Шърли Бъзби
Сърце за продан (20)

Двадесета глава

Когато разбра, че Морган се е върнал от Батон Руж, Леони изпита странно чувство на радост, която потисна незабавно, припомняйки си, че този човек е нейният най-заклет враг.

Дори когато видя Морган да държи Джъстин на ръце, Леони не се успокои. Гърлото й бе стегнато и тя едва успя да произнесе.

— Господине, добър… ден… После се съвзе и продължи. — Мърси ми съобщи, че сте се върнал. Надявам се, че пътуването е било приятно.

Морган се изненада, когато усети как при вида й сърцето му започна да бие по-бързо. Той не бе очаквал такава реакция от самия себе си.

Морган заспа късно. Радостта на Джъстин му попречи да си легне навреме и го развълнува. Когато детето научи за завръщането му, то се втурна в спалнята на Морган с убеждението, че ще бъде посрещнато сърдечно. Започна да скача върху широкото легло с такъв ентусиазъм, че Морган сдържа недоволството, което бе на устата му. Джъстин го прегърна силно и призна с обезоръжаваща искреност.

— Ох, татко, колко ми липсвахте!

Вълна от нежност заля Морган — толкова могъща, че той се изуми. В този момент престана да се съпротивлява, да си търси оправдания, за да запази дистанцията между тях.

Морган бе объркан. Съзнаваше, че е повлечен по нанадолните, от което се страхуваше. Бе на ръба да се влюби в тази изключителна дребничка жена.

— Не — отговори той, — пътуването изобщо не бе приятно. А би могло да бъде, ако вие бяхте дошли с мен — вие и нашият син.

Леони стъписано го изгледа. Преглътна нервно и побърза да каже.

— Джъстин всеки ден очакваше с нетърпение завръщането ви. Липсвахте му много.

— Наистина, татко — потвърди Джъстин, като увисна на врата на Морган.

Морган се усмихна на детето.

— Ти също ми липсваше — каза той. — А на вас, скъпа, тежеше ли ви отсъствието ми?

Леони отвори уста да отговори рязко и отрицателно, но не посмя. Под въпросителния поглед на Джъстин тя промърмори с леко дрезгав глас.

— Да.

Морган се възползва от предимството, което му даваше присъствието на детето, и подметна с подигравателна усмивка.

— Аз наистина се отегчавах без вас, скъпа. Не престанах да мисля и за двамата.

По очите на Леони ясно личеше, че тя не вярва и на една негова дума, но изглежда това също я смущаваше. Морган бе доволен от резултата и спря да я обърква.

— Джъстин и аз решихме да се разходим с новата карета, която е пристигнала, докато ме нямаше — каза той. — Ще ни доставите радост, ако и вие дойдете с нас. Дори помолих Мами да ни приготви лека закуска.

Леони отново отвори уста, за да откаже, но — както бе предвидил Морган — Джъстин отново наля масло в огъня.

— О, да! Мамо! Елате с нас… Кажете „да“! — замоли се той.

Какво можеше да направи Леони?

— Разбира се, синчето ми — отговори тя, като хвърли яростен поглед на Морган. — Разбира се, че ще дойда с вас.

Джъстин избухна в щастлив смях и пусна Морган.

— Ще кажа на Ейбрахъм да изкара каретата.

— Добре, дечко, тръгвай — позволи Морган. — Ние ще вървим след теб.

— Вие ли измислихте тази разходка? — попита Леони, веднага след като Джъстин изчезна.

— Естествено, скъпа — отговори Морган с ангелско изражение. — Не е ли нормално, че изпитвам необходимост след толкова дълго отсъствие да прекарам деня със семейството си?

— Видяхте ли Доминик тази нощ? — внезапно зададе въпроса си Леони. — Той каза ли ви, че съм ходила да говоря със съдията?

— Да, видях го. Значи вие сте знаела, че той прекарва нощите в къщата.

Леони вдигна рамене.

— Разбира се. Не съм глупачка. Но вие не ми отговорихте. Каза ли ви той, че съм била при съдията?

— Да, каза ми.

— И не се ли сърдите?

— Не се сърдя. По-точно — вбесен съм.

Леони се стресна от огромната разлика между съдържанието на думите му и тона, с които бяха изречени. Зачака обяснението му. Мълчанието на Морган я обърка още повече. Тя свенливо отбеляза.

— Не изглеждате вбесен.

Морган се усмихна и тя потръпна, когато почувства натежалия му поглед върху себе си. Искриците в сините му очи я разтревожиха. Извърна глава. Какво ли замисляше той?… Защо бе толкова… привлекателен? Изключително привлекателен, в действителност!

— Каква игра започвате? Какво се надявате да спечелите?

Лицето на Морган помръкна.

— Тези въпроси би трябвало да зададете на самата себе си — възрази той и стисна зъби. — Предупреждавам ви също да не се опитвате да хитрувате с мен!

Той едва бе произнесъл тези думи, когато майордомът отвори двойната врата на големия вестибюл, откъдето изскочи Джъстин. Очите му блестяха от щастие.

— Ето ви най-сетне — викна той. — Побързайте! Ейбрахъм казва, че конете са нетърпеливи и че не бива…

— Ейбръхам… или Джъстин? — попита Морган, като се смееше.

В първия миг Джъстин се слиса, но после лицето му се озари от широка усмивка.

— Исках да ви накарам да побързате — оправда се той.

След минути и тримата бяха настанени удобно в каретата. Джъстин седеше между Леони и Морган и дърдореше оживено, без прекъсване. Когато потокът въпроси и възклицания намаля, Леони бе възвърнала равновесието си и можа да се присъедини към разговора на двамата, като че ли съзнанието й не бе обременено с никакви грижи.

И все пак не можеше да се отърси от една мисъл — какво точно подготвя той?

Морган управляваше майсторски впряга. Бе в такова добро настроение, че взе Джъстин на коленете си и му даде да подържи юздите. Когато Морган сметна, че започват да криволичат повече, отколкото тяхната безопасност го изискваше, и реши да поеме юздите, детето не пожела да ги пусне.

— Скоро ще имаш собствен впряг, сине — каза Морган. — Но докато пораснеш, ще управляваш само когато ти разреша.

Заинатеното изражение на Джъстин напомни на Морган за майка му. Детето отвори уста, за да протестира, но Леони отвлече вниманието му.

— Виж, Джъстин! — възкликна тя. — Там има лисица!

Джъстин веднага забрави основанията си за протест и с любопитство проследи малката рижа лисица, която се шмугна в храсталака.

Леони се отпускаше все повече и повече, започваше да се усмихва и да изпитва удоволствие от разходката.

— На някое специално място ли отиваме? — попита тя.

— Имам нещо предвид — отговори нехайно Морган. Но първо ще обиколим Боньор. За щастие още е рано и горещината е поносима.

Той ги разведе из плантацията и Леони изслуша обясненията му с интерес. Въпреки че продължаваше да изпитва недоверие към Морган. Леони трябваше да признае, че той полага особени грижи да й се хареса.

— А сега къде отиваме? — поинтересува се тя, когато видя, че вместо да поеме обратния път към конюшните, Морган насочва каретата по тесен път, който се виеше покрай реката.

— Още не сме закусили. Знам едно много приятно местенце, където можем да похапнем. Сигурен съм, че и вие го знаете…

Разбира се Леони се досети. Спомени, които би искала да заличи, заляха съзнанието й, но прие ръката на Морган, протегната да й помогне при слизането от каретата.

Водопадът весело бълбукаше и огромният явор хвърляше сянката си върху тревния килим — също както в деня, когато се бяха любили. Леони почервеня от срам и прониза с поглед Морган, докато той разстилаше едно одеяло и поставяше върху него кошницата с провизиите.

Джъстин бе възхитен и се зае старателно да изследва околностите, без да се интересува от възрастните.

Известно време Леони остана близо до каретата. Морган се изтегна удобно под дървото с ръце под главата и я повика.

— Елате де! Джъстин е тук, така че не рискувате нищо. Впрочем, в момента съм гладен и макар че сте изключително съблазнителна жена, предпочитам да се нахраня пред другите наслади.

Леони приседна на одеялото, колкото бе възможно по-далеч от Морган, който тихо се разсмя.

Когато изядоха закуската, приготвена от Мами, Леони бе прекалено замаяна, за да започва спор. Изтегната като котка в края на одеялото, тя полагаше усилия да остане будна.

Джъстин лежеше пред Морган и вече бе потънал в сън… Морган наблюдаваше Леони, после протегна ръка и я придърпа към себе си.

— Спете, Леони — прошепна той успокоително. — Аз също имам намерение да дремна. Джъстин вече се унесе…

Леони постави главата си на гърдите на своя съпруг и се отпусна. Топлината, обилната закуска, монотонното жужене на насекомите — всичко я унасяше. Не изпитваше неприятно чувство при мисълта да си почива следобед, притисната до мъжа, който презираше толкова силно.

Два часа по-късно Леони отвори първа очи. Внимателно се освободи от прегръдката на Морган, за да не го събуди и коленичи до него.

Погледът й първо потърси спящия Джъстин, после се спря върху Морган. Обзе я някаква необичайна нежност. Чертите му бяха спокойни от съня, горчивата бръчка на челото се бе изличила, както и саркастичният израз, който вкаменяваше лицето му.

Леони спонтанно посегна и проследи с пръсти очертанията на устните му, дланта й лекичко погали бузата му.

Джъстин се размърда. Леони се приближи към него.

— Ш-шт! — прошепна тя. — Остави баща ти да си почине, върна се късно през нощта… Искаш ли да отидем до езерото?

Това беше в момента най-голямото желание на Джъстин. Отдалечиха се безшумно, за да не смутят съня на Морган. Свалиха обувките си, но докато Джъстин блажено цапаше, Леони си позволи само да потопи пръсти в прохладната вода.

Слънцето приличаше и тя с копнеж си представи как голото й тяло се гмурка в дълбините на езерото. Присъствието на Морган обаче я смущаваше. Но не задържа Джъстин. Позволи му да се съблече и той зацамбурка весело в плитките бистри води.

Щастливият смях на малкото момче събуди Морган.

Той премига, после забеляза Джъстин и Леони. По устните му се плъзна лека усмивка. Морган не можеше да откъсне възторжени очи от гледката, която представляваха майката и детето.

Погледна лицето и на Леони и от израза й Морган се досети, че при други обстоятелства тя не би се двоумила да се съблече и да сподели лудориите на сина си. Зърна босите й крака и се изкуши за миг да се присъедини към тях.

После се отказа от тази идея и се облегна на дървото. Задъвка стръкче трева и със свито сърце си спомни, че никога не е виждал собствения си син да играе толкова непринудено и безгрижно. Стефани никога не би му позволила. Но Леони не бе негова съпруга и Джъстин не бе негов син… Така че сравнението бе неуместно.

Известно време Морган мързеливо се чудеше как ли ще реагира Леони на плана му за останалата част от деня. Той не си служеше безогледно с Джъстин, за да й налага решенията си, но се възползваше от очевидната любов на Леони към сина й. Тя никога не би приела да отиде на разходка сама с него.

Планът постепенно се зараждаше в ума му. Идеята му хрумна, след като прочете една бележка от майка си, която го предупреждаваше, че на следващата вечер са поканени на прием в чест на Арон Бър.

Какво, по дяволите, щеше да прави бившият вицепрезидент в Начес? И защо майка му си въобразяваше, че Леони и Морган ще искат да присъстват на този бал?

Морган скъса бележката. Беше раздразнен. Арон Бър бе последната му грижа. Леони и Джъстин изцяло изпълваха ума му. Когато отиде да поздрави майка си, Морган смяташе да поговори с нея за тях, но Ноел гр изпревари.

— Никога не съм осъждала жена ти — започна тя. — Впрочем, дори не съм си позволила и да правя преценки, но ако не си установил, че Леони има само три рокли, считам за свое задължение да ти обърна внимание. Намекнах на Леони, че след като е твоя съпруга, не трябва да изпитва неудобство и трябва да си поръча няколко нови тоалета. Уверявам те, че нито една от думите ми не можеше да я засегне. Нали ми вярваш?

Морган започна да я успокоява.

— Знам колко сте внимателна, мамо. И така, нейният отказ ви попречи и вие се отказахте от идеята си?

— Не. Помолих Мърси да ми даде мерките на Леони и поръчах на госпожа Добсън пълен летен гардероб… Също за Ивет и за малкия.

— Ясно. И сега аз трябва да доведа идеята ви докрай…

— Ами, виждаш ли… Повечето от роклите вече са готови за проба…

— И вие искате аз да я заведа при модистката?

— Да, Морган, ако можеш да се намесиш…

— Добре — въздъхна Морган. — Още не знам как ще го постигна, но тя ще посети госпожа Добсън. Кога?

— В три часа, ако успееш да го уредиш.

— Разбрахме се — в три.

Докато разговаряше с майка си, нещата му се струваха прости, но сега не бе толкова самоуверен. Погледна часовника си, на чиято верижка все така висеше златното златно кръстче ни забеляза, че почти не му остава време до определения за проба час. Бе убеден, че тя ще протестира, но може би… благодарение присъствието на Джъстин…

Морган стана и се приближи толкова безшумно, че Леони не чу стъпките му. Прегърна я през кръста и целуна шията й.

Лерни подскочи, вбесена, че сърцето й предателски се разби. Морган прошепна в ухото й.

— М-мм! Следващия път, когато дойдем тук, ще оставим Джъстин у дома…

Леони за миг онемя. Една част от съществото й копнееше да отстъпи, но друга отхвърляше подобна мисъл, като обвиняваше Морган, че си играе с чувствата й.

— Не мога да оценя подобна забележка — каза тя най-после — Ако си въобразявате, че това, което се случи тук, ще се повтори — жестоко се лъжете!

— Така ли?

Хвана ръката й и я принуди да се обърне към него. Тя го погледна решително. Срещна развеселените му, дръзки очи и това съвсем не й хареса.

— Да, точно така — потвърди тя. — Ние се договорихме, че нашият брак няма да бъде истински. И това споразумение е подкрепено с вашия подпис… Ако употребите сила, ще потърся съдействието на правосъдието и за това!

— Хайде де! Вие наистина споменахте такова нещо. Трябва да ми покажете това споразумение тези дни… настоявам. Страхувам се, че слабата ми памет отново ми изневерява.

— Късата памет е много удобно извинение, господине! И често прибягвате до нея.

— Нали?

— Подигравайте се, но няма да ви е толкова весело, когато съдията Денджърмонд ви задължи да възстановите зестрата ми.

— Е, значи й за двамата не остава друго, освен да изчакаме…

Леони щеше да продължи, но Джъстин излезе в този момент от водата. Тя се зае да го подсуши и да го облече. Разговорът спря дотук.

Качиха се в каретата. Леони стоеше скована, с вперен поглед право пред себе си. Не се отпусна, дори когато видя къщата в далечината.

Но когато забеляза, че Морган отминава къщата, без дори да задържи препускащите коне, тя се завъртя нервно на седалката.

— Нова изненада ли? — запита.

— Не съвсем — отговори Морган, без да изпуска пътя от очи. — Едно неизбежно посещение е по-точното определение.

— И при кого е това „неизбежно посещение“? — високомерно подметна Леони.

— При шивачката, представете си…