Шърли Бъзби
Сърце за продан (9)

Девета глава

Ако Морган можеше да зърне отнякъде Мелинда три часа по-късно, той със сигурност би отхвърлил всякаква мисъл за брак с нея. В прегръдките на Гейлорд Истън тя едва осъзнаваше въздействието, което упражняваше върху младия мъж. В действителност съзнанието й самодоволно бе ангажирано със събитията от вечерта.

Гейлорд Истън бе красиво момче с пламенни кафяви очи. Погледът му често предизвикваше съперничество между младите жени в околността. Бе най-малкият син на достатъчно богат плантатор и винаги бе глезен от родителите, си, които не му отказваха нищо. Но този път баща му бе заявил непреклонно, че Гейлррд трябва да се замисли за бъдещето си. Бе склонен да му предостави месечна издръжка, за да не се чувства лишен от нищо, но при условие че Гейлорд престане да тича нагоре-надолу и се захване за работа. Считаше, че е крайно време синът му да се заеме сериозно с малкото имение, което бе получил при пълнолетието си. Наистина ли Гейлорд вярваше, че баща му ще търпи да не върши нищо цял живот? Гейлорд трябваше да научи какво означава един ден, изпълнен с истински труд. Без ставане по обяд, без конни състезания, без гуляи. Търсенето на лесни удоволствия бе свършило.

Гейлорд изслуша тази реч с ужас. Само от мисълта за работа му се повдигаше, независимо че тежкият труд се състоеше в надзираване на дузината роби, които станаха негова собственост заедно с имението. Той веднага се впусна в трескаво издирване на някакъв начин, чрез който да напълни джобовете си. И красивите му тъмни очи се спряха на Мелинда Маршъл по неизброими причини. Той отдавна й се възхищаваше, а перспективата за една тлъста зестра издигаше още повече младото момиче в очите му.

Гейлорд бе започнал пресметливото си ухажване преди няколко месеца. Но след известно време допусна грешката да се влюби лудо в Мелинда. До завръщането на Морган Слейд Гейлорд бе убеден, че е покорил капризното сърце на младото момиче. Но появата на Морган нанесе жесток удар на всичките му надежди. През последните седмици той трябваше да овладява нетърпението и раздразнението си, наблюдавайки как обектът на неговата любов се прекланя послушно пред заръките на родителите си, а сърцето му се изпълваше с ярост и ревност.

Ако Гейлорд не се бе увлякъл по Мелинда, той би се задоволил с избора на всяка друга наследница. Единственият проблем бе да реши точно коя да бъде, но Мелинда — тя бе омагьосала. Яростта не го заслепяваше до такава степен, че да не разбира положението — родителите на младата девойка желаеха да я омъжат за Морган Слейд, който бе много по-богат от него. А и Гейлорд имаше репутацията на сприхав и невъздържан младеж, така че повечето родители гледаха на възможната му кандидатура с недоверие. Естествено никой не знаеше, че отношенията, които Гейлорд и Мелинда поддържаха, са нарушили границите на допустимото. Тази среднощна среща не бе първата. А когато се виждаха нощем, Гейлорд не се задоволяваше с целувки, нито дори с погалване на нежната закръглена шия на възлюбената си. Приемаше нейното съгласие при тези интимни занимания за положителен знак. Но ако Мелинда приемаше ласките му, то всеки път, когато той предлагаше да отиде и да помоли баща й за ръката й, тя се двоумеше.

Нещастието на младия Истън се състоеше в това, че Мелинда само изпробваше над него властта си над мъжките сърца. И въпреки че отначало тези тайни срещи я възбуждаха, след появяването на Морган пламенните любовни обяснения на Гейлорд бяха започнали да я дразнят.

— Мелинда, не чу и дума от това, което ти казах — промърмори с упрек Гейлорд.

— Напротив, чух те — тихо отговори тя, — но какво променят думите? Господин Слейд утре ще се срещне с баща ми. И ако поиска ръката ми, аз не смятам да откажа.

— Само се чуй, Мелинда! — отчаяно възкликна Гейлорд.

Бяха се скрили в розовата градина зад ъгъла на къщата на семейство Маршъл и гласът на Гейлорд отекна в спокойния нощен въздух.

— Тихо, моля те! — прошепна Мелинда. — Някой може да ни чуе!

Гейлорд хвърли поглед към величествената бяла къща, чиито огромни подпорни колони се открояваха на лунната светлина. Никакъв звук не нарушаваше тишината. Той зашепна дрезгаво.

— Не можеш да се омъжиш за него. Разреши ми първо аз да поговоря с баща ти.

Мелинда вдигна към него очите си, изпълнени с упрек.

— Значи искаш да бъда нещастна?

— Не, разбира се — възрази той.

— Можеш ли да ме заведеш в Париж? Имаш ли възможност да ми осигуриш такава красива къща като Боньор?

— Засега не, но…

— Или искаш да ме затвориш в тази отвратителна барака? На педята земя, която притежаваш?

Гейлорд се смути и извърна очи. Той не си бе представял, че ще живеят там. Мислеше, че с парите на господин Маршъл те ще си купят много по-изискана къща, но все пак не можеше да сподели с нея помислите си.

— Не, но… — започна той.

— А с господин Слейд аз ще пътувам, ще имам купища красиви тоалети. Ще разполагам с всичко, което си пожелая. Ще имам също и бебета… и най-прекрасната къща в страната. Можеш ли да ми предложиш тези неща?

— Не, но…

— Тогава как можеш да твърдиш, че ме обичаш и че искаш да ме направиш щастлива?

— Мелинда, аз те обичам. И вярвах, че и ти ме обичаш. Как могат тези пошли материални облаги да компенсират нашата раздяла?

Мелинда въздъхна.

— Не зная, Гейлорд… Знам единствено, че родителите ми искат да се омъжа за господин Слейд и че той може да ми даде всичко, което ще ме направи щастлива. Разбира се, ти ще ми липсваш и когато нощем си спомням твоите целувки, ще плача… Но по-добре ще бъде, ако се омъжа за господин Слейд.

— Мелинда — изрева той, — ти изобщо ли не разбираш, че те обичам?

— Добре. Ако ме обичаш, ще искаш аз да съм щастлива, нали? Следователно трябва да си доволен, когато се омъжа за господин Слейд. Не мога да понасям бедността.

Гейлор бе сразен от доводите й. Проследи с поглед, в който се смесваха любов, тъга и ярост, как тя се отдалечава. Обърна се. Сърцето му бе сломено и той се замисли за тази шега на съдбата. Жената, която обичаше, искаше да се омъжи за друг заради неговото богатство. Нали самият той бе започнал да я ухажва заради парите на баща й? Всичко на този свят се връщаше. Мелинда не му остави дори утехата, че е против този брак. Тя съвсем ясно му даде да разбере, че подобна възможност направо я очарова.

Момичето съвсем не беше толкова пресметливо, колкото изглеждаше след този разговор. За сметка на това Морган бе направил верен извод — тя нямаше и капка мозък. Ума й си бе останал на нивото на десетгодишно разлигавено дете и се стремеше единствено към собствените си удоволствия. В нея нямаше лицемерие. Гейлорд й харесваше и на драго сърце би се омъжила за него — ако бе богат. Но Мелинда изключително държеше на удобствата си. И ако в началото бе привлечена от тъмните очи на Гейлорд, то сега я съблазняваше не по-малко синия поглед на Морган. Тя си легна и заспа с чиста съвест, без изобщо да съзнава каква рана бе нанесла на честолюбието и сърцето на влюбения в нея младеж. Сънищата й бяха изпълнени с привлекателния образ на Морган.

На следващата сутрин за нейно огромно задоволство господин Слейд посети баща й. А след обяда Мелинда прие предложението на Морган в същата градина, където разби всички надежди на Гейлорд. Изглеждаше прелестна, осветена от златистата слънчева светлина. Украсената с дантела синя рокля подчертаваше изваяните черти на лицето й. При мисълта колко приятен може да бъде животът с това послушно и непретенциозно дете, Морган се усмихна. И прогони от съзнанието си другата мисъл, която го навестяваше — че подобно съжителство може да бъде и изключително скучно.

Двете семейства сияеха от щастие. Годежът бе отпразнуван в тесен кръг още същата вечер. Определиха сватбата за началото на август. Морган с очевидно равнодушие слушаше разговора, който се въртеше единствено около подробностите за церемонията. Едва сдържаше прозявките си и след вечеря помоли сътрапезниците си да го извинят и излезе.

Бавно обиколи бялата тераса на къщата. Погледът му се рееше над добре поддържаните градини на семейство Маршъл, но умът му блуждаеше далеч и той не забелязваше мързеливото очарование на нощта. Внезапно изпита остра носталгия по безкрайните прерии на Тексас, брулени от ветровете. Взря се в кръглата луна. „Светлината на команчите — помисли той със съжаление. — Защо ли винаги копнея да съм някъде другаде!“

С времето болката от смъртта на Филип бе позатихнала. Но презрението на Морган към жените, които вечно просеха внимание, не бе намаляло. Докосна леко с пръсти малкото златно кръстче, което от толкова години висеше на верижката на часовника му. То непрекъснато му напомняше, че жените са продажни. И за първи път от толкова време той си спомни за проститутката, която бе обладал през нощта при губернатора на Ню Орлиънс. Дали тя бе все така съблазнителна? Или времето и начинът на живот, който бе принудена да води, бяха опустошили красотата й? Тази мисъл го разстрои — споменът за изпитаните усещания, когато тя бе в прегръдките му, бе прекалено жив. Несъмнено това се дължене на тайнствеността на непознатата. Ореолът на загадъчност около нея човъркаше любопитството му. Той не виждаше друга причина. Несъмнено би се освободил от натрапчивия спомен, ако някога разкриеше тайната й. Впрочем, кой знае? Би могъл да направи от нея почтена жена. Защо не? Тя бе дошла при него непокътната — не можеше да храни съмнения относно нейната невинност. Бе млада, прекалено млада, и той би могъл да я оформи според желанията си. Морган горчиво се усмихна. Да, точно това трябваше да направи — да се ожени за девствена проститутка и да я заведе в Начес.

Разсъжденията му бяха прекъснати от буйния смях в стаята. Той дръпна за последен път от пурата си и се накани да влезе в къщата, но изведнъж се спря. Небрежно облегнат на една колона, стоеше по-малкият му брат и го наблюдаваше.

— Доста време те гледам — каза Доминик. — Проклет да съм, ако изглеждаш като човек, който не може да си намери място от щастие. Повече приличаш на осъден на смърт.

Морган се усмихна.

— Не си ли прекалил с анализите?

— Не. Независимо от продължителните ти отсъствия, аз те познавам. И отлично виждам, че настроението ти в този момент далеч не е блестящо… И се чудя защо?

Доминик бе двадесет и три годишен. Лицето му не бе красиво, но сивите очи и вечно присмехулната усмивка го одухотворяваха. Той бавно тръгна към брат си и застана до него.

— Нещото, което ме интересува най-много, е: защо от всички красавици в околността ти се спря на тази тъпа гъска?

Очите на Морган весело светнаха и той спокойно отговори.

— Преди всичко, защото тя няма да има никакви изисквания към мен. Ще й правя по едно дете през две-три години. Ще й купувам тоалети, ще я водя в Париж от време на време и тя ще бъде напълно удовлетворена.

Доминик смръщи вежди. Изражението на лицето на Морган, както и интонацията на гласа му, го притесняваха. Той впери поглед във върховете на идеално лъснатите си обувки и каза неуверено.

— Чуй ме, Морган, колебая се малко дали имам право да ти задам този въпрос, но… Сигурен ли си, че не правиш някоя глупост?

Морган уморено вдигна рамене.

— Един Бог знае! Но се изморих да бродя като евреите из пустинята. Бракът е някакъв начин да прекратя безцелното си живуркане.

Доминик замълча за миг, после промърмори нерешително.

— Знаеш ли, че преди твоето появяване Гейлорд Истън пламенно ухажваше Мелинда?

Морган го погледна под око. Извади от джоба си друга пура, отдели доста време да я запали и попита равнодушно.

— Най-малкият син на Лойд Истън ли?

Ъхъ. Точно той. Според клюките, които се носят в града, Гейлорд искал да се ожени за богата жена и хвърлил око на Мелинда. Някои дори твърдят, че тя с удоволствие посрещала задявките му.

— Какво искаш да ми кажеш, Дом? — попита с безразличие Морган.

— Аз ли? Разбира се, нищо! Просто мислех, че това сведение може да те заинтересува… Въпреки всичко Гейлорд няма какво да ти направи. Той не се ползва с добро име, но се обзалагам, че няма да преживее лесно годежа на Мелинда.

Доминик се върна в къщата, като остави брат си замислен. Морган не бе ревнив по природа и не би обърнал внимание на някакво старо увлечение. Но явно Доминик бе сметнал за необходимо да го предупреди. А той не надаваше ухо за клюките. Така че Морган бе принуден да обърне внимание на думите му. Дали Мелинда не бе влюбена в Истън, а родителите й я принуждаваха да сключи по-изгоден брак?

В дните преди официалното обявяване на годежа Морган неколкократно се опита да открие отговора на този въпрос. Но на всички негови намеци Мелинда отвръщаше неизменно с пленителна усмивка и сменяше темата на разговора. Тя настояваше да я заведе в Париж, когато „тази ужасна война“ свърши. Морган започваше да се чуди дали наистина бракът е разрешението, което ще прекрати мъките му.

Предположенията на Доминик се оказаха правилни. Гейлорд разказваше на всеки, който му обърнеше внимание и пожелаваше да го изслуша, че Морган е завладял сърцето на Мелинда по нечестен начин. И ако неголямата част от слушателите му го подканваха да остави тази тема, то имаше и такива, които подклаждаха настървението му. Морган се разкъсваше между желанието да приеме нещата откъм смешната им страна и изкушението да даде на буйния младеж урока, който си просеше. Напрежението достигна връхната си точка два дни преди големия прием в чест на годениците.

Морган искаше да се измъкне от отегчителните приготовления за празненството и се скри в една страноприемница, сгушена зад малкото възвишение в покрайнините на града. Мястото не бе особено изискано, но Морган харесваше непретенциозната обстановка и добрата кухня.

Страноприемницата се намираше на края на пътя до Начес и бе посещавана от многобройните пътници. В нея винаги цареше трескаво оживление. Голямата зала с масивни греди, тесни прозорци и миризма на бира и печено месо напомняше атмосферата на английските или френските кабарета. Морган забеляза няколко души от града, но повечето клиенти му бяха непознати. Той се настани на една по-усамотена маса и се зае да поразгледа посетителите. Поръча си бърбън, запали пура и се огледа. Набитото му око се плъзгаше по пътниците, търговците и младите нехранимайковци, които предпочитаха дружеската атмосфера на страноприемницата пред изискаността на първокласните заведения в града.

Тъкмо отпиваше уискито си, когато в помещението нахълта Гейлорд, придружен от двама младежи. Несигурната му походка ясно показваеше, че е доста пиян.

Морган изруга през зъби. Гейлорд определено бе последният човек, когото би искал да срещне тази вечер. Досега Морган бе успял да избегне спречкването, но ако се съдеше по състоянието на Гейлорд, сблъсъкът бе неминуем, стига младият самохвалко да забележеше присъствието му.

Отначало Гейлорд не го видя — над залата се стелеше димна завеса. Той седна на маса в дъното на салона, с гръб към Морган, който за миг сметна, че ще остане незабелязан. А и Гейлорд изглеждаше особено зает да дави мъката си в алкохол и поглъщаше чаша след чаша.

За нещастие един от двамата му другари видя Морган. Той се приведе към Гейлорд и прошепна нещо в ухото му. Истън рязко се извърна и скочи на крака.

Морган бързо прецени положението и стигна до извода, че е най-разумно да приеме предизвикателството, за да избегне проливането на кръв. В качеството си на обиден той трябваше да избира оръжието, времето и мястото на дуела. И ако късметът не му изневереше, можеше да превърне трагедията в комедия.

Гейлорд се приближаваше към него, като залиташе. Постави ръце на плота на масата и извика.

— Нищожество! Негодник! — езикът му едва се обръщаше в устата.

Морган спокойно отпи от питието си. Не откъсваше нагледа си от налятото с кръв лице на противника си и отговори съвсем равнодушно.

— Я виж! И защо?

Гейлорд се обърка и запелтечи.

— Ами… защо… защото…

Той бе пиян-залян, в мислите му цареше истински хаос, но бе твърдо убеден, че сериозно е обидил съперника си. Защо тогава той не реагираше? Предположи, че не се е изразил достатъчно ясно и измърмори несвързан о.

— Вие ми… отнехте сърцето на… дамата, която обичам… Вие сте най-големият подлец!

Морган въздъхна. Какво да прави с това глупаво момче? Не считаше достойнството си за засегнато, но не можеше да остави някакъв пияница да крещи името на Мелинда на обществено място.

— Ако аз съм нищожество и негодник, вие какъв сте? Вие? Безмозъчен самохвалко или просто нещастен идиот?

Отговорът бе груб и произведе желания ефект. Гейлорд залитна, сякаш бе получил плесница, и почервеня.

— Няма да позволя да ме обиждате. Изпратете ми секундантите си.

Морган се облегна на стола, изтръска пепелта от пурата си и небрежно отговори.

— О, не мисля, че секундантите могат да уредят въпроса.

— По дяволите, не! — кресна Гейлорд.

— Тогава мога ли да ви предложа нещо?

Гейлорд кимна утвърдително.

— В качеството си на обиден имам право да избера оръжието, времето и мястото… Защо не тук и сега?

— Тук? В страноприемницата? — изумен попита Гейлорд.

— Може би не точно в салона — отговори Морган и очите му подигравателно блеснаха. — Градината отстрани ще свърши отлична работа. Какво мислите?

— Съгласен съм. Изберете вашето оръжие — каза Гейлорд, който започваше да изтрезнява пред опасността на един предстоящ дуел.

— Юмруци — тихо заяви Морган.

— Юмруци? — невярващо повтори Гейлорд. — Ама какъв сте вие? Простак! Един джентълмен не се бие с юмруци.

— Вие твърдите, че аз не съм джентълмен.

Гейлорд преглътна, като проклинаше количеството уиски, благодарение на което бе се оплел в такова неудобно положение. Не можеше да отстъпи. Пое си дълбоко дъх и направи опит да се изрепчи.

— Отлично! Не мога да очаквам друго от човек като вас.

Морган бе изключително търпелив и до известна степен изпитваше съжаление към отблъснатия влюбен младеж. Едно разбито сърце не се утешава лесно, но той вече започваше да се дразни и затова предупреди противника си.

— Още една дума и ще бъда принуден да ви убия вместо да ви дам урока, който заслужавате.

Изглежда Гейлорд не смяташе да задълбочава караницата. След няколко минути двамата мъже излязоха, последвани от приятелите на Гейлорд. Навън бе тъмно, но прозорците на страноприемницата достатъчно осветяваха избраното място. Един от младежите се приближи към Морган.

Ако желаете, мога да стана ваш секундант, господине — каза той учтиво. — Името ми е Бланшар, Евън Бланшар.

Много мило от ваша страна — отвърна Морган. — И сега, след като и тази дребна подробност е спазена, можем да започваме.

Гейлорд притеснено подръпна вратовръзката си и попита.

— Какво по-точно предлагате?

Морган бързо огледа терена — мястото бе равно и нямаше предмети, които да им пречат.

— Ето какво — ще се бием с юмруци тук — обясни той. — Бланшар и другият ви приятел ще ни бъдат свидетели и секунданти. Първият, който пусне кръв на противника си, ще се счита за удовлетворен. Това достатъчно ли е?

Гейлорд мълчаливо потвърди. Изумлението му преминаваше и той вече си възвръщаше самоувереността.

— Известно е колко съм ловък в ръцете — каза той с нотка на превъзходство. — А вие сте поне десет години по-възрастен, господине. Наистина ли държите на физическа разправа от този вид?

Морган сдържа подигравателния си смях и отговори, без да помръдва.

— Мисля, че ще се справя. Не се тревожете за мен. — Ако този млад идиот считаше, че той е твърде стар — на тридесет и три години! — то бързо щеше да проумее грешката си. Последните години бе водил живот, изпълнен с опасности и не му липсваха нито опит, нито упражнения.

Двамата противници си приличаха. Морган бе малко по-висок, но Гейлорд бе по-широкоплещест. Напрегнато мълчание съпровождаше приготовленията им. Морган спокойно свали сакото и часовника си, на който все така висеше малкото златно кръстче. Той подаде предметите на Бланшар и започна грижливо да развръзва стегнатата си вратовръзка.

Жестовете на Морган бяха сигурни и премерени, докато Гейлорд извършваше същите движения припряно и рязко. Гневът му нарастваше и когато бяха готови да започнат борбата, той преля. Гейлорд се изпъчи срещу врага си и заяви заплашително.

— Няма да се ожените за Мелинда. Тя ми даде сърцето си и вие няма да ми го отнемете.

Морган се подразни. Изкушението да отговори, че може да си задържи Мелинда, бе прекалено силно. Ако отначало Морган бе изпитвал и най-малкото желание да се ожени за младото момиче, то бръщолевенията, глупостите и лекомислията, родени от безмозъчната й глава, го бяха изтрили. Само че бе почтен човек и не можеше да върне назад думите си. Но горчиво се разкайваше за своето предложение.

— Позволете ми да ви припомня, че младата дама, чието име произнасяте под път и над път, прие предложението ми и ще се омъжи за мен — студено отбеляза той.

Гейлорд скръцна със зъби.

— Но тя няма да се омъжи за вас — повтори той. — Можете да смятате, че засега сте победител. Но ще видите кой в крайна сметка ще стане неин съпруг.

Морган вдигна рамене.

— Ако свършихте речта си, може би ще благоволите да започнем — предложи той.

— О да, за Бога, да!

Борбата бе неравна още от началото. Силите на Гейлорд се удесеторяваха от справедливия според него гняв. Но и така той нямаше шанс срещу съперник със стоманени мускули и светкавични рефлекси. Юмруците на Морган бяха като боздугани и въпреки че младежът успя да улучи странично лицето му, противникът му сложи край на необикновения дуел с прав удар в челюстта. Гейлорд загуби равновесие и зари нос в прахта. По брадата му се стичаше кръв.

— Мисля, че съм виновен за първата капка кръв — констатира сухо Морган.

Погледът на Гейлорд бе убийствен.

— Въпреки това вие няма да се ожените за Мелинда — промълви той. — Ще направя всичко, за да ви спра.

Морган се усмихна със съжаление. Чудеше се дали някога и той е бил толкова млад, толкова страстен. После чертите му се вкамениха. Да! Той също бе познал тази сляпа любов — до деня, когато една невярна жена разби сърцето му. Морган облече сакото си, което възхитеният Бланшар почтително му подаде.

— В такъв случай ще бъда нащрек — отговори той, без да се притегни.

Гейлорд се надигна, избърса стичащата се от устата му кръв и го погледна с омраза.

— Мислите, че само си приказвам — изсъска той, — но ще ви попреча. Ще намеря някакъв начин, ще видите!