Мариана Тинчева-Еклесия
Сън срещу събота (14)

3.

КАРЛОВО

ЗА ТВЪРДЕ УЧЕНИЯ ГОСПОДИН РАЙНО^[1]

 

С голямо задоволство прегръщам любимата ми ученост, като вседушевно ви молитствувам… Вие ми пишете, че калугерките ми изпратили едно писмо за жито. Това писмо получих напоследък. Тазгодишното ми безпокойство и ненавременното ми пристигане в скромната епархия ме направиха неприятен за ваша ученост и за свещения манастир, поради което искам прошка. Радвам се от известието ви, че Анастасия и Костаки напредват и ги молитствувам от душа. Момичето беше изпратено в манастира повече за да се украси и с благородни нрави, да стане способна, за да бъде полезна на девойките в отечеството си и да се потруди старата ми майка по-скоро да се удостои да види това през живота си като своя собствена милостиня… Анастасия да бъде прилежна, ако е възможно и във взаимоучителния метод, да пита и да учи това, което е според силите и…

На обична ми ваша ученост

горещ просител пред Бога

Врачански Агапий

Чумата беше спряла да коси изведнъж: със студените дни семето й измръзна; душите на хората се отпуснаха за надежден живот; отдъхна си от разпяти кръстове и земята. Послушници и монахини от манастирите околовръст помагаха доколкото могат с молитви, цяр за черната мор не намери никои. Чадата на божите храмове не бяха пощадени от смъртта — пък животът беше мил поравно за всички.

Килията на Теофания не беше по-голяма и по-светла от одаята на сестра Софрония, но нали когато душата на човек трепти за благоплоден живот от трептенето наоколо се пръска сияние; така и от дишането на русчуклийката в килията ставаше хем топло, хем светло, хем чисто… И Анастасия усещаше всичката й благодат. Не, не само че усещаше дишането и чуваше монашеските молитви, ами игумения Минодора даде нужното позволение Теофания да съпътствува послушницата до дома на хаджи Вълко, където наставникът Райно Попович пак захвана да учи момчетата. И както учеше децата да броят от едно до хиляда, включая четирите действия с тези числа, така повика за свой помощник още един даскал — Брайко Хаджигенович, който се беше върнал от новопросветителното училище в Габрово и беше преписал взаимоучителните таблици на Неофит Рилски.

— Я какъв е хубав новият ни наставник! — старата Хадживълковица нарочно хвалеше даскал Брайко, защото виждаше, че Анастасия, седнала сред момчетата, слуша учителя, повтаря по него, пък гледа да се отвори вратата, че да мерне Ботьо Петков. И което си беше истина: даскал Хаджигенович имаше една възраст с даскал Ботя, но хрисим, несмутим от бунтовен дух. Брайко нямаше онази мощ на живота, с която природата-майка дарява малцина.

„Едно място за всичко нещо

и всяко нещо на мястото си“

— момчетата учеха този ден.

Даскал Брайко беше окачил по стените в голямата одая на Хадживълковата къща таблиците, извеждаше най-добре наученото момче да чете написаното, а другите в одаята хем повтаряха, хем запаметяваха. Главният показвач трябваше да показва и повтаря по три пъти, после по още три пъти учениците повтаряха: „В каквото хоро влезеш, такова хоро трябва да играеш“, „Ако посееш, щеш и да пожънеш“, „Ако ми е кум, да не ми е Господ?“

Даскал Брайко носеше голяма брада досущ като баща си хаджи Гено, който по корен произхождаше от Сопот, но беше дал момчето си в карловското училище на Райно Попович. Анастасия не знаеше брадата на хаджи Гено, затова през всичкото време си мислеше, че новият й наставник прилича на епископ Агапий, когато беше архидякон.

— Господин учителю, ще ми дадеш ли до утре таблица за прочитание 17? Искам да я прочета и препиша в килията си — момичето помоли за таблицата не само за да я отнесе в манастира, а да я прочете в школската одая на „Св. Атанас“.

Даскал Брайко откачи голямата таблица от стената, даде я на Анастасия заедно с кавалера за внимание и благочинност, и й каза, че може да има предмета за прочитание до идущата сряда, когато госпожицата пак ще дойде за поучение.

— Ха! И какво ще внесе в светата обител плевенската послушница? — Хадживълковица видя, че Анастасия излиза последна от стаята. — Я да видя, дай да видя, момичке! — втурна се да разгледа написаното, но понеже свечеряваше, не видя добре буквите и помоли момичето да прочете:

„… От бога нищо не може да се укрие. Бог всичко знае. Той знае не само щото правим, но и всичко, което си мислим…“ — прочете към края наслуки на глас, а хаджийката не можа да скрие завистта, която хапеше сърцето й.

— Да, да, бог вижда всичко и всичко знае… Той знае по кого губиш ума си, ама даскал Ботьо ще иде в Русия и ще те забрави! — тръгна да изпроводи послушницата до вратата.

— Нека замине! Тъкмо от него ще стане по-добър наставник! — Анастасия отвърна, пък сърцето й се сви: „Ако замине в Русия, майчице, ще се върна в Плевен и там ще го чакам!“ — помисли, отвори вратата, прекрачи прага и се учуди. — А? Няма я сестра Теофания! — огледа наоколо, но като не видя калугерката, тръгна към махалата над църквата. Натам живееше Стамболията. Никой не чу какво му беше казала Теофания в онази неделя, когато чумата косеше наред, а Млъчко беше броил на пръсти дните, че да срещне отново видението си. И не тръгна повече към Цариград по кирия.

Къщата на Стамболията не беше голяма — като за самотник човек, който нямаше потреба ни от двор, ни от домашен добитък, освен воловете, с които теглеше стока по разни градове на Империята. Докъде беше неговото място не се знаеше, понеже нямаше и плет, та към двете му одаи се вървеше направо през неразораната поляна и край кладенеца, от който можеше да се вади вода… Беше ноември към края, леден вятър навяваше на кълбета трънаци и ги хвърляше в неразбория. От комините на всички калоферски къщи се вдигаше пушек, а тук-там в мрачината се виждаше през прозорците светлина от огнища. Анастасия излезе от оплетията на пътя по крайните къщи, тръгна към собичката на Стамболията и в душата й се надигаше нещо хем светло, което да я поведе, хем смутно, дето често-често потуля светлото. Щом наближи, помисли да викне отдалече и да извести русчуклийката, че трябва да тръгват… Но отиде до къщата, взря се в прозорчето, откъдето идваше светлина и от дъха й стъклото се замъгли. Расото на монахинята беше някъде към вратата, калимавката и забрадката се виждаха недалече от одъра, а върху голяма мечешка кожа пред огнището Стамболията се задъхваше от жаравата на копнежите си и даряваше монахинята със сила, която снагата му беше потуляла много години.

— Боже! — Анастасия изтри стъклото. — Ако знае майка игумения, ще отпрати от манастира и двете… — стисна таблицата за прочитание, спомни си: „Бог знае всичко и всичко вижда“…

— Виждаш ли, господи, колко жадно е тялото й? — послушницата се взираше отново и отново, не смееше да прекрачи встрани, за да не чуят вътре стъпките, да не стихне възхвалата на мига, който опложда и греха, и възторга, и бъдността…

„Мили деца, поразгледайте около себе си, погледнете и над вас на небето; над него денем видите слънце, нощем месец и премного звезди. На земята пък има толкова много неща, които не могат да се преброят и изкажат. Знаете ли кой е направил всичко това?“ — Анастасия беше донесла таблицата за поучение в килията на „Св. Атанас“, и като прочете началото, замълча.

— Бог, Бог е направил всичко това — момчетата отговориха вкупом, вместо да повторят думите на послушницата.

— Бог е направил всичко това, вие казахте, защото е дал тялото и душата, той е вселил в нас живота, Божията сила е преголяма, Бог може да направи всичко, и нашата душа да се раздели от тялото… — момичето отново замълча.

Даскал Ботьо зачака да чуе думите по-натам, ала Анастасия погледна навън, сякаш се плашеше от мислите, които искаше да изрече.

— Мили деца, тук ми се ще да попитам добрия и твърде учен наш наставник: Щом Бог праща и милостта, и страданието, защо сипе всичките злочестини върху душите на някои клетници, а други, непокътнати от мъка и недоимък, живеят с неговата небесна милост?

— Госпожице, трябваше да запиташ само мен! — даскал Ботьо отсъди строго, защото знаеше, че питането на послушницата по-късно ще бъде чуто от мъже и жени извън „Св. Атанас“.

— Аз пък питам сега! — каза гръмко. — Ако Бог наистина имаше милост, щеше ли да ни прати чума, от която почина толкова много народ… Щеше ли да затрие моя баща и моя брат, щом рисуваше образа божи? — в душата й се надигаше мъст, но нямаше против кого да запрати мъката си.

Даскал Ботьо отиде до нея и се вгледа в лицето й…

— Досега никой не е проумил подредбата на стихиите, няма и никой да я проуми — отговори на послушницата и на себе си. — Всичкият ни живот е безмилостен, но преди да вдигнем очи към небето за изповед, по-добре е да потърсим правдата в нас, да дадем утеха на страдащия, вода на жадния, букви на непросветения, добруване на народа — отвърна достойно за своя ум. — Да дадем обич на ближния! — наставникът се обърка от думите си за обичта, затова сне таблицата от стената. Каза на Анастасия, че ще я изпроводи до даскал Брайко, за да вземе от него други таблици за поучение, а на момчетата заръча да вървят и никому да не споменават за питането на плевенската послушница, защото народът нарича тези слова светотатство!

ЗА КАРЛОВО

ДО ГОСПОДИН РАЙНО ПОПОВИЧ^[2]

 

Прегръщам ваша любима ми ученост, като ви молитствувам вседушевно.

Получих със задоволство вашето твърде мило за мене писмо от 23 м. месец март и уведомен от него за вашето твърде скъпоценно за мене добро здраве, много се зарадвах. И аз по божия милост съм здрав. Получих часовника ми, засега върви добре, а занапред не зная как ще върви. Моля ви да изпитате момата. какво е научила и ако е станала способна, да я преведем в Плевен, за да продължи делото, за което бе определена. И ако не е още способна, да се упражни още, като и ваша ученост й давате надлежните упътвания. Ако пък се е подготвила, пишете ми, ваша любима ми ученост, всичко за мое знание. Поздравявам, молитствувайки, игуменката и всички преподобни, които се подвизават в свещения манастир… Ако тази година изобщо е мирно в тези места и намеря вместо мене да оставя надзирател за новоустроеното училище в Плевен, ще дойда идната пролет, ако съм здрав. Това (пиша) искрено, а годините ви да бъдат от бога твърде много, щастливи и най-спасителни.

На преискрена ми ученост

горещ просител пред Бога

Врачански Агапай

Писмото за господни Попович пристигна в Калофер, но наставникът беше заминал до Пловдив за три недели. Когато се върна в Карлово, дълго се бави по свои работи, а като отиде в Калофер, старата Хадживълковица забрави да даде писмото на господина. Забрави ли, или някъде го беше потулила — не се разбра. Затова Анастасия продължи да ходи в хаджийската къща и в килията на „Св. Атанас“.

„Има вече 1200 години откак са преминали нашите прадеди — българи отсам Дунава и се заселили в тия места, в които ние сега живеем и които от тяхното име и до днес се наричат с едно общо име — България!…“ — послушницата преписваше всички взаимоучителни таблици в килията си, та когато се върне в Плевен и отвори училище за момичета, да им даде същите знания, с които тук я даряват родолюбивите даскали… Хаджи Ана, монахинята от Заара, която в първите дни съпровождаше Анастасия до къщата на хаджи Вълко, също искаше да се върне в своя град, да бъде наставница на моми, да ги учи на ръкоделие и богословни книги, да им дава напътствия за това, кой мъж е добър за венчавка и от кого да се крият, но…

— Защо са потребни светски знания за жената? — попита веднъж в собичката на Анастасия.

Тя имаше благодетелна душа, ала взорът й не виждаше бъдното.

— Защото е чудно наистина, даже е и пречудно да остават момичетата в невежа, когато повседневно се повелява просвещение! — отвърна, сякаш засегната!

— И къде повседневно се повелява това? — хаджи Ана искрено се учуди, защото все още ограмотяването на жената беше срамотно.

— Така говореше майка Евгения; тук го повтаря госпожа Попович и други някои наставници — не искаше да спомене Ботьо Петков, стесняваше се да изговаря името му.

— Да беше дошла при мен в килията, щеше да е по-добре. Мило ми е да слушам за школото, което сте наумили — хаджийката, вече прехвърлила четирийсетте, искаше да подклажда стремлението на плевенската послушница.

— Да бях се случила с теб наистина… Но и със сестра Теофания ми е добре, и с нея говоря за школски знания. Когато се връщаме от манастира, аз я дарявам с всички умности, които ми дават този ден даскалите…

Анастасия си спомни за греха на русчуклийката преди време.

— Сестра Теофания ми даде дума, че щом се върне в Русчук, ще отвори училище…

— Сестра Теофания остава завинаги зад стените на манастира, тя е вдовица, а мъжовата й майка не я иска — рече спокойно хаджийката, защото отдавна не беше чувано монахиня да се разкалугери.

— Ами, може и да си иде, наскоро ми каза… — сети се изведнъж, че не трябва да издава тайната на духовната си сестра.

— Майка игумения ще я анатемоса! — вдигна глас, после и тялото си хаджи Ана.

— Дай ми клетва, че няма да кажеш на майка Минодора това, което чу! — Анастасия стана, после коленичи пред расото на хаджийката. — Ако изпълниш клетвата си, ще те повикам в Плевен, щом открия училище за момичета. Или ще дойда да ти разкажа в Заара! — лицето й се палеше от неясни чувства.

— Давам ти сестринска дума! — излезе от монашеската килия и отиде в църквата да се моли за нечий невкусен грях.