Шърли Бъзби
Сърце за продан (18)

Осемнадесета глава

Доминик настоя Личфилд да придружи брат му до Батон Руж. Той не знаеше защо Гейлорд е заминал там и се опасяваше да не би Морган да се озове срещу някой от съучастниците в заговора, може би дори срещу най-важния от тях. В такъв случай бе необходимо да има със себе си някой, способен да се притече на помощ.

Морган бързаше по две причини. От една страна, бе нетърпелив да узнае истината, а, от друга, страхуваше се Леони да не се изплъзне от наблюдението на Доминик и да не изчезне също така бързо, както се бе появила. Бе уредил никой да не е в течение на плана му преди заминаването, за да няма време Леони да предупреди Истън. Естествено истинската причина за ненадейното му пътуване остана в тайна. Доминик заяви, че Морган е решил да се премести с новото си семейство в имението Таузънт Оукс и е заминал да провери дали къщата е в достатъчно добро състояние, за да приюти младата му съпруга. Матю и Ноел приеха новината с неудоволствие, но не казаха нищо.

Леони отначало онемя от смайване, посяе беззвучно попита.

— Искате да кажете, че той вече е заминал? За Батон Руж?

Доминик се поклони с иронична усмивка.

— Но да, мадам. Искаше да ви уведоми лично, но корабът вдигна котва на зазоряване и той бе сигурен, не ще проявите разбиране.

Леони овладя раздразнението си, пое си дълбоко дъх и попита.

— И кога ще се върне?

— Не зная. Зависи колко време ще му отнемат приготовленията на Таузънт Оукс… Може би седмица, може би месец…

Тук Леони не издържа и избухна.

— Един месец! Това вече е много! Той не може да отсъства толкова дълго.

Тя направо изстина при мисълта, че Морган няма да се върне преди месец. Всичките й надежди да си възвърне замъка Сент-Андре рухваха.

Доминик забеляза отчаянието, което се изписа върху лицето й и изпита неудобство.

— Нещо не е наред? — подметна той.

Леони обаче вече се бе овладяла. Тя се изправи гордо. За нищо на света нямаше да сподели тревогата си с някой от проклетото семейство Слейд.

— Всичко е наред. Какво ви дава основание да мислите противното?

Доминик се обърка и се запъна.

— Не знам… изглеждате… притеснена…

Леони отново избухна, неуспяла да сдържи гнева си.

— И какво от това? Какво значение има това за вас? Какво ви бърка, че аз ще загубя къщата си, защото брат ви е непочтен човек? Никога не съм искала да бъда негова жена, никога! Не дойдох в Начес, за да заемам мястото на законна съпруга. Исках единствено това, което ми дължи. И дори не го искам за себе си. Искам да спася родния си дом! Къщата, която моят прадядо е построил сред блатата. Къщата, в която е роден дядо ми, където е роден баща ми, където сме родени ние — аз и моят син! Нашата къща! Можете ли да разберете какво е това? Замъкът Сент-Андре ми е по-скъп, отколкото Боньор — на вашето семейство. Трябва да се издължа до първи юли, за да не го загубя, а сега вашият брат ми отне и последната възможност да го откупя! Защото избяга като страхливец и отказа да възстанови зестрата ми…

Тя се засрами от избухването си, сълзите й бяха готови да рукнат, затова се завъртя на пети и напусна стаята.

— Олеле, Боже! — промърмори Доминик. — Питам се дали Морган е в течение…

 

 

Естествено Морган бе дочул нещичко от прислугата, но крайната дата въобще не бе привлякла вниманието му. А и вероятно би сметнал вълнуващата изповед на Леони за поредния ход от плана за неговото изнудване.

Пътуването премина без инциденти. При други обстоятелства Морган дори би му се наслаждавал. Но с ужас установи, че отсъствието на Леони ни най-малко не намалява въздействието й върху него. Тя се промъкваше във всичките му мисли като изкусителен демон. Струваше му се, че дребничката й фигура танцува на всеки завой на бурната Мисисипи, а звънкият и като сребърна камбанка смях отеква в ушите му. Образът й го преследваше най-настойчиво през нощите. Той рязко се събуждаше с чувството, че тя е в прегръдките му. Усещането бе толкова реално, че му бяха необходими няколко секунди, докато осъзнае, че е сънувал. И когато отново заспиваше, в главата му кънтеше съшият съблазнителен смях.

Морган откри, че Леони не е единствената, която му липсва. Джъстин също изпълваше мислите му. Той бе започнал да свиква с проявите на привързаност, които детето му засвидетелстваше, с техните сутрешни разходки на кон или пеша. Джъстин бе толкова обаятелен, че Морган усещаше първите кълнове на онази всеотдайна обич, с която бе обожавал Филип.

„За по-малко от седмица те ме превзеха“ — повтаряше си ядосано той. Животът му се свърза с техния, а нощните му видения доказваха до каква степен Леони бе покорила сърцето му.

Поне в Батон Руж щеше да получи сведенията, които можеха да дадат ключа към загадката и да му позволят да прекрати този прословут брак. Трябваше да провери дали истинският автор на цялата комедия е Гейлорд Истън. Морган отказваше да повярва, че той е и баща на Джъстин. Съжаляваше, че го е изгонил толкова грубо, без да изслуша обясненията му.

Батон Руж бе едно от първите френски поселища В Луизиана, но навремето градчето бе част от Западна Флорида. Под испанско владичество той бе оживено пристанище, разположено на левия бряг на Мисисипи. Морган бързо откри приличен хотел и купи два коня за обратния път. Натовари Личфилд със задачата да разопакова багажа им и започна да издирва младия Гейлорд.

Скоро научи, че някакво семейство на име Истън живее на няколко мили северно от Батон Руж. От събраните сведения направи заключението, че Гейлорд сигурно гостува при тях.

Въпреки нетърпението си на другата сутрин Морган посети Майкъл Истън чак към десет. Посрещна го домакинът — петдесетина годишен мъж, жизнерадостен веселяк.

— Племенника ми ли търсите? — попита той. — Надявам се да успеете да го отклоните от пътя, по който е тръгнал. Откакто пристигна, само оплаква някаква Мелинда и дави мъката си в най-доброто ми уиски. Казва, че ако може да върне нещата назад, ще я остави да се омъжи за женен мъж. Никога не бил си представял, че тя можела да го упрекне за развалянето на такъв годеж. Лично аз считам, че е прав, и не разбирам защо тази Мелинда му се сърди… На практика той я е спасил да не направи грандиозна глупост.

— Съмнявам се дали някой може да спре Мелинда да върши глупости — каза Морган.

Майкъл Йстън вдигна вежди.

— Виж ти — измърмори той. — В такъв случай не е толкова чудно. Ще откриете Гейлорд в ергенския павилион.

Морган се сбогуваме Майкъл. Любопитството му беше разпалено. Ако можеше да се вярва на приказките на чичото, Гейлорд изживяваше любовно отчаяние и сигурно умът му не бе зает с кроежи и заговори с Леони.

Морган влезе в отдалечения от основната постройка павилион и намери Гейлорд на горния етаж.

Младият Истън се бе проснал в един кожен фотьойл. Главата му клюмаше, очите му бяха зачервени. Брадата му бе набола, а в ръката си едва крепеше чаша уиски. Когато видя Морган на прага, той изпусна чашата, която се пръсна на парчета.

— Вие! — възкликна той, изненадан и възмутен едновременно. — Не ви ли е достатъчно, че отнехте любовта на живота ми? Трябва ли още да идвате тук и да ми се подигравате? Мелинда не иска дори една дума да ми каже. И знаете ли защо? Защото я спасих от вас и сега тя ме ненавижда! Напразно я умолявах да ми прости, напразно обяснявах, че единственият ми стремеж бе да я защитя — не пожела да чуе и дума! Когато срещнах жена ви в страноприемницата, не повярвах на късмета си! Бях толкова превъзбуден, че мислех само как да изтръгна Мелинда от ноктите ви. Каква идиотщина! Срещата с вашата жена бе най-лошото нещо, което ме е сполетявало. Проклинам деня, в който я видях!

Морган Дълго мълча. С огромно облекчение установи, че Гейлорд няма никакви сходни черти с Джъстин. От друга страна той мислеше, че трябва да се е побъркал, представяйки си тази нещастна отрепка способна да състави дяволския план, който целеше да отмъкне част от богатството му. Бе очевидно, че Гейлорд страда съвсем искрено, че не може да си прости прибързаното завеждане на Леони при семейство Маршъл на бала. Но все пак бе възможно и да се преструва. Морган реши да изясни този въпрос.

— Разбирам вашето озлобление към мен — каза той, — но бих искал да ми обясните как открихте толкова навреме Леони? От известно време този въпрос доста ме тормози.

След като получи няколко остри и кратки отговора, Морган се увери — щом Гейлорд бе идиот, способен да изпадне в отчаяние заради една глупава гъска, която не заслужаваше и намек за съжаление, то неговата връзка с Леони явно се дължеше единствено на случайността.

Приключил задачата си, той тръгна обратно още същия ден, но бе удовлетворен само отчасти. Бе сигурен, че Гейлорд няма пръст в заговора срещу него, но мисълта, че друг мъж дърпа конците, непрекъснато глождеше съзнанието му.

Следователно отново бе дошъл в изходната точка — обременен с лъжкиня, която твърдеше, че е негова жена.

Морган и Личфилд пристигнаха в Малкия Боньор около полунощ в средата на юни. Къщата бе потънала в мрак. Без да вдигат шум, за да не събудят обитателите й, те свалиха седлата от изморените и запотени коне и ги разтриха. Можеха да се доберат до стаята на Морган, без да разбере заспалият дом, но Личфилд се спъна в нещо и изпусна куфара, който носеше.

— Малкият Джъстин е забравил дървеното си конче в антрето — измърмори с упрек той.

Ако в отсъствието на Морган Личфилд поемеше управлението на къщата, подобен неприятен инцидент би бил изключен. Морган се готвеше да го подкачи по този повод, когато вратата на кабинета му рязко се отвори. Появи се Доминик с пистолет в едната ръка и със свещник в другата.

— Горе ръцете! — извика той. — Още една крачка и сте мъртви!

— Дом! — възкликна Морган. — Какво, по дяволите, правиш тук, в този час?

Доминик позна гласа на брат си и свали оръжието.

— А, ти ли си? — каза той и облекчен въздъхна.

— Кой смяташ, че може да е по това време?

— Крадци! Докато те нямаше, много къщи в околността бяха ограбени и мама се притесни, че в Малкия Боньор няма мъж. А нали знаеш, че когато мама се обезпокои, веднага взема мерки, които могат да я успокоят.

Морган се усмихна с разбиране.

— Ясно! Но защо не си легнал? Все пак има стаи, които са по-удобни от моя кабинет.

— Да, разбира се… Обаче когато мама реши, че в къщата е необходим мъж, Леони пък сметна, че не й трябва. След заминаването ти хвърчат искри във въздуха от напрежение. Леони е независима и упорита. Заяви на мама, че е живяла пет години без никаква мъжка защита и не вижда защо сега трябва да се съобразява с някой, който със сигурност не стреля по-добре от нея. Мама се засегна, гарантирам ти. Отгатна, че Леони се съмнява в качествата ми на стрелец и няколко минути се опасявах, че ще се впуснат в ръкопашен бой.

Морган си представи сценката и избухна в смях.

— И какво стана после? — попита той. Личфилд изпревари отговора на Доминик.

— Ако господата желаят да продължат разговора си в хола, на светлината на някоя свещ, моля да ме извинят. Аз ще ида да прекарам нощта на по-удобно място — заяви той.

— Моля ви, Личфилд, можете да се оттеглите — каза Морган истински развеселен. — Ще ви видя утре сутринта… естествено ако нямате други планове.

Личфилд хвърли на господаря си красноречив поглед и излезе, без да добави нищо.

— Прав е — призна Морган. — Ще ни бъде по-удобно в кабинета.

— След вас, господине — каза Доминик иронично. След няколко минути те вече седяха в кабинета. Бяха си налели по чаша уиски и Морган разказа на брат си за резултатите от пътуването и срещата с Гейлорд. Настани се по-удобно в мекия кожен фотьойл, въздъхна с облекчение и заяви.

— Божичко! Колко е хубаво да си у дома!

— Я виж! — грейна Доминик. — Ето нещо ново! Мислиш ли наистина, че може да ти е зле у дома?

Морган смръщи вежди.

— Не знам. Единствено усещам, че съм щастлив тук… Щастлив съм и че малката лъжкиня — моята скъпа съпруга — не се е изпарила, докато ме е нямало.

— Не мисля, че има възможност да избяга — отбеляза Доминик. — Готов съм да се обзаложа, че щеше да си замине въпреки всичките ми усилия да я задържа, но явно е дала и последния си цент, за да стигне дотук.

Морган отпи глътка от уискито си.

— Откъде знаеш, че е изхарчила всичките си пари за това пътуване? — усъмни се той. — Сигурен ли си, че всички идват от Ню Орлиънс? Това все пак е нейно твърдение.

— Морган, може би ще решиш, че съм непостоянен, но понякога вярвам на историята й, или поне на част от нея. Всичко е толкова объркано, че знам какво да мисля… Ти твърдиш, че не си се женил за нея и аз съм сигурен в това. Но от друга страна вярвам, че за някои неща тя казва истината…

— Например?

— Ами например за тази стара занемарена плантация. Обърна ли по-специално внимание на дрехите и на ръцете й, преди да тръгнеш?

Морган се помъчи да си спомни тоалетите на Леони. Те явно бяха износени и тя не ги сменяше често.

— Пфу! — възрази той. — Дрехите не са важни. Тя е прекалено обиграна, за да облече нещо друго освен стари парцали… Особено ако държи да е убедителна. Колкото до ръцете — не, не съм обърнал внимание… Обикновено не се интересувам от женските ръце… Има толкова по-интересни…

— Добре. Обикновено и аз не забелязвам ръцете им. Но този път постъпих различно. И ако си бе направил труда да се вгледаш в нейните, преди да предприемеш това пътуване, щеше да установиш, че кожата им е ужасно загрубяла. Сигурен съм. Сега вече мазолите не се виждат толкова ясно, но преди бе по-лесно да направиш извода, че тя е работила на полето. Между другото, когато татко говореше за посевите и нивите, тя не изпитваше досада и следеше с интерес думите му. Никоя от жените, които познавам, включително и мама, няма понятие от земеделие. А Леони разбира! Дори даде на татко някои идеи за редуване на културите, които го заинтересуваха. Разбирам, че е измамничка, но мисля, че наистина е, правила това, което казва.

Морган продължително се замисли, преди да отговори.

— И все пак не можеш да отречеш, че единствената й цел са парите?

— Аз не го отричам! Но не съм сигурен, че се стреми към тях от алчност. Когато й съобщих, че може би ще се върнеш след месец, тя наистина се изплаши. Не защото ти не си й дал пари, а защото няма да ги получи навреме, за да спаси замъка си Сент-Андре.

— Да го спаси ли? Мислех, че имението вече е загубено… Или е променила версията?

— По-скоро ми се струва, че изложи по-подробно фактите. Изглежда е сключила сделка с един от старите си съседи — заем срещу имението. След смъртта му неговият наследник е изискал погасяване на дълга й. Освен замъка тя не притежава нищо и тази стара постройка й е скъпа. Питам се как бих реагирал аз, ако Боньор попадне в ръцете на чужд човек…

— Няма доказателства, че тя казва истината. Дом…

— Не твърдя, че тя не се опитва да измъкне пари от теб — отговори Доминик. — Просто съществува вероятността тя да не е толкова алчна, колкото изглежда на пръв поглед.

— Може и да си прав — съгласи се Морган. — Възможно е историята да е вярна наполовина. Ето защо е толкова трудно да я хвана в явно противоречие и да докажа, че лъже.

— Но ако приемем, че не всичките й думи са лъжа, то нашата задача ще се опрости, нали? Поне ще можем да започнем отнякъде.

— По дяволите! Нямам представа! Може би да, може би не. Ще замина за Ню Орлиънс. Той е в началото на цялата история и там трябва да се търси разрешението на загадката. И без това тъна в неяснота. На практика разкарването до Батон Руж бе безсмислено…

Вратата на кабинета се отвори. Личфилд влезе и постави между тях огромен поднос със сандвичи. Морган го погледна с признателност.

— Личфилд, казвал ли съм ви някога, че бих продал и последния си жребец, но няма да ви оставя да ме напуснете?

— Често, господине! Но само когато сте здравата нарязан…

Той излезе с достойнство, а зад гърба му се разнесе невъздържаният смях на двамата братя.

— Разбирам защо толкова го превъзнасяш — най-после продума Доминик. — Но лично мен ме плаши.

— Въпрос на навик! — заяви Морган. — Във всеки случай наистина не мога да се лиша от него. Но още не си ми казал защо спиш в кабинета ми?