Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота (3)

2.

От минарето на голямата Гаази-Али бей джамия ходжата пискливо, на пресекулки, викаше от заранта и на мегдана се събираха мюсюлмани. Преди девет дена от Цариград беше тръгнал новият мютевелия^[1] на Плевен, а в хубаво време, като това през май, пътят с файтон е една неделя. Файтонът, теглен от чифт силни, арабски коне, спря пред джамията чак на десетия ден, а когато кочияшът отвори вратата да види будни ли са пътниците, посрещачите се ококориха и останаха като втрещени.

— Вай, аркадашлар, жена ли ще насърчава живота ни?

Мълвата си беше мълва, но това, че султанът направи Фатме ханъм управител на Плевенския вакъф^[2] — никой не разбра как стана. Мютевелийката носеше със себе си надлежен печат и ферман, че е първа от потомците на наследниците на завещателя Гаази-Али бей и че тя ще поеме водачеството по тези земи. Първа да е — това може. Но да управлява мюсюлмани и християни и да напътства мъже?

Ханъмата слезе от файтона спокойно, пристъпи няколко крачки встрани, сведе се леко, като за поклон, но щом вдигна очи, та видя разрушения покрив на джамията, сви вежди и още същата вечер разпореди най-добрите майстори на града да поправят покрива. Добри думи и хули за тази първа нейна заръка не се чуха, но само за две недели дюлгерите тъй поправиха Гаази-Али бей джамия, че цялата стана бляскава! Беше 1233 година. По християнския календар — 1818.

Фатме ханъм вече прехвърляше 50 години, но щом вдигнеше фереджето си да поговори с някоя жена, лицето й се откриваше гладко и бистро, а очите й — дълбоки и сини, като вода на вир, утоляваха жаждата на човека за изповед. Видимо бе от началото още, че тази гледана с мерак госпожа има дарбата да управлява по-естествено и разумно вакъфа от някои мъже, мютевелии, но никой не искаше да признае това! Малко време след пристигането си в Плевен, тя поиска от султан Махмуд II да премахне данъка джизие за някои села около града, та хората по-бързо да се завръщат. Вакъфът трябваше да расте по хубост и численост и поведена от тази воля, госпожата каза, че на всяко родено дете — все едно мюсюлманче или християнче — ще дава златна пара!

Чорбаджии и сиромаси взеха да шушнат, че ханъмата иска да се издокара с добри деяния само в началото. Но този ден, когато писарите завършиха ваенето на мраморната плоча във възхвала на Фатме ханъм, Цвета роди второ дете и мютевелийката тури златна пара в ръката на своя пратеник — да я отнесе като дар!

Градът беше смаян!

Пратеникът пристигна в копторчето на Ковача, докато Цвета повиваше новороденото — беше момче и Димитър, щом взе парата, сконфузен рече, че ще кръстят бебето Христо — да бъде богу драго!

— Да не повярва човек, че има такава жена! И с нашия чорбаджи Георги Михайлов си води коня, и със султана си има думата! — Ковача хвалеше мютевелийката в кръчмата на дядо Гънчо, а останалите мъже мълчаха. Някой искаше ли да разлюти виното му, подхвърляше, че славослови Фатме ханъм, защото изпратила грош за Христо.

— Та кога ще получиш още един? — вземаха го на подбив, щом пийнеха повече, а Димитър кротичко им отвръщаше.

— Не ща аз пара от ханъмата. В града има по-сиромаси хора от мен, нека на тях да даде…

Ковача беше сит от съдбата си. Анастасия и Христо стоплиха вярата му, че е мъж човекотворец и той скоро поиска трето дете.

— Невесто, кръвта ни е силна! Виж тези години колко народ измря, а ние с теб ще създаваме — наумяваше вечер в ухото на Цвета, слагаше я равно до себе си, все нещо й обещаваше, но… жената не понесе трето дете под сърцето си. Комшиите взеха да я прекоросват Чутурката, понеже беше ниска, яка, годна за всякоя кърска оправа и от дете богобоязливо смирена. Цялата зестра, получена от баща й, дядо Влайо, беше леген, рогозка, възглавница и ибрик. Димитър също беше от безимотните в Плевен. Преди да залюби Цвета той живееше с братята си в окрайнините, но… щом сърцето взе да го тегли често-често към Долна Гривица, всички се хванаха да направят за Димитър копторче, в което да подслони невестата си. Копторчето беше с една одая и едно огнище, а големия двор, опрял плет до стобора на дядо Петър Райкин, Ковача искаше да превърне в райска градина… Аскерите на Бошнак ага сринаха всички надежди. Сринаха ги до първия камък, но нали сиромашката душа има жилав корен, Димитър и Цвета вдигнаха същото райско копторче, каквото си рисуваха по чумавото време в пещерата. Стените високи, високи толкова, че човек може прав да стон и даже да се вдигне на пръсти! И широко — има място за две рогозки, сиреч много деца могат вътре да спят. Но няма…

— Може да е за добро — примири се Димитър, че да успокои и Цвета. — Аз вече си имам момче за отмяна, а ти имаш мома помощница. След време, ако е рекъл Господ, много внуци ще се навъдят, ще имаме челяд като родата на дядо Петър.

Петър Райкин, стопанинът на съседния двор, не беше толкова стар, но понеже природата му бе отредила бистър ум и красноречие, именуваха го дядо — всички тичаха за поука при него. Даже казват, че по тъмно се виждало нещо да свети около главата му, като на светец, ама не беше светец. Баба Буца, невестата му, откъсна от мощите си до него четирима сина и три дъщери. Всички вкупом — и дечурлига, и стари, спяха в единствената одаичка до обора — нямаше къде другаде. Дядо Петър отначало даде дума, че щом първият му син се задоми, за него ще направи сама колиба. Приказките си бяха едно, пък немотията друго. Щом Хрельо доведе невеста от Васковския род, и те сиромаси, дядо Петър подслони младоженците в кьошето до вратата. След година и другият син му доведе сиромашко момиче, та ги туриха до огнището.

— Вие се множете по живо, но здраво, я колко място има! — сочеше отъняващата пътечка до краката им дядо Петър и едва се провираше да излезе. — На беден човек доброто сърце му стига!

И отиваше да изоре някоя чорбаджийска нива, че да припечели кринче жито, за дните, когато пушекът ще пише в небето дълги и мразовити приказки.

От другия край на плета до копторчето на Димитър дълго време бе живяла сама баба Кривка Мюлютина. Злочеста, с висока гърбица и един куц крак, тя преживя от неправедните езици на хората седемдесет години. Сторила била грях пред бога, та цял живот носила наказанието на гърба си! А когато черната мор отнесе баба Кривка в пръстта и така я спаси от безчинни езици, ръцете човешки сринаха стаята й и оградата — да не остане спомен за наказаната от Бога!

След година наистина я позабравиха, а когато в летния зной на 1820-а Исин Ибрахимов спря колата си в буренясалия двор на баба Кривка, Димитър разбра, че ще има нов комшия. Исин водеше със себе си три момичета породени и една мъничка, все омърлушена, бледа жена, която едва изговаряше името си — Исля. Турчинът пък як, сприхав, със злоблив характер, по-често вдигаше ръка да я удари, отколкото да пророни дума.

— Остави жената бе, комшу, виж каква е кротушка! — Димитър се провикваше през плета, щом видеше Исля свита под юмруците на турчина. Тя не разбираше езика на християните, но по очите и снагата на Ковача усещаше, че най-сетне някой я брани. Децата й, като нея — болнави и хилави — от сутрин до вечер помагаха според силите си в кърската работа, в доенето на овцете, че даже и камъни носеха от тученишката бара. До края на есента трябваше да се вдигне коминът на къщата! Една вечер, на мъжка приказка с две менчета вино, Исин довери на Димитър, че не може да се примири с участта да е баща на момичета — син иска, пък Исля вече не можела да зачене и той никога няма да й прости!

— Добри и работни са момичетата ти — утешаваше го Димитър. — Виж Халиде — три години е по-голяма от Анастасия, а вече копае в нивата…

— Не ми трябва жена, дето ражда момичета — сърдеше се турчинът. — Така ще се загуби родът ми…

Ковача мълчеше, безпомощен да помогне в грозните помисли на комшията си и щом той си отиде, Димитър взе Анастасия.

— Сийо, лудетино малка, утре двама ще идем да се огледаме в кладенчето на баба Цона — да видиш колко си ми прилика!

Същата луда коса, очите й силни, отворени, винаги мълчаливо питат за нещо. И раменете й същите — здрави, широки, сякаш след време с тези ръце железа ще огъва… И по приказки същата. Още на шест години й пролича, че ще носи самосъчинителния дар на баща си. И душата му! Сигурно затова Ковача повече милееше за момичето! Христо вече тичаше да играе с момчета — кому такова синеоко и светлокосо се метна, никой не разбра.

— На името си е — отвръщаше на докачливи питания Димитър, ала из нивите и понякога в избата на дядо Гънчо, водеше Анастасия.

Къщата на дядо Гънчо и баба Гънчовица беше отвъд тученишката бара, та от църквата „Св. Николай“ се минаваше по малко дървено мостче. Есенно време дядо Гънчо пълнеше каменливия трап на двора си с девет бъчви вино и през зимата тук се събираха мъже да веселят душите си. Избата кръстиха ракиджийница, въпреки че дядо Гънчо не вареше ракия от джибрите, но на това място баща му някога правил люта ракия… Старецът, дребничък, съсухрен и работлив, сам майстореше каци от салкъмово дърво. Мъжете копаеха голямото лозе, събираха гроздето, мачкаха зърната в големи постави, а по Коледа мостчето се огъваше под краката им. Баба Мара Гънчовица не ощастливи с рожба мъжа си, затова пък каквото имаха двамата — даряваха го на поразия.

Вечер в ракиджийницата се чуваха препирни и песни, по-луди глави се заканваха някому. Измислиците и одумките по Фатме ханъм взеха да заглъхват, щом Панчо Петлето взе да разправя за царските хрисовули^[3] скрити в пещерата на манастира „Св. Георги“. Анастасия се свиваше в скута на баща си, поглъщаше с ум и очи всяка дума на Панчо, а една нощ не заспа.

— Тате, да идем да видим писмата! — молеше се и буташе рамото на Димитър, пък той, каталясал от преумора, отвръщаше.

— Не е вярно това… Майтапеха се мъжете…

— Да идем, тате! Хайде да идем! — държеше на своето малката, взе да се крие, да плаче и все това молеше.

— Цвето, това дете не е като хората — ядоса се една заран Ковача, ала запретна коня и откара момичето.

Манастирът „Св. Георги“ беше не много далече от Плевен. Прострян от запад на изток в една рътлина, обиколена с канари в каменливото място Кайлъка, на времето имал кула, в която пазела стража и с изсвирване на рог предвестявала за приближаване на съмнителни хора… Манастирската църква беше разположена в изгревния от слънцето рът, а монашеските килии бяха вградени в канарата на залеза. Близо до кулата имаше пещера, в която можеше да се влезе само ако пуснат човека с въже — тук монасите скрили кадилници и църковни книги, като бягали от даалиите. Манастирските стари писма се сетили да дадат за укритие в плевенци, а някои по-стари ръкописи потулили в пещерата.

— Тук, на дъното са хрисовулите! — Ковача посочи назъбения вход на потайното място и сам се отдръпна в уплаха.

Анастасия погледна в мрака под себе си, после вдигна очи и объркано рече:

— Тате, да влезем да видим…

— Момиче, ти ум нямаш! — Димитър се сепна, защото не беше редно малко дете да не се бои от тъмнина и безизвестност. — Долу има вампири… Ако искаш — иди да те грабнат! — рече строго и обърна очи към калето. — Преди време горе, върху един камък, видях писмо от цар Иван Шишман, ела да го видим…

— Царя ли, тате?

— Ами, писмото му — Димитър се катереше вече, а Анастасия след него оглеждаше всички камъни.

— Царят, като видял, че не може да спаси царството си от турците, рекъл да премине към Влашко, да потърси помощници, ала аскерите го пресрещнали при Никопол и разбили войската му… Нещастният цар не знаел къде да се дене от мъка, затова дошъл на калето до манастира „Св. Георги“ и написал прощално писмо.

Момичето се катереше по канарата, мамено от видения, и не знаеше какво по-напред да пита:

— А къде спи сега царят, тате? — погледна встрани, готова всеки миг да види Иван Шишман, седнал край злочестото си писмо.

— Като му казали, че турците са превзели българското царство напълно, цар Шишман се промушил с ножа си. Няма го вече… Това е било много, много години преди ние да дойдем на свет! — Ковача сам се натъжи от словата си.

— Значи турците са такива…? — Анастасия не знаеше каква дума да изрече против деянието на аскерите и се сети за бледоликата Халиде, която започна да учи български думи, че да се разбират с момичето на Ковача. — И момичето на чичо Исин ли е лошо, тате? — поразяваше я мисълта за безчестност.

— Не са лоши хора турците, Сийо! Мама казваше, че нема лош народ, ами… когато конете на вождовете се сритат, много пакости носят за невинните…

Ковача винаги говореше с Анастасия като със стар, размишляващ човек. Мина му през ума за тупалото през 1810-а година, за войната, която отне хубавата му сватба и го пропъди с Цвета далече… Помисли и сякаш пред себе си видя освирепели аскерите, дето спали в копторчето му, а после го порутили…

Преданието от уста на уста вече много години говореше, че султан Мохамед II имал навремето голяма конница. Един от първите му акинджии^[4] бил Гаази-Аляадин-Али бей, който трийсет години кръстосвал из чужди земи, пленявал народи, придобивал големи богатства и където стъпел кракът на коня му, тази земя ставала негова… Ковача вдигна ръка и замахна напред.

— Целият край, Сийо, докъдето ти виждат очите, че и по-натам, където не виждаш, е земя на Гаази-Али бей. Мюсюлманите кръстили джамията си на негово име — да се помни!

Анастасия се опитваше да разбере словата на баща си, но нито очите й можеха да обхванат земите на Гаази-Али бей, нито разсъдъкът й можеше да се осветли.

— И нивичката ни, сиреч, е негова, и градината, и одаята… — рече натъжена и забравила вече за цар Шишман.

— Наши са нивичката и одаята с огнището, Сийо. Наши, защото ние сме българи! Едно нещо е да заграбят земята ти, друго е да подчиниш душата. Ние сме християни — ти само това запомни!

— Християни сме! — повтори момичето.

Конят нетърпеливо биеше крак в канарата.