Шърли Бъзби
Сърце за продан (24)

Двадесет и четвърта глава

Морган не държеше чак толкова да бъде представен на Арон Бър, но също така и не се опита да отклони тази чест… още повече, че любопитството му бе разпалено от срещата Бър — Уилкинсън. Той бе убеден, че повечето от присъстващите са дошли на бала с едничката надежда да влязат във връзка с Арон Бър. Когато видя вълнението на тълпата при пристигането на почетния гост, Морган иронично се усмихна.

В Бър нямаше нищо внушително — сух, слаб, среден на ръст. Изобщо не правеше впечатление на човек, чието присъствие предизвиква такива брожения… Бе около петдесетгодишен, с мургава кожа и лешникови очи. Облеклото му бе много елегантно — панталон от черен сатен, сако от оловносиво кадифе и дантелена риза с жабо. Обноските му бяха отлични. Той се движеше в средата на почитателите си с непринудена грация, а Морган се учуди, че хората не изпитват подозрение към това лесно за постигане очарование.

По-голямата част от гостите вече бяха представени на Бър, така че треската от началото започваше да намалява. Тогава Морган се озова в полезрението му. Леони сви ръката си върху неговата.

— Смелост, момичето ми! — прошепна Морган в ухото й. — Това е просто един човек като всички останали.

— Не съм впечатлена от него, само съм малко изнервена, това е всичко…

Една малка група, която включваше Ноел, Матю, Робърт, полковник Осмън и Стивън Минор, ги разделяше от Бър. Морган бе доста близък с Минор, чиято сестра бе омъжена за неговия стар другар в приключенията — Филип Нолън. За сметка на това не познаваше Осмън, освен по физиономия, но твърдото и прямо ръкостискане, както и откритият му поглед, спечелиха веднага симпатията му.

— Щастлив съм да ви видя, Слейд — каза полковникът сърдечно. — А! Ето и очарователната снаха, която Робърт не спря да превъзнася — добави той, като галантно поздрави Леони. — За Бога, ако аз бях на ваше място и имах брат като Робърт, щях да ревнувам мъничко.

Морган се засмя. Той би отговорил с шега, но Бър, който разговаряше близо до тях с няколко от гостите, се намеси в разговора.

— А аз знам, че ако имах такава прелестна съпруга като младата госпожа Слейд, щях да ревнувам — каза той с възторжена усмивка.

Бър плъзна безсрамния си поглед по Леони и за голямо забавление на Морган тя се изчерви до корена на косите. Тъй като познаваше репутацията на Бър на развратник, Морган го погледна право в очите и отговори нехайно.

— Но аз съм ревнив, господа, и съм напълно способен да защитя честта си. За щастие съпругата ми е пример за добродетелност — добави той и плъзна ръката си около кръста на Леони. — И съм убеден, че тя никога няма да ми даде повод да се съмнявам в нея.

— А, госпожо, страхувам се, че сте се омъжила за деспот — каза Бър с нотка на съжаление в гласа. — Със сигурност съпругът ви няма да допусне и най-невинната закачка.

Леони не бе свикнала с подобен род шеги и бе малко стресната от неприличното възхищение, което й засвидетелства бившият вицепрезидент. Тя възкликна непринудено.

— О, господин Бър, никога няма да изневеря на съпруга си!

Бурен смях посрещна това изявление. Леони стана тъмночервена. Морган се приведе към нея и леко целуна слепоочието й.

— Благодаря, скъпа — прошепна той. — Много добре казано…

Когато разговорът се възобнови, Морган се измъкна и остави Леони под закрилата на майка си. Той излезе на верандата да подиша чист въздух и да изпуши една пура. След няколко минути към него се присъедини Стивън Минор.

— Какво мислите за Бър? — попита той.

Морган вдигна рамене.

— На практика почти нищо. Само се чудя какво замисля, особено като знам, че е прекарал няколко дни във форт Масак при нашия храбър генерал…

— А, да… нашият скъп приятел Уилкинсън…

— Кажете ми, има ли някой, който да не е ваш приятел? — попита Морган и гласът му прозвуча хем шеговито, хем малко заядливо.

Стивън впери поглед в крайчеца на пурата си, помисли известно време, след което заяви.

— Не мисля… Във всеки случай в момента не мога да посоча никого…

Минор не се хвалеше. Той бе пристигнал от родната си Пенсилвания съвсем млад и бе успял да стане влиятелна и уважавана личност в областта на Начес. Вече бе заемал високи постове при испанското владичество и когато Начес се присъедини към Америка, той стана неговият пръв американски губернатор. А това доказваше невероятните му способности на политик.

Независимо че гонеше петдесетте, той бе изключително привлекателен, винаги готов да се усмихне и при най-неудобните положения и да запази хладнокръвието си пред лицето на противника. Без да бъде в кръга на най-близките му приятели, Морган го харесваше и уважаваше: така че можеше свободно да разговаря с него.

— Мислите ли, че той наистина има намерение, както казва, да се настани около реката Вашита, северно от Орлиънс?

— Нямам представа.

Двамата мъже задържаха още няколко минути вниманието си върху бившия вицепрезидент, след което Стивън рязко смени темата.

— Трябва да ви изкажа възхищението си от вашата съпруга. Тя е очарователна… не както си я представях…

Морган изглеждаше заинтригуван.

— Клюките май са свършили добра работа?

— Разбира се, но след тази вечер коментарите ще секнат. Във всеки случаи вашата съпруга може да разчита на подкрепата на моето семейство. Ще се заемем със задачата да спрем злите езици, включително и този на Мелинда.

— Ако вземем предвид всичко, което се случи, мислех, че точно тя ще е последната, която би раздухвала тази история. За нея бе доста унизителна и би трябвало да не я разтръбява.

— Знае ли човек какво да очаква от момичета като Мелинда? Но не се тревожете за нея… Изглежда вече е хвърлила мрежите си на някой друг…

— Познавам ли го?

— Май че не. Ето — добави Стивън и извърна глава към залата. — Това едро момче в синьо, което говори с брат ви.

Морган зърна висок млад мъж, който разговаряше с Доминик.

— Кой е той? — попита.

— Адам Сент-Клер, англичанин. Пристигна в Начес преди няколко години. От добро семейство е. Имат великолепно имение наречено Бела Виста. Приятно момче. Сестра му Кетрин живя известно време у дома, а след раждането на сина си, се премести при съпруга си. А! В действителност сестрата на Адам е омъжена за вашия приятел Джейсън.

— Джейсън женен! — възкликна Морган. — И има син!

— Да, а ако вие двамата си пишехте по-редовно, вече щяхте да сте в течение. Както и да е… Младият Адам е шурей на Джейсън и е най-прекрасното момче на света.

— Знаете ли, изобщо не завиждам на младия Сент-Клер, особено с Мелинда по петите му… Сигурно ще сметнете, че съм много невъзпитан.

— Много! — каза Стивън, като се засмя. — Но в даденото положение може би сте разумен.

Те побъбриха още известно време, после Стивън стана със съжаление.

— За нещастие трябва да ви оставя — каза той. — Като добър домакин трябва да се присъединя към гостите. Щастлив съм, че поговорихме. Морган, и се надявам да ви виждам по-често сега, когато решихте да се задомите.

Морган предвиждаше, че бъдещето му няма да бъде толкова безоблачно, както мислеше домакинът, и сухо отговори.

— Не разчитайте прекалено на това, Стивън. Толкова години живях, търсейки приключения, че наистина не знам дали ще успея дълго да се задържа на едно място.

Стивън поклати глава.

— Брет Денджърмонд ми каза точно същите думи преди малко — измърмори той. — Вие, младите хора, никога не сте доволни. Винаги търсите нещо ново. Пак ще повторя това, което казах и на Брет: спомнете си Филип Нолън — той тръгна да търси приключения и…

При името Брет Денджърмонд Морган наостри уши.

— Брет е тук! — извика той. — Колко години не съм го виждал!

— Ако от време на време и двамата се задържате на едно и също място, може би ще имате повече шанс да се срещнете. Не знам кой от двама ви е по-лош. Винаги сте на приливи и отливи. Сега вие поне имате съпруга, а това трябва малко да ви вразуми.

Морган се задоволи с усмивка. Той се поколеба дали да последва Стивън и да потърси Брет, но не помръдна. Изпуши пурата си и тъкмо се готвеше да запали нова, когато се отказа и реши, че вече е време да се приберат у дома.

Не му отне много време, докато открие Леони, която започваше да се чувства доста изморена. Бе възхитена от вечерта, но в два часа сутринта тя копнееше единствено за леглото си.

Пътуваха мълчаливо. Отначало размениха някои впечатления от приема, но после Леони се сви на седалката и след няколко минути заспа дълбоко?

Морган закара каретата право в конюшнята. Хвърли юздите на задрямалия Ейбръхам, вдигна Леони на ръце и я отнесе в къщата. Главата й се отпусна на рамото му и гъвкавото й тяло се притискаше до гърдите му. Дълбока нежност заля Морган и той пламенно си пожела тя да остане винаги така доверчива и щастлива, както тази нощ.

Той безшумно влезе и се отправи към спалнята на Леони. Знаеше, че тя ще се възпротиви бурно, ако направи опит да остане при нея. Ето защо я остави внимателно върху леглото и я повери на грижите на Мърси да я съблече.

Личфилд го очакваше.

— Наистина не мислех, че още сте буден — каза Морган, като потисна прозявката си.

— Как бих си позволил да си легна, преди да се върнете! — възмути се Личфилд. — Особено като знам, че за вас има писмо от Джейсън Савидж.

Личфилд изглеждаше обиден. Морган изведнъж се разсъни и скочи.

— Писмо от Джейсън? — извика той. — Къде е, за Бога!

Снизходителна усмивка се появи в ъгълчето на устата на Личфилд. Той отиде до масата, взе един сребърен поднос и го приближи към господаря си.

Морган му направи гримаса и нетърпеливо грабна плика.

— Джейсън започваше писмото си с изброяване на фактите, които Морган току-що бе научил от Стивън — сватбата му с Кетрин Тримейн Сент-Клер, раждането на сина му Никълъс и установяването му в едно от многобройните семейни имения Тер дю Кьор, разположено северно от територията на Орлиънс. Ето какво пишеше Джейсън.

Имаше късмет, че писмото ти ме завари в Ню Орлиънс. Преди няколко седмици дядо получи сърдечен пристъп и затова съм тук. През август чакаме второто ни дете и имам намерение да отида при Кетрин възможно най-бързо. Не присъствах на раждането на Никълъс, но не смятам да пропусна и второто.

Осведомих се за Леони Сент-Андре, както ме помоли, но се страхувам, че няма да си доволен от резултата.

Не знам дали се интересуваш точно от тази Леони, но сигурно е същата. Дядо й, Клод Сент-Андре, е починал през есента на 1799 година. Както ти е казала, тя е отраснала в семейното имение — замъка Сент-Андре, на около двадесет километра от Ню Орлиънс.

Ходих при отец Антоаи — свещеника, който е извършил бракосъчетанието, но не ми помогна особено. Проверих в регистъра и открих бележка, че някой си Морган Слейд, ерген, с постоянен адрес Начес, се е оженил за Леони Сент-Андре през юли 1799 година.

Клод Сент-Андре бил уважаван човек, въпреки че към края на живота си доста западнал. Изглежда след смъртта на сина си той е пропилял богатството, което сигурно е било значително. Повечето хора, които разпитвах, явно изпитваха ужас от финансовото състояние, в което е оставил Леони. Тя е могла да продължи да притежава плантацията единствено благодарение на смелостта и силата на волята си. За нещастие след смъртта на стария Етиен дьо Ла Фонтен, неговият син Морис е изискал незабавно погасяване на заема, даден на Леони от баща му. Това я е накарало да изостави имението.

Някои намекнаха, че Морис на драго сърце би забравил задължението на Леони, ако тя била по-благосклонна към чара му. А като се има предвид, че тя твърдяла, че е семейна, очевидно намеренията на горепосочения Морис не си били съвсем почтени.

Ето всичко, което успях да науча и сигурно сведенията ми потвърждават думите на твоята Леони. Във всеки случай не открих никакво доказателство за противното. Сигурен ли си, че не си се женил за нея? Естествено, това е шега, приятелю!

Що се отнася до съществуването на някакъв друг мъж — като изключим Морис дьо Ла Фонтен — също не открих нищо. Изглежда тя е водила изключително затворен живот в замъка Сент-Андре. Ходела до Ню Орлиънс един или два пъти годишно и никой не е чувал за нейни авантюри, което не означава, че не е имала. Просто аз не успях да разбера. Някои хора вярват, че тя е измислила тази история със сватбата, за да даде име на сина си. В действителност никой никога не е виждал съпруга на Леони и той явно никога не е стъпвал в замъка Сент-Андре. Това най-малкото е странно.

Писмото на Джейсън не съдържаше нищо ново относно Леони. Морган бе разочарован, но не особено изненадан. Човекът, способен да измисли толкова хитър план, сигурно бе предвидил всичко. Но Морган бе хранил надеждата, че Джейсън ще открие някакво противоречие, което би му дало някаква насока.

Внезапно той си даде сметка за присъствието на Личфилд и високо заяви.

— Джейсън не ми съобщава нищо ново. Писмото му потвърждава по-голямата част от изявленията на Леони.

— Тогава какво ще правите, господарю? Ще й дадете ли парите?

— Мислих и за тази възможност — призна Морган, — но какъв ли тогава ще е следващият й ход?

— Може би трябва да се престорите, че сте готов да отстъпите?

— Може би, но се съмнявам, че малката вещица ще ми повярва, ако заявя изведнъж, че приемам. Доста енергично изразих мнението си но този въпрос и един толкова рязък завой в поведението ми няма да бъде правдоподобен.

— И тогава?

— Дявол да ме вземе, ако знам какво да правя! Тя ме води направо за носа… поне засега! Във всеки случай гази вечер няма да взимам никакви решения, така че можете да си лягате. Напълно съм способен да се съблека и да си легна сам!

Той дълго стоя в средата на стаята с поглед, вперен в писмото. В крайна сметка то не му донесе никакво решение и дори го обърка още повече.

„Въпреки всичко аз знам, че не съм се женил за нея!“ — повтаряше си като курдисан Морган.

А всичко доказваше противното. Морган започваше да се съмнява в себе си. Дали някоя вечер се бе напил до такава степен, че да не знае какво прави? Леони казваше ли истината? Може би той не си спомняше какво се е случило, защото е бил мъртвопиян? Това бе единственото обяснение, което му хрумваше, но то въобще не го удовлетворяваше. Той не си спомняше някога да се е напивал до такава стенен, че да не си дава сметка за действията си.

Внезапно изпита желание да види документа, за който бе споменала Леони и решително се отправи към вратата.

Леони още не бе легнала. Докато Мърси я преобличаше във великолепна нощница от жълта коприна, украсена с дантели, тя напълно се разсъни. Мърси току-що бе започнала да разресва косите й, когато Леони забеляза куп дрехи на фотьойла. Позна старата си рокля от жълт лен най-отгоре и смръщи вежди.

— Какво ще правиш с тези вехтории? — попита тя.

— Ще ги изгоря. Жените, които работят на полето, са по-добре облечени, отколкото бяхте вие. Сега имате всички тези красиви дрехи и няма защо да пазите дрипите.

Леони понечи да възрази, но после проумя, че е смешно да се инати. Вдигна рамене и промърмори примирено.

— Сигурно си права. Всичко ли е там?

О, не, м’дам. Оставих бледолилавата рокля и тази от розовата коприна… Още могат да се носят…

Леони изпитваше почти необяснима омраза към сватбената си рокля, така че бурно се възпротиви.

— Не и розовата! — извика тя. — Трябва да я изгориш с другите!

Тя изтича до гардероба и започна да рови из дрехите. Когато откри обекта на озлоблението си, сграбчи роклята и я хвърли върху купа обречени вехтории с доволна въздишка. Все едно вече виждаше как пламъците обгръщат роклята и това бе начинът да изличи всички страдания, които бракът й бе създал.

— Изгори я с другите! — заповяда тя. — Никога повече не искам да я видя!

И в този момент Морган влезе.

— Какво да изгори? — попита той. — И какво не желаете да виждате повече?

Леони рязко се обърна към него. Цялото й същество излъчваше недоверие. Тя грабна роклята от розова коприна и я завря под носа на Морган.

— Не си ли спомняте тази рокля? — попита тя.

И като видя стъписаното изражение на Морган, иронично добави.

— О! Не! Разбира се! Понякога дори ви се случва да забравите, че сте се оженил за мен. Така че как да се сетите за сватбената ми рокля? Каква глупачка съм!

Морган сви очи, после забеляза ококорената Мърси, която бе замръзнала на мястото си и й направи знак да излезе.

— Можеш да се оттеглиш, Мърси. Господарката ти няма нужда от теб.

Леони буйно се намеси.

— Не, остани, Мърси! Не съм свършила.

Мърси погледна решителното лице на Морган, после хвърли поглед към това на Леони, което бе изкривено от ярост. Сметна, че предпочита сблъсъка с Леони пред този с господин Слейд, направи лек поклон и бързо се измъкна от стаята.

Леони побесня от предателството на камериерката си и се изправи пред Морган, като тропаше с крак.

— Как смеете да давате заповеди на моите прислужници! Аз им казвам какво трябва да правят, не вие!

— Значи предпочитате камериерката ви да бъде свидетел на нашите пререкания?

Пръстите на Леони се сгърчиха върху роклята от розова коприна и тя се изчерви от смущение. Този човек никога ли не правеше грешки?

— Учудвам се, че проявявате такава дискретност! — подигра се тя. — Естествено, ако това не е с цел да ме унижите пред нея!

— Вие наистина мислите, че съм доста жалка личност — отговори Морган, без да повишава тон. — Един ден ще ми обясните какво съм направил, за да считате, че съм способен да изпитвам удоволствие да ви унижавам.

Леони мразеше да се защитава и затова предпочете да премине в настъпление.

— Какво искате? — изсъска тя. — И първо, какво правите тук?

Морган известно време съзерцаваше тънката й фигура в жълтата копринена нощница, после отговори.

— Бих могъл да кажа, че съм дошъл да ви любя…

Леони се вцепени и отстъпи.

— Но случаят не е такъв — добави Морган. — Просто исках да видя споразумението, което вие твърдите, че съм подписал. И клаузите, според които съм се отказал от правото да посещавам брачното ни ложе.

Леони пусна розовата рокля и разочаровано се отправи към нощното шкафче. Същевременно изпитваше облекчение, че той не настоява да я подчини на варварските си страсти. Леони отвори едно чекмедже, извади лист и го протегна към Морган. Питаше се как ли ще се почувства, ако той се съгласи стриктно да се придържа към въпросното споразумение.

Докато Морган се запознаваше със съдържанието на документа, в стаята настъпи напрегната тишина. Споразумението уточняваше, че бракът между Леони Сент-Андре и Морган Слейд, сключен на 26 юни 1799 година, е фиктивен и че съпругът се задължава никога да се упражнява съпружеските си нрава.

Морган продължително и внимателно разгледа небрежния подпис. Сам си призна, че е негов — или майсторски бе фалшифициран.

Той вдигна очи към Леони и студено се взря в нея.

— В краен случай мога да приема, че съм се оженил за вас мъртвопиян — каза той. — Но в такъв случай не бих подписал подобен документ.

Морган не й остави време за отговор, вдигна роклята и заповяда.

— Облечете я! Искам да видя как сте изглеждала в деня на нашата прословута сватба. Може би гледката ще отключи някое тайно кътче в паметта ми.

— Това е смешно! Не ви разбирам. Ние сме женени! Всички документи, които имам, го доказват…

— Не спряхте да повтаряте това. Но има нещо гнило. Аз не съм се женил за вас! Изморих се от тази игра, която продължава седмици. Време е да прекратим това положение. Сега обличайте проклетата рокля или самият аз ще ви съблека и ще ви я нахлузя!

Леони видя, че Морган е готов да осъществи заканата си, взе роклята и промърмори глухо.

— Ще излезете ли, за да се облека, без да понасям похотливите ви погледи?

— Побързайте, защото може и да не се задоволя само с гледане!

Леони му обърна гръб и нахлузи роклята, без да сваля нощницата си, която в този случай изпълни функцията на фуста. После се изправи пред Морган с блеснали очи.

— Ето, господине! Доволен ли сте?

Морган дълго я разглеждаше. Роклята й стоеше очарователно, подчертаваше тънката й талия и закръглеността на надигащите се гърди. Цветът засилваше блясъка на кожата и великолепната медноруса грива. Морган вдигна ръката си, в която държеше документа, и спокойно попита.

— След като съм подписал този проклет лист, ще ми обясните ли как така имам син?

Леони знаеше, че рано или късно този въпрос ще бъде зададен, но не бе подготвена да даде отговор. Хваната натясно, тя не успя да прикрие смущението си.

Морган й заприлича на тигър, който дебне жертвата си и всеки миг ще се нахвърли върху нея. И наистина той скочи към Леони, като я сграбчи за раменете.

— Джъстин не е мой син, нали? — изръмжа той. Изпитваше такава ярост, примесена с болка, като че ли тя наистина бе неговата невярна съпруга.

Гърлото на Леони пресъхна и тя мъчително произнесе.

— Чуйте ме… Никога не съм искала…

— Какво искахте тогава? — прекъсна я Морган. — Да ми тръснете на ръцете копеле?

При думата копеле Леони скочи като попарена и с всичка сила удари Морган през лицето.

— Няма да ви позволя да обиждате Джъстин! — задъха се тя. — И ако някога посмеете да го докоснете, ще ви убия!

Морган стоеше замаян от силата на удара и разтърси глава, за да проясни мислите си. Той осъзна, че е оставил чувствата да надделеят над разума и пусна Леони.

— Не трябваше да казвам тази дума — призна той и стисна зъби. — Извинете ме. Детето няма нищо общо с тази гнусна история.

— И аз не трябваше да ви заблуждавам, че Джъстин е ваш син… но… не исках хората да се отнасят към него с презрение. Излъгах заради него! Не заради себе си. За него! Разбирате ли?

Морган отлично разбираше. Той отхвърли с усилие надигащата се в сърцето му нежност и като се бореше срещу желанието да я грабне в прегръдките си, сухо отговори.

— Засега да оставим Джъстин. Но все пак искам да знам кой е неговият баща. Може би ще се съгласите да ми кажете. Нали аз поех отговорността за това дете? И е естествено да съм осведомен за произхода му, не мислите ли?

Леони извърна глава, почервеняла от срам. Как да сподели с него, че изобщо не познава бащата на Джъстин? Един непознат, който я бе изнасилил и за когото не знаеше абсолютно нищо… Тя се опита да проговори, но думите заседнаха в гърлото й. Сведе глава.

— Не мога… умолявам ви, не настоявайте… — помоли тя с едва доловим шепот.

Дори най-непроницателният човек би забелязал нейното отчаяние. А Морган съвсем не бе непроницателен. Изпитваше отвращение към тази сцена, така очевидно мъчителна за нея, затова каза.

— Много добре, ще говорим за това друг път. Но няма да мръдна от тази стая, докато не изясним нещата между нас двамата. Не съм подписвал нито споразумението за вашата зестра, нито тази смешна уговорка за съпружеските си права. Ако се бях запознал с вас и се бяхме оженили наистина, щях да ви доведа в Боньор. Никога нямаше да ви оставя в Ню Орлиънс и не бих ви позволил да ми приписвате бащинството на дете, което не е мое!

— Не разбирам — каза Леони. — Пак ли започвате да твърдите, че не сме женени? По този начин ли смятате да не изплатите зестрата ми? Като ме обвинявате в лъжа?

Морган сдържа ругатнята си. Той хвана отново Леони за раменете и я погледна право в очите.

— Вие сте забележителен боец, признавам — каза той тихо, но битката свърши, скъпа. Изморих се от номерата ви. Сега искам истината и ще я получа, дори ако трябва да я изтръгна от сърцето ви!

— Но аз ви казвам истината — извика Леони, като се бореше да се освободи.

Той засили натиска на ръцете си.

— Признавам, че сбърках, като ви признах за моя съпруга. Но ако си въобразявате, че ще ви оставя да продължавате тази игра, докато напълно омагьосате семейството ми, жестоко се лъжете! — Морган не можеше повече да се мята между рая и ада, както последните седмици. Той притегли Леони към себе си и повтори с отчаяние. — Господи, ще ми кажете ли истината? Ще признаете ли, че сте излъгала от „А“ до „Я“? Обещавам да не вя търся сметка, но, в името на Бога, да свършим с тази игра! Търпението ми се изчерпа, Леони. И трябва да ви предупредя, че не можете да ме дразните до безкрайност… А Бог знае, че вие не спряхте да ме предизвиквате…

— Вие наистина сте луд! — възкликна Леони. — Обвинявате ме в лъжа, а лъжецът сте вие! Впрочем не е трудно да докажа думите си. Попитайте който и да е от Ню Орлиънс! Пред очите ви е нашето брачно свидетелство и въпреки това се осмелявате да заявите, че аз лъжа!

— Отлично, скъпа — засия Морган. — Заминаваме за Ню Орлиънс. Там е започнал проклетият фарс и — заклевам се! — там ще се разиграе последното действие!