Шърли Бъзби
Сърце за продан (28)

Двадесет и осма глава

Леони замръзна. Наведе глава и каза заинатено.

— Не искам да говоря за това.

Морган не сваляше погледа си от нея. Въпросът не бе зададен единствено от любопитство. Просто той смяташе, че колкото повече знае, толкова по-лесно ще избегне неприятностите при скандала, а положението му в тази ситуация бе изключително деликатно. Той не бе неин съпруг, както тя вярваше; и въпреки това той дори не се опита да й го обясни. Май в крайна сметка не струваше повече от Ашли. Морган не се осмели да й разкрие истината, но за да успее да й помогне да се измъкне от противната каша, забъркана от Ашли, той трябваше наистина да знае колкото е възможно повече.

Морган видя как лицето й пребледня и пожела да остави темата. Но изведнъж реши да изясни нещата завинаги.

— В началото вие ми заявихте, че Джъстин е мой син, нали? Тъй като тогава имах впечатлението, че вие говорите само лъжи, аз се престорих, че вярвам на историята. Но повече не искам да се преструвам. Вие носите моето име и от това следва, че официално аз съм отговорен за Джъстин. Струва ми се, че при тези обстоятелства имам право да знам произхода му, нали?

Морган съжаляваше, че изопачава истината, но трябваше да узнае всичко. Леони се вкопчи в перилата с такава сила, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Тя разбираше, че искането му е справедливо. Той бе признал Джъстин и ако бе съгласен да продължи да прикрива падението й, се налагаше тя да даде отговор на въпроса му.

Леони затвори очи. Бе пазила тайната си толкова дълго, че дори самата не знаеше дали ще може да разкаже каквото и да било. А и още не смееше напълно да му се довери.

Морган разбираше упоритото й нежелание да говори за очевидно болезнения епизод и реши да й помогне.

— Морис ли бе? Той ли ви изнасили?

Леони стъписано го погледна. Морган разбра, че е сбъркал в предположението си, но настоя.

— Явно в живота ви не е имало друг мъж. И тъй като сметнах, че зачеването на Джъстин е мъчителен спомен за вас, бе нормално… да си помисля за изнасилване… и за Морис…

Леони нервно се разсмя.

— Вие сте много проницателен — каза тя, като премина от смях към сълзи. — Наистина бе изнасилване, но не Морис… Никога!… Случи се на едно място, където аз не трябваше да се намирам, един мъж, един непознат, ме помисли за това… за това, което не бях. И ме изнасили. Бе прекалено едър и силен… не успях да се защитя. И после… после… избягах. Така че, разбирате ли, бащата на Джъстин може да е всеки… Ако вие се срамувате от нас… Ако ви отвращавам… Ако не ни искате в живота си…

Дълго сдържаните сълзи бликнаха. Морган нежно я прегърна. Леони зарови глава в рамото му и усети как той ласкаво гали косите й.

— Ш-шт, тихо, малка магьоснице! — промълви той в ухото й. Наистина ли мислите, че вие може да ме отвращавате? За мен е чест, че сте при мен — и вие, и Джъстин!

Той спря, като търсеше думите, които можеха да я успокоят.

— Леони… Всичко се е случило толкова отдавна. Не трябва да се самонаказвате за нещо, на което не сте могла да попречите. Имате прекрасно дете… Няма значение кой е баща му… И ако ми позволите, бих искал аз да заема мястото на този непознат. Ще бъда щастлив да считам Джъстин за свой син.

Погледите на двамата се срещнаха, като всеки очакваше реакцията на другия. Леони не откри в очите на Морган и капчица отвращение, никаква присъда, и усети как ледената буца, която стягаше гърдите й, се стопява.

— Не ви ли ужасявам? — заекна тя.

— Напротив! Ако пипна този подъл тип, ще го убия със собствените си ръце!

Леони почувства как огромна тежест се смъкна от плещите й. Бремето на срама, който толкова дълго бе носила, внезапно изчезна.

— Вие сте много великодушен — прошепна тя, като гласът й леко трепереше. — Много по-великодушен, отколкото дори съм мечтала… Много съм ви признателна… не можете да си представите колко…

Морган подскочи, жегнат в сърцето.

— Не желая вашата благодарност… — изръмжа той.

— Но аз съм ви признателна — повтори Леони. — Вие можехте да се държите грубо с Джъстин, а напротив — бяхте толкова добър… Нормално е да ви изкажа благодарността си.

— Ами добре, нали го направихте — каза разочарован Морган. — Да не говорим повече.

Той съжали за сухите си думи, но благодарността бе последното чувство, което би желал тя да изпитва към него. Чувстваше се наранен. Запита се дали не е сбъркал, като откупи полицата от дьо Ла Фонтен. Тя още повече щеше да се мисли за негова длъжница. Той искаше любов, а не признателност.

— Достатъчно говорихме за това — започна той. — Ще ми покажете ли плантацията?

Леони му показа различните отличителни знаци, които бележеха границите на имението. Бе объркана от студенината му. Продължаваха да вървят мълчаливо. Морган учтиво й помагаше при преодоляването на препятствията, които се изпречваха по пътя им — паднали дървета, счупени клони, гъсти храсталаци, срутени огради…

Морган застана на края на блатото и се загледа в Мисисипи, която влачеше мътните си води в далечината.

— Тук ли е границата? — попита.

— Да — каза Леони, която гледаше тъжно плодородните земи, които се простираха от другата страна на блатото. — Някога притежавахме цялата земя около замъка, но след смъртта на дядо се наложи да продадем почти всичко. За нещастие без земята плантацията едва може да се издържа.

— Очевидно.

Морган отправи поглед към полята от другата страна на мочурището, засети със захарна тръстика. Трябваше да й съобщи, че е откупил полицата. Нямаше как другояче да постъпи. „Любов може да се роди и от признателност“ — каза си горчиво той, но не искаше такъв вид любов. Но как да допусне тя да похарчи цялата си зестра, за да спаси замъка си, след като той имаше достатъчно пари да го направи, без да се лишава от нищо? Тя бе страдала много заради Ашли и Морган не искаше Леони да изгуби независимостта, която тези пари можеха да й дадат. С тях тя щеше да си позволи прищевки, за които копнее сърцето на всяка жена и които Леони би си позволила ако не е трябвало да се бори за покрива над главата си. А искаше да й помогне.

Морган много добре знаеше, че не може да отлага това сведение до безкрайност. Реши и извади от джоба си документа, подписан от Морис дьо Ла Фонтен.

— Имам нещо за вас — каза той, като че ли между другото. — Можете да го приемете като залог за моята искреност.

Леоди с любопитство взе документа и го прочете, с нарастващо удивление.

— Как е възможно! — прошепна тя. — Господи, как сте се сдобил с това?

— Ами много просто — нехайно отговори Морган. — Видях се с господин Лефор и му наредих да откупи ипотеката.

— Искате да кажете, че сте платил задължението вместо да ми върнете зестрата? — попита още по-объркана Леони.

Морган разбираше, че се впуска в опасно начинание и обясни, като внимателно подбираше думите си.

— Не съвсем. Задължението е изплатено, ипотеката на замъка е освободена, а вие ще получите зестрата си.

Въпреки радостта, която изпита, когато узна, че Сент-Андре е спасен, Леони се подразни от властния начин, по който Морган бе поел нещата в свои ръце. Тя никога не бе разчитала той да уреди дълговете и. Бе искала само зестрата си и не знаеше как да приеме щедрия му подарък. Във всеки случай гордостта й въставаше срещу милостинята под каквато и да е форма.

— Но ако задължението е покрито, аз нямам нужда от зестрата си — каза тя надменно.

— Глупости — сряза я Морган. — Аз ви дължа замъка, както и зестрата, малка глупачке. Ако Аш… ако аз преди шест години не бях взел парите ви, вие нямаше да натрупате дългове. Така че имате право на тези пари, които аз съм използвал през цялото това време…

Леони съвсем не беше съгласна да се отнасят с нея като с глупачка и се заинати.

— Ние никога не сме се договаряли за това. Не виждам защо сега повдигате този въпрос.

— А аз пък виждам много добре. Може би без да искам, съм свършил доста несръчно работата. Като ваш съпруг желая да откупя замъка и искам вие да получите зестрата си… Не разбирате ли? Ще приемете ли този залог за промяната в мен, това доказателство, че не съм нищожеството, за което ме мислите?

Леони се двоумеше. Искаше да повярва на думите му, да приеме щедростта му като доказателство за чувствата му към нея, но недоверието и гордостта й бяха твърде упорити. В крайна сметка тя щеше да победи недоверието, но гордостта нямаше толкова лесно да се признае за победена. Защо той поемаше нейните дългове?

Впрочем тя оценяваше великодушието му, но това не бе причина да го приеме. Щедрият дар я трогна, но Леони се опияни от щастие при мисълта какви загриженост проявява той към нея.

— Не искам да ви обиждам — каза тя с извинителна усмивка. — Но не мога да приема подобен подарък… Няма да е… прилично… Моля ви, разберете ме.

Морган изпита бясно желание да я хване и да я разтърси, докато тя склони, но същевременно бе развълнуван от достойнството в поведението й. Той вдигна рамене.

— Както решите, скъпа. Ако не желаете, не мога да ни принудя, но наистина е жалко, знаете ли, много жалко…

Недоверието на Леони отново се събуди и тя вирна глава.

— И защо? — попита. Морган дълбоко въздъхна.

— Ами, виждате ли… надявах се, че ще можем да станем… съдружници… Случи се така, че купих всичките земи, принадлежали на имението. Беше ми интересно отново да ги събера в една единствена плантация. Но в крайна сметка, след като не сте съгласна, толкова по-зле… Да оставим тази тема…

Очите на Леони се разшириха от недоумение и тя преглътна мъчително. Сграбчи реверите на сакото му.

— В… всичко? — заекна тя. — Вие сте купил всичко?

— Всичко! — потвърди Морган с лукава усмивка.

Леони занемя. Наистина тя бе хранила тайната надежда, че един ден ще възстанови цялата си собственост. И въпреки че осъзнаваше каква химера е всъщност мечтата и, пак не се отказваше от нея. А сега мисълта, че това се е сбъднало, спираше дъха й.

Тя отново преглътна и внезапно избухна в ридания. Нещо в нея се бе пречупило.

Морган напълно се обърка и се изплаши от бурната й реакция. Прегърна нежно Леони и прошепна с молба в гласа.

— Не плачете, съкровище… Исках само да ви доставя радост… и удовлетворение… Мислех, че ще ви направя щастлива…

— Аз съм щастлива — едва произнесе Леони, като криеше главата си в гърдите му. — Само… само че… аз не… очаквах такова чудо…

— Бъдещето ще ни донесе много такива чудеса. — Той не успя да се сдържи, наведе се към нея и страстно впи устни в нейните.

Целувката продължи дълго, едновременно нежна и страстна. Всеки усещаше как собственото му желание го залива, а силата му скоро става непоносима. Бавно, с усилие, Морган откъсна устните си от нейните и прошепна с треперещ глас.

— Ако продължа да ви целувам, не отговарям повече, за постъпките си.

— И какво от това? Нали съм ваша жена?

Морган се отдръпна. Сянка премина по лицето му.

— Късно е — каза той. — Мисля, че е време да тръгваме. Имаме доста път…

Те се качиха в каретата и няколко минути по-късно замъкът се изгуби от погледа им.

Морган бе доволен от следобеда, въпреки че на драго сърце би забравил нейната невинна забележка относно връзката им. Когато тя заяви, че е негова жена, сърцето му се сви. Той не бе посмял да й каже за Ашли, но поне тя знаеше, че проблемите на замъка, както и всички полици, са уредени. Спомни си изражението на лицето й и се усмихна. После се сети, че тя няма да престане да спори за подробностите около освобождаването на ипотеката и въздъхна.

Морган не се излъга. Когато Леони се посъвзе, веднага постави този въпрос. Той я остави да изкаже възраженията си, но остана непреклонен в отказа си да задържи зестрата и срещу ипотеката на замъка.

Денят бе изпълнен с толкова вълнения и перипетии, че щом Леони зърна страноприемницата, изведнъж усети умора. Едва минаваше десет часа, но тя мечтаеше само да си легне. И не възрази, когато Морган я посъветва да върви право в леглото. Дори фактът, че той само нежно целуна устните й, не наруши безтегловността, в която плуваше. И четвърт час, след като пожела на Морган лека нощ, тя дълбоко спеше, а сънищата й бяха изпълнени с образа на нейния прекрасен съпруг и щастието, което ги очакваше.

Морган не гледаше на бъдещето в такива розови тонове. За да не се вглъбява в мислите за заплахата, която представляваше Ашли, той излезе на верандата, запали пура и докато пушеше, преценяваше какви жестоки номера може да му скрои съдбата.

Само при мисълта за Ашли пурата загорча на Морган и той я хвърли надалеч. Укоряваше се за собственото си двуличие, че отново не се осмели да разкаже на Леони отвратителната истина.

След като обикаля в кръг известно време, Морган реши да се качи в стаята си, но с отварянето на вратата почувства нечие присъствие.

Спря на прага, като се мъчеше да прониже с поглед мрака и търсеше причината за това странно усещане, което пробягваше по гръбнака му — и което не бе изпитвал след бягството си от френските брегове. Проклинаше се, че не е проявил елементарна предпазливост да вземе оръжие и отчаяно се опитваше да установи източника на тревогата си.

В ъгъла на стаята проблесна пламъче и един приятелски глас заяви.

— Влизай, Морган, и ако си въоръжен, за Бога, не стреляй. Нямам никакво желание да бъда убит хладнокръвно от най-близкия си приятел.

Морган нервно се разсмя. Побърза да запали лампата, поставена на нощното шкафче и насочи светлината към посетителя, който небрежно се протягаше във фотьойла.

— Брет Денджърмонд! — възкликна той полуядосан-полуразвеселен. — Имаш късмет, че не бях въоръжен. Но какво правиш тук, по дяволите?

— Търся си приключения — отговори Брет и дръпна от пурата си. — На каква друга причина може да се дължи присъствието ми?

— От теб може да се очаква всичко — изръмжа Морган.

Брет вдигна рамене.

— Да-а-а… Не може да се каже, че бракът е повлиял особено благотворно на характера ти — отбеляза той.

— А, значи знаеш?

— Прочетеното би било много странно — с всичките слухове, които се носят за теб из Начес… Впрочем, преди да тръгна за Ню Орлиънс, минах през Боньор. Тъй като се разминахме на бала, даден в чест на Бър, поне исках да те намеря у вас, но Доминик ми каза за внезапното ти заминаване.

— И ти разказа за сватбата ми?

— Каза ми достатъчно, за да си задам въпроса дали не си мръднал?

Морган се усмихна. Брет и той бяха отрасли заедно и знаеха почти всичко един за друг. Години наред бяха споделяли горчивите си възгледи по отношение на жените, но ако след нахлуването на Леони в живота му Морган се бе променил, то Брет оставаше заклет женомразец. Морган не можеше да го упрекне, тъй като приятелят му бе преживял няколко доста обезсърчителни истории. И се зае да му обясни необикновената ситуация.

— Леони не е коварната интригантка, за каквато я мислех… Ашли е присвоил моята самоличност и се е оженил за нея под моето име. Писах на Доминик, но явно когато сте се срещнали, писмото ми още не е пристигнало.

Брет подсвирна от изненада. Забеляза страданието, което сгърчваше лицето на приятеля му, и незабавно попита.

— Искаш ли да го намеря… и да го убия?

Морган замръзна. Във въпроса на Брет нямаше нищо необикновено. Това бе някакъв изход, но не му харесваше. И поклати глава.

— Не… Честна дума, Брет!

— Добре де, но ако срещна Ашли по пътя си, не се надявай, че ще се престоря, че не го забелязвам.

— Не искам да го убиваш, Брет!

— Хубаво… Да предположим обаче, че се наложи…

— Не си търси претекст, моля те.

— Ясно.

— И като изключим приключенията, какво те води тук? — запита Морган, за да смени темата.

— Господин Бър — отговори Брет. — Съмнявам се в него и искам да знам какво е замислил. Така че…

— Само Бър ли? — прекъсна го Морган. Брет му хвърли съучастнически поглед.

— Бър и Уилкинсън — призна той. — Това е възможно най-неуместното съдружие. Ето защо гъделичка любопитството ми. Впрочем ти май беше в Ню Орлиънс, когато губернаторът Гайозо почина, нали?

— Точно така.

— И Уилкинсън също е бил там. Знаеш ли, с течение на годините дочух много истории за тази смърт.

Безразличният вид на Брет не успя да заблуди Морган.

— И искаш да знаеш дали съм забелязал нещо странно? — понита.

Брет се престори на учуден.

— Какво те навежда на подобна мисъл?

Морган вдигна рамене и му разказа спомените си от тази нощ.

— Признавам — бях изненадан от появяването на Уилкинсън — добави той, — и навремето мислех, че присъствието му не е случайно. Но нищо не затвърди това впечатление. Какво си чул?

— Не много. И за момента се задоволявам да проверявам различни версии. Все пак няколко от слугите на губернатора подметнаха, че Гайозо не е умрял от треска. От друга страна, научих от няколко испански офицери, че Гайозо се е усъмнил в Уилкинсън за някаква история, за която никой не иска да продума. Но ми се стори, че те подозират, че губернаторът не е починал от естествена смърт.

— Глупости! — възрази Морган. — Гайозо умря внезапно. Но не можеш да обвиниш Уилкинсън, че го е убил!

— А защо не? Особено ако Гайозо не е бил доволен от него. Не допускай грешката да подценяваш нашия забележителен генерал, Морган. Може да ти прилича на глупав самохвалко, но е опасен като настъпена очиларка. Опитай се да си припомниш.

Морган прехапа устни. Нали някога и той бе мислил същото?

— Никой не успя да докаже, че Уилкинсън работи за испанците — каза той след дълъг размисъл. — Но ако предположим, че го е правел…

— И че Гайозо е открил двойната му игра… — добави Брет.

Морган сви вежди.

— И пак не разбирам какво общо има това с Бър?

— Може да няма нищо общо, но научих за съществуването на някаква карта, начертана от Филип Нолън. Карта, с помощта на която е можело въоръжен отряд да нахлуе в испанска територия. Уилкинсън бе шеф на Нолън и се носеше слух, че не поддържа с испанците само приятелски отношения… Което впрочем не му попречи да ги предаде без никакви угризения на съвестта. Като добавим, че Арон Бър — изпадналият в немилост ангел — си търси царство… Той има много по-голяма власт от Уилкинсън и съществуват много възможности, особено след като малкият Бър се появи в Ню Орлиънс, където интригите са ежедневие.

— Наистина ди мислиш, че Уилкинсън е убил Гайозо, притежава картата на Нолън и с Бър замислят да нахлуят в испанска територия? — попита недоверчиво Морган.

Поговориха още известно време, след което Брет остави чашата с коняк и стана.

— Време е да си лягам — заяви той. — Но преди да тръгна, ще се видим. Несъмнено ще имам някакви нови сведения и може би това ще ти помогне да решиш проблемите с любимата си.

— Може би, но не разчитай прекалено на това.