Шърли Бъзби
Сърце за продан (27)

Двадесет и седма глава

Примирието започна обещаващо. Тъй като заплахата от раздяла не се задаваше на хоризонта и като че ли се мяркаше надежда за нормализиране на техния брак, Леони изведнъж реши, че денят е прекрасен.

Морган обмисляше възможността да й разкрие ролята, която Ашли бе изиграл в техния живот. „Не, още не — помисли си той, като забеляза срамежливата усмивка, която се появи на лицето на Леони. — Не искам да казвам нищо, което може да засенчи това прелестно личице; нищо, което може да запали недоверчивите искри в погледа й…“

Прекараха прекрасен ден, като безцелно бродеха по улиците на Ню Орлиънс, зяпаха витрините и весело бърбореха. Седнаха до реката да похапнат, като съзерцаваха тъмните води на Мисисипи, която стремглаво се спускаше към морето. Леони се облегна на ствола на един дъб и с удоволствие схруска захаросан бадем. За пръв път в живота си тя съзираше в бъдещето възможност за щастие вместо дългата изнурителна борба за оцеляване.

Морган бе влюбен до уши, но нищо не доказваше, че Леони ще приеме благосклонно чувствата му, особено след като чуе за интригата на Ашли. При мисълта, че тя не е негова законна жена, той изпитваше неясна тревога, като че ли ужасна заплаха тегнеше над главите им.

Въпреки всички препятствия, които можеше да им постави бъдещето, Морган реши да се наслади на прелестта на този ден. Вечерта той целуна целомъдрено учудената Леони по устните, като очакваше утрешния ден с непоклатим оптимизъм.

Дълго се въртя сам в леглото, но сега знаеше, че тя е невинна и не можеше да я принуждава да понася страстта му. Впрочем нали бе съпруга на Ашли?

Следващият ден се очертаваше също толкова приятен, както предишния. Те закусиха във вътрешния двор, но този път Леони сияеше. Роклята от бял муселин й стоеше очарователно. Морган я целуна по бузата и прошепна шеговито.

— Надявам се, че спахте добре в такова огромно легло. Много исках да дойда при вас…

Леони се изчерви. Искаше да отговори в същия тон, но предпочете да се престори, че не е чула забележката.

— Имате ли някакви планове за днес? — попита тя.

Морган се замисли. Ако не възникнеха някакви усложнения, днес той трябваше да получи договора за ипотеката.

— Трябва да отида до града преди обяда — отговори. — След това съм на ваше разположение. Имате ли нещо предвид?

— Да. Искам да видя Сент-Андре. На четири часа път е, но ако тръгнем по-рано…

— Няма значение. Допивам кафето си и тръгвам. През това време помолете съдържателката да ни приготви нещо за хапване. Можем да тръгнем след час.

След двадесет минути Морган седеше в кантората на Лефор.

— Видяхте ли дьо Ла Фонтен? — попита той. — Получихте ли договора?

— Да, господине, без никакви трудности. Ла Фонтен е страстен комарджия, но е лош играч. Само като чу, че ипотеката ще бъде платена в брой, и дотича при мен.

Морган вдигна рамене. Проблемите на Морис дьо Ла Фонтен изобщо не го вълнуваха.

— Къде е?

— Ето, господине, съпругата ви трябва да е доволна.

Морган хвърли поглед към документа.

— Надявам се — каза той без особен ентусиазъм. Със сигурност Лефор не проумя как жена му може да го укори, че се е намесил в нейните дела.

— Поздравявам ви за експедитивността — добави Морган. — Надявам се, че и другите операции ще бъдат толкова успешни.

— Прехвърлянето на парите ще се осъществи тази сутрин. А колкото до другата работа — вече се свързах със сегашния собственик на земята и той е съгласен да продава… Особено на цената, която предлагате…

Морган пъхна документа в джоба си и се сбогува.

Леони го очакваше с малка плетена кошничка в ръка. И след пет минути те бяха на път към замъка Сент-Андре.

По пътя Леони свенливо понита.

— Свършихте ли работата си?

— Да, сигурно ще сте доволна от резултата.

— Защото излизането ви тази сутрин е свързано със зестрата ми? — попита тя с последни останки от недоверие.

— Ами надявам се, че утре ще възстановя зестрата ви. Но във всички случаи ще получите потвърждение за прехвърлянето на сумата във вашата сметка.

— Наистина ли? — възкликна Леони, като се радваше, но не смееше да повярва.

— Но да, разбира се. Господин Лефор ме увери, че утре банковата операция ще бъде осъществена.

— Господин Лефор ли е вашият търговски посредник? — попита Леони.

Морган кимна утвърдително.

— Колко странно! — каза тя. — Знаете ли, че той се занимаваше и с делата на дядо ми?

— Вчера ми каза.

Леони поклати глава.

— Колко е малък светът! — отбеляза тя.

Замълчаха. В главата на Леони бушуваха противоречиви мисли. Най-после тя щеше да откупи ипотеката на замъка Сент-Андре. И така да осъществи мечтата си да го запази за Джъстин. И все пак нещо я тревожеше. Имаше ли право да подхранва мечтата за спасяване на плантацията? Преди няколко дни бе мислила, че ако наистина. Мо_рган пожелае да нормализират отношенията си, зестрата й може да представлява наследството на Джъстин. Но сега отново я измъчваха съмнения.

Тя изчисли наум какво ще й остане, когато освободи ипотеката. В действителност нямаше да е много, едва щеше да стигне за издръжката на малкото й семейство. „Пак съм в капан — въздъхна тя. — Ще бъде глупаво да похарча тези пари, за да спася плантацията и може би някой ден Джъстин дори няма да ми бъде благодарен. И все пак… Ако той се влюби в имението така, както аз самата го обичам…“

Тя въздъхна отново. Как можеше да вземе решение вместо едно петгодишно дете?

От друга страна Морган за момента бе очарователен, но нищо не й гарантираше, че той отново няма да се промени. Тя се страхуваше от обичайните резки обрати в поведението му.

Морган я наблюдаваше с крайчеца на окото си, учуден от липсата на ентусиазъм.

— Не мислите, че съм направил всичко необходимо, за да върна зестрата ви, така ли? — попита той. — Наистина не съм ви дал досега основания да ми вярвате, Леони, но ви давам думата си, че утре ще получите парите си.

— О, вярвам ви — възкликна тя. — По-точно, не съм си и помислила, че може да ме излъжете.

Морган оцени хитростта й.

— Не лъжа, малка магьоснице, но ако ми вярвате, защо тогава сте толкова умислена? Струва ми се, че държахте на зестрата си повече от всичко на света…

— Вярно е… само че преди да тръгна за Начес всичко изглеждаше толкова просто. Имах нужда от тези пари, за да спася собствеността си и бях решила да ги получа на всяка цена. Щях да се издължа на господин дьо Ла Фонтен, а след това Джъстин, аз и останалите щяхме да продължим живота си както преди. Но нищо не стана така, както си мислех…

— Съжалявате ли? — попита нежно Морган.

— Не знам — призна чистосърдечно тя.

— Искате ли да оставим настрана проблемите поне днес? — предложи той. — И да изживеем мига такъв, какъвто е.

Леони наведе глава. Морган бе прав. Часът не бе подходящ за решения. Тя щеше да види отново любимия си дом, придружена от мъжа, когото обожаваше. Не искаше да мисли за нищо друго, за да може да изживее изцяло радостта си.

Когато Морган тръгна по пътя, който водеше към замъка, бе почти два часът. Колкото повече наближаваха плантацията, толкова нетърпението на Леони нарастваше. С детски възторг тя показваше на Морган познатите й ориентири — едва мяркащите се през завесата от зеленина съседски къщи, малкото блато, в което ловеше риба, изгнилите останки от кейовете, издигащи се от мътните води на Мисисипи.

Леони не потърси оправдание нито за окаяното състояние на кейовете, нито за коловозите, които бяха издълбали пътя. По този начин тя не даде на Морган и най-малката възможност да критикува, а и той внимаваше особено много да не подметне някоя неуместна забележка. Леони му показваше забележителностите на имението си с гордост и радост, които го забавляваха и разнежваха едновременно.

Само от бегъл поглед към кейовете Морган разбра, че единственото разрешение е те да се съборят до основи и на тяхно място да се издигнат нови. Що се отнася до пътя, той бе истинско бедствие. Морган реши още утре да наеме група кантонери, които да го поправят, за да бъде проходим.

И чак когато наближиха замъка, Леони започна да показва признаци на неудобство.

— Ние не можехме да отделим и цент за поддръжката на къщата. Повече от двадесет години — каза тя, като в гласа й странно се преплитаха смущение и високомерие. — Не го забравяйте!

Това бе единственото обяснение, което тя благоволи да даде на Морган, за да избегне каквато и да е забележка относно развалините. Но докато се подготвяше да посрещне реакцията на Морган при вида на крепостните стени, ноктите й потъваха в дланите.

Пътят рязко свърши и замъкът Сент-Андре изплува в златистата светлина на слънцето. Сърцето на Леони подскочи чак в гърлото й и очите и се напълниха със сълзи. За нея това бе най-красивата къща на света въпреки щетите, нанесени от годините. Тя се опияняваше от всеки детайл, който засилваше очарованието на сградата — големите двойни врати, подсилени със сводове, островърхият покрив, украсен с фигури на седнали кучета, перилата от ковано желязо, изящната извивка на стълбището, оформено като конска подкова. Какво значение имаше, че липсваха капаци на прозорците, че боята се беше олющила, че улуците са изкривени или че бурените са завладели всичко. Това бе нейният дом и тя се бе борила прекалено дълго, за да го спаси. Обичаше го страстно, за да се изплаши от тези дреболии. Как дори за миг бе могла да си помисли да го пожертва? После Леони преглътна мъчително. Ако трябваше да направи своя избор между Сент-Андре и Морган, нямаше да се колебае дълго. Наистина обичаше замъка, но Морган бе любовта в нейния живот. Без него нищо друго нямаше особено значение.

Морган спря конете пред входа и разгледа фасадата. Лицето му бе замислено. Видя олющената боя, рухналото стълбище, счупените перила, откачените капаци на прозорците и цялостната разруха на имението. За миг се изкуши да се обърне и да пришпори конете обратно към Ню Орлиънс.

Но Морган разбираше, че подобна постъпка завинаги ще унищожи крехките отношения с малкото гордо създание, което стоеше до него. Той се вгледа по-внимателно в старата сграда. И чак тогава замъкът започна да упражнява върху него изключителното си въздействие. Морган забеляза изящната архитектура, красотата на дървените колони, които поддържаха горния етаж. Преди години къщата сигурно е била прелестна. Прилепените към основната сгради павилиони, украсени с колони, не нарушаваха чистотата на линиите. После Морган плъзна поглед към величествения естествен декор — огромни дъбове, от които се спускаха завеси мъх; кедри с устремени към небето корони; магнолии, покри ги с разцъфнали цветове… И тогава прецени, че мястото крие огромни възможности.

Докато той откриваше прелестите на имението, изпитваше странното усещане на някакъв вид завръщане в бащиния дом. Като че ли неговите странствания го бяха водили към тази едничка цел… Към една единствена жена… Силата на завладяващото го усещане за пълнота го смути. Все едно къщата подръпна някаква струна, скрита в дълбините на душата му, и пробуди мечтите, които той мислеше, че е погребал завинаги… дори бляновете за щастие…

Леони не можеше да чака повече и агресивно попита.

— Е, какво мислите?

Съзнанието на Морган до такава степен бе завладяно от полузабравени копнежи, че той се стресна и приглушено отговори.

— Мисля, че всичко е прекрасно… или че по-точно ще бъде прекрасно…

Лицето на Леони грейна.

— Наистина ли, господине? — весело възкликна тя.

Лукава светлинка озари очите му и той прошепна нежно.

— Пак ли забравихте, че се казвам Морган?

Леони се изчерви, но не пожела да изостави темата.

— Нали е красив?

— Много! — потвърди Морган, без да сваля погледа си от нея.

— Елате! Ще ви покажа всичко — каза тя и скочи на земята, без да изчака помощта му.

Морган завърза конете и я последва.

— Ето хамбарите — обясни тя. — Тук са конюшните… Там долу е градината, а по-далеч…

Те единодушно оставиха разглеждането на къщата за най-накрая. Морган внимателно започна да изкачва продънените стъпала и лекомислено отбеляза.

— Истинско чудо е, че не сте си счупила врата по проклетото стълбище.

Леони рязко се извърна към него, погледна го и възрази.

— Кажете — ако не ми бяхте взел зестрата, дали къщата щеше да е в такова състояние! — приличаше на тигрица, която брани малките си. — Вината е изцяло ваша!

— Но вие ще ми простите, нали? — попита пленително Морган.

Леони разтърси гривата си.

— Може би да, може би не… А натам е…

Някакво необяснимо блаженство, бе завладяло и двамата. Сърцето на Леони щеше да изскочи от радост. Тя никога не си бе представяла, че Морган Слейд някой ден ще стъпи в замъка Сент-Андре, нито пък че тя ще бъде щастлива, показвайки му имението… и още по-малко, че ще се осмели да му отправя закачки… Но точно този ден нищо не изглеждаше невъзможно — дори нейната мечта за споделена любов…

Докато Морган разглеждаше къщата отвън, Леони не го изпускаше от ъгъла на окото си. Мислеше си за неведомите пътища на съдбата. Преди по-малко от шест седмици тя мразеше дори името му, а сега — напук на всякакъв здрав разум — тя пламенно го обичаше и единствено желаеше да прекара останалата част от живота си с него.

Преди да замине за Начес, Леони грижливо бе заключила всичко, но Морган намери една врата, която не бе здраво залостена. И му бяха необходими само няколко минути да я отвори.

— Надявам се, че няма да ме обвините в нахълтване в дома ви с взлом — пошегува се той.

Леони весело се разсмя и се мушна пред него. Не стояха дълго в къщата, защото въздухът бе пропит с неприятната миризма на застояло, но Морган успя да си създаде някаква представа за разположението. Той излезе на терасата и попита.

— Има ли приземен етаж? Хамбари и складове към плантацията?

— Да. Морис дьо Ла Фонтен ми позволи да складирам там някои мебели и вещи, коитб не можем да пазим тук, докато откупя къщата… или докато той я продаде…

— Какво великодушие! — изсъска Морган и стисна устни.

— Това вече няма значение. Като получа зестрата си, ще се разбера с него.

Морган хвана брадичката й и впери поглед в очите й.

— Въобще не си въобразявайте подобно нещо, скъпа — твърдо заяви той. — Аз ще се заема с този Ла Фонтен…

— О! Но… — започна Леони.

Но Морган постави длан върху устните й и продължи с нетърпящ възражение тон.

— Вие вече не сте сама, Леони! Оставете ме да се оправя с Ла Фонтен. Не искам да подценявам възможностите ви, но мисля, че мога да уредя нещата по-добре, отколкото вие ще успеете. Във всеки случай поне няма да се опита да ме съблазни…

Леони стреснато повдигна глава.

— Откъде знаете, че се е опитал да ме прелъсти? — попита тя.

Морган вдигна рамене.

— Господин Лефор ми намекна, че господин Морис не е джентълмен като баща си.

— Май сте прекалил с интереса си към личния ми живот. Как посмяхте, Морган Слейд!

— Спомнете си, че до вчера не знаех нищо за проклетата сватба. Така че имах всички основания да предполагам, че сте измамничка, която се опитва да измъкне парите ми. Следователно бе логично да проуча повече неща за вас.

Леони стоеше нерешително. Тя обаче беше принудена да се съгласи с мотивите му и ако бе на негово място, вероятно би постъпила по същия начин.

— Може би имате право — призна тя. — Но никога не е приятно да узнаеш, че непознати си позволяват да ровичкат из миналото ти.

— А има ли във вашето минало нещо, което няма да понесе ярката слънчева светлина? — попита Морган, като внимателно наблюдаваше лицето й. — Ако не съм могъл да упражнявам съпружеските си права и преди шест години, можете ли да ми обясните как се е случило така, че се появихте в Начес с дете? И започнахте да ми приписвате бащинство за него.