Шърли Бъзби
Сърце за продан (16)

Шестнадесета глава

Леони прекара останалата част от следобеда като в сън. Спомняше си смътно, че Морган я занесе до реката и я изкъпа в живителната вода. После й помогна да се облече, ръцете му бяха ласкави. Леони измина обратния път в транс. Седеше пред Морган на прекрасния жребец и усещаше ръката му около кръста си, устните му върху своите. Цялата случка приемаше нереални измерения.

По-късно тя се усамоти в стаята си и разгледа голото си тяло в огледалото. Учудваше се, че не открива никаква видима промяна, издаваща метаморфозата, която бе претърпяла в прегръдките на съпруга си. Тя вече бе познала мъжката страст, веднъж в живота си, и все пак не бе подготвена за изтънченото удоволствие, което й бе донесъл днешният ден. Ответът на собственото й тяло я смайваше дори повече от откритието, че е влюбена в Морган Слейд.

Меднорусите коси се спускаха на вълни по раменете й, а една дълга къдрица покриваше отчасти едната й гърда. При спомена, че устните на Морган бяха поемали връхчетата на гърдите й, Леони се изчерви. Тя свенливо ги погали и осъзна копринената мекота на кожата си. Попита се дали Морган би я пожелал отново и странна топлина заля слабините й. Откри, че единствено мисълта за Морган предизвиква бурна реакция: гореща вълна обля тялото й, а гърдите й се втвърдиха.

Внезапно тя се засрами от усещанията си и припряно навлече бледолилавата рокля, която носеше вечерта на годежния бал. Ограниченият й гардероб започваше да бие на очи. Средствата, с които прикриваше факта, че носи една и съща рокля всеки ден, не можеха да бъдат безкрайни. Ивет бе в същото положение. Колкото и, да сменяха шала или аксесоара, това не можеше да заблуждава дълго.

Леони никога не бе полагала особени грижи за облеклото си, но тази вечер, докато се приготвяше за вечерята, а и за срещата с Морган, тя горчиво съжаляваше, че няма никакъв елегантен тоалет. Нито една от всекидневните й рокли не бе подходяща, а никога не прояви желание да облече повторно сватбената си рокля. Ивет също не пожела да я приеме. И в резултат розовата копринена рокля висеше в дъното на гардероба.

Обикновено Мърси се опитваше да помага на Леони при обличането. Но тя винаги се бе оправяла сама, включително и с някои сложни подробности. Сега се забавляваше при мисълта, че разполага с камериерка, чиято единствена задача се свежда до проверката дали нейната господарка е облечена подобаващо. А като се вземе предвид съдържанието на гардероба й, Леони считаше подобно нещо за абсурдно. Като че ли имаше възможност да избира какво да облече за вечеря. Впрочем тази вечер тя дори не изчака Мърси и се облече без помощта й. Когато младата камериерка влезе, Леони разресваше косата си.

Мърси укорително изгледа бледолилавата рокля, но не попита, както обикновено, защо тя упорито пренебрегва роклята от розова коприна. Само обидено я упрекна, че не я е изчакала. И предрече най-големите бедствия за млади жени, които се инатят и не следват напътствията на преданите камериерки. Леони й се усмихна, изпрати й въздушна целувка и изскочи от тоалетната стая.

Часът за вечеря още не бе настъпил и Леони излезе на верандата. Замечтано впери поглед в тревата, подрязана неотдавна, и в добре поддържаната градина, на Малкия Боньор. Обхвана я внезапна носталгия. Пред очите й изплува паркът на замъка Сент-Андре, които приличаше на джунгла с избуелите бурени, сечищата и дърветата със сплетени клони. Малкия Боньор бе всичко, което една жена можеше да си пожелае, и все пак Леони често съжаляваше за своето западнало имение. Може би тачи вечер не случайно носталгията бе по-силна от всякога.

Замъкът Сент-Андре бе нейната крепостна стена срещу останалата част от света. В дните на лишения и несигурност той й бе дарил необходимите мир и утеха. А точно тази вечер тя би дала всичко, за да си бъде у дома, в обстановката на своето минало, за да си припомни коя е и какво я накара да предприеме пътуването до Начес.

Да, не бе от любов, нито от стремеж да сподели живота на семейство Слейд. Ден след ден тя се усещаше потисната и това чувство я безпокоеше почти толкова, колкото и увлечението й към Морган Слейд.

В съзнанието й се редуваха объркани мисли и безредни картини. Морган… Джъстин… замъкът Сент-Андре… нейната зестра… Как можа дори за миг да забрави истинската цел на своето пътуване?

Замъкът Сент-Андре бе нейното бащино огнище, наследството на Джъстин. Тази зестра бе възможността да възвърнат собствеността си, да придадат на тяхното имение предишното великолепие, да го превърнат в цветуща плантация, може би дори по-красива и от Боньор.

Но как ще успее да се освободи от мъжа, който започваше да означава толкова много за нея? Трябваше също да се съобразява и с чувствата на Джъстин — нарастващата обич, която детето засвидетелстваше на този, когото смяташе за свой баща. Леони започна да се измъчва от угризения… Никога не трябваше да лъже своя син.

Какво тогава може да направи? Тя никога не би приела да се отнасят с Джъстин като с копеле.

Леони се усещаше обезоръжена, откакто живееше под един покрив с Морган. Привързаността, която той показваше към сина й, изглеждаше искрена. Нейните слуги бяха напълно завладяни от личността му и дори Ивет му се възхищаваше. Леони също мислеше, че чарът му е неотразим. Харесваше игривото пламъче, което танцуваше в сините му очи, звънът на смеха му, когато си играеше с Джъстин и учтивостта, с която се отнасяше към всички.

Несъмнено той бе много различен от човека, за когото се бе омъжила и точно тази разлика я тревожеше. Този Морган й харесваше, може би дори започваше да се влюбва в него… А типът, с който се бе запознала в Ню Орлиънс, заслужаваше единствено презрението й.

Леони прие обяснението за неговия опит да отрече познанството им на бала. Но тази история с развода, която той съчини, подхранваше подозренията й. Дори при положение, че той бе повярвал, че е разведен, защо не бе върнал зестрата й? Тя се съмняваше, че в паметта му се е появило бяло петно. И защо той се бе съгласил да подслони в дома си не само детето, след като знаеше със сигурност, че не е негов баща, но и всички прислужници на Леони?

Бяха се договорили недвусмислено да не изискват нищо един от друг. И все пак всички бяха настанени в дома му и получаваха неговото щедро гостоприемство. А Морган Слейд от Ню Орлиънс никога не й бе правил впечатление на щедър човек.

Освен всички въпроси, които си задаваше, Леони особено се терзаеше от още една загадка: случката от този следобед наистина ли бе променила положението? Дали от обикновено споразумение техният брак се бе превърнал в свършен факт? А Джъстин! Рано или късно Морган щеше да потърси истината. А зестрата й? Трябваше ли да му я остави и да се примири с неговата издръжка?

Не, Леони прекалено дълго бе живяла според собствените си разбирания, за да успее да се откаже от своята независимост. Въпросът бе по-скоро принципен, отколкото финансов. Наистина, ако тя имаше деца от Морган, като техен баща той щеше да поеме осигуряването на бъдещето им. Но бъдещето на Джъстин бе нейно задължение.

Мисълта, че може да носи детето на Морган, я разнежи. Внезапно тя осъзна, че разсъждава върху възможността да живее в Начес като законна съпруга на Морган Слейд.

Леони реши да поговори с Морган за тази история със зестрата и да му обясни защо се нуждае от парите възможно най-рано. Съдбовната дата първи юли бе след по-малко от месец и Морис дьо Ла Фонтен със сигурност нямаше да отложи и с ден погасяването на дълга й.

Решението я задоволи. Леони предварително се опияни от удоволствието да види съпруга си, влезе в къщата и се отправи към трапезарията.

Робърт и Доминик им бяха дошли на гости и вечерта беше приятна. Въпреки оживения разговор между тримата братя погледът на Морган непрекъснато търсеше Леони, като привлечен от магнит. Той отново усещаше вкуса на устните й, мекотата на кожата й, топлината на тялото й… Но спомените му не бяха единствено чувствени. Виждаше пак как тя играе с Джъстин, с вдигнати поли, обляна от светлина. Започваше да се пита дали не забравя причините, които го накараха да подготви тази комедия.

Морган се смайваше как за по-малко от седмица Леони и нейният син се бяха настанили толкова естествено в живота му. С усилие си повтаряше, че под тези прелестни маски, предназначени да мамят хората, се води безпощаден дуел… и че те са заклети врагове.

Морган наум изброи всичките й злодеяния… Тя претендираше, че е негова жена, а той отлично знаеше, че това не е вярно. Тя изискваше възстановяването на една зестра, която той никога не бе получавал. Тя го товареше с едно дете, което не бе негово. „В действителност списъкът е внушителен“ — каза си той. Леони и Ивет напуснаха и оставиха мъжете да запалят пура и да си налеят коняк.

Тримата братя не се задържаха дълго на масата и скоро се присъединиха към двете млади жени в салона.

Мисълта, че някой друг е притежавал това младо, страстно тяло, бе истинско мъчение за Морган. Той се опита да я прогони, но въпреки усилията му от само себе си възникна въпросът — дали този друг не е основният инициатор на цялата постановка. Това разбира се бе мъж. Той бе съставил плана, направил фалшификациите, осъществил всички необходими проучвания, докато се убеди, че няма никакъв пропуск в инсценировката. Може би дядо й не бе мъртъв и самият той бе скроил заговора срещу Морган?

„Впрочем всички са съучастници — реши той. Всеизвестно е, че старите семейни слуги са до смърт предани. Ако те наистина са такива и се придържат към думите си, не е възможно да се опровергаят твърденията им.“

Морган бе почти сигурен, че е напипал истината. Леони никога не беше крила, че единственото й желание е да си получи зестрата. При такъв противен план много глупаци биха решили, че най-простото е да платят и да се отърват от момичето. Леони и нейният съучастник щяха да напълнят джобовете си и да се впуснат в издирването на следващата жертва.

Ами да, ясно като бял ден. Детето, прислугата и дори прелестната Ивет — всички бяха изпълнители в този план. Те се държаха толкова естествено, че на практика бе невъзможно да не им повярваш.

Несъмнено стратегията им е успявала в миналото… Но този път те нямаше да бъдат победителите… Не, не и този път!

Но Морган трябваше да се въоръжи с търпение, докато пристигне отговорът на Джейсън. Нямаше смисъл да разпитва прислугата. А тази малка уличница Леони бе прекалено ловка, за да направи и най-малката погрешна стъпка.

Тази нощ Морган дълго не успя да заспи. В един момент се бе изкушил да посети Леони в спалнята й, за да вкуси отново удоволствието от тялото й, но побърза да прогони тези мисли. Като че бе по-склонен да я удуши, отколкото да я люби.

Когато Леони проумя, че той няма да дойде при нея, в душата й забушуваха противоречиви чувства. От една страна, изпитваше облекчение, че няма да бъде изложена на опасността да се оплете в мрежата на техните отношения. Но, от друга, спомняше си пламенните целувки на Морган и усещаше призива на сетивата си.

Леони решително се съсредоточи върху въпроса за зестрата си и успя да прогони виденията. Заспа, докато обмисляше какъв разговор ще проведе с Морган сутринта. Може би тя умееше да заповядва на съзнанието си, но върху подсъзнанието си нямаше никаква власт. В съня си тя отново се озова на полянката с Морган. Събуди се със спомена за устните му, покрили нейните, и за ръцете му, които я притискаха към тялото му.

На сутринта Леони облече жълтата ленена рокля и реши да поговори с Морган възможно най-рано. Историята с нейните пари трябваше незабавно да се уреди. А и по всяка вероятност неговата реакция щеше да й помогне да изясни някои подозрителни несъответствия. Може би Леони бе достатъчно глупава, за да повярва, че е влюбена в Морган. Но се объркваше, защото усещаше, че под образа на прекрасен любовник и очарователен баща се крие съвсем друг човек.

Тя си спомняше понякога за недоверието, което бе изпитала към него в Ню Орлиънс и споменът бе прекалено настойчив, за да го пренебрегне.

Докато слизаше по стълбите, Леони проумя иронията на съдбата. Те се бяха споразумели да живеят разделени, а тя бе под неговия покрив в качеството на законна съпруга. Синът им не бе плод на техния съюз, но съпругът и го бе приел безпрекословно.

Начинът, по който Морган щеше да реши въпроса за зестрата, щеше да й подскаже какъв е в действителност този загадъчен мъж. Ако възстановеше парите според уговорката им, това щеше да бъде доказателство за неговата почтеност. В противен случай… е, добре, тя щеше да е наясно: той е точно такъв, за какъвто го бе сметнала от самото начало — негодник!