Шърли Бъзби
Сърце за продан (2)

Втора глава

Дори най-небрежният наблюдател би могъл да потвърди, без да се излъже, че разположеното на Мисисипи имение Боньор^[1] принадлежи на богат човек. От двете страни на широката алея, която водеше до величествената къща, се издигаха стара дъбове. Клоните им почти се допираха, а върховете им се протягаха към небето. Червеникавата пръст бе грижливо изравнена. Между масивните стволове, обрасли с мъх, зеленееха добре поддържани тревни площи. Всичко показваше, че собственикът отделя цяло богатство за поддръжката на парка си.

Алеята завършваше с кръгла площадка, оградена с магнолии. Зад нея се извисяваше резиденцията със своите мраморни колони, подсилени с малки арки в четирите ъгъла. Бледозелените стени приятно контрастираха на тъмнозелените капаци, предпазващи големите прозорци. От едната страна на къщата водопад бледо-лилави глицинии се спускаше от горния етаж до земята. От висотата на островърхия покрив до широките бели стъпала пред входа Боньор олицетворяваше самото изящество и съвършенство.

Вътрешността на къщата по нищо не отстъпваше на външния й вид. Всяка стая носеше отпечатъка на богатство и изящен вкус: ориенталски килими, мебели от скъпо дърво, гоблени. А Морган Слейд — наследникът на цялото това великолепие — като че ли не обръщаше внимание на заобикалящата го красота. Защото бе роден тук и бе прекарал в тази обстановка по голямата част от своите двадесет и седем години.

Тази сутрин, през юни хиляда седемстотин деветдесет и девета година, той четеше писмото на чичо си от Англия. Лека бръчка проряза гладкото му чело. Срещу него седеше по-малкият му брат Доминик, който забеляза гримасата му и попита:

— Неприятности ли, Морган? Войната не върви добре за Англия?

Скулестото лице на Морган се проясни.

— Не по-зле, отколкото можеше да се предвиди — отговори той. — Адмирал Нелсън е победител по море, но на суша нещата не вървят добре. Наполеон^[2] е заложил на изкуството си във внезапните нападения. Все пак чичо се надява, че Англия ще се измъкне. Възможността от нашествие за момента изглежда отдалечена.

— Тогава защо е това загрижено чело?

Морган въздъхна. Знаеше, че Доминик няма да го остави на мира с въпросите си, докато любопитството му не бъде задоволено.

— Според писмото на чичо е очевидно, че нашият забележителен братовчед Ашли му създава нови грижи.

Робърт, вторият от тримата братя, рязко вдигна глава. Също като Морган той бе учил в колежа Хароу в Англия и знаеше от какво естество са грижите, които Ашли би могъл да създаде. Затова попита с присъщото си спокойствие:

— Жени, хазарт, пиене… или и трите?

Морган избухна в смях и в сините му очи затанцуваха закачливи пламъчета:

— И трите! На всичко отгоре достойният ни братовчед вече не е в Англия и явно е слязъл по нашите брегове!

— Господи! Да не вземе да се домъкне тук! — възкликна Робърт, като се сети за скандалите, които Ашли предизвикваше навсякъде, където се появеше. — Въпреки всичко се надявах да прояви достатъчно здрав разум и да остави поне океан разстояние между вас двамата. Особено след като му даде този урок… Когато откри, че е подправил подписа ти и се е представил с името ти, за да съблазни момичето от страноприемницата, ти го заплаши, че ще му пръснеш мозъка, ако отново се изпречи на пътя ти. Всеки предпазлив човек би се вслушал в подобно предупреждение.

Морган вдигна рамене.

— Предпазливостта е последното нещо, което можеш да очакваш от Ашли. Но не се тревожи. Боб — той ще се озове на борда на първия кораб, отплаващ за Англия. Ще се погрижа за това, можеш да бъдеш сигурен. Впрочем за същото ме моли и чичо. Явно са се спречкали сериозно за дълговете му на комар и развратния му живот. Чичо го е изхвърлил… за пореден път. Сега се е успокоил и ме моли да го открия и да го изпратя обратно в родината.

Тримата млади мъже си размениха съучастнически погледи. Изпитваха еднакво съчувствие към чичо си, барон дьо Тривелиън — бащата на подлия им братовчед. Приликата между тримата братя бе поразителна — еднакви черни коси, наследени от майка им; същата енергична брадичка, каквато имаше баща им; дебели вежди; дълбоко хлътнали в орбитите очи. Но докато на двамата по-големи братя те бяха сини, тези на Доминик бяха стоманеносиви.

От пръв поглед най-забележителен бе Морган. Беше с по-блестящи очи, по-тъмен загар, по-издадени скули, по-извит нос, по-плътни устни. Робърт бе най-красивият. Той имаше толкова правилни черти, че една негова почитателно го бе сравнила с гръцки бог. Но вместо да го ласкаят, тези комплименти го смущаваха, защото бе свенлив и сдържан.

Доминик също бе изтънчен като братята си, но лицето му още пазеше сладникавостта на юношеството. Той никога нямаше да бъде толкова красив като Робърт. Но въпреки това усмивката му бе присмехулна, а в очите му блестяха дяволити пламъчета, което го правеше особено привлекателен за противоположния пол.

Освен тримата братя семейство Слейд включваше още двама сина-близнаци — Александър и Касандър и една дъщеря — Алисия, която бе омъжена за плантатор от Тенеси.

По всичко личеше, че съдбата често е била благосклонна към семейството. И все пак не ги бе пощадила. Преди три години деветнадесетгодишният Андре бе убит на дуел, а една година по-рано дванадесетгодишната Мария бе починала от малария. И най-накрая се стовари злополучният брак на Морган.

Тримата братя станаха като един, за да поздравят майка си, докато облеченият в бяло чернокож майордом преместваше към нея стол. Въпреки четиридесет и петте си години Ноел Слейд бе много красива жена. Наистина доста закръглена, но след осемте раждания това бе съвсем нормално. Тя бе олицетворение на креолската красота от Ню Орлиънс — копринена кожа, златист тен, кестеняви очи и усмихнато лице, обкръжено с къдрави, черни като абанос коси. Семейството бе всичко за нея. Ноел Слейд не би се поколебала да убие всеки, който би могъл да причини и най-малката неприятност на съпруга й или на някое от децата й. За щастие — или може би за нещастие — всичките й синове бяха наследили тези качества. Семейство Слейд бе изключително сплотено. И самохвалкото, принудил Андре да се дуелира, бързо получи заслуженото си. Двадесет и четири часа по-късно той се озова пред неумолимия Морган на същото място, където умря Андре. И не го напусна жив.

Ноел тъкмо започваше закуската си, когато главата на семейството влезе. Петдесет и четири годишен, Матю Слейд бе едър, пъргав мъж е кестеняви коси, в които се прокрадваха сребърни нишки.

Докато баща му бе зает с мазането на препечените филийки с масло, Доминик, който винаги бързаше да съобщи новините, изтърси:

— Ашли е в Америка, татко. И Морган ще го изпраща обратно с първия кораб, който заминава за Англия.

Ноел почервеня от гняв, когато чу името на Ашли.

— Тази свиня! — извика тя с учудваща пламенност. — Само да можеше някой да му пръсне мозъка… поне брат му ще го наследи!

Морган зловещо се усмихна:

— Ако го пожелаете, майко, аз съм на вашите услуги.

Думите му бяха учтиви, но в тона, с който бяха изречени, имаше нещо обезпокоително. Ноел изпитателно го погледна. Някога тя отгатваше и най-съкровените му мисли, споделяше мечтите му, защото въпреки силния си характер Морган бе нежно момче — особено с жените. Но след трагичната смърт на неговия брат той се бе променил до неузнаваемост.

След закуската Ноел се оттегли в малка стая, чиито прозорци гледаха към полята, засяти с памук. Мислите й се насочиха към най-големия й син.

„Той е толкова недоверчив, толкова коравосърдечен, така се отдалечи от нас — тъжно разсъждаваше тя. — Може да се каже, че е издигнал пред себе си бариера — да се пази от жените, дори и от мен“. Лицето й замръзна и придоби наистина жестоко изражение. „Тази Стефани! Бих я убила, ако не бе мъртва. Как можа да разбие така сърцето му, да го опозори, да отвлече детето му и да му вдъхне такова недоверие към всички жени!“

Тя си припомни деня, когато сияещият Морган бе дошъл да й съобщи, че Стефани дю Боаз е приела предложението му. Ноел бе посрещнала новината доста сдържано. Считаше, че и двамата са прекалено млади — Стефани бе на осемнадесет години, а Морган — двадесетгодишен. Ноел се опасяваше, че Стефани е пленена по-скоро от богатството на Морган, отколкото от личността му, Въпреки доброто си потекло семейство дьо Боаз бяха бедни, а всеки в Начес знаеше, че момичетата трябва да се омъжат за богат мъж. Стефани бе очарователна и в началото изглеждаше нежна и влюбена. Сигурно Морган бе запленен от ангелската й красота и огромните й зелени очи. Бе неспособен да й откаже каквото и да е.

Би трябвало младата двойка да бъде щастлива. Година след сватбата се роди хубаво момченце. Спомняйки си за внука си Филип, Ноел усети как гърлото й се свива. „Господи! Няма ли един ден страданието да отмине! — запита се тя. — Дали зад студената маска и Морган не страда така?“ Ноел бе убедена в това. Често бе забелязвала по лицето му пробягваща остра болка, която разкривяваше чертите му. Тогава тя се досещаше, че той мисли за сина си. Обожаваше детето. Колко пъти го бе виждала да захвърля всички условности на възрастните и да играе с Филип като хлапак…

В кой момент нещата бяха започнали да се променят? Отначало хоризонтът бе безоблачен. Стефани изглеждаше щастлива, а Морган плуваше в блаженство.

Тогава кога? Когато Морган реши да построи къща за младото си семейство? Тогава ли Стефани показа първите признаци на недоволство? Наистина тази година Морган я бе оставил в Боньор. Искаше да й спести неудобствата, породени от къща в строеж, на почти девствена земя, отдалечена от който и да е голям град и от светските удоволствия, с които бе свикнала.

Морган с гордост нарече терена от пет хиляди акра, подарени от баща му, Таузенд Оукс. Имението бе разположено на половината път от Начес на север и от Батон Руж да юг. И Морган бе решил да го направи толкова цветущо като Боньор. За младата си съпруга. Тогава ли започна всичко? Или Стефани се отдръпна от Морган, просто защото той отсъстваше, а Стивън Малинкур бе там?

Ноел стискаше юмруци и проклинаше деня, когато бе представила Стивън на снаха си. Но откъде би могло да й хрумне, че Стефани ще изостави Морган, който я обожаваше, заради един зестрогонец като Стивън Малинкур. И когато след тримесечно отсъствие Морган се върна, полудял от радост при мисълта, че ще види жена си и сина си, той намери само кратка, жестока бележка. Стефани пишеше, че е влюбена в Стивън и ще му върне Филии, когато Морган й даде развод и подходяща издръжка.

„Никога няма да забравя лицето му — помисли си Ноел и потръпна. — Никога!“ Чертите му се бяха вкаменили. Очите му бяха изгубили всякакъв блясък. Той се спусна да ги преследва — естествено не заради Стефани. Тя бе избрала своя път. А заради сина си. И тогава съдбата бе нанесла жестокия си удар.

В бягството си влюбените бяха поели на север, като тръгнаха по прословутия път за Начес, наричан от всички Дяволския гръб. Това бе опасен път, зад всеки камък се спотайваха бандити. И на един завой на този път Морган бе открил телата на Стефани, на Стивън и на сина си.

Ноел благодареше на Бога, че Морган не е бил сам, за да посрещне това жестоко изпитание. Той никога не бе продумал за този момент. Но от Брет Денджърмонд — приятел на Морган и Робърт от детинство — семейството бе научило за трагичния край на Стефани и Филип. По пътя разбойници ги бяха ограбили и убили хладнокръвно.

След тези преживявания Морган напълно се промени. Той не се отдръпна от семейството, но с любящия поглед на майка Ноел откриваше разликата. Неговата необичайна студенина, внезапните му отсъствия, коравосърдечността, с която приемаше благосклонността на жените, безнадеждната му саркастична усмивка винаги, когато се отвореше дума за брак или за млади момичета за задомяване.

Ноел не считаше, че той е изхвърлил напълно жените от живота си. Въпреки всичко той бе красиво и мъжествено момче и тя не би останала изненадана, ако научеше, че посещенията му при жени не са, меко казано, прилични. Но бе сигурна, че той не познава жена, способна да утеши смъртно раненото му сърце.

А в този момент Морган бе прекалено зает с опитите си да се отърве от Доминик, за да мисли и за жени.

— Благодаря за предложението. Дом — каза той, — но нямам нужда от помощта ти. Пътуването ми до Ню Орлиънс няма никаква връзка с пристигането на Ашли. Това е просто съвпадение.

— Но имаш твърдото намерение да му дадеш един урок, нали?

— Може би, но въпреки това нямам нужда от свидетел как съм действал според всички правила на изкуството.

— Знам, но искам да присъствам!

— Ужасен малък дивак!

— Не съм по-див от теб. Моля те, Морган, вземи ме с теб! Обещавам, че няма да ти преча. Знаеш, че съм много разумен за възрастта си. Татко казва, че се държа много добре. Вземи ме!

Морган се поколеба. Бе трудно да устои на молбите на Доминик, но когато се сети какви опасности крие град като Ню Орлиънс за толкова любознателно момче като младия му брат, той поклати глава:

— Следващия път, обещавам ти. Това пътуване е планирано от седмици и ти знаеш, че не отивам в Ню Орлиънс, за да се забавлявам. Три четвърти от времето ще се затворя с агентите по недвижими имоти. Вечер трябва да се разправям с испанските чиновници, за да уредя търговските договори… Ще се отегчаваш. А колкото до Ашли — това е работа, която ще ми отнеме само няколко минути. Какво ще правиш през останалото време?

— Ще си намеря някакво развлечение.

— Ето точно затова предпочитам да останеш тук — измърмори Морган под носа си. — Хайде да отидем да видим този прочут жребец, който съседът е обявил за продан.

Тъй като конете бяха голямата страст на Доминик, той побърза да последва по-големия си брат. Пътуването до Ню Орлиънс моментално излетя от главата му и те прекараха заедно цялата сутрин. За голяма радост на Доминик Морган реши да купи жребеца.

— Казвах ти, че за конюшните ти трябва такъв кон — радваше се Доминик.

До вечерта темата за Ню Орлиънс остана на заден план.

Бе късно. Повечето от членовете на семейството се бяха оттеглили. Морган и баща му се настаниха на верандата, за да изпушат последната си пура преди лягане. Внезапно Матю попита:

— Зная, че ще опиташ да сключиш търговско споразумение с испанците? Възнамеряваш ли да посетиш бившия ни губернатор Гайозо?

— Защо не? Той познава семейството ни и знае, че докато притежавам Таузенд Оукс, съм зависим от испанците. Приемали сме го в Боньор, докато беше губернатор на Начес. Няма да е така, сякаш го виждам за пръв път.

Матю дръпна дълбоко от пурата си, преди да подхвърли:

— Сега той е губернатор на Ню Орлиънс. Не смяташ ли, че ще опита да те подмами да шпионираш за Испания?

Възможно е, ако му дам да разбере, че имам известна склонност да приема. А случаят не е такъв. Аз не съм Уилкинсън, татко!

— В името на Бога, не говори по този начин! — измърмори Матю. — Зная, че се носят слухове за някои сделки между генерала и испанците, но никой не е могъл да го докаже. Ще направиш по-добре, ако си държиш езика зад зъбите. Иначе генерал Уилкинсън може да се почувства задължен да защити честта си, която толкова често провъзгласява за образец. Морган се усмихна.

— Не се страхувам от Уилкинсън, татко. Дори не мисля, че е човек, който би ми предложил дуел. Знае, че няма да проявя снизхождение, ще приема предизвикателството и ще го победя. Впрочем ако се понапъна малко, ще успея да докажа, че нашият генерал наистина е шпионин на служба у испанците. Забравяте, че Филип Нолън е от нашите приятели.

— Никога не съм харесвал това момче — не само заради отношенията му с Уилкинсън, но и за начина, по който си изкарва хляба. Да ловиш мустанги в испанска територия — какъв занаят!

— Все пак е десет пъти по-почтен от начина, по който Уилкинсън изкарва своя — сухо възрази Морган.

— Хм-м… може би си прав. Поне Гайозо е почтен човек. И е по-добре да имаш работа с него, отколкото с Уилкинсън.

— Точно така, само че вероятно Уилкинсън е по-отстъпчив. Нужно е единствено да му предложа достатъчно натъпкан плик и всичко ще бъде уредено. Докато при Гайозо този номер не винаги минава.

— Мислиш ли, че ще срещнеш трудности? Страшно се нуждаем от този кей, от складовете. Без тях ще имаме ужасно много проблеми.

Морган въздъхна, защото напълно осъзнаваше сериозността на нещата. Ню Орлиънс бе единственото пристанище за превоз на техните стоки. И ако испанците не им разрешаха да го използват, памукът им, индигото и кожите щяха да изгубят цялата си стойност. Подписаният в Сан Лоренцо през 1786 година договор между Испания и младите Американски Щати гарантираше на американците правото да използват Мисисипи три години. Но този период скоро щеше да изтече.

Заплахата, че испанците могат всеки момент да анулират договора, тревожеше всички — всяка сделка водеше до договаряне с чиновниците за място и бе направо кошмарна. Като че ли непрекъснато някаква нова ръка се протягаше, за да пъхне в джоба си шепа злато, преди да даде необходимото разрешение.

— Да можеше само да завладеем Ню Орлиънс — прошепна Морган. — Тогава всички пазарлъци ще се преустановят.

— Със същия успех можеш да си пожелаеш и луната — заяви Матю. — Испания не е съгласна да отстъпи и педя земя. Виж колко време бе необходимо на доновете, за да напуснат територията, която ни определиха в договора… Години…

Морган дръпна дълбоко от пурата си и хвърли фаса в медния пепелник.

— Несъмнено сте прав, татко. Но наистина, ако Ню Орлиънс бе наш, по-голямата част от проблемите ни щеше да бъде решена… И с тези добри пожелания отивам да си легна — добави Морган, като стана.

Матю се двоумеше, но изведнъж се осмели да зададе един въпрос, който тежеше на сърцето му:

— Морган, не ти ли се е случвало, когато ходиш в Ню Орлиънс, да се запознаеш с някое младо момиче, което да те заинтересува?

По лицето на Морган пробяга ирония, примесена с презрение.

— Ако искате да ме попитате за някое младо момиче за омъжване, татко, отговорът ми е не. По отношение на внуците ще ви се наложи да разчитате на останалата част от потомството си.

— Виж, Морган… — опита се да възрази Матю. Но Морган го прекъсна:

— Няма ли да е по-добре да оставим тази тема и да се разделим в добри отношения.

Матю благоразумно се отказа от по-нататъшен разговор. „Морган успява да бъде безпощаден!“ — каза си той полувъзхитен, полуядосан. И последва сина си в къщата.

Тази нощ Морган заспа много трудно. Думите на баща му пробудиха спомени, които той считаше за погребани в миналото. Обаче по всичко личеше, че не бяха — прелестното лице на Стефани споходи мислите му. Той стана и отиде до прозореца…

Лунните лъчи блещукаха със сребристо сияние по зелените листа на магнолиите, но Морган не забелязваше красотата на нощния пейзаж. Удари с юмрук стената. „Как така се оставих да ме заблуди една красива муцунка? — горчиво се питаше той. — Защо не проумях, че тя се стреми само към парите ми?“ Но докато той вече имаше сили да си припомни изневярата на съпругата си, при мисълта за смъртта на Филип го сграбчваше безутешна болка. Стефани бе голям човек, бе последвала своята собствена съдба, но синът му бе само пионка. Морган бе обожавал и двамата. Но любовта му към Стефани бе умряла в същия миг, когато бе прочел бележката й, като отстъпи място на студена ярост. „Уличница! — с омраза процеди през зъби той. — И татко си представя, че някоя жена ме чака в Ню Орлиънс. Ще изгоря в пламъците на ада, но втори път няма да се хвана в този капан, наречен любов. Никога повече няма да обичам… никога повече!“