Брайън Хейг
Посредникът (18)

18

Пътуванията до военни зони обикновено са предшествани от дълга и старателна работа, месеци изтощителни тренировки, подготовка на оборудване и персонал, запознаване с района, писане на завещания и тъй нататък.

Погледнато от положителната страна, това ти дава необходимите за оцеляването познания, душевна настройка и специализирано обучение — плюс възможността шефовете да си измият ръцете, ако не се завърнеш. Откъм отрицателната страна такъв подход те обрича на дълги месеци, пълни с безсъница, страхове и студена пот.

Затова донякъде бях доволен, че разполагаме само със седем часа; от друга страна, бих предпочел да са поне пет-шест години. Бързината обаче бе изключително важна. Бин Паша можеше да се окаже параноик, който всяка нощ сменя убежището си, или напротив — да се почувства в безопасност и да свали гарда. Залагахме на второто и се надявахме да не грешим.

И тъй, Филис щедро ми отпусна пет часа за отскачане до апартамента, почивка, душ, преобличане в бойна униформа и събиране на малко багаж, а после се върнах в кабинета за два часа бърз инструктаж. В общи линии инструктажът представляваше запознаване с грубо нахвърлян план, който по думите на Филис „все още се разработва и усъвършенства“, плюс обещание след пристигането да получим окончателен вариант.

Обмислих това и отговорих:

— С други думи скачам от самолета без парашут и се надявам, докато падам, земята да изчезне.

— Не бой се. Само добрите умират млади.

— Значи ти ще живееш вечно.

Тя се усмихна едва доловимо. После поясни:

— След като пристигнете в страната, не можем да рискуваме с връзка по телефона. Нямаш представа колко подслушвателни системи действат напоследък в Ирак и около него. Естествено, за нас това е разузнавателен обект номер едно и нашите приятели от Агенцията за национална сигурност имат толкова шанс да засекат съобщенията ви, колкото и врагът. Влезете ли в страната, разчитате само на себе си.

Аз и сега не разчитах на нея, но предпочетох да премълча.

Трябва да спомена, че Биан нито се появи, нито ми прати писъмце с пожелание за успешен лов, добър път, приятно погребение или нещо от сорта. Всъщност нямаше значение, понеже според плана трябваше след ден-два да се срещнем в Ирак, ако междувременно не я прихванеше пристъп на благоразумие.

Добродушен стар доктор от ЦРУ ми би три инжекции срещу болести, за които не бях чувал, даде ми шишенце хапчета против малария и ме посъветва да не хапвам от местната храна, което едва ли щеше да представлява трудност, тъй като вече съм казвал, че за мен дори хамбургерът с туршия е връх на чревоугодието.

После ми пъхна в ръката кутийка с двайсет и четири презерватива, а аз изумено се вторачих в тях. Не страдам от липса на самочувствие, но щях да остана в страната най-много три-четири дни.

— Това ли е най-големият размер? — попитах аз.

Той се разсмя и дори се престори, че чува репликата за пръв път. Шегата беше тъпа, но когато човек тръгва на самоубийствена мисия, може да му се прости това-онова.

— По дяволите, момче — рече лекарят, — не са за каквото си мислиш. Досега никой не е довлякъл трипер от там. Ползвай ги, за да си пазиш цевта на оръжието от прах и ръжда. Ха-ха.

Ха-ха. Беше много забавен. Наистина.

След това Филис ме дръпна настрани за няколко прощални думи, които бяха кратки, но тъй трогателни и сърдечни, че дори мъничко се задавих. Каза:

— Издъниш ли се, ще ти спукам задника.

Както и да е, след малко се озовахме на паркинга, където ни чакаше военен хеликоптер. Качих се на борда, излетяхме и потеглихме към Делауер. Полетът трая почти час.

Летяхме ниско и вместо да си мисля за предстоящите неприятности, аз се записвах с гледката под нас. Честна дума, Америка е изумителна и вдъхновяваща страна. Пейзажът беше осеян с големи къщи, край много от тях имаше големи басейни и барачки, които наподобяваха старинни нужници, но най-вероятно бяха летни барчета или резиденции за смахнати лели и престарели родители.

Нашето общество, както всяко друго, представлява странна смес от богатство и бедност, охолство и мизерия. И все пак си мисля, че онова, което ни отличава от другите, е възможността бедните да станат богати, а богатите — неприлично богати или да се издънят и да отидат да чистят всички онези плувни басейни. Според мен това обяснява защо досега сме се ограничили само с една революция. Но си мисля също така, че приемаме за гарантирано след първите си двеста години Америка да оцелее още двеста и тъй нататък до безкрайност. Основите й обаче не са тъй яки и неуязвими, както предполагахме, и деветнайсет безумни убийци ни го доказаха на 11 септември. Това трябваше да е зов за събуждане, предупредителен сигнал, че лошите са тук, че те владеят нощта и ние трябва да си я възвърнем чрез храброст, воля и оръжейна мощ. Ала ето че само три години след злодеянието опашките от доброволци пред наборните комисии секнаха, а печалната, но никому ненужна история на една залязваща поп звезда, обвинена в опипване на малки момченца, засенчи подвизите на нашите храбри мъже и жени в Ирак и Афганистан.

Правеше ми впечатление и че тази война не създаде примери за героизъм или поне на американското общество не му пукаше за тях — нямаше нито самоотвержени бойци, нито доблестни пълководци. Като нация ние вече не възхваляваме войната, което за едно общество навярно е полезно и мъдро. Но когато не възхваляваме и самите войници, почвам да си задавам въпроси.

Не че Шон Дръмънд си мечтаеше тайно да се завърне като герой. Първия път, когато заминах на война, получих от баща си един суров, но мъдър съвет: „Мъртвият герой си остава мъртвец. Върни се жив, синко.“

Е, досега три пъти бях изпълнявал съвета му, като последния път здравата си изпатих, което бе или предупреждение, или покана за нов живот. Но всеки път когато злоупотребяваш с късмета, неволно се питаш дали съдбата няма да си рече: „Хей, тоя смешник си мисли, че може да бие рекорда; я да вдигнем летвата.“

Не се наложи да минавам обичайните паспортни и митнически процедури; не ми поискаха виза и валиден паспорт. Вместо бордна карта представих военна книжка и фалшива, но съвсем убедителна заповед, а самолетът бе лъскав Боинг 747, нает от военното министерство и излитащ от военновъздушната база в Доувър.

На борда имаше около двеста войници и няколко морски пехотинци, повечето от тях мъже, почти всички млади, почти всички бяха изкарали по шест месеца в Ирак и след две седмици домашен отпуск се връщаха пак там. Представете си двеста души, които току-що са приключили с две седмици пиене и чукане до припадък. Определено не беше щастлив самолет.

Заех си мястото до един армейски капитан с емблеми на пехотинец и фамилия Хаузър върху нагръдния знак. През първия час той не обели и дума — държеше на скута си дебел фотоалбум и го прелистваше неуморно, гледайки замислено снимките на красивата си млада жена и две малки близначки, чаровни като кученца.

Като нямах какво друго да правя, аз надничах през рамото му. Това явно не го смущаваше, но накрая той се озърна и попита:

— Не сте ли женен, сър?

— Не.

— Може би така е по-добре.

— Може би.

— Няма за кого да се тревожите.

— Тоест няма кой да се тревожи за мен.

— Да.

След което капитан Хаузър се впусна в дълъг, несвързан разказ за жена си Сара и дъщерите си Линдзи и Ана и как са преминали двете им седмици заедно. Много мило. Двама пътници на дълъг международен полет убиват времето със сладки спомени и забавни случки: първите стъпки на Линдзи, първото пътешествие на Ана до гърнето — по-точно първото успешно пътешествие, — как Сара никога не се оплаквала от отсъствието му, не натяквала колко е самотна, не споменавала пристъпите на страх при всяко позвъняване на вратата.

Всъщност точно това бе най-характерното за този полет, точно то различаваше тия пътници от останалите петстотин хиляди, летящи над световните океани в този момент. Те не искаха да са тук, не чакаха с нетърпение да пристигнат и никой не им гарантираше завръщане у дома.

Понякога завиждам на момчета като Хаузър; те имат при кого да се приберат, имат кой да ги чака. Не знам защо, в паметта ми изплува Биан и снимката на нейния любим годеник, майор Марк Кембъл.

Инстинктът ми подсказваше, че привидно нелогичният ентусиазъм на Биан за тази мисия има нещо общо с него, може би с примес на остатъци от негодувание заради несправедливата участ на нейния баща и заради Виетнам — една война, загубена в крайна сметка, защото Америка бе престанала да вярва в каузата. Опасно е да носиш в ума и сърцето си подобни демони — обич и призраци, живи и мъртви, човека, когото обичаш днес, и войната, която ти е отнела възможността да обичаш баща си.

Както казва Тенеси Уилямс, сърцето е най-упоритият орган. За жените със сигурност е така. Колкото до мъжете, Тенеси е пропуснал един много по-упорит орган.

Което повдигаше въпроса какви мотиви ме бяха качили на този самолет, за да тръгна към нещо, което инстинктът ми определяше като безумие, правната ми преценка — като нередно, а професионалният ми усет — като самоубийство.

Припомних си любимия съвет на баща ми: никога недей да подписваш чек с оная си работа. Мъдър съвет, тате — но както става с повечето мъдри съвети, малките камъчета обръщат колата.

Откровено казано, Биан Тран ме бе впечатлила. А ако трябва да бъда съвсем откровен, малко си падах по нея и може би леко ревнувах от майор Марк Кембъл. Тя бе уникална и завладяваща жена, истинско въплъщение на американската мечта. Стъпила на нашия бряг като невръстно дете, бедна, объркана, измъчвана от носталгия и болка за покойния си баща, тя бе успяла да овладее нов език и нова култура, да се труди упорито, да преодолее четири години в типично американската институция Уест Пойнт и вярвах, че ако разгърна служебното й досие, ще открия само блестящи характеристики.

Накратко, имах си работа с една умна, силна и целеустремена жена. Освен това от опита си с други деца на имигранти подозирах, че Биан Тран малко прекалява с патриотичната привързаност към идеалите на своята втора родина, опиянена от чувството си за дълг и може би от готовността да се пожертва за любимите хора. Интересно. Над десет процента от американските войници в Ирак дори не бяха граждани на САЩ — просто гладни младежи, опитващи се да догонят мечтата.

Мисля, че ние, родените с право на гражданство, проявяваме по-често склонност да вярваме, че заслужаваме своето американско наследство, най-вече неговите блага и предимства и не чак дотам трудностите и задълженията. Но не ми се вярваше Биан да е смахната фанатичка; напротив, сигурен бях, че я движи нещо друго, нещо по-голямо — може би обич, може би вина или и двете. Не биваше да го забравям.

Освен това не вярвах на Филис. Или по-точно на ЦРУ. През няколкото месеца работа с тези хора бях разбрал, че са добри патриоти, смели и изумително надарени, вършещи почти винаги онова, което вярват, че е най-добро за Републиката. Проблемът е, че го вършат зад димна завеса, а това понякога води до лоша преценка и което е още по-зле — до калпави резултати.

Както и да е, капитан Хаузър забеляза познато лице в предната част на самолета, извини се и отиде нататък. Това явно наложи смяна на местата, защото не след дълго един здравеняк с нашивки на старши сержант тромаво се зададе към мен. На гърдите му имаше етикетче с името Джаксън. Той ме погледна и попита:

— Ще разрешите ли, полковник?

— Ако носите семеен албум, в никакъв случай.

Той се разсмя.

— Разведен. На два пъти. Да ви разкажа ли от какви усойници се отървах?

След което се настани на седалката и изпъна крака.

На лявото му рамо забелязах знака на Първа пехотна дивизия — сегашното му назначение, — а на дясното емблемата на Трета бронирана дивизия, където бе служил в някоя друга война или при предишното назначение в Ирак. Беше типичен ветеран с онова уморено, разочаровано изражение на човек, който е видял твърде много и отдавна не му се говори за това.

— От Военната прокуратура сте — каза той. Плъзна поглед към рамото ми, където нямаше емблема на поделение. — Къде сте назначен в Ирак?

— Не съм назначен.

— Тогава защо…

— Турист съм. Може би ще ми кажете някой добър хотел.

Не е зле да има басейн и спортна зала. А най-много ще се зарадвам на добре зареден бар.

Той се разсмя.

— Ама че перко!

— Аз ли? Кой отива там за втори път? Моето е краткосрочна командировка — обясних аз. — Докато кацна и вече потеглям обратно.

— Ооо!

За момент имах чувството, че е готов да ме опердаши с яките си юмруци и да ми отмъкне униформата.

— Имам среща с клиент — казах аз.

Наистина прикритието ми беше такова, потвърждаваше го и фалшивата заповед в джоба ми. Доброто прикритие винаги се основава на факти и наистина имаше обвинен затворник, макар че засега не му бе назначен адвокат. Дори бях прегледал набързо досието му — човекът нямаше никакъв шанс.

— Какви ги е надробил? — попита Джаксън.

Моментът изглеждаше подходящ за проверка на прикритието и аз отговорих:

— Малтретиране на иракски пленник.

— Напоследък са много чувствителни на тая тема.

— Така си е.

— След онази история в „Абу Гариб“.

— Аха.

— Мене ако питате, тия там бяха банда смахнати идиоти. Какво са си мислили?

— Не са мислили. Действали са.

След малко той попита:

— Наистина ли го е направил?

— И с пръст не е пипнал затворника.

— Аха…

— Но си мисля, че седмината свидетели и строшената с приклад челюст малко ще ни затруднят в съда.

Той се разсмя.

— И на мен така ми се вижда.

С това знанията ми по случая се изчерпаха и аз смених темата.

— Е, как е там?

— Гадно.

Ако в зоната на военните действия срещнеш щастлив войник, трябва незабавно да го пратиш на психиатър.

— Но струва ли си?

Той ме разбра и отговори:

— Вече да.

— Защо вече!

— Знаете ли Тенисън? Алфред… английския поет. — После цитира откъс от стихотворение: — „Не питай, не се колебай. Победа или бой до край.“

— „Атаката на леката кавалерия“ — казах аз.

— Няма какво повече да се каже.

— Глупости.

Той се разсмя.

— Пълни глупости. — Извъртя се и ме погледна. — Преди месец изпратих две от моите момчета в ковчези, а не обичам да губя хора, по дяволите. — Мрачно сведе очи към бойните си обувки. — Сега просто трябва да си е струвало.

Погледнах към необятното синьо небе, към белите облаци под нас и зърнах в далечината реактивна следа, отправена в посоката, от която идвахме ние. Може би онзи дълъг сребрист самолет също бе пълен с войници, изкарали една година война и натоварени със спомени за дълги, тягостни дни, за ранени, осакатени или мъртви другари.

Изведнъж осъзнах, че Биан има право за едно — ние наистина можехме да провалим тази война — и тогава някои от пътниците в този самолет щяха да ме обявят за мъж на годината, а други да ме ненавиждат.

Старши сержант Джаксън затвори очи и след трийсет секунди захърка. Време беше за работа. Отворих куфарчето си, извадих дебел сноп документи, съсредоточих се и зачетох.

Спомних си старата армейска поговорка — всеки план трае до секундата, в която бъде приведен в изпълнение. Бях открил, че в общи линии наистина е така, но според мен трябва да имаш план, насоки за действие и ако наистина си се подготвил добре — действащи варианти за в случай на провал. Тук обаче разполагахме само с глупости и измислици.

Основна идея: залавяне на военнопленник. Подобни операции винаги са рисковани, тъй като лошите момчета неизменно се мотаят из своя квартал в компанията на други лоши момчета и трябва да бъдеш много бърз, иначе се оказваш военнопленник. Понякога ролите се разменят, но се смята за лош късмет да мислиш такива неща — а няма как да не ги мислиш.

За постигане на максимална секретност, вместо да разчитаме на професионалисти от Управлението или дори на военните, които можеха да проявят любопитство към Шон Дръмънд и Али бин Паша, с най-тежката част от мисията щяха да се заемат частни лица, наети от Филис.

Тези хора бяха работили и друг път за Управлението и имаха най-важната препоръка — все още бяха живи, за да изпълнят поредната задача. Както не пропускаха да напомнят, не бяха наемници, а американски патриоти, предимно бивши военни от специалните части на армията и флота, които продължаваха да служат на родината и между другото да печелят добри пари.

А защо не? Изкарват по сто-двеста хиляди на година, имат малко по-нормално началство, с което могат да спорят, а като им писне, просто си прибират парите и напускат. Нелош вариант за една бъдеща кариера на Дръмънд.

Погледнато откъм положителната страна, те са грижливо подбрани професионалисти с богат опит и не приемат работа, ако няма да я свършат.

А, да — тревожният въпрос за доверието ми към моята шефка. Не бях безнадежден параноик, но усещах още едно голямо предимство на частниците. Те отговарят единствено пред онзи, който подписва чека и не задава въпроси. Не че очаквах куршум в тила. Все пак обаче си струваше да имам едно наум.

Естествено, Филис никога не би ми причинила нещо подобно. Бяхме приятели. Нали така?

Както и да е, преди заминаването ми казаха кого да търся — някой си Ерик Файндър, мястото на срещата и дори паролите, които трябваше да си разменим. Страхотно, нали?

В куфарчето имаше карти и сателитни снимки на Фалуджа, където живееше Али бин Паша, няколко дебели папки с информация за града и Ахмад Фадил Назал ал Халайлах, йорданец по рождение с бойно име Заркауи, и неколцина негови съучастници. Между другото името на Али бин Паша го нямаше в списъка.

Според всеобщото убеждение Заркауи ръководеше свирепа групировка с неизвестна численост и неясен състав. Предполагаше се, че в нея има доверено ядро от фанатици, няколкостотин бойци и кандидати за самоубийствени атентати и вероятно няколко хиляди симпатизанти, които осигуряваха квартири, транспорт, снабдяване, събиране на сведения и други услуги.

Тия хора бяха смес от иракчани и чужденци; правеше впечатление, че местното сунитско население е предимно на тяхна, а не на наша страна. Всъщност местните смятаха Заркауи за нещо като Робин Худ, макар че взимаше пари от богатите, а на бедните не даваше нищо друго освен смърт. Напоследък обаче убиването на американци бе станало твърде трудно и рисковано, затова той се насочваше към безразборно изтребване на иракчани, което почваше да подкопава авторитета му.

Знаехме следното: неговата организация имаше разпокъсана клетъчна структура: малки групи с вертикална, а не хоризонтална връзка, тъй че лявата ръка да не знае какво върши дясната. Много от тези групи бяха заловени или поставени под наблюдение; досега обаче никой не бе успял да се добере до самия Заркауи, което повдигаше интересни въпроси.

За главата му даваха награда от двайсет и пет милиона долара. Това подсказваше, че Заркауи е много опитен, много страховит, много безмилостен, много голям късметлия или всичко това накуп.

Разбира се, не открих в справките нищо ново. Също като цялата мислеща американска общественост знаех за Заркауи и неговите зверски изцепки. Той обичаше да вижда по телевизията маскираната си физиономия и умееше да си вдига рейтинга, както казват нашите приятели, новинарите. Любимият му начин за привличане на внимание бе да прави любителски видеозаписи, на които собственоръчно обезглавява безпомощни пленници, които му създаваха сериозни проблеми със западната цивилизация. Ако случайно му попаднех в ръцете, очакваше ме славна, но много кратка артистична кариера.

Както и да е, след два часа четене и проучване си припомних, че предната — нощ съм спал само три часа. Протегнах се, прибрах документите, заключих куфарчето и след секунди заспах дълбоко.

Бих искал да кажа, че сънят ми е бил дълбок и изпълнен с приятни сънища, но когато се събудих, ето какво бях сънувал: коленичил съм върху черно килимче, до мен стоят три високи фигури с черни качулки, устата ми е покрита с лепенка, нечии ръце дръпват главата ми назад и виждам как пред гърлото ми увисва широко острие, идва по-близо… още по-близо… и…