Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота (25)

ПОСЛЕСЛОВ

В „История на града Плевен“ (стр. 236) Юрдан Трифонов, като се позовава на исторически източници и биографични данни за Анастасия Димитрова, пише: „Девическото образование по време на епископ Паисия^[1] стоело зле. След като доведените от Доротея монахини Теодосия Петрова и Макрина Няголова се прибрали в Сопотския манастир, общо-девическото училище не съществувало. Двете учителки — първата плевенска и изобщо българска учителка Анастасия Димитрова и нейната ученичка Мита Банкова (по мъж Гегова) преподавали частно в къщите си по на десетина момичета — повечето съседки, и то не толкова за парично възнаграждение, колкото за добрина на душата си… По всичко изглежда, че погълнати от борба с владиците и от грижи за трите мъжки училища, училищните настоятели не помисляли за девиците. Положението се променило, както ще се каже по-долу, едва в 1868 г., когато килията при църквата «Св. Николай» се освободила от учениците на класното училище и когато била повикана от Свищов учителката Теодора…“

След години в Плевен наистина идват наставници, чиито нови знания стоят по-високо от знанията на учителката в първородното женско школо. Но да отвориш училище за момичета във времето на безкнижовна тъма, забрана на женското просвещение; да се бориш за осъзнаването на необходимостта от ограмотяване — стои по-високо от самото впаметяване на буквите и числата.

И до днес в света има народи, чието икономическо и културно развитие е на степента на средновековната изостаналост. И досега на момичетата от някои националности е забранено да учат! В края на XX век за нас това е невероятно, но е истина. И там са потребни други Първи жени, които трябва да се откъснат от общата изостаналост, да пренебрегнат личния си живот в името на едно национално начало.

Анастасия Димитрова доживява до преклонна старост. Няма запазени сведения, че от първия й, единствен брак с Михал Хекимина тя има наследници. Заедно с алхимичната си лаборатория лечителят носи и приказки за градове отвъд Империята, които той е видял в младините си. Учи наставницата и на практическа медицина — така необходима на хората, далече от медицински знания… За съжаление първият лекар на Плевен умира само четири години след венчилото си с Анастасия Димитрова, като оставя добър спомен сред хората на града.

Няма запазени сведения каква е участта на момчето, оставено от дядо Гънчо под закрилата на учителката. Би могло да се предположи, че отраснало, детето е намерило своя път да се върне в Бохот при родителите си… или е заминало в друг град… или е останало в Плевен… Ала в историческата памет на града няма известен мъж с име Гънчо, родственик на наставницата. Освен дядо Гънчо — по образ и нрав еднакъв със светците.

Когато Анастасия Димитрова отново остава сама, тя наедно със своите ученички обикаля селата край града; издирва будни момичета, убеждава родителите им да ги пуснат в пансиона на новопостреното женско училище, издигнато с волни пожертвования и мъчнотии едва през 1870 година.

Невежеството отстъпва бавно. На отделни личности са били нужни много духовни сили и вяра в бъдещето, за да се откъснат от окръжаващото ги настояще. Ученичките на Анастасия Димитрова — Параскева Нейкова в Ловеч, Цвята Кръстенякова във Враца, Пелагия в Свищов — също изпитват тежестта и силата на просветителското време през Възраждането. Мъката, недоверието към новото образование преживява и Анастасия Тошева, завърнала се от Русия в Заара през 1857 година и отворила класно училище за момичета… Но огънят на първото светско девическо училище в Пленен е пръснал добри искри, за да се запалят от тях нови огньове.

В тежките месеци на обсадата на Плевен по време на Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.) Анастасия Димитрова, вече прехвърлила шейсетте, обхожда улиците на града, с милосърдието си помага на ранените войници, на бедствуващите от глад и студ… А когато заглъхва последният залп на Епопеята, тя търси под руините на Плевен оцелели деца, тъй потребни за живота на Нова България.

Какви са подбудите на старицата Анастасия, току встъпила в осемдесетте си години, да замине през 1894 година за Ерусалим — можем само да гадаем. Пред отказа й да приеме монашеско име в калоферския манастир стои мотивът, че „зидовете на светата обител не пълнят душата ми с човеколюбие“… Твърде възможно е желанието й да е свързано с почитта към незабравимата майка Евгения, приела монашеско име няколко дни преди смъртта си в Плевен. Или чувството за самота, неизменно съпътствуващо възрастния човек? Или желание да намери покой… Плевенската старица в Ерусалим иска да се върне при свои хора на родна земя, но жизнените сили я напускат бързо и тя остава зад зидовете на руския девически манастир, приела монашеско име Анна.

В писмото си от 1896 година до родолюбивия плевенски гражданин Й. Ю. — автор на статията в сп. СВЕТЛИНА (кн. II, 1897 г.) Анастасия Димитрова пише за архиерейската майка Евгения, за благоподобния епископ Агапий, Райно Попович, Ботьо Петков — чиито памет и дела не трябва да бъдат забравени от историята, от народа. За себе си наставницата разказва малко — както подобава на хора, изпълнили дълга си пред обществото с усета, че все още малко са дали, за да бъдат сред незабравимите.

Нека преди времето и ветровете да заличат напълно името й върху камъка, останал в двора на руския девически манастир в Ерусалим, поколението ни го запомни и пренесе в грядущето.