Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота (9)

8.

От няколко месеца Цвета се залежа на едно място. Да беше намръзнала тази зима — не беше! Да беше взела страх от плашило — не беше! Да беше срещнала вещица сред бял ден — да пукне дано съсипницата! В гърдите на Чутурката тежеше и взе да се връща назад. Ковача съвсем се вчудачи; отведе невестата си да я окъпе с целебна вода в пещерата Капчук, но и това не помогна. Едва дочака да съмне в деня срещу Св. Дух, откара невестата си с каруцата на ливада, където расте най-много росен. Пренесе Цвета върху тревата и сам почна да връзва торбички от ново платно — в тях беше турил по питка, сол, ечемичец и сребърна малка пара.

— Нося ти зоб за коня и сребро да го подковеш, и ти нося сол и хляб, а ти за Цвета да ми намериш цер! — Ковача се провираше из храстите, търсеше спасение за болестта на жена си.

От баенето на Чутурката поразвиделя, но не докрай. Комшиите взеха да шушнат, че болестта й била от мъка, дето даде Анастасия далече. През туй време момичето израсна, устата му все такива слова изричаха, че човек изпитваше сладост.

Щом си дойде това лято в Плевен и намери майка си отмаляла, девицата остана в копторчето да й слугува… Копторчето на дядо Петър Райкин беше подпряно с брестови стволи да не се срути и никъде в двора му не се виждаше гиздавата сама-колиба. Откакто и синът му Митю се задоми, живееше с невестата си Христема в сеновалчето, а трите деца, които отимаха, растяха от ден в ден все по-румени и по-сладки. Около главата на дядо Петър, пак в тъмното, се вижда светило като на светец; сигурно вече наистина е благочестивец — онази пролет баба Петровица се беше поминала. Най-голямата дъщеря на Исин — Халиде, бяха пратили булка на Сабри акинджия; мюсюлманинът нямаше родство с конницата на Гаази-Али бей, ами понеже майсторосваше хамути за турски коне, така беше познат на хората; и грошове му се намираха… Прякорът му по имаше прилика с друго именование, понеже пиеше много, пиянството му беше лудо и тормозеше Халиде непрестанно. От боязън ли, от несвяст ли, булчината цяла година нема отроче, та преди две вечери Сабри я натирил обратно — да си върви в къщи! Не я иска безплодна… Боже мили, Исин уж е баща на децата си, ама мъничко жалост няма у него — и той погнал Халиде по късните нощи, а тази заран… Избута я от копторчето — да върви при мъжа си, да не се връща! Такава — нито мома, нито жена — кой ще я вземе отново? Исля не посмя да вдигне глас, да защити момичето си. Изпращаше Халиде до пътната вратница, когато Анастасия носеше вода от кладенчето и чу кавгата отвъд плета. Момичето на Ковача влезе в одаята, тури на пода бакъра, коленичи сама пред кандилото и сведе глава.

— Боже, Ти, който имаш милост и всекиму страдащ даваш утеха, помогни на клетницата, помилуй я, поведи я — тя е невинна! Господи, ако и да няма Твоята вяра, дай й Твоята обич!

Анастасия стана, излезе от копторчето и пак видя Халиде да стои пред плета с малко вързопче в ръцете — оглеждаше улиците, чудеше се накъде да поеме. Някое време се мая така, после наведе глава и чевръсто се упъти към зидовете на „Св. Параскева“.

Момичето на Ковача облече шаячната дреха, която мама Евгения лани й бе купила от калоферските кираджии; затвори вратата на копторчето и тръгна по калдъръмената пътечка към портата.

— Сийо, накъде тръгна? — Димитър я сподири от ковачницата, а Цвета и Христо носеха сухи дърва да разпалят огнището.

— Кир Тодор докарал солена риба от Ловеч, ще ида да взема — отвърна, без да спира, но не тръгна къде чаршията, а надолу, към градския ров, висок колкото да се скрие дете в него. Отвъд окопа трънаците се чернееха голишави, а подир тях бяха нивите на дядо Беджо Грънчаря; изорани, посети с добри семена, чакаха пролет. На слога му, който криволичеше досами пътя, имаше висока елха и дядо Беджо не даваше дума да я секат, защото дървото се било хванало, когато баба Беджовица му станала булка.

Няколко крачки напред, към опанецкия връх и турските ниви, имаше дълбок сух кладенец. Порутен, изворът вече не даваше никому блага вода, защото беше много стар, турци и българи правеха свади чий е кладенецът, докато най-сетне дядо Беджо тури на гърлото му тежка каменна плоча — да не се шмугне някой на дъното!

Анастасия се снижи до трънаците и както си мислеше, така стана: Халиде вървеше през чернозема на дядо Беджо бързо, окаяно, стиснала вързопа в ръце, спря под елата и като прегърна ствола й, бавно се свлече до него. Малко седя. Вдигна се да огледа къде е геранът и щом стигна до плочата, нададе сили да я отмести, да се хвърли на дъното — друг дом за неволята й нямаше. Ръцете й слаби, краката й тънки и болни, се огъваха над тежестта, но Халиде дърпаше голямата плоча — нужна й беше мъничка цепнатина, през която да провре тялото си.

— Вода ли искаш да пиеш? — Анастасия спря до ръцете й, сведе се над раменете и туркинята трепна.

— Помогни! — сви дланите си за молба, а гласът й откънтя към дъното.

— В този кладенец няма вода, ще те отведа до изворчето на баба Цона — Анастасия вдигна тялото на Халиде, пък то беше леко и тръпно, като самотница-пеперуда, изгубена в тъмното…

Двете се спуснаха покрай рова, прекосиха пред „Св. Николай“, минаха до джамията, та Халиде спря до зидовете й да почака, а Анастасия продължи сама. Каза ли, не каза ли накъде отива, Халиде не я чу в унеса си. Но момичето на Ковача спря пред хубавата двуката къща, до която пазеше заптие. Анастасия се закова пред пищовлията и с малко думи отсече:

— Трябва да видя Фатме ханъм!

— Ханъмата спи, не иска малки момичета да я будят… — отговори хем шеговито, хем ядовито и обърна гръб.

— Искам да говоря с Фатме ханъм! — повтори високо на турски и като бутна леко тялото му, прекрачи през прага.

— Вай, черна гяурко! — сепнат опипа пищова, поиска да го извади, но мютевелийката ненадейно спря до него с няколко мушмула в дланите.

— Коя си? — обърна се към Анастасия.

— Аз съм българка, кира Фатме ханъм — обърка се пред очите на господарката. — Дружка имам и друговерка, ама… Бива ли тъй, кира Фатме ханъм… Тя щеше да скочи в герана! Няма милост нито от баща, нито от мъж…

Ханъмата кое разбра, кое не, понеже Анастасия малко говореше турски, но въведе момичето в двора с вити стари лозници, със ситен каменен калдъръм и шадраван, обиколен с розови храсти. Двете седнаха върху ствола на повалено дърво, хубаво си поприказваха, а по обед… По обед Халиде отнесе писмо в копторчето на Исин. Писанието беше от самата мютевелийка и агата го разглеждаше като заповеден ферман от султана! Разглеждаше листа, обръщаше го нагоре-надолу, но понеже беше безбуквен и не можеше да го прочете, повикаха Анастасия — едничка грамотна в махалата. Макар да беше виждала турски букви само върху каменни плочи, момичето на Ковача взе писанието, вдигна го високо към слънцето и прочете самосъчинително:

— „На Исин Ибрахимов забранявам да пъди момичето си Халиде, понеже тя е негова дъщеря! Сабри акинджията заставям да я приеме в дома си, да не я бие, да не я хули и натирва обратно, защото ще му пратя заптии! Ако двамата не изпълнят…“ — Анастасия сне писмото и каза, че не смее да го дочете до край, понеже били много страшно!

Исин и Сабри наистина много се сплашиха, и не смееха да минат край дома на мютевелийката… Акинджията прие Халиде в дома си и добре, че цяла година беше мирен. След потребното време за рожба невестата му роди момиче. Кръстиха го Фатме — на мютевелийката!

Месец откакто Анастасия остана в Плевен, Чутурката се вдигна! Не от благоухаещата вода и молитвите, а от моминското озарение на девицата, от близостта до нея. Сутрин Анастасия готвеше, шеташе, кърпеше, туряше над огнището котленце с вода и хвърляше стръкове здравец в него — да бъде здрава майка й, да върши шетнята в копторчето, че и в къщата на хаджи Йоца… Христо си беше момче, помагаше край огнището на Ковача и чакаше да се захване в Плевен нова църква, та с наставника си от мирското школо — Московеца, да рисуват стените и…

Тази заран, като излезе сама да подири боя за шаяк, край портата на Гаази-Али бей джамия Анастасия спря пред бяла мраморна плоча с изваяни думи. Не разбра написаното, понеже беше на турски, но вечерта пак се сети за камъка и попита Ковача. Каталясал от преумора на нивата, Димитър едва отвори очи и рече, като да чете:

— „Понеже джамията на Гаази-Али бей беше започнала да се руши, Фатме хамън я поправи, та стана бляскава. Нека бог да увеличи вярата й на живот, а след смъртта да я възнагради в съдния ден“… Добра е до днес мютевелийката, ами трудно се справя с народа…

— Значи ханъмата е недостойна и след добри дела, само защото е в женски дрехи? — Анастасия пристъпи към очернените ръце на Ковача и изговори бавно. — Добре е за водачество да се гледа бистрия ум и човеколюбието на управника…

— Объркани работи — отвърна преди да заспи Ковача. — Не е добро това, че турците погазват жените ей, ама нали от много време живеем върху една земя, неправдата прескача и християнските плетове.

Анастасия обърна глава, вдигна очи към кандилото и въздъхна: „Боже, да беше тук майка Евгений, всички щеше да поумни!“

А благочестивата майка съпровождаше и напътстваше своя син към благонравни дела; насърчаваше го за откриването на светски училища в по-големите градове на епархията; повеляваше му да дава грошове за ограмотяване на децата… Затова Влад Петков и чорбаджи Георги също я чакаха в Плевен — виждаше се, че одаите, които Илия Печигаргов даде да се учат момчетата, отдавна отесняха за много жадни към просвещение. Плевенските първенци и хаджии вече бяха склонили да купят голямата къща на Гачо Бояджйята или да съградят ново двукато училище… Нямаше го вече епископ Методий, пък архидяконът надали щеше да отвърне волята на усърдната си майка…

И както решиха първенците, така направиха. Гачо продаде къщата си със седем одаи на чорбаджи Георги за 800 гроша, а плевенци събраха още грошове, за да стегнат стаите.

Когато воловарски каруци прекарваха камъни да опашат с висок зид училището, Анастасия мина от там и в двора срещна внука на чорбаджи Георги — Пенчо.

— Колко голям и силен си станал! Не съм те виждала четири зими — засмя се и каза това, което виждаха очите й.

Пенчо се поизчерви и както носеше камъка от каруцата към камарата, тръгна към Анастасия.

— И ти си отрасла — наведе се и положи камъка пред нозете й. — Станала си висока, хубава… Майка ти рекла пред хаджи Йоца, че си грамотна, вече можеш да четеш и пишеш…

— Какво говориш? Даже и да съм грамотна, ти си къде по-далече от мен! — уважително му отвърна, а той се зачуди къде да дене ръцете си.

— Тъй де, ама брат ти вървеше пред нас — каза, за да го похвали, а Анастасия се докачи.

— Като сме безимотни, и в учението ли трябва да бъдем последни? — тръгна да си върви, а Пенчо я хвана за лакътя.

— Сийо, не се сърди! Тате казваше: „Хвала на тези деца!“ — и без да пуска ръката й, се взря в лицето да види гняв или сияйност ще тръгне от него. Момински свян тръгна, топла и влажна руменина, дето втурне ли се веднъж из човека, иди, че я спирай… Мъжете около каменната грамада се сбутаха, а до вечерта из чаршията се говореше, че момчето на Влад се задява с Анастасия. Оправно момче! Още не беше изпълнил седемнайсет, брадата и мустаците му набодоха. Помагаше в бояджийския занаят на баща си и започна да води сметките с пазара на прежда… Хаджи Тодор Начов, имотният богат търговец, който гласеше внучката си Гергана за чорбаджийския внук, бе почнал да води момчето със себе си по кирия из градовете. Ама тази вечер, като спря пред чорбаджийския двор да натовари стока за Ловеч, не попита за Пенчо, криво му беше от приказките за Анастасия.

— Децата са едно, сметките ни са друго — уговаряше го Влад Петков и товареше преждата. — Ако двамата се харесват — да не са се венчали? — уверяваше го, гледаше да му угоди.

— Ако са замаяли главите си, теб ще питат! — сърдито дръпна юздите и не се обърна назад.

Беше неделя и час преди мръкнало. Моми и момци се събираха на седянка в големия двор на дядо Гънчо; старикът даваше по някоя пара на гайдарджията Мирчо, че младите да потропат хорца… Задявките и разменените китки по седенките бяха едно, друго беше сватосването. Бащи и майки не питаха накъде гледат очите на младите, а мислеха колко тежи зестрата им — и всеки трябваше да си знае рогозката!

Ковача бутна вратата на одаичката и намери Анастасия до майка си пременена: косите й умити с дъждовна вода, вързани с ален ширит — беше се стъкмила за хорото при дядо Гънчо.

— Сийо, как ще речеш — да идеш ли на седянката с дружки, или да останеш при нас? — Димитър седна на рогозката.

— Както кажеш, тате — зачерви се и наведе глава.

— Що да не иде! Нали и тя е момиче като другите? — Цвета не искаше да вярва на хорските приказки за Анастасия.

— Тъй де, и аз не я спирам, ама някои шушнат, че внукът на чорбаджи Георги я чака там. — Ковача не беше отварял дума за Пенчо и сигурно пак нямаше да спомене, ако устата Драгана не го закачи на улицата: „Димитре — рече му, — събираш ли дарове за венчаване?“ Пък той нали не може да прати лоша дума против човек, се засмя: „Защо са ми дарове? Ние преди години се венчахме с Цвета“ — направи се, че не разбира какво му подмята.

— Не е вярно, тате, Пенчо не чака мен! Няма да ида! — Анастасия се захлупи върху рогозката и не разбра какво се надигаше из гърдите й — свян, мъка, обич, копнеж…

— Иди, чедо, но си пази ума! Момчето на Влад Петков не е прилика за копторчето ни.

Ковача я вдигна, но Анастасия не смееше да срещне очите му. Защо всички мислят за сватосване? Откакто Пенчо й каза първия ден: „Я, колко си хубава!“, тя минава край двора на Бояджията да гледа как се гради дуварът на школото… пък внукът на чорбаджи Георги, като я види, понася камъка където не трябва, все гледа да я пресрещне и да я пита: „Кога ще те видя пак?“

„Утре“ — отговаряше му, искаше да побегне от свян, а така обичаше да послуша речта му — уважителна и напътена все към бъдното… В петък вечер, щом майсторите се разотидоха, Пенчо остана до зидовете на школото да дочака Анастасия. Като я видя, повика я на притулено място, извади от джоба си ален ширит и поиска да върже плитката й, косата й била голяма, дъхава на билки, игрива… Уж връзваше аленото ширитче и играеше с плитката, пък наведе глава и с устни докосна ухото й: „В неделя ще дойдеш ли на хорото при дядо Гънчо?“

… Христо бягаше по калдъръмената пътечка на двора, сякаш го гони бясно куче.

— Тичай, тичай, че Пенчо идва насам и ще види сиромашията ни! — запъхтян скочи в копторчето, а Анастасия бързо излезе на двора.

Беше облечена в поизносена рокля, стегната в кръста с кръвчица, понеже Ковача нямаше грошове за коланче. Пенчо пък, Господи, гиздав и спретнат в тънки потури и вапцана риза. Гайтаносаната му дреха беше съшита така, че да се вижда златният часовник с ланеца, който чорбаджи Георги му подари в последния ден на школото — дар за грамотността му. Анастасия погледна към двора на дядо Петър Райкин, за да скрие руменината си.

— Пенчо, мама се поболя по пладне, затова не мога да дойда — наведе глава и Пейчо видя ширитчето.

— Не ти вярвам, Сийо, знам, че друго те спира — погледна схлупеното копторче.

— Така е… чорбаджи Пенчо! — за миг проследи погледа му и пак наведе глава, за да скрие смущението си.

— Тъй да е! — отговори сърдито, обърна се и тръгна към пътната вратница.

На другата заран дядо Гънчо дойде при Ковача и заразправя какво било, що било на седянката — пък момчето на Влад било омърлушено, размишлявало нещо, усамотено в двора и не играл нито едно хоро… Така свършила вечерта!

Няколко дни Пенчо не се мерна до школото. Чак подир неделя, когато чорбаджи Георги разбра каква мъка има внукът му, отвори вратата на одаята, в която момчето се уединяваше и рече:

— Виж му ти хала! Няма да помага за подновяване на школото и така ще ме срами пред хората заради ковашка мома! — уж го хокаше, пък му беше драго, че Пенчо вече има мъжка тъга.

Не се доизрече за Анастасия, но откакто хаджи Тодор започна да страни от чорбаджията, първенецът гледаше да хвали Гергана — кръшна била, румена, боязлива, богата, работна… както си беше истината. Но — и неграмотна, като всички момичета.

Щом Ковача разбра, че синът на Влад носи камъни, прати Христо и той да помага, колкото може.

— Това ще бъде отплата за грамотността ти! Щом варосат и разкрасят новото школо до другата есен, в него ще се съберат много, много момчета… Може да заприиждат и от съседни села… — Димитър както обичаше своите си деца, така доволно дълбоко милееше и за чуждите. Ето защо изпроводи Христо до къщата на Бояджията, а като се върна в ковачницата, запретна се да огъне такова желязо за първия ден на новото училище, че като удари с пръчка човек, да пее сладко, далече да се чува звънът му и да ехти в душата до премаляване!

Беше ноември на 1831-ва.

Епархията още нямаше свой владика и вече се чуваше, че ако не ръкоположат архидякон Агапий на врачанския владишки трон до идущата пролет, през лятото на 1832-ра през епископията ще мине самият Иларион Мъдри! И уж безпросветни хора пуснаха тази приказка, пък познаха.

През месец май на 1832 година, когато земята се плодеше за благодат и лятото се беше втурнало изведнъж, на мегдана пред църквата „Св. Николай“ дотича босоного момчето на Пашо Грънчаря и започна да вика, че конете от Търново идат. От прииждането на хората към църквата се вдигаха облаци прах, та синът на Грънчаря се давеше във виковете си… Висок беше залезът в този час, и щом колелата на файтона спряха и екзархът прекрачи стъпалото, големият златен кръст върху дрехите му блесна, по-предните посрещачи закриха очи и не видяха кога митрополитът вдигна ръка да прекръсти събраното паство. Драгоценните камъни, обсипали църковния жезъл, също блеснаха, та всички сведоха глави и заслушаха бавния наставнически глас, излязъл изпод самата библейска брада.

— Во Христа молитствовател ваш вдига ръце да измоли живот дългоденствен, здраве всегдашное и превеселое всем духовним чадам! — народът коленичи смирено със свити ръце, с глави, сведени доземи и така — на колене, всеки се буташе по-напред, по-близо до расото и благословията на митрополита. — Нека отправим очи в небесата и прошептим: „Даруй ни, даруй всеблажи Боже! Амин!“

Всеки искаше да целуне ръката на високия духовен пастир, но не всеки успя да се добере до нея и Иларион Мъдри, като видя за пръв път порутената, ниска църква, подпряна със салкъмово дърво от мерата на чорбаджи Георги, не посмя да тръгне към нея, а рече:

— Бог е вездесъщ, затова няма потребност от храм, който за него винаги е невместителен, но човекът е малък и затова винаги има нужда от присъствието божие. Нова църква ще съградим в Плевен и тези дни ще упътя архиереите!

Хората почнаха да се кръстят и да славят църковния си баща за такива думи, а той обърна очи към стобора на Гачо Бояджията, който беше само на двайсетина крачки от черковните зидове.

— Какво е това? — Иларион Мъдри попита, като видя грамадата камъни и варницата в двора.

— Това е новото школо, милостивейши митрополит търновски и наш духовен съслуживец! Тази есен ще го осветим — преклонно и тръпно рече чорбаджи Георги, защото видя дълбокия смут по лицето на отец Агапий, изправен до екзарха.

Иларион Мъдри като че се усмихна:

— Ново не виждам да е, но щом сте се захванали…

— Много грошове са потребни за такова благодеяние — дотури архидякон Агапий така, че да се хареса и на чорбаждията. — Ново училище ще въздигнем подир градежа на новата църква, а сега… — той посоча пътя към къщата на стария вече чорбаджи Георги и хората разбраха, че архиереите няма да отидат у хаджи Йоца, а ще отседнат в голямата одая на плевенския управител.

Всички се стекоха да изпроводят митрополита до портата на чорбаджията и всички хвалеха предрагите му слова. Понесена от тълпата, Анастасия очакваше да види майка Евгения — нетърпеливо искаше да й разкаже за Халиде и Фатме ханъм, за новото школо на Бояджията и за Пенчо, когото все не можеше да забрави, а онази неделя, като го видя с Гергана на хаджи Тодор, цялата нощ плака и никому не каза защо. Тогава и Пенчо се изчерви, но отмина с хаджийската внучка — сигурно вече са ги сгодили? Нищо не се чува из Плевен…

Анастасия обърна глава да види къде остана Ковача, пък очите й срещнаха този, за когото си мислеше — хубавеца на Влад Петков. Погледите им се събраха сякаш сами повикани и Пенчо тръгна към Анастасия.

— Сийо, ела утре вечер в двора на дядо Гънчо, пак ще има седянка… Ще ти доверя нещо за аленото ширитче! — тихо рече в ухото й да не чуят плевенските устатници, че с тях нямаше оправия.

— Ти имаш Гергана, нея повикай! — капки пот излязоха по страните й и искаше да побегне обратно, пък краката й спираха.

— Не обичам Гергана, ти ела довечера на селянката!

Пенчо тръгна по-бързо да настигне архиереите, а майка му вече стоеше пред портата с голяма погача. Мирис на печено агне с много лук се носеше из окрайнината; и на чердака, покрит с висока лозница, скоро насядаха гостите, после цялата чорбаджийска челяд. Мръкваше бавно и денят беше толкова щедър, сякаш всичката благодат на живота в града беше събирана от векове за него.

Чорбаджи Георги се настани до архидякона и започна да кани на воля:

— Вино имам от лани, от по-лани, отпреди пет години…, а една бъклица пазя от Габрово, когато ни се намери Пенчо. Там я напълних за сватбата му — развълнуван от осанката и благородието на митрополита, първенецът беше готов да даде всичко. — Ами… ако речем сега да сгодим Пенчо, та да получи милостивейшата благословия? — хитро погледна към внука си. — Ще го пратим да викне Гергана на хаджи Тодор…

— Още не съм за годеж, дядо… Щом имаш на сърце, отвори бъклицата за негово преосвещенство — предрага е волята ни да го посрещнем! — момчето се надигна да стане, сякаш искаше да целуне ръка за прошка, но пак седна.

— От много години думата ми се чува в града, само внукът ми не ме зачита! — нещо бутна сърцето на стария чорбаджия и той заръча на дъщеря си да донесе агнето, паниците, новите кенарени кърпи и да каже на гайдарджията под чердака да свири хоро!

Никой тази вечер не пи годежарско вино! Ама и това, дето Влад го донесе от избата, не беше по-малко буйно от Пенчо. Посред нощ, като събра толкова веселие от котела с пиенето, колкото и господ не можеше да прати на трезво, даренията на митрополита рукнаха от посивялата му брада.

— Фермана за градежа на църквата оставете на мен! — обещаваше. — Идущия месец имам път към Цариград и там ще измоля нужното позволение. Вие се хванете и с пожертвования кой колкото обича, вижте да съберете грошове… И моята благословия ще имате, и помощ от митрополията…

Кога и как беше свършила гощавката в дома на чорбаджи Георги, не се разбра, но другата заран Влад Петков каза пред гражданството, че идната пролет започва градеж на нова църква! Сега кой-колкото може да направи дарение за божия храм!

Още не тръгнали архиереите по пътя за Враца, хаджи Тодор Начов даде 5000 гроша, Петър Пейоолу — и той чорбаджия търговец — 3860 гроша, щедрата хаджи Йоца, да не остане назад от мъжете, даде 2500, Коста Тончов — 2000… Сиромаси търсеха по кьошетата на ракли и дрехи и търсеха де що намерят кътана от години пара. Туй пък, дето се понесе уж лъжовно, а то било истина, — че Фатме ханъм тайно от Осман бей пратила златна пара — никой не можа да повярва! Пратеникът била жена с фередже и лицето й потулено в тъмнината, та Влад не могъл да я отличи. Неизвестната рекла, че мютевелийката праща златния грош не толкова за градежа на църквата, ами за добиването на султански ферман, което хич не било леко. След време народът разбра, че Фатме ханъм е отсъдила право, защото 15000 гроша епитропите похарчиха само за един лист със султански печат. Митрополитът получи даром 2000 гроша и един хубав кон за ходатайството по фермана; на кадията дадоха 5000 гроша да съчини потребното позволение; на писаря, който написа фермана, дадоха 600 гроша; на бейовете дадоха девет топа копринен плат и други дарения… А на сиромасите българи остана голямата радост да се трепят от сутрин до вечер, че да си вдигнат гиздава и ненагледна църква! Но… това стана идната пролет, когато от заран до мръкнало хората возеха вар, камъни, пясък, жълта лепкава пръст. И още никой не можеше да предрече, че този храм на човешката вяра и дух, ще надживее времето!

Богати и сиромаси, придошли вчера да посрещнат файтона с митрополита, тази сутрин, след службата в старата Светиниколаева църква, дойдоха да изпроводят архиереите. Благочестивата мъдра Евгения не беше дошла от Враца, но чорбаджи Георги и Влад Петков й пратиха хабер и казаха пред самия екзарх, че тази есен в новото школо няма да писне гайда за освещение, ако не пристигне и тя!