Шърли Бъзби
Сърце за продан (3)

Трета глава

Морган се стресна, беше в плен на толкова реален кошмар, че за момент не можа да осъзнае къде се намира. Огледа се наоколо и погледът му се сиря на поставения до стената скрин от акажу — несъмнено мебел с испански произход. Това заключение възвърна паметта му. Той се намираше в Ню Орлиънс, в дома на губернатора.

Снощи, веднага след пристигането си, Морган бе посетил Гайозо. Губернаторът го посрещна топло и след като научи, че той възнамерява да остане няколко седмици в града, настойчиво го помоли да приеме гостоприемството на дома му. Морган се опита учтиво да отклони поканата, но Гайозо прояви изключителна упоритост. И тъй като бе неразумно да настройва срещу себе си една от най-влиятелните личности в Луизиана, Морган най-накрая прие. Така или иначе имаше делови разговори с губернатора и фактът дали ще отседне при него, или другаде, не променяше нищо.

Морган знаеше, че не бива да излага веднага всички причини за пътуването си до Ню Орлиънс и реши да се възползва от щедрото гостоприемство на губернатора и неговото семейство, докато изчаква благоволението на Негово Височество да го изслуша. Гайозо никога не прибързваше. Той твърдо споделяше веруюто „manana“^[1]

Мануел Гайозо де Лемос бе нисък, слаб мъж, на около петдесет години. Черните коси, кафявите очи и мургавата кожа говореха за испанския му произход. Той бе изключение сред своите съотечественици с това, че рядко се възползваше от властта, с която разполагаше, за извличане на лична изгода. Разбира се, действията му не винаги бяха безукорни, но притежаваше силно развито чувство за чест. Любовта му към божествената бутилка^[2] бе легендарна, но той носеше на пиене и оставаше всеки свой сътрапезник, решил да се състезава с него, паднал под масата. Това качество, прибавено към отсъствието на интерес за лично облагодетелстване, му бе спечелило симпатиите на населението на Начес, когато той бе губернатор на провинцията. Със своя чар, добросърдечие и щедрост Гайозо печелеше приятели без усилия и бе отличен домакин.

Вечерта бе забавна, сътрапезниците — приятни, а виното и храната — от най-добро качество. След вечерята Гайозо и Морган се извиниха на дамите и се оттеглиха, за да пийнат, да запалят по цигара и да поиграят в отделна стая, предназначена за тези занимания.

Към тях се бяха присъединили още няколко от гостите. Всички бяха непознати за Морган, но с маниери на джентълмени, особено един французин на име Сент-Андре. В началото господинът очарова Морган с интелекта си, но после започна да обръща чаша след чаша. Гледката как този старец се наливаше до безпаметност го отврати. Още повече се разочарова, когато видя как Гайозо приема една след друга полици от човек, който очевидно не си дава сметка какво върши.

Все пак поведението на Гайозо не беше особена изненада за Морган. Губернаторът бе странно съчетание от алчност и щедрост, така че някои от способите, които използваше, за да печели мари, не можеха да бъдат нито почтени, нито подходящи. Неспособен да остане свидетел на това как старецът съвсем явно се оставяше да го ограбят, Морган реши да прекрати нечестните занимания на Гайозо. Той заяви, че е време за сън и кротко убеди съвсем пияния Сент-Андре, че и той трябва да постъпи по същия начин, като му предложи да го придружи до дома му.

Сент-Андре бе поласкан, но отклони предложението и обясни, че както обикновено неговите собствени слуги го чакат и ще го отведат до дома му. Морган установи, че не може да направи за него нищо повече и отстъпи. Когато се прибра в стаята си, напълно забрави господин Сент-Андре.

Още с лягането Морган заспа дълбоко, но на зазоряване кошмарът отново го споходи. Откакто видя безжизненото тяло на сина си, проснато в праха на пътя за Начес. Морган бе преследван и измъчван винаги от същия сън. Сънуваше, че детето му е в опасност, препускаше с всички сили, за да му се притече на помощ. Но ужасен пристигаше всеки път, само за да види как някакъв непознат забива ножа си в гърлото на Филип и потъва в мрака на нощта. Както винаги, така и тази сутрин, Морган скачаше в леглото, сърцето му бясно биеше, тялото му плуваше в пот, а мислите му бяха напълно объркани.

Но ако Морган се стряскаше от неспокойни сънища, при Клод Сент-Андре нещата не стояха по този начин. Наистина главата му бумкаше като тъпан и устата му лепнеше, но той бе изпълнен с бодър оптимизъм. Бе намерил мъжа за Леони. Морган Слейд бе мечтаният съпруг — красив, богат, почтен.

Снощи Клод не бе толкова пиян, за да не проумее какви са причините, тласнали младия човек към това внезапно прекратяване на вечерта. Морган Слейд създаваше впечатлението, че е силно и решително момче, което със сигурност няма да търпи никакви глупости от страна на малка и упорита палавница като Леони. Старецът витаеше в небесата.

Бе очевидно, че подобен замисъл ще срещне доста затруднения, но Клод потисна тези предчувствия. Щеше да намери някакъв начин и да ги отстрани.

Когато Клод заяви на Леони, че й е намерил съпруг, тя прие новината доста зле — точно според очакванията му. Вече беше бясна, че е принудена да напусне замъка Сент-Андре и да пребивава в тяхната окаяна градска къща с единствената цел дядо й да я омъжи за първия приемлив мъж, който му се изпречи на пътя. В зелените й очи се отразяваше безпомощен гняв.

— И този господин Слейд прие ли? — попита тя със свито гърло.

Клод се поколеба. Не искаше тя да се досети, че той дори не е споменал подобно нещо пред въпросния млад човек.

— Но да — впусна се в обяснения той. — Снощи не успяхме да уточним всички подробности, но той е съгласен по принцип. Трябва да се срещнем пак тази вечер. Тогава ще поговорим за зестрата ти и ще определим датата на сватбата.

— Каква зестра? — Леони го прониза с поглед.

Клод съзнаваше, че рано или късно тя ще научи за съществуването на неговия златен резерв и отвърна прекалено небрежно.

— Една хубава зестра от пет хиляди златни дублона. С баща ти заделихме тая сума в деня на твоето раждане. Видя ли, малката ми, въпреки всичките си недостатъци успях да съхраня съкровището ти.

Леони подскочи от радост. Нейното безценно имение бе спасено.

— Но в такъв случай всичките ни проблеми са решени! — извика тя. — С тези пари можем да купим добитък, земеделски сечива и дори да наемем работна ръка, за да се засее земята. Чудесно е!

Тя се хвърли на врата на дядо си и силно го прегърна.

— Толкова се страхувах, че вие действително искате да ме омъжите — продължи тя, като се смееше с облекчение.

Клод се освободи от прегръдката й и побърза да разсее заблужденията й.

— Но аз наистина искам да се омъжиш, скъпа — уморено каза той. — Тези пари са твоята зестра и аз не искам да ги прахосвам, за да обработвам земя, която непрекъснато ще поглъща нови средства. Не! Те трябва да послужат за покупката на почтен съпруг, който ще се грижи за теб.

Леони не вярваше на ушите си. „Той е луд — каза си тя. — Трябва да е полудял. Това злато ще осигури спасението на плантацията. Защо да се пръска за нещо толкова непотребно като някакъв си съпруг?“ Тя преглътна мъчително. Потискаше в себе си желанието да изпадне в един от яростните си пристъпи, които Клод добре познаваше. Опита се да овладее гнева си с усилие, но бе невъзможно да сдържи напълно чувствата си, затова тропна с крак и възрази:

— Защо държите непременно да ме омъжите? Принуждавате ме да ви намразя за цял живот.

— За твое добро — обясни Клод. — Необходимо е някой да се грижи за теб. Аз съм прекалено стар и уморен, за да продължавам да изпълнявам това задължение.

— А аз изобщо не съм съгласна с тази работа — кресна тя. — Вие сте глупак!

Клод спокойно се усмихна.

— Може би си права, малката ми — отговори той, — но ти ще се омъжиш. Още тази вечер ще уредя всичко с господин Слейд.

Леони се убеди, че всякакъв по-нататъшен спор е безпредметен и се захвана със следващия, не по-малко взривоопасен проблем.

— Колко полици за дългове подписахте снощи? — попита тя със строго изражение. — Впрочем, къде срещнахте този господин? На игралната маса? Докато се наливахте ли? Толкова ли е долен, че може да ограбва парите на един пияница?

Лицето на Клод се вкамени.

— Млъкни, глупачке! Няма да позволя на собствената си внучка да ми нарежда какво да правя и какво не! Ясно ли е?

— Пфу! — запъна се Леони и презрително вирна брадичка. — Вие се разпореждате с моя живот, с моето бъдеще, а аз трябвало да си мълча! Все пак, дядо, животът си е мой, и аз ще се боря, за да го живея така, както искам. И вие бихте постъпил така на мое място.

Клод почувства справедливостта на забележките й, въпреки че не можеше да приеме една жена да взема решения относно своето бъдеще. Неохотно се съгласи.

— Наистина срещнах господин Слейд при губернатора Гайозо снощи, но той е почтен човек. Когато забеляза, че бях… че не бях в състояние да продължавам играта, той много тактично я прекрати. Загубих много, но благодарение на неговата намеса Гайозо спечели много по-малко, отколкото се надяваше. Трябва да бъдеш признателна на господин Слейд.

Леони повдигна вежди и пренебрежително подметна.

— Съмнявам се. Той вероятно е също толкова хитър, колкото Гайозо. Просто е искал да ви направи добро впечатление… Особено ако сте споменал за зестрата. Умолявам ви, дядо, забравете тези глупости. Използвайте парите за възстановяване на имението. Не ходете при губернатора тази вечер. Ще загубите отново. Колко време мислите, че ще приема подписа ви? Рано или късно ще се наложи да плащате. Знаете, че само от добро сърце приятелите ви приемат полици срещу дълговете ви — всички знаят, че сте неплатежоспособен. Какво ще правите, ако Гайозо поиска парите си? Може да го стори по всяко време, ако не тази седмица, то следващата… или другия месец.

Тя вдигна умолително очи към Клод и завърши пледоарията си.

— Дядо, не може да пренебрегвате плачевното ни финансово състояние и да продължавате да играете, като че ли разполагате с неизчерпаем източник на средства.

Думите й нараниха гордостта на Клод и той рязко реагира.

— Ако беше мъж, щях да те убия! — кресна той. — Как смееш да ми говориш за неща, които не знаеш! Подписът ми се приема навсякъде. Никой не поставя под съмнение думата на Сент-Андре! Ще ходя там, където ми харесва! Никой не може да ми заповяда какво да правя, а най-малко някаква шестнадесетгодишна хлапачка!

Леони проследи с поглед дядо си, който излезе и тръшна вратата зад гърба си. Тя дълбоко въздъхна, разтърсвана от ярост и безсилие, и се строполи в креслото, чиято кадифена тапицерия бе отдавна протрита. Разсеяно поглади с ръка облегалките, а в главата й бушуваше ураган от чувства.

Същите признаци на запуснатост бяха белязали и салона, както и замъка Сент-Андре — килимите, тапетите, елегантната някога мебелировка… Всичко бе овехтяло, защото не беше поддържано. Само няколко от стаите на къщата бяха мебелирани. Клод бе разпродал обзавеждането на останалите. Но Леони харесваше най-много този салон. По стените се бяха запазили само очертанията на ценните картини, които някога ги бяха украсявали. Но дори сега кремавият килим, тапицираните с керемиденочервено кадифе фотьойли и завесите в същия цвят придаваха на салона уют.

„Колко е нелепо! — помисли си Леони. Очите й бяха вперени в някаква точка в пространството. — Дядо е такъв инат. Трябва незабавно да измисля нещо. Но най-напред — как да уредим въпроса с тези проклети полици, които са в ръцете на господин Гайозо?“

Тя съсредоточи мисълта си в тази насока. И откри, че положението е по-застрашително от всякога. Странно, възможният брак отстъпваше на заден план в съзнанието й. Засега най-важното бе да спаси замъка и да се докопа до полиците с дълговете на дядо й — нещо, което изглеждаше почти невъзможно. Само ако успееше да го спре, да не подписва нови или да прибере поне последните.

„Какво да правя, Господи? — питаше се трескаво тя. — Ами ако проследя дядо до губернатора тази вечер? А после? Идиотка, ще се осмелиш ли да молиш губернатора да не приема повече полици на Сент-Андре?“

Леони сви рамене. Не, това бе невъзможно. Не само че дядо й никога не би простил подобна постъпка, но и тя сама никога не би си позволила да го унижи по този начин.

„Поне дядо да се откаже от тази глупава идея да ме омъжва… парите, които ще пропилее за някакъв си съпруг, могат да се употребят много по-разумно. Достатъчно ще е да престане да играе комар и да наглежда плантацията.“ Въпреки занемарения си изглед къщата в града и терена около нея имаха стойност, така че можеха да се продадат. С парите от продажбата можеха да спечелят време, дори без да докосват зестрата й… а кой знае какво ще се случи след две или три години? Няколко години добра реколта и премерени икономии за известно време и щяха да бъдат спасени. Е, нямаше да са богати, нито пък щяха да живеят охолно, но поне щяха да запазят земите си и да подобрят условията, в които живееха. В крайна сметка всичко бе за предпочитане пред сегашното състояние на семейството.

Тя се замисли какъв интерес може да представлява този брак, който Клод се стремеше да й наложи. За какво щеше да послужи? Наистина за нищо — това си бе направо да хвърлиш парите на вятъра. „Ако дядо си въобразяваме ще се подчиня на прищевките му…“

Представи си церемонията — тя и този непознат господин Слейд пред олтара. Дядо, Ивет, семейството на Слейд и може би няколко сестри от манастира на урсулинките^[3]. Леони тихичко се разсмя, когато си представи физиономиите им — щеше да се хвърли в краката на свещеника и да измоли право на убежище за себе си и за Ивет. „И ще го направя! — закле се тя. — Ако дядо ме принуди, ще го направя!“

След като разреши въпроса с омразния брак, Леони пренесе вниманието си към най-належащия проблем. Как да попречи на Клод да залага и как да вземе обратно вече подписаните полици.

Плахо почукване на вратата прекъсна хода на мислите й.

— Кой е? — попита тя.

Вратата леко се открехна и на прага се появи Ивет.

— Само аз. Дядо ти тръгна ли?

— Да, и още по-добре. Днес е направо невъзможен.

— Той винаги е невъзможен — каза Ивет с усмивка. Какво още е успял да стори?

Леони много внимаваше да не се изпусне за ултиматума на дядо си. Ивет бе толкова чувствителна, че ако разбереше как Клод я използва, за да изнудва Леони, незабавно щеше да се измъкне от полето на действие на Сент-Андре. „И какво ще прави? — убеждаваше се Леони. — Ще се намери точно в положението, което искам да й спестя. Не, Ивет не трябва да знае. Ще измисля нещо.“

Ивет бе придружила Леони и дядо й след мълчаливо споразумение между тях. Не си имаха никакво доверие, само че не можеха да я оставят в замъка без защита. За Клод Ивет бе коз, за Леони — съкровище. И двамата предпочитаха да им е под око. Ако дядо й предприемеше каквото и да е срещу сестра й, тук Леони би научила незабавно. Докато останеше ли Ивет в имението Сент-Андре, Клод би могъл да я отведе някъде без знанието на Леони.

Ивет седна срещу сестра си и загрижено попита.

— Какво има, Леони? Криеш нещо от мен. За какво се карахте този път?

— Както обикновено — за пари — живо отвърна Леони. — Не мога да го накарам да проумее, че ако престане да играе комар, положението няма да е толкова трагично.

— А той чу ли те?

Леони вдигна рамене.

— Изслуша ме. Но после изпадна в ужасно настроение. Все още си въобразява, че някой ден ще спечели.

В стаята за момент настъпи мъчителна тишина, но тъй като Леони никога не се предаваше за повече от няколко минути, тя рязко скочи на крака и весело поде.

— Ние сме глупачки. Седим тук и се вайкаме. А времето е прекрасно. Да излезем навън. Докато минаваме през кухнята, ще прелъжем Берта да ни даде лимонада и пралини^[4].

Няколко минути по-късно те седяха под сянката на старата смокиня, която растеше в покрития с плочки двор. Отпиваха от студената лимонада и хрускаха пралините, донесени от кухнята. Внезапно Леони се изправи.

— Тази вечер ще го проследя — заяви решително тя.

— Дядо си ли? — учуди се Ивет. — Но защо? Какво можеш да направиш?

— Още не знам — призна чистосърдечно Леони. — Но повече не мога да допускам да прави каквото си ще. Трябва да намеря някакъв начин, за да му попреча да пропилява и малкото пари, които са ни останали.

— Все пак не можеш да се превърнеш в негова сянка. Всичко може да ти се случи. Той посещава места, за които ти изобщо не бива да подозираш, че съществуват. Винаги тръгва през нощта. Не можеш да скиташ из улиците на Ню Орлиънс съвсем сама нощем. Опасно е. Все пак помисли до какво може да доведе тази безумна постъпка.

— Ще открия някакъв начин. Трябва? — повтори Леони с тон, който не търпеше възражение.