирак — извинявай, ако прозвучи жестоко — това е равносилно на смърт. — Направи съвсем кратка пауза, после каза: — Следователно… ако и ти си мъртъв, никой няма да намери компютъра.

Боях се, че ще стигне до този извод. Напълно доволен от разсъжденията си, той се прицели в гърдите ми и показалецът му трепна върху спусъка.

Бързо казах:

— Е… може и да не съм бил съвсем откровен за компютъра.

Пистолетът не се отпусна, но и не гръмна.

— Когато казах, че компютърът е у мен, имах предвид, че е в Управлението.

— Значи ме излъга. Не е скрит?

— Зависи какво разбираш под „скрит“.

Всъщност компютърът беше скрит от мен; формално бях казал чистата истина.

— А ти как го разбираш? — попита Шараби.

— В момента е у моята шефка, която работи пряко за директора. Само трима-четирима души са чели или знаят за посланията, включително и директорът.

Говорех истината, разбира се, но Шараби като че малко се изненада и усъмни.

— Щом си ме излъгал веднъж, защо да ти вярвам сега? — Без да изчаква, той си отговори сам: — Смятам просто да поема риска и да те убия.

— Мислех те за по-хитър. Знаеш например, че посланията бяха професионално шифровани. Наистина ли вярваш, че двама армейски офицери са пробили кода? Беше адски труден. — Опитах да си припомня техническите брътвежи на Джон и измънках: — VPN версия. Ако беше SSL, можехме да извадим късмет.

Докато Шараби размишляваше над това, аз казах:

— Убиеш ли ме, уговорката отпада.

— Не си споменал за никаква уговорка.

— Е… идеята беше да си поговорим на четири очи. Цялата история трябва да остане в пълна тайна.

Той ме гледаше много напрегнато, без да сваля пръст от спусъка.

— Защо си мислиш, че сме само двамата в тази стая? — продължих аз. — Защо заключих вратата? Попитай агентите, които претърсват офиса — казано им е, че разследват отвличане. Точка. Сега излизам навън, казвам им, че нямаш нищо общо, отиваме си и ти продължаваш да се изкачваш към властта.

— И защо ЦРУ ще смята това за добър изход?

— Смятаме го за отвратителен изход.

— Тогава…

— Ти ни надхитри, Шараби. Примиряваме се с неизбежното.

Видях, че се зарадва да чуе това.

— И кое е неизбежното? — попита той.

— Мълчанието е най-добро за теб, за нас и за Ирак — обясних аз съвсем искрено. — Управлението и администрацията вече отнесоха сума ти критики заради Ирак. В момента Вашингтон би сторил всичко, за да избегне още един обществен скандал. Особено този скандал — добавих след миг аз. — Освен ако ме убиеш.

— И ако те убия?

— Добър въпрос. Защото тогава… нали разбираш…

Защото тогава… какво имаше за разбиране? Тогава Шон Дръмънд щеше да бъде мъртъв, а на кого му пука какво ще стане после? Естествено, не казах това. Изрекох колкото се може по-убедително:

— Защото ЦРУ не обича да губи хора. В момента проблемът е професионален. Недей да го правиш личен.

Трябваше му известно време, за да преосмисли положението в тази нова светлина. Махмуд Шараби наистина беше хитрец и много по-сложна личност, отколкото ми го описваха. Както казваше Дон — наричан още Мартин Лебровски, — този човек беше талантлив комбинатор и манипулатор на хора и народи. Но Дон бе пропуснал — какво друго да очакваш от самодоволен кариерист като него? — факта, че Шараби може да оправдае пред себе си тия постъпки като необходими средства за постигане на добрата, морална, праведна цел.

Мислех също, че Шараби искрено се смята за спасител на своя народ и от все сърце вярва, че той и само той може да изведе шиитите до Обетованата земя. Не беше първият, който смесва доблестните стремежи със собствената си жажда за слава и власт, нямаше и да е последният. В зависимост от предстоящия развой на събитията Махмуд Шараби щеше да попадне в иракските учебници по история или като национален герой, или като жалък неудачник, донесъл със своята некадърност само нови страдания и смърт на страната си.

Бе поискал война и желанието му се изпълни; сигурен бях обаче, че не такава война е очаквал или желал. Гледах лицето му, докато размишляваше как да постъпи с мен, и изведнъж проумях, че също като американците е очаквал войната да бъде кратка и победоносна, а когато Пентагонът се оттегли, Шараби вече да седи на трона. Както казват, човек планира, а Господ се смее. Сега Шараби се гърчеше, притиснат от гражданска война, предизвикана донякъде и от него, играеше ту с едната страна, ту с другата, насъскваше могъщи правителства едно срещу друго, танцуваше в земетръсната зона и тайно се молеше земята да не го погълне.

Този шишкав, неугледен мъж бе хванал прегладнял вълк за ушите. И едва ли имаше нужда да му обяснявам какво ще стане, ако вълкът се изтръгне.

Не, не можех да упрекна Махмуд Шараби за неговите измами, лъжи и машинации; упреквах обаче вашингтонските политици, които използваха неговите измами като оправдание за война и така ги превърнаха в свои измами.

Вдигнах очи и видях, че пистолетът още сочи към мен. Сякаш чувах мислите на Шараби: дали да ме убие или не. Не се съмнявах, че може да го стори без капка угризение, ако вярва, че така ще е най-добре за неговия народ… и за самия него. Също както аз бих му строшил врата, ако успеех да го докопам. Накрая той попита:

— Откъде да знам, че мога да ти вярвам?

Ако наистина беше умен, нямаше да ми вярва. Но аз реших да използвам неговата собствена логика.

— Защото всички имаме мръсни ризи, които предпочитаме да останат скрити. Защото сегашната администрация ти повярва, използва твоите лъжи като оправдание за войната и те изпрати тук да станеш министър-председател. И защото сега излиза, че си ги разигравал като лековерни идиоти, работил си и работиш с Иран, и си ни предал. В навечерието на избори администрацията ще бъде смазана, ако обществото узнае какви безумни глупости е извършила. Партньорите ни от коалицията може да се разбягат, а американската обществена подкрепа за войната да се изпари. Ние губим и ти също губиш.

— Само че вече съм се подготвил за това.

Сега бе мой ред да се усмихна.

— На твое място нямаше да съм толкова самодоволен.

— Какво означава това?

— Може иранските ти приятели да се намесят и да оправят нещата, но може и да пасуват, ако бушуващият в Ирак конфликт им се стори твърде голям залък. Тогава тук ще се разгори кървава гражданска война, сунитите може да победят и да издигнат нов Саддам, а в такъв случай не бих искал да съм на твое място. — Време беше да го притисна. Изправих се и казах: — Решавай.

Това му прозвуча убедително; нямаше как иначе, защото беше вярно.

Пистолетът се отпусна и Шараби каза:

— Предай на шефовете си от ЦРУ, че разполагам с неприятни тайни и за тях. Можем взаимно да се унищожим.

— Разбирам — уверих го аз. — Те също разбират.

Станах и направих няколко крачки към вратата, а той изрече малко объркано:

— Знаеш ли, Клиф наистина бе мой скъп приятел. Харесвах го.

Обърнах се. Дълго се гледахме, после казах:

— Изглежда, че унищожавате всичко, което харесвате, мистър Шараби. Убихте Клиф тъй безпогрешно, сякаш сам дръпнахте спусъка. А със своите кроежи, лъжи и манипулации направихте същото на народа си. Сунитите продължават да го избиват и не вие ще прекратите това. Какво пък, искрено ви желая успех.

Излязох и тихо затворих вратата зад себе си. Приближих се до Джим Тайри и му обясних, че Шараби няма нищо общо с отвличането на Биан или убийството на Клифърд Даниълс и е време да си вървим. Той ме изгледа със смесено изражение на изненада, объркване и раздразнение.

— Нали каза, че доказателствата били категорични?

— Сбърках.

— Сбъркал си?

— Той няма нищо общо с Биан или убийството на Даниълс. Съжалявам.

— Значи съжаляваш, така ли? А откъде знаеш, че няма нищо общо?

— Защото имаше пистолет и идеално оправдание да ме убие, но още съм жив.

Той за дълго се втренчи в мен. Накрая събра агентите си и съобщи:

— Получили сме невярна информация. Време е да изчезваме — веднага.

Отвори вратата и започнахме да се изнизваме.

За всеобща изненада обаче в коридора ни чакаше красива руса репортерка. До нея един помощник държеше прожектор, а друг крепеше на рамото си камера.

Репортерката гледаше мен, макар да бях сигурен, че не сме се срещали. Но по очите й усетих, че ме разпозна, което бе странно. Джим Тайри също забеляза това и ме изгледа втренчено.

После прожекторът грейна, красивата репортерка престана да ми обръща внимание и прекрачи напред, точно срещу Джим Тайри. Пъхна микрофона под носа му и каза:

— Вътрешни източници ни съобщиха, че Махмуд Шараби е заподозрян в предаване на американски държавни тайни на иранците. По-конкретно, че сме пробили компютърния код на тяхното разузнаване. Можете ли да коментирате какво открихте при обиска?

Тайри ме погледна и двамата споделихме една и съща неизречена мисъл. После той допусна огромната грешка да я изрече на глас:

— Ах, мамка му!

За да получат малко по-годен за излъчване материал, репортерката и Тайри опитаха още веднъж и този път той изрече напълно в духа на ФБР:

— Без коментар.

Избута микрофона настрани и с ускорена крачка се понесе по коридора към изхода.

Всички го последвахме. Вярна на професията си — да досажда по всички възможни начини, — репортерката подтичваше покрай нас и ни обсипваше с въпроси като, „Арестуван ли е Шараби?… Открихте ли улики?… Кой даде заповед за обиска?“

Не отговаряхме. Всички изглеждахме като идиоти.