Шърли Бъзби
Сърце за продан (8)

Осма глава

Гробището на семейство Сент-Андре бе разположено в една сенчеста част от имението, на около петстотин метра от къщата. Всеки път, когато Леони посещаваше това място, сърцето й се изпълваше със спокойствие и носталгия. В малкото гробище царуваше вечността — то като че ли бе съществувало винаги и щеше да съществува винаги, дори когато споменът за неговите обитатели изчезне напълно от паметта на живите.

Леони усети как спокойствието на мястото прониква в нея и се огледа наоколо. Там долу, йод мраморния ангел с разперени криле, почиваше прадядо й, дошъл от Франция. До него — съпругата му. Отляво имаше три малки гробчета — на техните деца, починали в ранна възраст. Гробницата на нейните родители бе украсена с два ангела, които плачеха, а тази на баба й — с обелиск от бял мрамор… Всички гробове бяха стари, освен един… този на дядо й, който вече носеше следите на отминалите пет години.

Леони бавно се приближи до надгробния паметник на Клод и постави до него клончето орлови нокти, което бе донесла.

Клон почина внезапно през октомври хиляда седемстотин деветдесет и девета и Леони често навестяваше гроба му. Откакто почиваше във вечното си жилище, той бе станал неин довереник — разказваше му всичко, което й се бе случило, и споделяше с него част от затрудненията си.

Короните на големите дъбове, които растяха наоколо, образуваха чадър от листа, а розите, които обвиваха ниската бяла ограда, изпълваха въздуха с аромата си. Несъзнателно Леони откъсна една и я постави на гроба на Клод.

— Днес Джъстин навършва пет годинки, дядо — прошепна тя. — Щяхте да се гордеете с него. Той е истински Сент-Андре — горд и упорит. Знае какво иска.

Клод не бе поживял достатъчно, за да види правнука си, роден в годината след смъртта му.

Леони дълго се бе бунтувала срещу мисълта, че носи детето на един непознат. Защо само тя трябваше да понася последствията от една нощ, която би искала да изтрие от страниците на живота си без значение какво би й коствало това? През първите месеци от бременността си тя мислеше, че ще полудее. Но колкото повече растеше детето под гръдта й, толкова повече яростта й утихваше. И когато най-накрая го пое в ръцете си, сърцето й се изпълни с такава силна любов, че тя се уплаши да не се пръсне.

Сватбата на Леони беше минала почти незабелязана в Ню Орлиънс. Семейство Сент-Андре вече не посещаваше приемите на висшето общество, така че само техните най-близки съседи бяха в течение на събитието. Смъртта на Клод, застигнало го малко след завръщането им в замъка, сложи край на всички коментари.

След смъртта на дядо си Леони преживя труден период. Тя се бореше да запази къщата и заобикалящите я земи. За да покрие част от дълговете на дядо си, бе принудена да продаде всичко останало — къщата в Ню Орлиънс, плодородните земи на плантацията, дори и каретата, и последния жребец от конюшните.

Но това не бе достатъчно. Някои от кредиторите проявиха щедрост и изгориха полиците. Други не бяха толкова снизходителни и със сумата от продажбите Леони се бе издължила на най-нетърпеливите.

За нещастие остана да се покрие още един значителен дълг. Леони вече считаше, че ще се озове на улицата, напълно разорена, когато един от старите приятели на Клод й се притече на помощ. Етиен дьо Ла Фонтен бе техният най-близък съсед. Той предложи да изплати всички останали дългове, като за гаранция щеше да „Приеме имението“. Леони с благодарност се съгласи. Сделката не бе изгодна за Етиен, защото сумата от дълговете на дядо й многократно превишаваше стойността на замъка и земята.

Джъстин, Ивет, Леони и половин дузината роби, упорито увиснали на врата й, живееха ден за ден следващите години. Претрепваха се от работа, за да използват максимално земята, изхранваха се с продуктите от нея и продаваха реколтата от захарна тръстика, за да купуват стоки от първа необходимост, които не можеха да осигурят със собствения си труд — сол, подправки, платове, обувки. Но все някак преживяваха. Само че миналия месец господин дьо Ла Фонтен почина и неговият наследник, Морис, изиска или незабавното погасяване на полицата, или гаранцията — с други думи замъка и земята.

Не можеше да става и дума за изплащане на задължението. Следователно всички трябваше да напуснат имението преди петнадесети май. Морис дьо Ла Фонтен не им даде и ден отсрочка.

Леони никога не бе изпадала в такова критично положение. Замъкът Сент-Андре бе нейното домашно огнище, нейното убежище, нейната крепост. А след няколко седмици тази част от самото й същество щеше да бъде изтръгната.

Тя стисна вече смачканата роза и помисли със злоба, че ако господин Слейд бе възстановил зестрата й според договора, всичко щеше да се уреди.

Разбира се той бе спазил останалата част от поетите задължения, тъй като повече не се появи. Леони все още се радваше, че е законно омъжена — поне никой не можеше да смята Джъстин за извънбрачно дете.

Леони бе мислила върху възможността да се обърне към съпруга си, но гордостта й и недоверието, което изпитваше към господин Слейд, винаги я бяха възспирали. Би предпочела да умре, отколкото да помоли за помощта му. Но той й дължеше зестрата и обстоятелствата я принуждаваха да му я поиска.

Само да можеше да намери някакъв друг начин за изхранване на семейството си… Но нямаше такъв. Бродериите на Ивет не носеха много пари. А самата Леони не можеше да прави нищо друго, освен да управлява плантация. Господин Морис бе намекнал двусмислено, че може да прояви отстъпчивост, като тя се покаже благосклонна към него. Леони категорично бе отхвърлила предложението. Не, всички те заминаваха за Начес и там тя щеше да изиска възстановяването на зестрата си, както бе залегнало в сключения договор.

Песента на присмехулник изпълни влажния априлски въздух. Леони рязко вдигна глава и се усмихна, когато забеляза малкия музикант сред клоните. Веселите му грели я изпълниха с бодрост. Тя щеше да успее!

Стана, хвърли последен поглед към гробовете и прошепна, като махна с ръка за сбогом.

— Прощавайте всички, които спите тук… Може би някой ден ще се върна…

Тя излезе от гробището и тръгна по очертаната от дъбовете алея, която водеше към замъка. Тъкмо се заизкачва по стъпалата, когато едно миниатюрно торнадо се втурна към нея, изпълвайки въздуха с крясъци.

— Мамо, мамо, елате бързо. Котката току-що роди. Четири! Намерих ги.

Лицето на Леони просветна, когато видя Джъстин.

— Много добре — каза весело тя, — ще ги вземем с нас.

Джъстин бе красиво петгодишно дете, доста едро за възрастта си. Косите му бяха черни, брадичката волева, а нослето — добре очертано. Леони се питаше често дали прилича на баща си. Той беше ли красив? Във всеки случай бе й се сторил едър. Явно Джъстин бе наследил от него долната част на лицето, защото нито устните, нито твърдо очертаната брадичка й напомняха за семейните черти на Сент-Андре.

Тя никога не мислеше за изнасилването, което изживя. И все пак понякога си задаваше въпроси за мъжа, който я бе направил жена и майка. Какъв човек бе той? Добър или жесток? Толкова подъл като Морган Слейд, или щедър и чувствителен като стария господин дьо Ла Фонтен? Дали ако запознанството им бе станало при други обстоятелства, той щеше да я плени? И ако през тази фатална нощ тя не бе отишла в къщата на губернатора — кой знае! — може би щяха да се влюбят един в друг? Тогава Джъстин би имал истински баща, а не само един законен документ.

Леони усети погледа на Джъстин върху себе си и се усмихна. Тя не можеше повече да проклина тази прословута нощ, но бе стаила спомена за нея толкова дълбоко в съзнанието си, че имаше чувството, че е заченала Джъстин сама, без чужда намеса. Той бе неин син и принадлежеше единствено на нея.

Джъстин нетърпеливо я теглеше за ръката. Колко си приличаха! Той винаги бързаше, винаги бе в движение. Повлече я към конюшните, които бяха полуразрушени, за да се възхитят заедно на котката майка и на новородените котенца.

Ако някой наблюдаваше как тичат заедно, би помислил, че са брат и сестра. Леони не изглеждаше двадесет и две годишна — с тези медноруси коси, развявани от вятъра, с това гъвкаво тяло и боси крака. Само по-внимателният оглед би открил разликата, която съществуваше между Леони от хиляда седемстотин деветдесет и девета година и тази хиляда осемстотин и пета.

Преди пет или шест години Леони бе още дете, но сега бе пораснала. Наистина талията й си оставаше все така тънка и гъвкава, но гърдите й се бяха налели и когато вървеше, леко полюляваше ханша си. А най-вече се бе променило лицето й. Детските черти бяха изчезнали. С една дума девойката бе станала жена.

В огромните зелени очи се таеше някаква присмехулна мъдрост, а в дъното на зениците й играеха иронични пламъчета. Извивката на чувствените й устни пораждаше непреодолими страстни помисли.

На тази възраст Леони представляваше странна смесица от невинност и циничност. Бе преживяла последиците на похотта, бе родила дете и въпреки това бе водила живот на монахиня. Отношенията й с мъжете до този момент не й бяха създали особено високо мнение за силния пол. Дядо й бе егоист, пропилял богатството си на комар. Съпругът, за когото насила я бе омъжил, със сигурност беше мошеник. Самата тя бе изнасилена от един непознат. Съвсем естествено беше да стане мнителна към мъжете. Дори щедростта на Етиен дьо Ла Фонтен бледнееше пред поведението на неговия син.

След смъртта на Клод Леони бе поела задълженията на глава на семейството. Тя вземаше решенията, тя даваше нарежданията, тя се стремеше да осигурява прехраната на цялото домочадие.

Когато дядо й почина, Леони освободи робите. Бе се въоръжила със смелост, защото смяташе, че те всички ще си тръгнат и ще я оставят да посреща мрачното бъдеще сама с Ивет. Но въпреки че всички с нетърпение грабнаха документите, с които ставаха свободни хора, никой не изяви желание да напусне замъка Сент-Андре. Животът продължи както преди. А Мами заяви.

— Какво ще правим другаде? Ние тук сме си у дома.

Доводът бе неопровержим. И тъй като Леони отчаяно се нуждаеше от тях, не настоя! Дори когато се видя принудена да тръгне за Начес, Мами и всички останали решиха да я последват. Всички те бяха едно семейство.

— Не може да скитате съвсем сама по пътищата — възмутено завика Мами. — Ако дядо ви знаеше, че ви оставяме да вършите подобни глупости, щеше живи да ни одере. Ние сме едно семейство, а семействата винаги остават заедно!

В крайна сметка три седмици по-късно — една ясна майска сутрин на хиляда осемстотин и пета година — Леони, Джъстин, Ивет, Мами и останалите се отправиха на път за Начес в две стари каруци, теглени от четири мулета. Котката и нейните малки бяха настанени в кошница в краката на Джъстин. Интересът, който детето проявяваше към котенцата, разсейваше отчасти тъгата й от напускането на родния дом.

Леони не се обърна назад. Цялото й същество бе устремено на север. Тя се кълнеше в сърцето си, че господин Слейд ще върне зестрата й, както бе обещал. В противен случай щеше да направи живота му толкова непоносим, че да проклина горчиво деня, в който я е срещнал.

В този момент Морган спокойно пиеше сутрешното си кафе на терасата на Боньор. Чудеше се защо се е върнал. „Нищо не се е променило — казваше си той. — Полята избуяват, после реколтата узрява… Татко все повече побелява, а мама продължава да се закръгля… Животът все така си тече…“

Мислите му бяха пораженчески, но с течение на годините Морган не бе намерил спокойствие. Той не можеше да се задържи дълго на едно място, неуморно диреше нови хоризонти. И понякога изпитваше същата необходимост да се завърне в бащиния дом. А след известно време пожелаваше страстно да се запилее отново нанякъде. Ноел никога не пропускаше да отбележи, че ако Морган създаде ново семейно огнище, ще осмисли живота си и ще го направи по-интересен. „Може би ако майка ми не ми натякваше непрестанно, в крайна сметка щях да се съглася с доводите й“ — помисли си той.

Първия път, когато замина в желанието си да открие нещо, което не можеше да определи, между него и родителите му се проведе бурен разговор. Спорът бе сериозен, защото до този момент Морган бе примерен син. Разбира се той си живееше живота, следвайки собствените си схващания, но никога не бе наскърбявал сериозно родителите си… До деня, в който си втълпи, че иска да отиде с Филип Нолън в испански Тексас^[1].

Погледът на Морган бе прикован в чашата. Той преценяваше промените, настъпили в света от това време. Испанската част от Луизиана бе дадена на Франция, после на Съединените Щати^[2]. Президентът Джеферсън^[3] встъпваше във втория си мандат. А миналото лято вицепрезидентът Адам Бър бе убил на дуел основателят на федералната партия Александър Хамилтън^[4]. В Европа Наполеон^[5] се бе провъзгласил за император и войната бушуваше на всички фронтове. Французите побеждаваха в сухопътните битки, но англичаните оставаха господари на моретата.

За момент Морган си представи, че се записва в британската армия. Войнишкият живот можеше да уталожи жаждата му към рискове и приключения. Но като си спомни как се бе измъкнал на косъм от Европа в началото на годината, той бързо отхвърли тази идея. Дали престоят му на стария континент бе по-опасно приключение от експедицията през зимата на хиляда и осемстотна година? Едва ли. Нолън бе пристигнал от испански Тексас през ноември предната година и за известно време изглеждаше склонен да се задоми. Сватбата му с Фани Линтот бе предизвикала сензация в Начес. Семейство Линтот бе богато и известно с почтеността си. Но нито младата жена, нито детето, което носеше, успяха да задържат Филип. И независимо че получи разрешение да се върне в Тексас, той прекоси Сабина, за да навлезе в забранените територии начело на малоброен отряд.

Морган го придружаваше, а бягството към поредното приключение се дължеше на мрачното му настроение. Нолън и малката му група прекосиха откритата територия отвън Трините, където установиха бивака си и започнаха да ловят мустанги. В началото всичко вървеше добре. И ако Морган си задаваше въпроса колко време испанците ще оставят заниманията им ненаказани, то пазеше тези размисли за себе си. В крайна сметка той се отегчи от всекидневното препускане и лов на диви коне и напусна отряда, като последва племе команчи, дошли да разменят конете си срещу донесените от Нолън стоки.

Морган остана с команчите две години, живееше като тях, участваше в техния лов и техните битки. Този опит го кали. При завръщането си в Начес узна, че Нолън е бил убит от испанците преди една година. Беше обхванат от закъснели угризения. Само ако бе останал с Нолън…

Тъй като в Начес нямаше нищо вълнуващо, Морган се възползва от Амиенския мирен договор^[6] и замина за Европа. През май стъпи на английския бряг. Няколко дни след пристигането му войната между Англия и Франция пламна отново.

Морган не можеше да остане безучастен и да изтърпи множеството празноглави млади господа и кандидатки за женитба, които посещаваха дома на Тревелиън. Затова посети чичото на Джейсън Савидж, дук Роксбъри, с надеждата, че чрез него ще получи някакво поръчение.

В младежките си години Морган многократно бе срещал дука, но продължаваше да бъде нащрек в негово присъствие. Бе напълно съгласен с Джейсън, който твърдеше, че чичо му изобщо не е толкова заспал, колкото изглежда, въпреки унесения му поглед. Във всеки случай точно сега тяхното общо мнение за него се потвърди. Дукът повери на Морган задачата да пренася сведенията на английските шпиони, които работеха във Франция. Бе натоварен и с разузнавателна дейност, която да извършва при необходимост. Морган бе напълно подходящ за подобна задача той говореше безупречно френски, а вероятно майка му имаше и роднини във Франция, които можеха да му предоставят ценни сведения. Със сигурност животът му щеше да бъде много по-вълнуващ, отколкото в армията. В това отношение дукът не го бе подвел. Но опасните му занимания внезапно се прекратиха в деня, когато откри, че братовчед му Ашли работи в Англия на страната на Наполеон. Един френски офицер се обърна към Морган, наричайки го Ашли, и го запита дали има нещо ново, което да предаде на императора. Тогава Морган реши, че приликата с братовчеда Ашли му е скроила гаден номер. Побърза да изпрати съобщение на Роксбъри, в което го предупреждаваше, че ще направи опит да се измъкне от Франция, преди недоразумението да се изясни. В действителност рискът да го заловят и екзекутират бе огромен. И Морган успя да се качи на борда на корсарското корабче, което го бе довело до Франция, преследван по петите от отряд драгуни.

След като се размина на косъм със смъртта, Морган се успокои за известно време. Въпреки че самата мисъл за брак го отвращаваше по същия начин както и преди, този ден той сериозно се замисли дали такова решение няма да му помогне да намери душевен покой.

Но нито съпругата на Нолън, нито детето му бяха попречили Филип да се изправи срещу съдбата си. Това разсъждение го отрезви.

Тази вечер в Боньор бе поканено семейство Маршъл. Мелин да Маршъл бе очарователно синеоко създание. Ноел Слейд често подмяташе името й, особено когато повдигаше въпроса за брак. Плантацията на семейство Маршъл граничеше с Боньор, Мелинда бе богата наследница и бе очевидно, че е отлична партия.

Морган тайно оглеждаше младото момиче, което седеше срещу него. Лицето, оградено от руси къдрици, бе красиво, но в прелестната и главица нямаше и капка мозък. Разговорът се свеждаше до възхитени погледи и възторжени възклицания. Гледката бе приятна за окото и мнозина мъже биха се задоволили с това. За нещастие нейните гримаси само го дразнеха. Но наистина ли бе необходимо една съпруга да има мозък в главата си? Пъргавият ум и интелигентността бяха качествата, с които навремето Стефани бе пленила Морган и, по дяволите, докъде доведе всичко това?

Мелинда срамежливо му се усмихна. В отговор Морган също разтегли устните си в някакво подобие на усмивка. Но с крайчеца на окото си зърна съучастническото намигане, което си размениха родителите му. Очевидно си бяха навили на пръста да го оженят. Той погледна отново Мелинда, откри страстните устни, снежнобелите рамене, кожата с цвят на праскова. „В крайна сметка защо не? — реши той. — Ами да, защо пък не?“